Кънчо Атанасов
Последният живот (16) (съвременни приписки)

16.

Джипи Кюлджиев се появи по-черен от всякога — черна риза, черен шал, черен костюм, черни обувки, черния чадър на чичо му от Америка и черни очила. Не седна като друг път, а тръгна да обикаля масата и мене, като педантично и точно отмерваше крачките си с острието на пристегнатия в калъфа чадър. Изведнъж спря и трескаво зарови в джобовете си. Пресегнах се, взех запалката от широкия перваз на прозореца, подадох му я…

— Не пуша! — побягна пак по чадърения кръг Джипи Кюлджиев. — Не пия! Не чета вестници! Не лекувам болни! Не съм бил днес на две погребения! Това, което виждаш тук, не съм аз!

— Виждам! — рекох му.

— А сигурно и чуваш? Чу ли какво са наприказвали по адрес на личния си лекар след погребението на бай Кальо Калчев?

— Нищо не съм чула!

— Лъжеш!

— Джипи, аз лъжа само когато без това не може да се мине!

— А как разбираш кога може и кога не може?

— По интуиция…

— Значи и от такова нещо ме е лишила природата… Иначе щях да отида тогава на погребението на бай Кальо Калчев и нямаше да ги има тези приказки и писания… — Спря пак и заби върха на чадъра в пачата тревица, пораснала между две плочи. — Представяш ли си? И писмо написали в стил „донос“ и го подписали — десетина пациенти, на които не само кръвното, ами и градините съм мерил! От името на „множество разгневени и огорчени пациенти“! Не стига, значи, че съм го оставил да умре, но и не съм благоволил да отида на погребението, за което видимо съм бил тръгнал, а съм отишъл при баба Стефана и съм се напил като…

— Напихте ли се?

— Сякаш не знаеш как е с нея! И съм бил пял, докато траяло погребението, аз съм бил пял, че съм се късал! А това просто не е вярно! Баба Стефана пя, а аз гледах шумата на асмите и нищо не виждах!

— С доносите винаги е така — има нещо вярно, та покрай него да мине и лъжата!

— Викаха ме в комисията по етика!

— Затова че си се напил?

— Не! Затова че съм пял!

— Трябвало е да им кажеш, че пееш фалшиво! И да им попееш!

— Можеше! Не го направих, но ще седна сега и ще им напиша на тези реформатори, че съм присъствал днес на две погребения и още не съм се напил. И ще им поставя една задачка: какво ще ме правят, като ми измре списъкът, който е при тях? Само за една седмица — двама от списъка. Годината има петдесет и четири седмици… Да не ме изоставят по двама… по един и половина да са — това прави осемдесет и един пациенти… Имам ги засега осемстотин. Значи за по-малко от десет години аз ще бъда личен лекар само на себе си. И какво ще ме правят тогава?

— Дотогава тях може да ги няма, Джипи!

— Реформаторите?! Без личен лекар у нас е бивало, но без реформатори никога не сме оставали — Кой ще реформира живота тогава, да го ререформира, да го реререформира? Почвам вече и да заеквам.

— Нормално е — много сложни стават думите!

— А пък са толкова прости. Трябва само да са чисти и честни…

— Като изборите.

— Аха… Поне колкото тях.

— Джипи, знаеш ли колко време не си се вясвал тъдява? Точно шейсет и девет дни — от Игнажден, че на Коледа, както се казва. А си говорим за доноси и за избори!

— Толкова общо ли имат, че ги навърза едно за друго?

— Не ме интересува! Интересуват ме по-важни неща. Върна ли палтото?

— Този път проявих характер — не съм го върнал и казах, че няма да го върна. Който го е мерил, рекох, да го е мерил както трябва и той да си го връща!

— Ще го върне ли?

— Вече го върна… И си взе друго, дето пак не става за обличане! Но това не ме интересува, както обичаш да казваш ти. Аз общувам сега на ниво „възмутени граждани от селата наоколо“ и „комисии по етика и естетика“!

— Забрави ги!

— Забравям ги! Само още нещичко — разреших проблема защо тук имат ниско кръвно, а оттатък — високо. Отговорът се оказа прост, както всеки верен отговор. Тук пият само бяла ракия, а оттатък — само червено вино. Почвам да го разработвам: „Ниското кръвно на четиристотин пациенти отсам Дряновската река и високото кръвно на четиристотин пациенти оттатък същата река“. Щом напиша дисертацията и я защитя, което няма да е никак трудно, вдигам си слушалките и изчезвам оттука.

— Къде?

— Още не знам… Но знам, че не трябва и ден повече да оставам тука! Да се скитам по тези баири и да си мисля как един ден ще бъда много кадърен, много умен, много красив, много успял, как няма да ми предстои никакво ходене до кожарския завод в Севлиево, как ще ме канят в комисията по етика само за да ме похвалят за намалялата смъртност на пациентите ми със средна възраст от седемдесет години… Мерси!

— Всичко минава, Джипи…

— Моля?

— И това ще мине!

— Подреди ме ти! — заби чадъра в тревата Джипи Кюлджиев. — Показа ми верния път: ще мине червената вода, ще мине синята вода, ще дойде златната вода…

— Точно така!

