Лорън Блейкли
Надарен (36)

35.

В моята работа съм се усъвършенствал в едно нещо: преустройството.

Цялостното преобразяване на кухнята е основното ми умение. Знам от какви материали имам нужда, подходящите инструменти, които да използвам и съм се превърнал в специалист по спазването на крайните срокове.

Това, може би, е най-трудното преустройство, което някога съм предприемал, като се има предвид разрушителната атака, която приложих върху връзката ни по-рано тази сутрин. Но бързо изготвям списък с необходимите неща, след което задействам плана си, започвайки с хотел „Ню Йорк, Ню Йорк“.

След като минавам през вратите на хотела, аз се втурвам напред.

Добре де. Не точно.

Ако хукна да тичам, охраната вероятно ще ме повали.

Но определено бързам. През казиното, покрай магазините, нагоре по ескалатора и през безистена, като поглеждам с копнеж към черните завеси, които крият машината за пинбол. Не се отправям към входа. Вместо това тръгвам към изхода за влакчето. Куп посетители се изсипват оттам, развълнувани и преизпълнени с адреналин от шеметното пътуване нагоре-надолу.

Това е мястото, където двамата с Натали изживяхме първото си приключение, и когато пристигам на гишето за снимки, съм готов и твърдо решен да намеря доказателства за това. Оригиналът е на сигурно и безопасно място в дома ми. За щастие, същата жена, която работеше онази нощ, е тук и днес — веселата брюнетка с плитките и червените очила, само че днес косата й е вдигната в конска опашка.

— Какво мога да направя за вас? — усмихва ми се приятелски.

Следвам отново съвета на Чейс — правя точно обратното на това, което направих по-рано. Вместо да изкарвам раздразнението си върху нея, както направих с чиновника, отправям молбата си внимателно:

— Здравейте! Преди около два месеца бях тук с жената, в която току-що осъзнах, че съм лудо влюбен.

Очите на продавачката светват и аз продължавам, като й давам датата и приблизителното време.

— Беше ни направена снимка, нашият номер бе шестнадесет. Ако има някакъв шанс да я откриете и да ми направите копие, ще бъда изключително благодарен и с радост ще ви се отплатя двойно или тройно. Само кажете. Имам нужда от тази снимка, за да й покажа колко щастливи можем да бъдем заедно.

Брюнетката притиска длани върху сърцето си.

— Обичам този град! Вегас е пълен с истории за любов.

Тя се изправя и добива сериозно изражение.

— Абсолютно положително ще я открия за вас.

Десет минути по-късно излизам от „Ню Йорк, Ню Йорк“ с копие на Натали и мен на върха на скоростното влакче, носещи се на крилете на щастието.

След това хуквам към дрогерията на ъгъла, използвам телефона си, за да потърся „снимка онлайн“, изпращам я на имейла си и я принтирам. Купувам две рамки. После спирам в Уин^[1] и двадесет минути по-късно разполагам с всички материали, необходими за най-трудния ремонт.

Единственото останало нещо е тя.

С подновено огромно напрежение и бушуващи нерви, аз се обаждам на Натали.

Телефонът й звъни ли, звъни, след което се включва гласовата поща. Внезапна тревога ме обзема, докато се чудя дали не ме отбягва. Но я пренебрегвам и набирам Лейла.

— Здравей, Уайът.

— Здрасти, търся Натали. Дали е някъде наблизо?

— Тук е, но сме заети с пазаруване. Дай ни още малко време и мисля, че тя ще бъде готова.

— Къде сте?

Тя се смее.

— О, Уайът! Натали просто ми помага с няколко неща, които трябва да организирам, и си прекарва доста добре тук. Не се притеснявай. Ще се видим скоро.

И аз се усмихвам, докато затварям.

Да, ще се видим.

Имам чувството, че знам къде е жената, която искам. Защото я познавам. Знам какво обича.

Каза ми, че може да живее щастливо тук. Че това е любимото й място на света. И след като помага на Лейла за обзавеждането на дрешника й, наречи ме Шерлок, но съм дяволски сигурен, че ще намеря Натали в онази голяма кутия, недалеч от Главната.

След като таксито ме оставя, отправям една бърза молитва към Вселената да мога да я намеря и да направя не само една крачка, а всички стъпки, за да оправя нещата между нас. Докато вратите се отварят, оглеждам „The Container Store“, като се надявам да зърна руса коса, намек за силни крака и цветна ивица от оранжева лятна рокля.

