Кънчо Атанасов
Последният живот (10) (съвременни приписки)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

10.

Цяла нощ четох „историйката“ на Даскал Донча. Стана ми ясно защо свекърът само нея четеше. Всяка зима — от сняг до цвят. Сядаше до прозореца, разтваряше поизтритата папчица на широкия перваз, премяташе ластика на очилата на тила си, отгръщаше първата страница…

Лилавото мастило на индигото беше се поизтрило. Машината, на която са писали „историйката“, е била повредена — главните букви току изскачаха нагоре или пропадаха надолу, междуредията на места вървяха редовно, на места се сгъстяваха, а пък полетата бяха малки и изпъстрени целите с едрия четлив почерк на стареца. Беше си водил и той своите приписки. Почти на всяка страница може да се прочете: „Туй нещо тъй е било! Питал съм дядо Станю Кърпача и Гиньо Скоклестия.“ Или пък: „Да прощава Даскал Дончо, но Каменарина не се е казвал Кирил Каменарина, а Камен Каменарина. Изнамерили унуките изволнителния му билет от Балканската война и там тъй го пише. За същото се произнася и поп Димитър — в книгата за венчавките било записано: Камен Петроф Каменарина и Станка Станева Кърпачкова!“. Където не му беше стигнало полето, беше вложил между страниците цели листи от тетрадка на квадратчета: „Колята, с които са тръгнали нашите за насам, не са били 80, както са го преметнали Даскала, а 70 волски коля и 4 каруци с конски впрягове. Умрели са из пътя една жребна кобила, един вол си е счупил крак и са го заклали курбан, мъж и жена простинали в кишата — погребали ги в някаква кория край с. Сушица. Стигнали, дето се казва, пък не стигнали! Не е имало как да ги знае тези фактове, защото, когато Даскалът дойде в село да даскалува с Даскаличката и цигулката й, дядо ми вече беше се споминал, а аз от него съм ги слушал тия фактове и, значи, подпис слагам за тях.“ Имаше и неща, към които свекър ми не е имал какво да добави, освен възторга си от труда на автора: „Ашколсун, Даскале, машалла… Браво на тебе! Което си го писал за нашите родове, всичко е вярно! Трима братя са били и тримата са тръгнали. Двамата били женени, а единият таман се ергенеел. Вярно е, дето казваш, че са били средня ръка хора и са се замогнали с много труд и голямо постоянство до най-първите. Ергенашинът като се задомил, за кмет го избрали и кметувал до земеделските събития! Убили го тогаз! По-вярно не може да бъде… Ти тука пишеш, Даскале, че на свои разноски си ходил до старото ни село да питаш и да разпитваш кое как е било, че да знаеш и как да го запишеш. Майната им на разноските, най-важното е документът, свидетелството, което си оставил, за да помни поколението откъде е тръгнало и като знае откъде е тръгнало, да си прай сметката докъдя може да стигне. И аз все се каня, Даскале, на свои разноски и свой масраф да се вдигна и да отида до там. Да мерна баирите, вятъра да помириша, тревите да чуя как растат, плода на дървята да вкуся, да усети кръвта ми отде е дошла, че нали един ден пак там ще се върне и пак оттам ще тръгне. А не бива, Даскале, все нещо излиза насреща ми, дето трябва да го свърша, или пък парите късо идат, ама знам, че не е до парите само, а пусти мукаят! Обещавам ти и на мене си обещавам — ще се дигна един ден и ще отида там! Тя, работата, край няма и домашната грижа край няма, ама трябва като тебе човек да се отърси от тях и да направи нещо за душата си, дето знае, че душата му го иска!“

Излъган е останал Даскал Дончо! Не изпълни обещаното и на себе си свекърът — все се канеше да тръгне по Дряновско, ако не тази пролет, то идната, и не сам, а и свекървата да заведе, за да видят местата, където родовете им са се зачевали, та до ония, дето са се решили и са се втурнали към равнината…

