Лорън Блейкли
Надарен (18)

17.

До сега трябва да е станало ясно, че невинаги правя най-добрия избор с жените. Не съм сигурен защо. Може би има знак на челото ми, който казва: „Луд! Имай предвид. Пасвам си добре с безразсъдни жени. Като доброто вино със сирене.“

Не обвинявам жените, защото съм мъж, който поема отговорност за своите глупости. Знам, че съм този с проблема и това започна с Рокси. Тя привлече вниманието ми през последната ми година във факултета по астрономия. Заживяхме заедно след колежа, тя работеше до късно във „Връзки с обществеността“ в една голяма нюйоркска фирма. Аз също се трудех до малките часове на нощта, опитвайки да се докажа като майстор дърводелец. Рокси беше страхотна, напълно подкрепяща и всичко, което един млад мъж, пробивайки си път нагоре в кариерата в Манхатън, би могъл да желае — забавна, лоялна, оптимистична, както и дива в леглото. Но това не е най-важното. Въпросът е там, че тя беше тази, която ме подтикна да преследвам целите си и да изградя собствен дърводелски бизнес. Тя дори ми даде някои съвети и насоки за създаването на фирмата.

Можеш ли да предположиш накъде отива всичко това?

Да, аз също мога.

Тя ме насърчи да отворя собствена работилница, но след като разтвори крака за банкера, аз я окуражих да разпери крила и да изчезне от живота и от апартамента ми.

Тя си събра багажа и се премести при него. Жалко, че това не беше всичко. Месец по-късно се опита да вкопчи нокти в бизнеса ми, като претендираше, че имала законово право, тъй като е осигурила „интелектуалния капитал“, за да ми помогне да започна. Че планирането и организацията с мен до късно през нощта означавало, че заслужава дял от „WH Carpentry & Construction“. Всичкото това насърчаване трябвало да й е спечелило нещо, твърдеше тя.

Искаше процент от печалбата за вечни времена и беше готова да се бори с мен.

Беше страшна бъркотия и моят приятел Чейс ме накара да се свържа с братовчед му, адвокат, който е същинска акула. Той ми помогна да се измъкна и аз дължа и на двама им огромна услуга.

Иска ми се да можех да предвиждам такива неща. Иска ми се да знаех кога ще се забъркам с някой, който ще ме срита в топките и ще застраши бизнеса ми. Чудя се дали съм прекалено доверчив, но честно казано, не мисля, че това е проблемът. Не съм човек, който първо действа и после задава въпроси.

Да вземем за пример Катрина. Внимавах с нея, изчаках докато договорът ни за уебсайта приключи. Смених паролите като предпазна мярка, преди да я поканя на среща. Изглеждаше симпатична и дори сестра ми я хареса. А по дяволите, никак не е лесно да получиш одобрението на Джоузи Хамър.

Достатъчно е да кажа, че всички бяхме шокирани, когато Катрина започна да се държи странно. Джоузи заяви, че това е просто моята запазена марка на лош късмет. Освен това, всеки има приятел, който е излизал на срещи с откачалки. Предполагам, че попълвам тази квота за всичките ми приятели. Но това не е като да има лакмусов тест за лудост. Това е още една причина, поради която трябва да стоя настрана от изкушението, което представлява Натали на работата.

Макар че асистентката ми изглежда съвършено в понеделник сутрин, седнала на бюрото си, докато подрежда документите, не позволявам на съзнанието ми да се прехласва по голите й крака или дългата й шия. Нито пък да се заглеждам в тези абсолютно фантастични гърди, с които обича да ме съблазнява. И определено няма да прекарам нито секунда повече да си представям как обгръща с крака задника ми и впива нокти в плътта ми.

Съвестта ми е чиста като сълза, тъй като успях да предотвратя последствията от този уикенд във Вегас, като подадох документите за анулирането, преди да е станало късно. Надявам се това да означава, че лошият ми късмет е свършил, а аз се намирам на сигурно и безопасно място далече от неприятностите. Съдейки по лъчезарната усмивка, лепната върху лицето на Натали, тя също е напълно доволна, че продължава напред. Сякаш това изобщо не се е случвало.

— Добри новини. Получихме обаждане във връзка с оценка за ремонт на кухня на Парк Авеню — казва тя, след което нахвърля детайлите и ми съобщава, че трябва да съм там в четири.

Заигравам се с кутия кламери на бюрото й.

— Страхотно! Ще направиш ли графиците?

— Разбира се! Това ми е работата.

