Лорън Блейкли
Надарен (26)

25.

Натали ме чака до щанд за кафе на Фермерския пазар на площад Юниън с торбичка с ягоди в едната ръка и напитка в другата. Тя ми махва за „здрасти“, след което ми подава чашата.

— Точно както ти харесва — казва и коментарът й докосва нещо в гърдите ми.

Знам, че да поръчаш кафе на някого не е кой знае какво във великата схема на живота, но да направиш усилието да вземеш правилната чаша кафе е едно от онези малки неща, които те карат да се усмихнеш.

Обаче точно в този момент усмивката е ужасно неуместна. Заемаме една от малките зелени маси, разположени в края на пазара, заобиколени от хипстъри, дъвчещи фалафели и пиещи джинджифилова сода. Обръщам един стол и го яхвам, отпускайки ръце върху облегалката. Отпивам от кафето и отново й благодаря.

Натали прибира кичур руса коса зад ухото си и се усмихва набързо, докато поставя торбичката с ягодите на масата. Пъхва ръка в чантата си и вади някакви листове.

— Вчера изтеглих от интернет пакета документи, необходим за развод по взаимно съгласие в Ню Йорк. Има цял тон формуляри и повечето от тях всъщност не се прилагат, но все пак трябва да ги погледнем. Доколкото разбрах, целият процес може да отнеме от шест седмици до няколко месеца.

— Уау! Защо толкова дълго?

— Ню Йорк те изправя пред предизвикателства.

Тя започва да преглежда формулярите за подялба на семейното имущество, отговорност за семейни задължения, попечителство над деца, съпружеска издръжка, застрахователни обезщетения и тонове други правни подробности, които замайват главата ми също както във филма „Екзорсиста“.

О, да, тези бланки също така ми напомнят, че съм пълен кретен, защото й предложих да се оженим онази вечер. Онова, което трябваше да е забавно и дръзко, се превърна в дяволски проблем, който трябва да разрешим.

Поклащам глава.

— По дяволите, това наистина ме кара да се чувствам като първокласен идиот, че изобщо го предложих. Нямах никаква представа, че това ще се превърне в такава глупост — казвам с тежка въздишка.

— Нито пък аз. Но какво можеш да направиш, освен да запретнеш ръкави? — Тя се усмихва широко и трябва да призная, че съм впечатлен от това, че се справя много зряло с кашата, която забъркахме. След което прошепва заговорнически:

— Сякаш сме палави хлапета, които са се измъкнали с колата по тъмно. Но вместо да се наслаждаваме на тръпката от среднощното приключение, сме отнесли пощенската кутия на съседите и сега трябва да работим допълнително, за да я платим.

Засмивам се.

— Защо имам чувството, че говориш от опит?

Тя посочва с палец към себе си.

— Това момиче го направи.

— Без майтап?

— Шестнайсет и прекалено опасна за нейно добро.

— След като ще правим признания — проговарям провлачено, — гледаш в огледалото.

Тя зяпва.

— И ти ли?

— Отидохме в къщата на чичо ми през лятото, взехме неговия Кадилак и случайно минахме през розовите храсти на съседите. Той не беше никак щастлив. Трябваше да вземам влака за Джърси всяка събота през онова лято, за да кося ливадата му и да подрязвам живия плет, за да компенсирам цената на розите.

Тя вдига ръка и пляскаме длани една в друга.

— Дали това ни прави черната овца в нашите семейства?

— Беее… — блея аз, имитирайки животното.

Очите й светват.

— Можеш ли да издаваш животински звуци?

— Искаш още?

Тя кима развълнувано.

— Кон, моля те!

Разклащам бързо глава и издавам цвилещ звук.

Вдигайки пръст нагоре, тя иска да продължа. Решавам да я разбия с моя тюленски вой, с гърлено „арф, арф, арф“, което я кара да избухне в смях.

— Бис, бис!

Клатя глава:

— Това е всичко, което ще получиш от Света на животинските звуци на Уайът засега. Ако бъдеш добро момиче, по-късно ще ти покажа лъва от моя репертоар.

