Кънчо Атанасов
Последният живот (3) (съвременни приписки)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

3.

Не ми излиза от ума туй: „Не си тъдявашна.“ Може да му се отговори „А къдявашна съм!“. Винаги като съм гледала картата на България, когато още учителствах, все ми е приличала на гнездо. Най прилича на сврачешко, ако сте забелязали.

Над училището, виждаше се от прозорците му, има акациева горичка. Тъдявашните (защото аз и от там бях) й викаха „салкъмова“. Най-високото на клоните й беше отрупано с гнезда. „Гнездили, гнездили, че се забравили“ — казваше за тях Ненко, колчем се заглеждаше нагоре. Беше ли станал ловец или не беше? Трябва да е бил ловец?! Ами да — бил е! Щом така свирепо се е заглеждал в гнездата по високото на салкъмите — акации. И не само да се заглежда…

Много, неразбираеми за простия човек, решения взима понякога Държавата. Седи си, седи си мирно и изведнъж реши нещо, дето не може и да се побере в главата на обикновения гражданин: беше решила тогава, че от свраките по-вредно нещо няма в Държавата! И започна война със свраките. Ненко, моят Ненко, се превърна в най-ревностния й войник. Даже се издигна в нещо като генерал от местно равнище. Намери си и армия, която да командва — включи всичките класове във войната със свраките. Не му давах моя клас, но той и него взе. Казах му, че смятам това, което върши, за варваризъм. Отговори ми, че не той, а Държавата го върши. „Не я разбирам такава Държава!“ рекох му. „По-важното е — рече ми — Държавата нас да разбира!“ „А тя разбира ли ни? Защо си позволява тебе да разбере, а мене — не? Мене — свраките ме яли — нали тъй…“ Довърши ме моят Ненко: „Държавата затова е Държава, защото има право да си избира кого да разбира!“. Вдигнах ръце — предадох се.

А всъщност ме предаде Ненко… За пръв път. Щеше много пъти да ме предава, но аз тогава още не знаех това. Обичах го и си мислех, че и той ме обича — една от най-големите заблуди на човека. И най-неизкоренимите.

Такава люта рат се развихри!

Боже, сляп ли беше да видиш и поне децата да спасиш от този грях?

Не ме чу. Или се направи, че не ме е чул? Или пък и той беше застанал на страната на освирепялата ни Държава?

Пуснах пердетата и се затворих в стаята — моята и на много заетия ми Ненко. Опитвам да чета — не става. Разни бродерии изрових (започнати и недовършени) — и това не става. Опитвах да заспя и вдън съня си да се продъня — бива и не бива! Стискам очи и пак виждам: извървяват се децата ни пред изнесената отвън маса. Ненко седи зад масата и като същи бакалин пресмята: „Шест чифта крачета по осем стотинки, равно на четиридесет и осем стотинки. Прочети стотинките и тичай да донесеш още!“. „Браво бе, ти десет чифта си натаманил, тъкмо лесно да се смятат. Какво ще направиш с толкова много пари?“ „Е, че — подсмърча изпеченият убиец — ще ида на кино…“ „А с останалите какво ще направиш?“ „Е, че… пак ще отида на кино…“ „А тези, дето ти хартисат?“ „Е, че пак ще отида на кино…“ „Тъй — на кино. Ами няма ли да ти пречи, че филмът е един и същ?“ „Е, че какво да ми пречи, като е един и същ. То нали друг няма да докара Нягол с кобилата…“

Много кино изгледаха и много вафли изядоха крачетата на сврачетата. Тъкмо се бяха излюпили — лесно им се режеха крачетата — от коленцето надолу ги приемаше Ненко. Или пък Държавата тъй ги искаше? Като приключиха с люпилата в акациево-салкъмовата гора и из горите наоколо, разтуряха и гнездата — с дълги върлини, с вили, с брадвички. Осиротя гората. И аз сякаш осиротях. Гледах все с гръб към прозореца да бъда (дори и много години насетне), за да не ме сеща опустялата гора за най-кървавата ваканция на Ненка и на Държавата му…

Така завърши тази нерегистрирана от никоя история война.

А свраките не се завърнаха повече в землището ни. Може би се изселиха в някое друго землище или в някоя друга, не толкова свирепа държава… Остана само една — препарираната от даскал Донча в кабинета по биология… Когато се пенсионирах, тя беше вече проскубана и опепелена, никак вече не приличаше на себе си и стоеше там, сякаш само за да ми напомни на изпроводяк…

Какво трябваше да ми напомни на изпроводяк свраката на даскал Донча?

Нямаше нужда нищо да ми се напомня!

Аз нищо не бях забравила…

Помня го и сега! Наградиха Ненка. Струва ми се, че заради успешната му битка със свраките го наградиха. Двойно го наградиха…

Трябваше да се пенсионира даскал Дончо — директорът ни. Нямаше по-заслужил от Ненка — направиха го директор на ОУ „Паисий Хилендарски“ в с. Дряновец, околия Беленска. Но тъй като не можеха да го издигнат за директор, без да е член на партията — направиха го първо член на партията. Затова казвам, че го наградиха двойно.