Такова едно нещо представлява трудът на Даскал Донча — не е история на селото, а история на родовете. И понеже селото е в по-голямата си част преселническо, занимава се с преселението на онези спорни 80 или 74 коля, които тръгнали от село Маноя, Дряновско, и се спрели почти на брега на средна Янтра. Няколко са тука селата с подобна съдба. Излиза според описанието, че Великото преселение на народите е било една приятна разходка, сравнено с драмата на тези няколко десетки семейства. Преживели са я наскоро след Руско-турската война. Турците, още изплашени от голямото мурабе, разпродавали имотите си на безценица и бягали към Турция. Нашите балканджии зарязали домовете си и от бедност и мерак за земя тръгнали да купуват и да се заселват с надеждата за по-сносен живот. Били повечето дюлгери и каменоделци, бързо вдигнали белите си къщя, но като ги мъчела мъката по родния край — Дряновското, кръстили селото Дряновец! Да се помни и да се знае!

Историята е написана съпричастно, счетоводно, с идеята за значимостта на темата, със съзнание за това колко важна е паметта за формирането на морала и цялостното изграждане на човека. „Безумство е да нямаш памет!“ — дописал е на последната страница Даскал Дончо, при това с най-хубавите думи и на равнината край Янтра, и на планината около Дряново.

А си стои книгата неиздадена! Ако и това не е трайна липса на възпитание, какво друго може да бъде? Седем поколения са се нанизали от онова страшно и тъжно преселение. Хайде, нека седмото да са сега първокласници, но останалите шест поколения? По един лев да бяха събирали помежду си, седем издания можеха да направят на миналото си, на себе си, на бъдещето си — златна инвестиция! И с този въпрос се е блъскал Даскал Дончо. На вътрешната страна на корицата е написал: „Перипетии по издаването на ръкописа «Род и родове в с. Дряновец, околия Беленска, окръг Русенски». 1. Водил съм разговори с Министерството на просвещението (г-н чиновника Драгостинов) — отговор няма! 2. Потребителна кооперация «Развитие» — пари няма! 3. ТКЗС «Добри Терпешев» — липсва интерес! 4. Окръжен съвет за култура, Окръжна библиотека, Окръжен музей — уклончиво, но без резултат! 5. Директорът на Издателството на Отечествения фронт одобри ръкописа и го подготви за печат, но смениха директора и работата пак излезе — ексик! Сили нямам вече!“

И Херкулес да е бил Даскал Дончо, нямало да може да надвие на всичките тези Драгостиновци! Аз пък съм седнала да съдя поколенията, сякаш не са минали половината от тях през ръцете ми. Прав ще бъде Нейков, ако ми отнеме и петдесет и четирите лева, които ми е дал — за лошо свършена работа и безстопанствено отношение към нацията!

Оня педофил пък от Белгия ще праща пари за ремонт на закритото училище и за камбана на църквата! За параклиси и камбани пари имат, а за една книга, която е за тях и децата им, не могат да намерят. Имаме тука в селото няколко бизнесменчета, дето, като си дойдат в петък вечерта, и до понеделник сутрин не дават да се затворят кръчмите. Единият ми каза: „Ще видим какво можем да направим!“. Вторият рече: „Докато не го приемат този закон — за спонсорството ли беше, за културата ли беше, нищо не може да се направи!“. Третият беше най-откровен и направо ме изпъди: „Абе, другарко Ненкова, мене главата ми пуши от сделки, лихви по кредити, неплатени наеми данъци, ти си тръгнала с глупости да ме занимаваш!“.

Този също е бил мой ученик!

Вярно е, че беше задимено в кръчмата и че масите бяха се огънали от уискитата и водките на преуспелия съселянин! Както е вярно и това, че няколко такива седмични запоя на родните ни селски бизнесмени можеха да решат съдбата на Даскал-Дончовите усилия…

Останах без сили и аз!

След преживените погребения нищо вече не беше същото. Опротивяха ми неща, които имах за скъпи — къщата, асмалъка отпред, дворчето за животните, първото агне, първият цвят на джанките, който се рони по затоплената и събудена земя. Споменът за всяко нещо, което се е случило с мене тук, не ме радваше, а ме измъчваше с невъзвратимостта и яснотата си. Реалността никога не беше такава, каквато е, а някаква смесица на отделено от мене минало, настояще, което не е мое, и бъдеще, което не ме интересува… Или трябваше да бягам към сезала в плевнята, или да бягам далече от него…

Но… добър е понякога животът с хората! Да му се не надява човек! Повикаха ме в Бяла, за да ми предложат да се пенсионирам според последните изменения на закона. Можело да поискам, а можело и да не поискам! Не само поисках, но и го пожелах. Светкавично оформиха документите — отдавна не са имали такъв случай, един човек на едно място да е изкарал целия си трудов стаж. Поздравиха ме за това, казаха, че мога да ги почерпя с бонбони „Черноморец“, като получа решението от пенсионното, и ме изпратиха по живо по здраво!

