Кънчо Атанасов
Последният живот (12) (съвременни приписки)

12.

Толкова добре се подреди животът ми, че сама на себе си започнах да завиждам. Върна се сънят ми, изчезнаха сънищата ми и съновиденията ми, събуждах се бодра и винаги с някакво предчувствие за щастие. Изчетох всичките книги, които бях трупала и не беше ми останало време да прочета. Налетях на една за билките, стиснах я под мишница и тръгнах по билки. Пуйката върви напреде ми и току прикляква, прикляквах подире й и аз: „Туй е билка!“. „Туй го няма в книгата!“, до вечерта напълвах капаклията кошница на Озе полковника, а вечерта връзвах билките на китки и ги овесвах да съхнат на сянка под навеса до къщата.

Заесеня. Зашариха се дърветата из градината, нашариха се горите, които започваха току от ниските каменни огради. Много дълго се държа шаренията им. Не може човек, ако не е бил по тези места, да си представи, че толкова дълги могат да бъдат есените. Нямаше мъглите, дето ни затискат още от октомври край Янтра, въздухът беше бистър и свеж, ако не бяха върховете на планината отсреща, можеше да се види краят на света и още нататък…

Обрах плодовете на натежалите дървета, струпах ги в ъгъла на мазата, покрих ги с папрат, както ме научи кметът. Не бях виждала толкова плод на едно място. Запитах го:

— Кмете, какво ще го правя това чудо? Само на плодова диета да мина, пак не мога го оправи!

— Всичко с времето си, интелигенцийо! — усмихна се кметът многозначително и отиде да отвори кметството си.

Доведе ми след месец един от Килифарево с бус, на който бяха махнати седалките, и с черно портмоне с ластик на кръста.

— Давай билките!

Напълних му три големи хартиени чувала. Плати ми ги — кантариона по толкоз, мащерката също, равнеца, еньовчето, най-евтино ми плати подбела.

— Ябълките дай сега!

— Да ги видя първо — опипа портмонето си килифарченинът.

— Няма какво да ги гледаш! — рече му кметът. — Знам аз къде да те заведа, а ако не ми вярваш, то туй е друг въпрос.

— Вярвам ти, кмете! — зарадва се килифарченинът, като видя камарата.

То не бяха ябълки и круши, ами злато, бакър и едно бяло, каквото друго в природата няма. Напълни пет хартиени чувала и каза, че крушите ще вземе с щайгите, а амбалажа ще ми върне до вечерта. Каза си цената. Мене ме устройваше, защото не можех да си представя как иначе ще се отърва от тази реколта. Но кметът вдигна ръце:

— Нищо не е туй! Смъквай чувалите!

— Ама, Стефане — хвана се за портмонето килифарченинът. — Нали трябва и аз нещо да изкарам. Знаеш, взимам ги за приюта — обърна се към мене той, — за ТВУ-то де, в Керека… Колко мога да им поискам на тях. На бюджет са хората, а бюджетите — всички ги знаем какви са…

— Кмете, щом е за ТВУ-то…

— Подбиваш цената ма, интелигенцийо, не разбираш ли! Давай ги, като искаш, твои са ябълките, ама на бабите няма да казваш, че си ги харизала по петдесет стотинки, а по седемдесет стотинки! За да не ми се прави тоя тука на…

— Стефане, знаем се…

— Щото те знам, я! Затуй приказвам тъй. И ако не ми беше казал, че са за бюджета…

— За бюджета са! Ето — кръст слагам! — почна да се кръсти килифарченинът.

— Ей, видя ли пък някой да се кръсти като тебе, направо ми иде да бягам за пушката! То не се научило накъде кръст се прави, ама кръсти ли се — кръсти се!

Но този, който работеше за бюджета, вече ми плащаше за пет чувала — „едно на друго по четиридесет и пет килограма“ и за дванайсет щайги — „едно на друго по дванайсет килограма“.