Тази рокля. Мили Боже, тази рокля! Устата ми се пълни със слюнка, като се сетя как изглеждаше с нея и защо днес беше толкова щастлива в съда. Защото тя ми даваше всичко, което смяташе, че искам. Защото Нат ме обича.

По дяволите, обича ме!

Отправям се надолу по пътеката, като бродя с поглед насам-натам в морето от „Tupperware“^[2], кутии за шапки, текстилни шкафчета за документи, купички за котешка храна, етажерки за баня, кошове за пране, кутийки за хапчета във всеки размер, които можете да си представите, закачалки и торби за дрехи и най-накрая пристигам в рая за обзавеждането за дрешници.

Оранжево.

Виждам оранжево.

И това е щастие за мен. Като всичките ми любими спомени и всичко, което искам за бъдещето си.

Тя е с гръб към мен и държи шкафче за обувки, което показва на Лейла.

— И после монтираш това на средния рафт, което ти помага да подредиш всичките си обувки — казва Натали и гласът й ме изпълва с надежда.

Надявам се, че не съм я изгубил. Надявам се, че мога да се справя с това. Надявам се, че тя не мисли, че съм луд.

Лейла ме поглежда и очите й светват, но бързо прикрива изражението си. Въпреки това Натали трябва да е усетила, че съм тук, защото внезапно се обръща, очевидно изненадана.

Спирам да мисля, да се надявам, да се чудя. Просто го правя.

Отивам при нея и започвам да говоря от все сърце. Изобщо не е трудно да й кажа, че тя е единствената.

— Трябваше да направя много от нещата по различен начин, Нат. Първо трябваше да ти кажа, че те обичам. Защото е така. Обичам те до полуда и може би понякога това ме побърква. — Ъгълчето на устните й потреперва, сякаш се опитва да прикрие усмивката си. — Не трябваше да подавам документите за анулиране днес. Не трябваше да се държа като задник с теб на стълбите пред съда, след като ти просто изпълняваше най-нелепото нещо, което някога съм те молил да направиш. И най-вече, никога не трябваше да искам от теб да спазиш такова нечестно обещание в нощта, когато се оженихме.

— Всичко е наред, Уайът — казва тя и гласът й е пълен с нежност. — Спазих го, защото беше важно за теб.

Поклащам глава, отново ядосан на себе си, но още по-влюбен в тази жена. Лейла прави няколко крачки назад, като ни дава пространство, докато аз продължавам:

— Едва си спомнях нашата церемония, да не говорим за всички неща, които ти казах. И това не е оправдание, а истината. Сега си ги спомних, защото се върнах в параклиса този следобед и звучеше тази песен. „Не мога да не се влюбя“. Знам, че го почувствах онази нощ и го чувствам хиляди пъти по-силно в момента. — Тя се приближава към мен и това ме окуражава. Както и изражението на лицето й — нежно и загрижено, а после и думите, които прошепва. „Аз също“. Искам да я целуна, но имам да й казвам още толкова много неща.

— В момента не съм пиян. Напълно трезвен съм и те моля за втори шанс. Аз съм безумно, лудо влюбен в теб и донесох тази снимка, за да ти напомня колко невероятно щастливи сме заедно.

Очите й блестят, докато й подавам фотографията.

— Не, не си донесъл моята О-физиономия — казва тя сърдито, но не и ядосано. Отново е закачлива и обожавам този тон в гласа й.

Не мога да не се усмихна.

— Това е много повече от твоята О-физиономия, любима. Това — казвам, като посочвам снимката в картонената рамка — сме ти и аз. Ето така се чувстваме заедно. Донесох тази снимка, за да ти напомня, че това е мястото, откъдето започнахме. Тази нощ. На това пътуване. И искам така да продължаваме да бъдем. — Устните й треперят, а очите й блестят, пълни със сълзи. — Искам да продължаваме да се возим на скоростното влакче. Отново и отново. Да продължаваме да се изкачваме, да се спускаме и да се обръщаме с главата надолу, дори ако от това ни прилошава. Искам да почувствам цялата радост и удоволствие с теб. Възходите и паденията. Защото да те обичам, е като лудо спускане с влакче и аз не искам да спирам.

Тя притиска ръце към гърдите ми и сграбчва в юмрук тъканта на ризата ми. Гласът й е изпълнен с емоции и е на ръба да се разплаче.

— Уайът, настоях за анулирането, само защото бях обещала. Направих го, защото те обичам. Защото си мислех, че го искаш. Защото знам колко много значат обещанията за теб. Ето защо плачех в хотелската стая по-рано. Защото знаех, че трябва да го направя, а не исках. И наистина те обичам. Обичам те толкова много, че не мога да остана ядосана.