Животът ми продължи да ме засипва с добрините си…

Още щом се върнах, и пристигна у дома бай Иван Миронов — той свали свекъра от сезала! Не влязъл, и започна да нарежда:

— Булка, не ми е работа, ама не бива тъй! Тръгнала си отзарана за нейде си и няма кой да изкара животните — блеят, тревожат се, мене тревожат… Че обади се барем! Или като виждаш, че не можеш да ги гледаш както следва, продай ги! Добра цена имат сега.

— Ти ще ги вземеш ли, чичо Иване?

— Що да не ги взема?! Ти поразпитай как вървят и ми се обади, ако някой не ти даде повече.

— Колко даваш ти?

— Аз повече от 50 лева на овца и 60 за дзвиските… Че знам ли? Знам, че овцете ти не са стари и са от хубав джинс, ама…

— А кокошките ще вземеш ли? Осемте са миналогодишни, петнайсет ярки има и два петела. Пуйката не се продава!

— Бе защо са ми кокошките ти? И какво ще искаш за тях?

— Нищо няма да искам. Като се връщам понякога, ще ми даваш по някое яйчице да си опържа.

— Ама ти заминаваш ли?

— Заминавам!

— Ти знаеш, булка, ти знаеш… — кимна бай Миронов, както му викаха. — И да знаеш, не отива стоката ти в лоши ръце. Познаваш ме и със свекъра ти, лека му пръст, добре се знаехме. Отива стоката ти в добри ръце!

Натири кокошките през комшулука, избута овцете, откоси им един сграбек люцерна, сложи го в яслата на двора, влезе за малко вкъщи, излезе, мина пак през комшулука.

— Добри сметки, булка, добри приятели, добри комшии! — наброи ми парите бай Миронов. — За овцете ти триста лева, за дзвиските сто и двайсе — всичко четиристотин и двайсе. Случи се да ги имам вкъщи, нося ти ги. Пък ти, върнеш ли се понякога, както рече, мляко и яйца няма да търсиш от никого — има ли за мене, и за тебе ще има.

Допреди малко не знаех, че ще заминавам някъде, а сега не ме свърташе да замина…

Набутах в сака два чифта бельо за преобличане, дрехите от закачалката, парите на бай Миронов, останалите от свекъра, последната заплата и двете застраховки, които бяха ми изплатили миналия месец. Богата работа! Направо собствен бизнес да развърти човек!

Не помня откога не ми е било така весело. Със смях отвъртях бушоните и ги наредих над електромера, смешно ми беше, че спирам крана на водата в шахтата, весело изщракаха ключовете за горе и на лятната кухня… Секна веселието ми, когато заключих портичката, мушнах ключа в джоба на сака и дръпнах ципа.

Дотук!

Оттук нататък подир мечтата на свекъра!

Животът ми, изглежда, беше съгласен с това, което върша, защото направи тъй, че автобусът да закъснее, да мога да го хвана, навреме да стигна на гарата и първия влак, който пристигне, да бъде този, който ми трябва…

В Дряново стигнах късно през нощта. Преспах в някакво пусто и чисто хотелче. Събудих се рано. Разходих се по шаренията от калдъръми, асфалт и плочници. Седнах на една от изнесените пред някакво кафене масички и закусих съвсем като бабичка екскурзиантка: голяма боза и баница, която можеше да нахрани трима като мене. Гледах реставрираните и отново остарели дюкяни на отсрещната страна и си мислех, че тука, по тези улици и сокаци, са идвали родовете на Даскал Донча да продадат нещо и да пазарят нещо. С колята си. И с конските си впрягове.

