Лорън Блейкли
Надарен (35)

34.

Никакъв имейл.

Продължавам да проверявам всичко, което ми изпраща, между заявката за Юбер^[1] и обаждането до Лейла, за да я попитам дали иска да отида сега, за да поработя.

Гласът й е сладък, но непоколебим.

— Защо не си вземеш почивка за следобеда? Аз съм с Натали и имаме да свършим няколко неща.

Мога да се закълна, че на заден план чувам Нат да плаче. Този звук стяга гърдите ми. Иска ми се да мога да я утеша, но не съм аз този, с когото тя иска да бъде точно в този момент.

— Добре. Погрижи се добре за нея, моля те.

— Разбира се. И се върни по-късно — добавя Лейла, след което казва по-тихо. — Понякога една жена се нуждае просто от няколко минути да е насаме.

— Благодаря ти.

Въпреки че сърцето ми се къса от собствената ми глупост, в мен за кратко се разлива спокойствие, благодарение на съвета на Лейла. Жената винаги се е държала добре с нас. Тя ще се погрижи за Натали, докато аз разбера как да оправя кашата, която забърках. Затварям и отново проверявам пощата си. Нищо.

Целият следобед зейва пред мен като огромна черна дупка. Искам да работя, да удрям, да окачвам и пробивам, а не да скитам безцелно из град, който едва познавам, само защото съм твърдоглав идиот.

Но когато шофьорът завива по Главната, по пътя към Беладжио, осъзнавам, че това не е просто град, който едва познавам. Това е градът, в който започнах тази любовна история с Натали и мястото, където не искам тя да свърши.

Навеждам се напред и питам шофьора дали може да сменим посоката.

— Дадено. Накъде?

— Дай ми минутка да намеря адреса — казвам и правя бързо търсене на телефона си.

Намирам го и той въвежда данните в GPS-а.

Десет минути по-късно приближавам до малък параклис и търся мъж в златен сценичен костюм. Искам да попитам Лари дали си спомня сватбата ми. Дали може да ми помогне да разбера къде съм сбъркал. Това е сламка, но е единствената, за която да се хвана.

След като влизам в параклиса и чувам музиката, се връщам назад във времето, към нощта на венчавката ни, когато Елвис припяваше как не може да не се влюби.

И докато най-романтичната от всички романтични песни свири отново, звуците някак си отключват неясните думи, които гъделичкаха съзнанието ми само преди час. Пиянското затъмнение от сватбената церемония вече не е мъглив спомен. Той е съвсем ясен и мога да чуя всичко, което съм казал след обетите.

Препъвам се в една пейка, когато спомените ме заливат като цунами.

* * *

Стоя пред олтара, стискам ръцете й и я гледам в очите, докато Елвис озвучава церемонията ни.

— Красива си, Нат, и всеки ден, когато те видя на бюрото, си мисля колко много обичам да идвам в офиса и да работя с теб. Но не е само защото си прекрасна. Ти се справяш с фирмата по-добре. — Стискам ръцете й по-силно, държа я здраво, уверявайки се, че дори в моето нетрезво състояние, тя е наясно, че всичко, което казвам, идва от сърцето ми. — Ти превръщаш работата в удоволствие, но си и дяволски добра. Без теб фирмата е нищо.

Нат поклаща глава, но не спира да се усмихва.

— Това не е вярно. Ти си толкова талантлив.

Елвис пее за глупаците, които прибързват, и тази дума — глупаци — се загнездва в мен. Не искам да бъда изигран отново. Не мога да поема този риск.

— Не. Вярно е. Ти преобрази WH и аз не мога да ти се отблагодаря достатъчно. Толкова съм щастлив, че ще продължим да работим заедно. Искаш го, нали?

Тя кима и се смее.

— Разбира се. Защо? Нали няма да ме уволниш тази вечер?

Накланям се по-близо, лепвам влажна целувка на устните й и казвам „не“.

