Лорън Блейкли
Надарен (17)

16.

Трийсет минути по-късно слънчевите очила скриват очите ми, главоболието ми е намаляло до тъпо пулсиране, благодарение на аспирина, а аз се вмъквам в прохладата на автомобила с климатик, която ще ни откара до търговския център. Не проговаряме по време на цялото пътуване. Дори не знам какво да кажа. Тя изглежда също не иска да се занимава. Може би я ядосах с моя коментар за измамата. Или може би и тя също изпитва адско главоболие.

Паркираме пред „Бързи Разводи“.

Тридесет и няколко годишен мъж с диамантена обица и риза на лилаво райе се приближава, за да ни поздрави. Стиска ръцете ни дружелюбно, повежда ни към неговия почти празен офис с метално бюро и ни обяснява процедурата с весел тон.

— И това е всичко, което трябва да направите — казва с бърза усмивка. — Ще струва 199 долара за подготовка на документите, след което ще трябва да ги подадете в съда, а таксата за подаване е 269 долара. Можете да го направите в понеделник. Ще ви дадем инструкции.

Натали поклаща глава.

— Имаме нужда от пълния пакет услуги. Летим обратно сега.

Той щраква с пръсти, изведнъж му просветва.

— Вярно, вярно. Говорихме за това по телефона тази сутрин. Вие сте нюйоркчаните. — Той пляска с големите си ръце. — Ще трябва да действаме бързо и да направим всичко това за вас. Ще подготвим анулирането, ще го подадем и ще платим съдебните такси. — Мъжът махва с ръка. — След това взимаме от съдията подписания документ за развод. — Сега той имитира подписване — И всичко това само за 799 долара. Може да оставите депозит и да платите на вноски или да платите цялата сума сега. Кое ви звучи по-добре?

— Вноски — казва Натали в същото време, в което аз заявявам: — Цялата сума сега.

Очите на мъжа се разширяват и той вдига ръце, сякаш казва „не ме забърквайте в това“.

— Предпочитам на вноски — заявява Нат с тих, но твърд глас.

— Аз поемам всичко. — Вадя кредитната карта от портфейла си.

Тя скърца със зъби, после ми казва тихо:

— Мисля, че и двамата можем да платим разходите за анулирането, Уайът.

— Няма нужда. Аз ще се погрижа за това.

— Искам да разделим таксата — всяка нейна дума е хаплива. — И ако продължаваме да спорим за това, отново ще получа главоболие.

Същото важи и за мен, така че няма да продължавам да споря. Нито пък ще се поддам на нейното „да си поделим разходите по развода“.

— Трябва да го направим, Нат. Няма да продължаваме да спорим, ще се разберем по-късно.

Тя скръства ръце, а аз подавам кредитната си карта на човека и му казвам:

— Цялата сума.

Той извършва плащането, показва ни къде да се подпишем на пунктираните линии и заявява, че ще ни държи в течение.

— Поздравления, вече не сте женени — изрича с усмивка и ни маха с пръсти.

Когато излизаме, Натали ме гледа втренчено.

— За какво беше всичко това? Защо ти плати цялата сума?

— Защото грешката беше моя.

— Аха. Ясно. Разбира се. — Тя натъртва думите, след което ме пронизва с твърд поглед. — Значи преди това в хотела може и да съм те измамила? Но сега грешката е твоя?

Отварям уста да отговоря, но тя не ми дава възможност, като приближава до мен и се взира в лицето ми.

— Може би и аз исках да платя за анулирането. Ти не си единственият, който направи грешка.

— Не това имах предвид — отвръщам, докато й отварям вратата.

— Тогава какво искаше да кажеш?

— Виж — заявявам аз, когато се качвам в колата след нея и шофьорът потегля. — Извинявай! Съжалявам, че нещата се объркаха снощи. Съжалявам, че предложих да се оженим. Съжалявам, че нощта беше бъркотия. Съжалявам за всичко. Най-малкото, което мога да направя все пак, е да платя.

Тя затваря очи, сякаш това й причинява болка.

— Сега наистина съжалявам. — Гласът й е тих, звучи разочарована.

Нямам представа как стигнахме от „нощта на живота ни“ до кавги като стара семейна двойка. А, да! Оженихме се. Ето как. Направихме нещо невероятно глупаво. Но поне можем да поправим тази голяма грешка.

— Виж, колкото по-скоро свърши това, толкова по-добре, нали?

— Разбира се!

— А то скоро ще свърши. Както обеща човекът.

Когато колата поема по магистралата, се опитвам да разведря настроението.

— Хей, предполагам, че поговорката наистина е вярна. Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас. Ще се върнем в Ню Йорк на чисто. Сякаш миналата нощ никога не се е случвала.

— Със сигурност! — казва тя през зъби, след като се обръща и се взира през прозореца през останалата част от пътуването.

Не си говорим много по време на полета. Нито по пътя до Манхатън. Когато наближаваме апартамента й, се прокашлям.

Но какво се очаква от мен да кажа? Благодаря за прекрасните спомени и за красивата нощ, която никога няма да забравя?

Не мога да кажа това все пак. Отношенията между нас са обтегнати, но това е за добро, защото не можем да бъдем заедно.

Вместо това използвам най-строгия ми професионален тон:

— Ще се видим в офиса.

Тя бързо помахва за довиждане и аз се отправям към дома, където спя, за да забравя за лошите си решения, докато идва понеделник сутрин и аз трябва да се изправя отново срещу нея.