Спря такси. Момчето, изглежда, беше от постоянните клиенти — изнесоха му баницата и бозата. Отброяваше стотинките в шепата на момичето. Вдигнах ръка:

— Ще ме откарате ли до Маноя?

— Може! Кога тръгваме?

— Веднага!

Пуснах сака в краката си.

Минахме покрай къщата на Кольо Фичето и още няколко такива със същите плочести покриви, широки сачаци и малки прозорчета с блеснали на изгрева стъкла. Пътят вървеше покрай реката. Надолу, сетне нагоре, между обрасли с храсталак стръмнини и шарени гори. Дъбове тъмнееха зелено, осени се вишаха нагоре, горди и самотни, акации мятаха клоните си над асфалта. Гледах с очите на свекъра и всичко ми беше много познато и близко. Зая, Ганчовец, Саласука, Катранджиите, Руня, Длъгня — имената на селцата и махалите помнех от преданията на свекъра, хълмовете, котловините и върховете в далечината познавах от описанията на Даскал Донча.

— Нещо по работа, а?

Този също трябва да е от родовете на Даскал Донча — гладен, мощен, губи се воланът в ръцете му като геврече.

— Да разгледам. Изработила съм си работата.

— Нямат работа… Разглеждат… Пенсионер да е човек на днешните години. А пък мене чорбаджията за стотинката ме дебне!

— Така са чорбаджиите!

— Да ви стоваря, значи, в центъра на селото? Да го разгледате.

Стовари ме, взе парите, без дори да посегне да връща ресто, и отпраши нагоре.

В центъра на селото, както на много други места: излиняло червена сграда — на долния етаж читалището, на горния кметството, зад сградата — църквицата, до нея училището — това тука мъничко, изронено, отдавна запуснато! Като всичко наоколо.

В село по това време на утрото от живот не можеш да поминеш. Нижат се стадата от долната махала (харцойската) и горната (балканджийската), подир тях вървят кравите, размахали глави да напъждат нахалните мухи, колички трополят — карат млякото в изкупвателния пункт, пред фурната се извила опашка, пред кръчмата на Недя „Куцата жаба“ отрано се жабурят с ментетата му, деца, нарамили въдиците, крачат към реката, съсредоточени и вглъбени като счетоводители…

Тук — мъртвило и тишина!

Значи, където и да бъда вече, ще съм все тъй — и тук, и там. Като онзи в село, дето му викат Тука-тамът. Запитат ли го: „Как си?“, той отговаряше не „долу-горе“, а „тука-там съм“. Което може и по-вярното да е…

Зададе се жив човек най-сетне. Станах от пейката. Бързаше към мене, отупваше сламките от синята си манта, в движение оправяше петите на галошите си, пристигна, здрависа ме:

— Отдавна ли чакате, госпожа? — Взема да отключва вратата на кметството. — То, докато зайците, че и една зайка се закучила, кучето пък удавило един петел… Трябва петелът да се заколи…

— Откога трябва да сте на работа?

— Еми… от осем. Както са в общината, така сме и ние по кметствата!

— А сега часът колко е?

— Не погледнах, ама може и девет да минава…

Още по на притеснен се направи. Успял беше да отвори, сочеше ми стъпалата нагоре.

— Не съм, кмете, тази, за която ме вземаш. Не съм от общината. Но търся тебе!

— По какъв въпрос? — изведнъж придоби делови вид господин кметът.

— Къща търся да купя…

Светна целият:

— Тъкмо дето трябва сте попаднали! Въздухът тука! От рак да е болен човек — минава му! Голямо здравословие!

— Грабна ръката ми: — Стефан се казвам. И кметувам тука от шестнайсет години и един ден.

— Кмете, много, бе!

— Само Рузвелт е кметувал повече от мене! А сега делово — отиваме да оставим багажа у дома, аз ще стъкна огъня, че да може баба да оскубе петела и одма тръгваме къща да купуваме.

И от кого ще я купуваме, като аз жив човек не видях, освен тебе?

— Има, има! Ей сега ще тръгнат с прътите и кофите… Таман навреме си дошла — по сливи сме сега! Ние снощи тука избирахме „мис Слива“ и „мистър Сливар“, та затова още не се виждат. Голямо мероприятие направихме! По-голямо, аз откакто съм кмет, не е бивало!