Натовариха чувалите и щайгите в буса, покрай който вече се бяха насъбрали бабите на селото.

— Диньо, по колко взимаш ябълките за ТВУ-то? — запита една от тях.

— От шейсет надолу нищо няма да му давате! — отвърна кметът.

— От петдесет нагоре стотинка няма да ви дам! — настани се Диньо на кормилото.

— А пък се кръсти! Знай да се кръсти! — погледна ме кметът и махна на килифарченина да се маха. — Килифарчанин ли е — не ми го хвали!

— Ами кого да похвалим бе, Стефане? — рече му кака Веса Ченгова. — Те всичките вече килифарчани станаха. Въртят, сучат и все на тяхната става!

— Щото сме прости! Ама много сме прости — затуй така става! — отвърна ядосано кметът и пак тръгна за кметството си — да го отвори и да го затвори.

Спрях го:

— Власт, да прескочим до Търново, а? Става ли?

— Става! Обаче по тъмно! — отвърна, без да се обръща кметът и закрачи ядосано надолу.

„По тъмно“ отидохме и до село за багажа ми вечерта, като купувахме къщата. Две вечери наред ходихме — веднъж за завивките и телевизорчето и още един път за кашоните с книгите ми. Завих бушоните и насвятках всички лампи. „Бре, такъв имот да загърби и да дойде в нашия пущинак! — хвана се за главата кметът. — Такъв имот!“

А на мене не ми се плачеше за имота, а от допира до бравите, които някога бяха докосвали Ненко, свекърът и свекървата, разплакваше ме всичко, на което погледът ми се спираше, и се разплаках наистина, когато изгасих лампите при повторното ни идване — смали се къщата в тъмнината, потъна в мрака, съвсем изчезна и на мястото й се изправи целият ми досегашен живот, тъжен, безсмислен, изоставен! Взех си го да е с мене, но винаги встрани от мене и като малко чужд, като живян от някой друг, доколкото беше възможно това и когато беше възможно… Всяка есен след „ябълки“ ходехме с кмета до Търново. Отивах сама, а той, понеже запорожецът му отдавна беше спрян от движение, идваше късно вечерта да ме вземе от битака, където му беше най-удобно и най-безопасно да го чакам…

Натоварих чантата с книгите, които бях си купила, наляхме десет литра на бензиностанцията и се връщаме. „За какво пак си пръсна париците?“ — пита кметът. „Книги купих, осем кила картофи взех и една връзка праз.“ „Без картофи и праз не може, ама тия книги, дето все ги купуваш… Като гледам как всичко се разваля по пазара, сигурно и книгите са се развалили?“ „Развалиха се, но се срещат още и хубави…“ „И те ще се развалят! А да си дойдем на думата, празът как върви?“ „Двайсет стръка са във връзката — за три лева.“ „Луди са! Лудна туй пазарно стопанство, че и нас ще подлуди! За два лева щях да ти ги дам четирийсет стръка.“ „От тебе вече ще купувам!“ „И пак цял ден се мъкна из града, а?“

Цял ден се мъкнах из града… За да го видя, че от ябълки на ябълки остарява, обеднява и погрознява. Че училищата са се превърнали на забавачници — учениците вътре учат, а родителите ги чакат отвън да си ги приберат. Големи митинги стават от година на година пред училищата. Страх ги е обхванал родителите и от престъпността, и от вътрешния министър, дето все вика, че намалявала престъпността. Бях ходила и този път с група туристи (случиха се немци) в музея и сетне сама — на кино. Филмът беше от пререкламираните. Един много го биха трима, но като се ядоса той, направи тримата на нищо и никакво и филмът свърши.

Стигнахме в село и снегът заваля. Като снемаше чантите, кметът пак се ядоса на праза ми:

— Три лева за двайсет стръка?!