Когато разказвах на Джипито за сврачешките краченца, той, докато пак се измъчваше със запалката си, каза:

— Ти не си виновна за това, което е станало.

Откъде пък му хрумна — никога не съм се чувствала виновна?!

— Знам, че никога не си се чувствала виновна, но исках и аз да ти го кажа.

Все едно че разговарях сама със себе си.

— Нямаше нужда — рекох му. — Платила съм си всичко. С лихвите…

Много ми е интересен понякога моят Джипи. Обажда се, където не трябва, а където трябва нещо да каже — никак го няма. Такава, изглежда, му е терапията… Нито за главницата запита каква е била, нито за лихвите. И по-добре, че не ме запита — нямаше да мога да му ги изясня, никак нямаше да ми се иска да му ги изяснявам… Можех ли да му го изтърся направо: Ненко беше главницата, а бившата ми и настояща самотия — лихвите върху главницата! Нищо нямаше да разбере, а и аз самата ще се объркам кое как е било и защо тъй е станало…

Стана Ненко директор. А аз — жената на другаря директор. Нещо като госпожа Директоршата. Колежките, с които довчера си разменяхме рецепти за лопушник и модели на разни, винаги недобродирани бродерии, се отдръпнаха зад столовете си около застланата с червено сукно заседателна маса. Колегите, още щом ме видеха, веднага придобиваха вид на много заети хора и веднага излизаха да пушат отвън на стълбището до голямото заръждавяло стъргало. Грабвах навитите на рула карти и побягвах по класовете си…

От моите класове излезе и един писател… Имам седем инженери, двама лекари, един, дето беше зам.-министър на финансите, и друг, който стана професор в минно-геоложкия институт. Пълен набор, както се казва, от техническа и художественотворческа интелигенция. За другите знам, че нямам никакви особени заслуги, но на писателя аз първа му казах, че ще стане писател…

Влязох в любимия си седми клас (от всичките четиридесет мои седми класове той си остана любимият ми!), тръшнах тетрадките на масата и обявих тържествено:

— Деца, в нашия клас се роди писател!

Децата изтръпнаха!

Разтворих тетрадката му и зачетох…

Бях им възложила да напишат свободно съчинение. Писателят беше съчинявал за сврачата война. Как вървял след останалите, как събирал обезкрачените сврачета, как ги погребвал на едно тайно място, което тайно нарекъл „Гората ни плача“. Накрая беше описал „гората преди“ и „гората след войната. Не беше нито тъжно, нито смешно — беше само вярно. Завършваше съчинението с думите, изречени от баба му: «Този свят както е тръгнал — тръгнал е на майната си! Ни овошка ще се роди вече като света, ни кокошките ще мътят, както са мътили!».

Децата много се смяха на изреченото от баба Гичовица и ни внука й, който вървял след останалите и погребвал сврачетата. Много се смях и аз. Толкова се смях, че накрая се разплаках.

Писателят седеше забил очи в чина — засрамен и обиден: «На какво толкова ми се смеят всички? Защо плаче другарката Ненкова?».

Казах на децата, че плача от радост. Че има и такива плачове. Че много ме е зарадвало стихотворението за България, което съм намерила на последната корица на тетрадката. И им го прочетох: «Българийо, люлка за Дунав завързана…» Обърнах се и овесих картата:

— Деца, виждате ли колко е вярно това, което е написало другарчето ви?

— Виждаме! — викнаха всички в един глас и се виждаше, че току-що са прогледнали.

— А ти как го видя? — запитах писателя.

— Видях го в една книга за Чипровци. Много книги има в килера на леля Ирина. От тази за чипровските килими го преписах! — каза, сърдит на целия свят, писателят.

Анастасийка удари звънеца. Децата наскачаха и заприбираха торбичките си.

«Тъдявашни?!»“ „И не знам откъде си?!“ В една люлка се люлеем всички, а пък се делим на всякакви: по месторождение, по местоживеене, по заможност и сиромашия, по ученост и простотия, а накрая и по цветове — червени, сини, зелени, оранжеви… Много скоро и цветовете на дъгата няма да ни изкарат!

Трябва и това за люлката да му го кажа на Джипито, като мине насам да мери кръвното на тъдявашните си адреси.

А писателят наистина стана писател… Той още не вярва в това, но аз го знам — изчела съм всичките му книги. Изпращаше ми ги доскоро. Не мога да кажа тури ли ред в литературата, но в селото ни тури ред — описа го тъй, както турчин не го е описвал. За всички тук вярното е това, което той написа. Не което се е случило, а онова, което той тури в книгите си. Всички сме вътре — и с имената, и с живота и с географията си, и с историята си…

А то, нашите истории край нямат! Да е жив и здрав да ни описва и друг да се роди… и… нека роденият последен като изчете написаното, да научи откъде сме тръгнали, през къде сме минали и накъде сме се запътили…

Амин!