Прокарвам длан по голата й ръка, неспособен да я гледам, без да я докосвам. Кожата ми настръхва. Въздъхвам облекчено.

— Но трябва да ти призная нещо. Преди да излезем от стаята тази сутрин, видях името на адвокатска кантора да мига на екрана ти. Онази, която по-късно изпрати писмото ти.

Погледът й става питащ.

— Видял си?

Кимам, преглъщам и си признавам всичко.

— Откачих и си помислих, че означава нещо друго. Нещо лошо. Затова се държах като идиот в съда. Но после осъзнах колко абсурдно е било, още преди да ми изпратиш имейла. Само че този път нямах нужда да виждам бездомника да яде сандвича, за да знам, че е безопасно. Защото те познавам и познавам сърцето ти. Надявам се да не съм оплескал нещата прекалено много заради студеното си отношение.

Юмрукът, стискащ ризата ми, се стяга. Погледът й е страстен и любящ.

— Не си. Изобщо. Кълна се! — След което добавя със закачлив смях. — Но определено имам намерение някой ден да ти скроя номера със сандвича.

Смея се безгрижно.

— Определено. И въпреки че прецаках малко нещата, искам да ги оправя по правилния начин. Защото можем да бъдем това. — Потупвам снимката още веднъж. — А също може да бъдем и тази двойка — казвам, поемайки си дълбоко въздух, докато се протягам за чантата от дрогерията и вадя снимка на два гибона, които се люлеят на клона на едно дърво.

Тя се смее.

— Искаш да бъдем… гибони?

Хващам ръката й.

— Нат, знаеш ли, че гибоните са едни от малкото животни, които се обвързват за цял живот.

— Заедно с термитите, бобрите и лебедите — добавя тя и повдига щастливо рамене. — Проверих го. Изглеждаше като нещо, което би ти харесало да знаеш.

Сърцето ми изпълнява див танц — защото е искала да знае, както и да сподели.

— Казах, че те моля за втори шанс и наистина е така — изричам с поглед вперен в нейния. — Но не само шанс да излизаме. Не просто шанс да те водя на вечери. Искам да играя на сигурно.

Падам на едно коляно и очите й се разширяват. Бях нервен преди, но вече не съм. Никога не съм бил толкова сигурен в това, което искам и от което имам нужда.

— Залагам всичко и те моля за втори шанс в брака! Искам да се прибера в Ню Йорк и да живея с теб, и искам да бъдеш моя съпруга! Нека да останем женени! По дяволите, нека да се оженим отново! Да подновим обетите си. Омъжи се за мен, отново и отново! Всяка година! Дай да направим това нашето нещо!

Очите й стават огромни, устата й зейва.

— О, Боже мой! — прошепва.

Изваждам подаръка, който купих в „Уин“ от луксозния магазин за бижута в най-великолепния хотел. Отварям синята кадифена кутийка и показвам пръстена с двукаратов квадратен диамант.

— Бъди моя гибон! — казвам с дива надежда.

Тя пада на колене, обвива ръце около мен и ме целува така, сякаш иска същите тези неща. Минали са само няколко часа, през които не съм я целувал, но, по дяволите, толкова е хубаво да го направя отново, да усещам устните й върху моите, където принадлежат. Когато прекъсва целувката, среща погледа ми и отговаря нежно и сладко:

— Ще бъда твоя гибон! Но не знаеш ли, че вече съм?

Усмивката, която е най-голямата ми радост, се разлива по красивото й лице и не мога да повярвам какъв късметлия съм.

— О, и относно предизвестието, което ми изпрати — подхващам, потупвайки брадичката си, — имам друга идея.

— Кажи ми — моли ме тя и буквално подскача. Но след това спира, усмивката й изчезва и поглежда часовника си. — Уайът — прошепва с онзи мек глас, който вещае неприятности. Сърцето ми ускорява ритъма си.

— Какво има?

— Трябва да тръгваме. Съдът затваря. Те ще внесат документите ни за анулирането.

Хващам я за ръката и дърпам Нат да се изправи.

— Не искам този брак да бъде анулиран.

— Аз също.

Лейла се намесва.

— Да вземем моята кола. Усещам, че това е нещо, което добрата фея би направила.

И знаете ли, това доста добре описва нейната роля в тази история.

Бързо излизаме от магазина, качваме се в лъскавата й черна кола и отпрашваме.