— Нямам търпение.

Разтривам длани една в друга.

— Обратно в света на възрастните.

Връщаме се към документите, преглеждайки ги. Този, който привлича вниманието ми като горяща къща, е разделянето на брачното имущество. Присвивам очи и побутвам страниците с пръст.

— Какво е това? Да не се отнася до апартамента ми или бизнеса, или нещо такова?

Нат потупва нежно ръката ми.

— Не се притеснявай! Няма да предявявам претенции към бизнеса ти.

Аз се стягам.

— Не съм мислел, че ще го направиш — казвам обидено и грабвам кафето, но както изглежда, поднасянето на чашата към устните ми е прекалено труден процес и успявам да разлея малко от течността върху дънките ми.

— Мамка му! — проклинам аз, а Натали изважда няколко салфетки от чантата си и ми ги подава.

— Всичко наред ли е? — пита ме тя, докато бърша панталоните си.

— Да — срещам погледа й. — Някога бившата ми се опита да си присвои част от моята фирма. Като видях този документ, някак просто…

— Докосна оголен нерв? — пита тихо.

Кимам.

— Глупаво, нали?

— Не е глупаво. Така се чувстваш. Вероятно и аз щях да се чувствам така.

Прокарвам ръка през косата си.

— Ти не си такава. Дори не трябваше да си го помислям.

Тя потрива ръката ми.

— Прав си. Не съм такава. Но те разбирам. Заклевам се, наистина!

— Наистина?

— Логично е да се чувстваш така. И виж, аз също щях да изперквам, ако бях на твое място. Изградил си успешен бизнес. Но имаш думата ми, Уайът! Не се опитвам да отмъкна парче от него. Бракът ни не беше истински. Просто се забавлявахме по абсурден начин, който се предполагаше, че ще трае не повече от двадесет и четири часа. Аз също искам всичко това да приключи колкото е възможно по-гладко.

— Благодаря за разбирането! Просто това беше едно от онези неща, които не можеш да предвидиш — казвам, след което споделям още няколко подробности за връзката ми с Рокси.

— Това е лудост! — възкликва тя, клатейки глава. — Не се учудвам, че…

Накланям глава, когато тя млъква.

— Не се учудваш, че какво?

Тя махва с ръка към листовете.

— Не се учудвам, че съм засегнала слабо място, това е всичко. Ако искаш да си наемеш адвокат, за да се заеме с това, ще те разбера.

Аз се засмивам и вдигам ръце.

— Не. Кълна се, че не искам. Имах си повече от достатъчно работа с адвокати заради глупостите на Рокси. Както и заради някой, който проби защитите на сайта ми преди няколко месеца. Тогава също трябваше да се намеси адвокат. Не разбирам защо е толкова трудно просто да се придържаме към плана. Убеден съм, че договорът за уебсайта не й позволява да се рови в него по-късно — обяснявам саркастично. — Просто искам всичко това да остане зад гърба ни.

Тя се усмихва широко.

— Съгласна съм. Не са ни необходими акули. Нека продължим напред.

Прекарваме следващите двадесет минути в преглеждане на формулярите и подписване на документите. Когато приключваме и тя премества купчината листове настрани, аз вдигам чашата си.

— Кажи ми нещо забавно. Нещо, с което да премахна вкуса на развода от устата си.

Тя взима една ягода, откъсва зелените листенца и я пъхва между устните си.

— Ягодите са много вкусни. Но те всъщност не са част от горските плодове. Знаеше ли това?

— Не. Но ми харесва накъде биеш. Продължавай!

— Мислех, че може да харесаш това малко безценно късче информация, след като си колекционер на странни факти.

— И какво са, ако не са горски плодове? Просто обикновен плод?

Тя поклаща глава и поема още една с красивите си червени устни. След като я изяжда, ми отговаря:

— Ягодовите плодове са яйчниците на растението.

Сбръчквам нос.

— Това е гадно. Откъде го научи?

— Прочетох го онзи ден. Предполагам, че заради теб съм си мислела за странните факти.