Взимам инструментите си и докато се отдалечавам, й казвам довиждане, а тя бързо ми махва с ръка. Поглеждам втори път, когато съзирам лявата й ръка. Пръстите й са голи. Пръстенът е изчезнал.

Моят все още е на мястото си и, честно казано, не съм сигурен защо не го свалих, когато се върнах или дори когато забелязах, че все още го нося.

Моментен пристъп на тъга пробожда гърдите ми, но това е безсмислено, затова изтласквам надалеч усещането и се съсредоточавам върху работата за следващите няколко часа.

По-късно същия ден Натали се присъединява към мен с лаптопа си в ръка. Тя е професионалист в преговорите, отговаря на въпросите на клиента и ме кара да изглеждам много способен в моята област.

Когато излизаме от сградата, аз й благодаря, след което я питам как се справя днес.

— Всичко наред ли е при теб?

Тя потупва китката си.

— Всичко е страхотно, но трябва да бягам. Час по карате. Чао.

След минута тя се изгубва от погледа ми, завива на север към парка и се слива с тълпата нюйоркчани. Без пръстен.

Обратно в апартамента ми се заигравам с халката. Прокарвам палеца и показалеца си по метала, но все пак не го свалям.

Докато приготвям омлет за вечеря, се чудя как Натали предпочита яйцата и дали би харесала моят омлет. Когато сядам и започвам да се храня, издърпвам пръстена и разсеяно го завъртам в кръг на кухненската маса.

Веднага щом приключвам с яденето, пъхвам бисквитка Орео в устата си и отварям електронния четец на последната книга с интересни факти. Докато чета, се заигравам с пръстена — плъзгам го от пръст на пръст — напред-назад, назад-напред. Изгубвам интерес и оставям четеца. Отивам в спалнята и взимам снимката в картонена рамка, на която сме двамата с Нат на върха на скоростното влакче. Но гледането на тази снимка ме кара да копнея за това, което не мога да имам, затова я оставям.

По-късно се взирам в сватбената халка под светлината в банята, след което я оставям в аптечката и се чудя какво ли е направила Натали с нейната.

Но това няма никакво значение, тъй като седмица по-късно, когато се обаждам в „Бързи разводи“, словоохотливият мъж ми казва:

— Всичко е задействано. Документите са подадени. Вие ще бъдете свободен човек за нула време.

— Страхотно — отговарям.

И е страхотно. Наистина е чудесно колко бързо може да се поправи огромна грешка. Казвам това на Натали, когато се отбивам в офиса на път за вкъщи от новата работа, с която се ангажирахме миналата седмица.

Студена усмивка, заедно с едно бързо „страхотна новина“ са единственият й отговор. Взима чантата си, слага я на рамо и тръгва.

Така продължаваме през следващите две седмици. Ходим по оценки, планираме нови проекти. Аз строя, тя управлява. Поемаме няколко нови ангажимента, включително и един за приятелка на Лейла. Името й е Вайълет и тя ни казва, че е толкова вдъхновена от новата кухня на Лейла, че иска подобен дизайн. Вдигам палец към Натали, когато ми показва новия договор, тъй като това ще ни върне на плановете за разширяване.

— Ще започнем да работим върху това след няколко седмици. Тогава имаме свободно място в графика и ще можем да го вместим — казва Натали с професионален тон. — И Лейла изглеждаше щастлива, че ни свърза с Вайълет. Когато дойде в часа по самозащита, отново каза колко ужасно се чувства, заради проваления ангажимент във Вегас.

— Тя е посетила един от твоите часове?

Нат кимва.

— Да. Странно нещо. Толкова бях свикнала да я виждам да се мотае около теб, докато работиш в кухнята й, а после изведнъж — ето я там. Каза, че иска да се научи на самозащита.

— Това е страхотно!

— Бързо схваща. И съм развълнувана, че е разказала на приятелката си за теб. Това до голяма степен ни връща обратно към плановете ни за разширяване след провала във Вегас.

Отначало не съм сигурен кой провал има предвид — брака или отмяната на договора, но след това осъзнавам, че говори за бизнеса. И това е добре за мен, тъй като показва колко добре работим заедно, като току-що разведени. Ние сме професионалисти, продължаваме спокойно, без да се разстройваме. Сякаш с всяко наше проклето действие доказваме колко сме незасегнати от онази нощ в Лас Вегас.

Защо трябва да действаме по друг начин? В края на краищата ние започнахме онази вечер, планирайки да се възползваме максимално от нея и направихме точно това, което възнамерявахме. Насладихме се изцяло на приключението във Вегас и оставихме всичко зад гърба си, когато слънцето изгря.