Казах му, за да го успокоя:

— Ни съм го садила, кмете, ни съм го поливала…

— Бе, пак е много. Да не е телешки шол, я? Съвсем се забравиха, ама съвсем! — тръшна капака на багажника кметът. И докато се намотаваше на седалката, каза: — Ей, култура, отдавна Джипито не се е вясвал насам… Много навътре трябва да го е взел туй, дето стана? Ако тръгнем утре на лов за вреден дивеч, ще мина да те взема. Хем да те поразходя, хем да се отбием долу в здравната служба и да го видим…

— Мини! — рекох му и загазих побелелите от сняг стъпала.

И пак ме стегна животът ми — миналият, сегашният и бъдещият… Чакаше ме зимният ми живот. Да избягам от него, няма къде! Да се скрия още навътре в себе си, не искам — неуютно е там, неразтребено и самотно като снега отвън… Тръшвам торбите в ъгъла, притурям на незагасналата печица две дебели дървета и сядам до масата. Бутам колкото може по-далече от мене приписките си и се заглеждам в прозореца…

Толкова добре се подреди животът ми, че пак ми се прииска да избягам от него…

Очакват ме няколко дни лов с кмета — в преспите и калищата, един с бабите на Бабинден в неотопленото читалище, няколко часа в магазина — за хляба и за пенсиите. Останалото е кръстът на прозореца и снегът, и стихията на вятъра, който слиза от високото, за да прегази притъмнялото селце и пак да се емне към високото отсреща… Това е. Знам го. Седмата ми зима се е задала насреща ми — трябва да я преживея. С Джипито понякога на билков чай и гръмогласното ни мълчание, с бутилката пелин на кмета и сланинката, когато баба Кина съвсем го изкара от релсите му с мърморните си, че тъй животни не се гледат и тъй сняг, както го рине той, не се изрива…

Трябва да се мисли за празниците в живота! Трябва и аз някакви празници да имам! Имам ги — с Ненко, с децата в училището, със свекъра и свекървата, когато за малко сме забравили за Ненко, пак с Ненко и онази сврача война, която по необясним начин развали празника ни. Дали пък не е бил празникът ни недостатъчно празничен, щом е могъл така лесно и непоправимо да се развали? Не, не стават тези ми празници за празнуване през зимата! А с Джипи Кюлджиев? Когато самото му съществуване тук е празник за обичта ми на жена ли, на майка ли? Дали я почувства, разбра ли я той поне каква е, дали затова не се вясва тъдява, когато мене ме е затрупал снегът и душата ми мръзне, цялата устремена към пролетта?

Пролетите са били най-внезапните, най-трайните и весели празници на живота ми. Трябва всеки ден, по три пъти на ден да си казвам: „Ще дойде пролетта!“ — и всичко ще бъде наред…

Ще мине кметът по моята улица и ще викне отдалеч: „Привет, култура!“. „Здрасти, власт!“ — ще му отвърна аз и това ще бъде единственият случай, в който власт и култура са се приветствали всеки ден и дори по няколко пъти на ден… На децата, дошли да изкарат ваканциите при бабите си, толкова им харесват нашите приветствия, та като се видят сутрин, с тях се поздравяват. Ако не мине властта по улицата ми, тръгвам аз да я търся по градините и я намирам да коси или да вдига с правата лопата. „Привет култура!“ „Здрасти, власт!“ „Намери ли?“ Показвам му пачника с гъбите. „А пуйката пронесе ли? Баба Кина вече я насади нашата.“ „Пронесе, ама пак без пуяк.“ „Култура, ще ме поканиш на омлет от пуйчи яйца!“ „Ще те поканя, власт, на омлет с едно яйце, защото прочетох във вестника, че едно пуйче се равнява на три кокоши яйца!“

И ще се поведем двамата през избуялите треви, а младото слънце ще върви пред нас и ще блести в нанизаната по паяжините роса…

Но това ще се случи напролет.

А то днес заваля първият сняг — прекрасен повод и за смях, и за сълзи!