— Не! Не! Не, по дяволите, няма шанс да те уволня. Но трябва да знаеш, че работата е причината, поради която не можем да останем женени. Прекарах невероятно с теб и искам много повече, но на сутринта трябва да анулираме брака.

Очите й са напълно сериозни, дори когато хлъцва.

— Да. Разбира се.

След това преплитам пръсти с нейните още по-здраво.

— Тази нощ беше невероятна и част от мен се чувства точно както в песента, защото някак неусетно се влюбвам в теб.

Очите й се разширяват от изненада и може би дори от надежда, но аз съм набрал мощност и продължавам с останалите непланирани мисли, които просто трябва да споделя сега.

— А когато това се случи, Нат, правя грешки и се прецаквам, защото съм глупав и прекалено доверчив. Веднъж вече се опарих. Така че не позволявай това да се случи с мен. Искам да продължим да работим заедно. А ти?

— Да, Господи, да!

— Тогава ми обещай нещо!

— Какво?

— Обещай ми, че ще сложим край на това утре. Че ще се разведем. Вероятно, ще те помоля да останеш с мен, защото вече съм луд по теб. Може би ще те моля хиляди пъти. Ще пробвам всичко, за да те убедя, но трябва да ми обещаеш, че независимо колко съм убедителен, ще сложим край на този брак. Защото не мога да смесвам бизнес и удоволствие. Това е моята ахилесова пета и имам нужда да ми помогнеш. Обещай ми, обещай ми, обещай ми! — казвам с дрезгав глас и после чакам.

Но не за дълго.

Очите й са пълни с искреност, докато отговаря тържествено.

— Обещавам, Уайът! Обещавам! Обещавам! И те разбирам. Разбирам те! Наистина!

* * *

Отпускам чело в дланите си, когато осъзнавам какво се е случило. Ето защо тя отстоява позицията си. Защото я помолих. По дяволите, умолявах я да ми пази гърба. Накарах я да се закълне, че ще спази уговорката. Дори си позволих да й го кажа още веднъж в деня, когато скъсах чека й.

„Дадох ти обещание и имам намерение да го спазя, независимо дали съм изпил няколко бири, или не. Аз съм човек, който държи на думата си и определено очаквам хората, с които работя, да се отнасят към мен така, както аз към тях.“

Тя спази обещанието, което я помолих да ми даде. Тя ме предпази от самия мен. Но сега аз съм този, който нарушава други обещания към нея. Неизречени такива, които дойдоха с начина, по който се целувахме, с моментите, които споделихме, с времето, което прекарахме толкова добре заедно.

Стискайки пейката пред себе си, аз се изправям и почти се блъсвам в мъж със златен гащеризон.

— Хей, ти! Искаш да се ожениш днес ли, синко?

Не му отговарям, защото телефонът ми изпиуква и най-после имейлът й се появява. От адвоката й е, но тя го е копирала и думите са нейните. С най-бързото движение в човешката история отварям бележката и прочитам последното нещо, което съм предполагал, че ще видя.

Скъпи, Уайът.

Моля те, приеми това като предизвестие за напускане. Обожавах всеки миг от работата с теб. Беше забавно, предизвикателно и много ползотворно. Но не мога да работя с теб, ако искам да бъда с теб. А аз искам. Наистина желая да бъда твоя. Така че ще поема риска и ще направя избор, който ще ни позволи да бъдем заедно. Допитах се до адвокат по трудовоправни отношения, за да се уверя, че не нарушавам договора си с теб, и тя каза, че при определени обстоятелства, когато имаш обосновани искания, можеш да прекратиш трудовата заетост без двуседмично предизвестие. Като се има предвид, че съм влюбена в теб, моля те, приеми това като обосновано искане да напусна поста си в WH. Да влезе в сила незабавно.

С обич, Натали.

Ох, определено съм загазил.

Когато вдигам очи от екрана и срещам очакващия поглед на Лари, успявам напълно да осмисля въпроса, който току-що ми зададе.

И знам как да се опитам да поправя кашата, която забърках.

Понякога просто трябва да рискуваш всичко.