Кънчо Атанасов
Последният живот (11) (съвременни приписки)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

11.

Да купуваш къща е като да се жениш! Дори по-сериозно. Женитбата можеш да я развалиш, а от къщата отърване няма! Освен продажбата. Но то вече къщи по селата никой не купува и значи, остава си твоя, докато си жив и след това. За мен не беше толкова сериозно. Никога не съм се замисляла колко дълго ще живея и какво ще става след мене. Кметът обаче не беше такъв човек. Два пъти обиколихме селото. Връщахме се към къщата, която и по негово настояване бях избрала… Учеше ме сега как трябва да се пазаря:

— Няма да казваш цена! Както и да те подпитват колко можеш да дадеш, ще казваш само: „Вие колко искате?“. Познавам си електората — няма да отстъпи, докато не тръгнеш към друга къща. И повече от хиляда няма да даваш! Хайде, сто горе, сто долу, може, но дотам! Ще кандисат — нали дигнаха бензина пак. Има къщя, дето от двайсет години никой не е стъпвал. Ама аз ти избрах такваз, че да се събуеш и да влезеш да живееш. Все още обитаема. Станали са… Дръж се!

Закусваха — възрастен мъж, побеляла жена и дете. Излезе от къщата млада жена с димяща кафеварка. Видяха ни. Изправи се мъжът да ни посрещне:

— Ей, кмете, телевизията ще доведа догодина! Те такъв конкурс, какъвто ти направи, не са виждали! И няма нагласени работи — на тоз любовницата, на онзи метресата, на третия…

— Стана! Стана! — потрива доволно ръце кметът. — Обаче ми отрязаха телефона и няма как ни с телевизия да се свърже човек, ни с радио. И песни да видят — видя ли кака Димитрина Кунева как още се държи!

— Кака ти Димитрина… Аз искам да им покажем как конкурс се прави с участието на народа, а не разни журита, платени или купени! Искам да им покажем на какво се вика „мис Слива“ на планетата и „мистър Сливар“ на същата!

— Запитай хората на какво са, де? — обади се възрастната жена.

— Кмете, ракията ми е прясна, ама имам прясна биричка? Вие с госпожата?

— Няма да пием сега! Госпожата хареса къщата ви и иска да я купи. Да ви представя: Озе полковник Грошков, госпожа Грошкова, дъщеря Грошкова и внучка Грошкова… А мющерията е госпожа Ненкова от Русе.

— В Русе съм бивал много пъти. По инспекции. А за къщата много идваха, ама…

— Знам, Озе. Аз затова я доведох първо тука — хубава е къщата! И имотът е хубав!

— Да го видим първо и тогаз да почнем пазарлъка!

Сайванти, плевници, Харман, колелета от каруци, шейни, дикани… В къщата — вътрешна стълба, три стаи горе и килер, две стаи долу и кухничка. Вода има. Ток има. Всичките стаи имат джамали с извивка като кобилица. Най-новото от обзавеждането е най-късно от петдесетте или по-рано.

Пак сме на масата.

— Много е за мене това! — казвам на кмета. — Голямо е, сама съм…

— Не е голямо, госпожа! — прекъсва ме Озе Грошкова — ако искате, горе ще живеете, ако искате долу ще живеете, а може пък както си беше — зимата долу, лятото горе.

— Освен това, госпожо… Ненкова, едно уточнение — продава се имотът с всичко, което има вътре. Взимаме си само дрехите и излизаме!

Имам си — рекох — всичко си имам.

Кметът ме срита под масата — беше ми казал да мълча. Млъкнах. И млъкнаха всички. Допи бирата си Озето и си отвори нова.

— Кмете, много хубаво, че си я довел госпожата тука, но аз къщата за по-малко от хиляда и триста няма да я дам!

— Хиляда и сто! — отсече кметът.

— Хиляда и двеста! — тръшна бутилката на масата Озето.

— И сто и петдесет! — протегна ръката си кмета.

Полковникът притихна. И госпожата му притихна. Но дъщерята пъхна ръката си в ръката на кмета и я разтърси, както е виждала по филмите.

— Лесно ти е на тебе! — въздъхна полковникът.

— А на вас много вие трудно! — рече като че ли зло дъщерята. — Ще чакате да падне покривът и тогава да се мъчите да я продавате. Заради една ракия се мъкнете тука, че и мене мъкнете. Ще ви купя не сто литра ракия, а хиляда литра уиски!

— Покрива ще го поправим — усмихна се кметът. — То никога не е било съвсем без ремонт да се мине.

— Кмете, още малко и ще стане работата. Но съм решил, когато продавам, да продавам топтан! Имам четиринайсет декара в сливовата градина и два декара гора… Да даде госпожата още хиляда лева и ще й ги продам с договор за продажба. Като ще се разтакаваме по адвокати и нотариуси, веднъж да бъде!