Тази вечер ще опитам да забравя за това, тъй като отивам на мач на Янките. Първо се отбивам в „Съншайн Бейкъри“, където Джоузи вече затваря. Тя мете пода, когато влизам, и засиява, щом ме вижда.

Аз също се усмихвам.

— Не си забравила, нали?

Тя се смее и клати глава.

— Каза ми само пет пъти.

Вдигам пръст.

— Веднъж. Казах ти веднъж. Защото обещах на Чейс, че ще ти кажа само един път. Достатъчно неудобно е.

— Значи наистина му дължиш огромна услуга.

— Той си ги събира от години.

Джоузи подпира метлата до стената и се отправя към тезгяха. Взима малка жълта кутия за сладкиши. Стикер във формата на сърце е прикрепен към кутията, за да я държи затворена. Тя я побутва към мен.

— Един ягодов сладкиш за Чейс Съмърс.

— Не мога да повярвам, че ще мъкна шибан сладкиш чак до Бронкс за това копеле. — Подушвам кутията. — Моля те, кажи ми, че има седемпластов сладкиш за мен, като награда?

— Нямаш този късмет. — Тя посочва лепенката сърчице. — Само за него е.

Прочитам това, което е написала:

„Сладкиш само за мъже? В никакъв случай! :) Но се радвам, че го харесваш и се радвам, че ти е липсвало. Очаквам те скоро! Мина прекалено много време!“

— Кълна се, Джоузи. Само за това говореше, докато правихме планове. Ще ми донесеш ли сладкиш? Ще ми донесеш ли сладкиш? Казах му „Пич, вземи си сам“. Но той беше дневна смяна на работа през последната седмица и нямаше възможност да дойде. И трябваше да се смиля над него, като го виждам как е, разбираш… — правя кръг с ръка.

— Миналата година той спасява животи в раздираната от войни Африка — добавя Джоузи. — Човекът заслужава сладкиш. Не забравяй да кажеш на Доктор Сексапил да се отбие за още едно.

Стрелвам я с поглед.

— Не го наричай така.

Очите й се разширяват и добиват изненадано изражение.

— Ти го наричаше по този начин.

Разклащам глава.

— Повярвай ми. Никога не съм го наричал така.

— Тогава кой?

— Жените.

Тя посочва себе си.

— Аз съм жена.

— А той е куче.

Тя се засмива.

— Това звучи като комплимент, тъй като ти харесваш кучета.

Обмислям това за кратко.

— Тук ме хвана — казвам, след което се отправям към вратата. Но спирам на половината път и почуквам с кокалчетата си на една от жълтите маси, като се замислих дали да не използвам шанса да полюбопитствам. Имам предвид да попитам за Натали.

— Хей, Джоузи — започвам, напълно равнодушно.

— Да?

— Наред ли е всичко с Натали?

— Разбира се! Защо питаш? — накланя глава настрани сестра ми.

— Просто така. Само питам.

Джоузи се взира в мен и аз разбирам, че съм казал твърде много. Това е моята сестра, а тя чете емоциите, сякаш са татуирани на челото ми.

— Да не би да се е объркало нещо във Вегас?

Засмивам се.

— Не. Бога ми, не… — отричам като шампион. След това, изведнъж ме обзема тревога. — Защо? Тя споменала ли е нещо?

— Не. Просто бях любопитна. Но в последно време е малко по-тиха. Да не си й казал нещо глупаво?

Около милион глупави неща.

— Не повече от обикновено — отвръщам с печална усмивка и въздъхвам от облекчение.

— Сериозно все пак. Беше ли добро момче? — пита тя и ме приковава с големите си зелени очи. Предизвиква ме. Кара ме да си задам същия въпрос. Дали това, че по прищявка се ожених за Натали и после се съгласих с анулирането, ми позволява да остана в лагера на добрите момчета? Като се върна назад във времето и премисля всичко, което преживяхме с Натали във Вегас, стигам до заключението, че съм добро момче. Може би не съвсем умно момче. Може би не съвсем предпазливо момче. Но поне се отнесох добре с нея и съм добър шеф, откакто се върнахме.

— Бях много добър. Така че заслужавам един седемслоен сладкиш — казвам и мигам с очи.

Джоузи се смее и вади сладкиш изпод тезгяха.

— Знаеш, че винаги ти давам.

— Ти си най-добрата сестра в целия свят, свят, свят — извиках и повторих като ехо от микрофон.

— Знам, знам, знам. Прегърни Чейс от мен.

— Никога. Това никога няма да се случи.