Тя ми подава един червен плод. Докато го ям, не мога да не се усмихвам на нещо толкова просто, като това, че тя проучва странностите на живота поради тази причина.

— Твой ред — казва тя. — Кажи ми нещо от Енциклопедията на Уайът за странни животински факти.

— Знаеш ли защо котките могат да се промъкват под тоалетното шкафче в банята, сякаш нямат кости? — започвам и няма нищо по-добро от стария познат факт, че котките нямат ключици, което да облекчи болката от развода с жената, която изчуках върху бюрото миналата седмица. Всъщност, котките без ключици са истинско богатство, когато имаш нужда от тема за поддържане на разговора. Също така споменавам интересна информация за домашните пуйки (те не могат да летят), факти за слоновете (с четиридесет хиляди мускула в хобота си, те могат да вдигат малки предмети, включително и дребни монети), и нещо любопитно за рибите (те пият вода чрез осмоза вместо през устата).

Натали се усмихва и се смее по време на урока ми, както тя го нарича.

— Откъде идва този интерес към фактите за животни?

— Като дете обичах да чета National Geographic. Което вероятно звучи странно, тъй като всички мислят, че Ник и Джоузи са умниците.

Тя ми хвърля озадачен поглед.

— Кой мисли така?

Аз свивам рамене.

— Не знам. Най-вероятно всички, тъй като те са по-умни, мисля. Джоузи е страхотна с книгите, а Ник е просто… Е, той си е Ник. Сече му пипето. В училище се справяха по-добре от мен.

— Вече знаеш аз на какво мнение съм — казва тя и вдига юмрук. — Черните овце са единни.

Чуквам с юмрук нейния.

— Изглежда, че имаме някои общи неща, почти-бивша-госпожо Хамър.

— Жалко, тъй като това е интересно фамилно име.

— Така е. Между другото, предполагам, че срещата ни на пазара вместо в офиса означава, че се опитваме да не се чукаме като зайци отново? — питам, като се стремя да изясня ситуацията.

Тя започва да се смее и прави жест към сергиите, които предлагат аспержи, рукола и артишок.

— Какво? Мислиш, че няма да те замъкна зад някой от вегетарианските щандове, за да го направим до кашоните с портобелос^[1]?

Веднага оглеждам пазара.

— Къде са тези проклети гъби?

Тя ме плясва и ние си тръгваме от пазара.

— Наистина мисля, че трябва да се опитваме да бъдем добри момчета и момичета — казва Нат, а гласът й звучи сериозно. — Съгласен ли си с това?

Обвивам ръка около рамото й.

— Съгласен съм. И изглежда успяхме да държим ръцете си далеч един от друг, благодарение на твоята гъбена стратегия. Не мисля, че е останало незабелязано, че днес тук няма никакви щандове за гъби.

Тя щраква с пръсти и се усмихва засрамено.

— Разкри ме!

Погледът й проследява ръката ми върху рамото й, сякаш иска да ми каже, че ме е хванала в крачка.

Свалям ръката, признавайки вината си.

— Опитвам се, жено. Опитвам се да бъда добро момче.

И аз съм. Старая се дяволски много да не я метна на рамо, за да я пренеса през тълпата и да я целувам до несвяст върху щайгите с горските плодове, кашоните с аспержи или зад купчините банани.

Защото наистина, да я взема върху банановия щанд ще бъде абсолютно в наш стил.

— Погледни сергията с банани — казвам, като бърча чело и мърдам вежди.

Тя ме перва.

— Ти си лош! Опитваме се да бъдем приятели.

Аз се стягам и придобивам сериозен вид.

— Имах предвид като приятели, разбира се. Искам да бъда дружелюбен с теб зад банановата сергия.

Тя върти очи.

— Като говорим за приятелство, ще ти изпратя онези видеоклипове по-късно. Готова съм да ти ги покажа.

Когато щраквам на имейла същата вечер, се заричам да се фокусирам върху това да й помагам, а не да я чукам.

Защото тя има нужда от помощ.

Тези видеоклипове не струват.