Бутна ме уж без да иска кметът, за малко да разлее кафето ми.

— Много искаш, Озе!

— Как ще е много бе, кмете? От петдесет до сто лева вървял декарът в Добруджа, пише го във вестника.

— Озе, тука не е Добруджа, а къде Дряново…

Земя и гори не съм и помисляла да купувам, но кметът тъй умело се пазареше, че не ми се искаше да го разочаровам. Пък и съзнавах, че парите за къщата само бяха малко и ми се искаше да додам нещо. Направих си сметката и казах:

— Имам само петстотин лева над тези за къщата — толкова мога да дам!

— Става! — светна полковникът. — Оставям ти и сливите, дето не сме ги дообрали. Кметът ще ти ги покаже!

Седнахме в колата. Пак Дряново, общината, данъчното, Спестовна каса, съдът — всичкото събрано на едно място. Озе Полковникът има познати навсякъде, всичко аламинут се урежда. До ранния следобед съм собственица на къща с двор от три декара, сливова градина и гора.

Късно следобед бившите собственици заминаха за София, като пъхнаха в ръката ми връзка ключове и един половинкилограмов катинар.

Гледах към завоя, където се скри колата, и си мислех, че на такива хора държавата се сили да връща земя, гори и изобщо собственост някаква, вместо с нарочен закон да им се отнема! Свекър ми не би могъл да преживее такова нещо! Нито бай Миронов. Нито Тука-тама! Те цял живот бяха прибавяли към имота си, без да подозират, че ще дойдат синовете им озе полковници, за които трудът им няма да има никаква цена…

— Каквото можахме, направихме! — усмихна се кметът.

— Без тебе, кмете, нямаше да мога да се оправя — усмихнах му се и аз.

— Знам ви аз вас интелигенцията! На вас книжки да ви даде човек и разни измишльотини! Ама като му го изтърси туй — „толкоз имам — толкоз давам“, направо ме гътна от стола! Добре се ориентира, като те сритах два-три пъти под масата!

Нямаше да повярва, че съм дала, колкото мога…

— Да вървим сега да изядем петела на баба Кина и да видим какво има да се прави оттука нататъка!

Чорбицата беше точно като тази, която готвеше свекървата… Да стисна очи и ще я видя как се върти около печката, как насипва с голямата дървена лъжица, как слага чиниите на масата… Оттук значи са тръгнали и чорбите им на Даскал-Дончовите родове.

Кметът сърба по кметски и не спира да приказва:

— Хубаво я гледай — на деветдесет и три години е. Доктор какво е не знае, зъболекар не е виждала, очила не е слагала и е наплела чорапи и терлици за две поколения напред.

— Сега разплитам — обажда се бабата. И ме поглежда — Терлиците, дето са ги изпокъсали, ги разплитам, че да му оплета фланела. Само ходи и къса! Като се закачи нейде по хармана, не спре да се откачи, ами дърпа ли, дърпа. Стефане, ти не рече каква я свършихте?

— Купихме на Минчо Серсема къщата.

— На кой от Серсемите? Те са много!

— От Караненовите…

Трепна ми нещо под лъжичката. Заразправях на бабата от кои села съм, че оттука са тръгнали родовете ни, че аз съм от Караненовите, дето били трима братя — двамата задомени, единият таман се ергенеел…

— Аз тях няма как да ги помня — рече бабата, — не съм била още родена, като е ставало туй, ама чичовците на твоите хора знам. Голям род са, ама са един род — не мога да ги сбъркам. Последният от тези Караненови се спомина, не ами, тъй де — шейна го затисна, трийста година трябва да е било, таман ми се роди Тодорка, най-малката… леля му се пада на Стефана. Пък баща им на твойте хора се изгубил, чувала съм, през чумавото. Те туй изселване голямото са го направили тогаз не само заради земи, ами и от чумавото са бягали… Доскоро са ни идвали на сбор тука от Баниска и от Абланово, ама изгубиха се хората, види се, и никой вече не идва… Не помня откога не са идвали… А, много години трябва да има, откак не са идвали.

— Значи, няма други родове тука, дето да са се казвали Караненовите?

— Туй го знам! — засегна се бабата. — За другото, виж, може нейде нещо да сбъркам, ама цял род да сбъркам, не съм дотам чак изглупяла!

Слушах я и още не можех да повярвам.

Кметът беше спрял да дъвче.

— Интелигенцийо, излиза, че си се върнала баш у вас си?

— Тъй излиза! — рекох му.

Ей такова нещо само животът го може. Да му се не види и животът макар — парите на свекъра и свекървата не отидоха у чужди хора, а у свои. И кръвта им се беше върнала тука „… да мерна баирите, вятъра да помириша, тревите да чуя как растат, плода на дървята да вкуся“.

Бях забравила, че не съм точно неговата кръв.

Но и той не точно за кръвта говореше в приписката си, а за уважението, преклонението, паметта за рода и природата…