— И какво ще стане тогава?

— Това, което все някога ще трябва да стане — тогава бюрократът няма да се бори с бюрокрацията, еснафът с еснафщината, корумпираният с корупцията, престъпникът с престъпността.

— Личи си, че четеш вестници. Давай нататък!

— Малко грамотният няма да учи съвсем неграмотните…

— Неизлечимо болният няма да лекува болните…

— Безнравственият няма да проповядва нравственост…

— Безсърдечният няма да учи на сърдечност!… Това дотука всички го знаят… Не пропуснахме ли нещо много съществено?

— Кажи го! И да спрем!

— Само професионалистът ще може да съди професионалистите!

— Стига, Джипи! Никаква комисия не те е съдила! Рекъл ти е някой нещо и ти сега сам себе си съдиш! Много ти се иска, но до присъда няма да стигнеш!

— За какво говорим тогава ние? И за кого? — тръшна се на стола Джипи Кюлджиев, простря крака далече напред и се вторачи в бомбетата на обувките си.

— В глобален мащаб говорим, разбира се… За глобализация говорим — нали тя е поредната златна вода, в която ни предстои да плакнем краката си?

— Прекрасна перспектива: сядаш на брега на света, потапяш крака, боядисани от шарките на чорапите ти, и гледаш безнадеждно океана от щастие напреде си! И всичко ти е „о’кей“, че го забравих как звучи на български!

— Тъй звучи вече и на български.

— Което обаче не променя нещата — да ме обсъждат мене някакви, дето една инжекция не са направили през цялата си практика! А аз съм израждал, намествал съм счупено и изкълчено, изрязвал съм забрало, зъби съм вадил и съм промивал уши… Не се сещам какво още не съм правил… за да ме срещне един ден някакъв си от някаква си комисия и да ми каже: „Не е трябвало да пиеш!“. Тя, дето никога не е била в час, мене да изкарва от час!

— Поразходи се и влез в следващия! Казвам ти го с опита на целия си педагогически стаж!

— Сигурно всички са го забелязали — много обичаш да поучаваш.

— Професионално заболяване, Джипи…

— Но иначе си добре?

— Много добре!

— Не мога да разбера защо лъжеш? Сляп ли съм аз? „Как си?“ „Добре съм!“ Винаги… Неизменно!

— Вярвам, Джипи, че като го постотя сто пъти, и наистина ще се почувствам добре.

— Че да почвам и аз тогава: „Добре съм!“. „Много съм добре!“ „Толкова добре не съм бил никога!“ „Още по-добре съм!“

— Ти ли ще броиш? Или аз да броя?

— Браво! Даже брависимо! Като си поговоря ей така с тебе, както сега, и ми минава главоболието!

— Аз пък направо се разболявам: комисията… Фабриката в Севлиево… Списъкът ми… Достатъчно си млад, за да може всичко да се нареди както трябва!

— Надмина себе си! Но това не ти, това последното опитът ти го казва! Много е неприятен опитът ти! Трябва да ти го кажа най-сетне! Неприятно неприятен!

— Само несполучлив, Джипи… Несполучлив излезе последният ми опит да живея! И май ще трябва да се откажа — няма вече да се пробвам с живота, а с нещо друго…

— Другото на живота е смъртта!

— Така мислят джипитата… Нормалните хора могат да измислят и нещо друго…

Пуйката ми, която досега пощеше американския чадър на Джипи Кюлджиев, скочи и побягна към протката — отвън пристъпваше от крак на крак Краса от пощата.

— Влизай! Ще ви черпя с Джипито по едно малиново сладко.

— Имаш телеграма…

Поех целофанения плик, измъкнах шумолящата бланка, плъзнах поглед по единствения и кратичък ред, сгънах бланката, върнах я обратно в плика.

— Отказваш ли сладкото, или да го сервирам?

— Оставиха ми от Енергото и Водното да им събирам парите. Не ми стигат пенсиите и телефоните, че и с тях да се занимавам!

— Като им събереш парите, тогава ще ядем сладко…

— Само дето не знам кога ще бъде това „тогава“? — усмихна ми се съчувствено Краса и викна на Джипито: — Джипи, хайде да се водим надолу, а?

— Днес ни се водя, ни се карам! — отвърна й Джипи Кюлджиев. — Ако тръгна с тебе, нямам представа къде мога да те заведа!

— Много ме изплаши! — засмя се Краса и закрачи пътя за Соколово.

Джипито гледаше към джоба ми.

— И ти ли ще ми откажеш сладкото? Да не сте се наговорили? Никой не ми иска сладкото днеска!

— Какво има?

— Нищо… Всичко е наред… Нареждат се нещата такива, каквито трябва да бъдат… Така че сладкото можем да изядем с много студена вода и бисквитки.

Влязох в мазата, коленичих до рафта и животът ми, най-несполучливият от всичките ми животи, се навря в мене, като слон затъпка искриците надеждица. Изненадана, че още ги имам, замрях в очакване да премине пристъпът на още не докрай осъзнаваната истина…

В сумрака и пропищялата тишина бурканите се люлееха и прозвънваха — плахо и някак отдалече!