Лорън Блейкли
Надарен (22)

21.

Притискам с пръсти слепоочията си. Ако успея да натисна достатъчно силно, може би това, което жената от другата страна на телефона ми казва, ще се промени. Но независимо колко пъти я питам дали е сигурна, трите неща, които ми казва, остават същите: в съда в Лас Вегас няма документи за анулирането на нашия брак. Фирмата „Лесни разводи“ никога не е подавала такива. Фирмата „Лесни разводи“ е закрила офиса си и е взела парите ни.

— Но непременно се обадете на компанията, отговаряща за кредитната ви карта, те ще възстановят вашите 799 долара — предлага отзивчивата дама, сякаш парите са най-големият ми проблем.

— Страхотно! Ще ми трябват за ново анулиране — отговарям, след което трясвам слушалката. Предимството на служебните телефони? Че можеш да си изкарваш гнева на тях така, както не можеш на мобилния.

Невероятно!

Когато се обръщам, Натали стои на вратата. Очите й са широко отворени от тревога.

— Какво каза току-що? — Всяка дума звучи неестествено.

— Онези изобщо не са подали нашите документи. Били сме измамени — потъвам в износения офис стол и прокарвам ръка през косата си.

Тя се хваща за касата на вратата.

— Какво ще правим сега?

— Наистина не знам! — казвам и усещам огромно напрежение във вените ми, защото всичко вървеше отново добре, а сега се оказва, че това, което се случва във Вегас, не остава във Вегас. Последва ни. Този брак е като инфекция, която не се лекува. Изглежда поредицата от лош късмет продължава.

Погледът на Нат се отклонява към часовника на стената.

— По-добре тръгвай, Уайът. Не искаш да закъснееш за тази работа. Взимай вратите на шкафа и изчезвай от тук. Аз ще се погрижа за това днес. Обещавам! Ще оправя всичко.

— Добре — съгласявам се с въздишка и се радвам, че е толкова добра с работния график, защото вече забравих накъде бях тръгнал тази сутрин.

Нат ми помага да събера необходимия ми дървен материали и ми го подава, а след това взима колана с инструментите от стола, където го оставих снощи. Тя забелязва, че ръцете ми са пълни и преди да се усетя, нейните обгръщат бедрата ми и закопчават колана на мястото му.

— Така — заявява тя, след което ме изпраща до камиона, паркиран в гаража до офиса. — Хектор ще дойде днес да ти помогне. Просто се съсредоточи върху работата. Сериозно, ще се справя с това — обяснява ми, докато обвива меката си длан около ръката ми, подобно на Палавото котенце, което всъщност е. На мига прогонвам тази мисъл. Не мога да мисля за нея по този начин.

Тя ми подава нещо, увито в кафява хартия.

— Какво е това?

— Просто начин да ти благодаря за снощи. Направих ти сандвич за обяд. С допълнително лютив сос. Там вътре има също и бисквитки Орео. Любимите ти — отвръща със сладка усмивка, която ми казва, че иска това да ми хареса.

И то ми харесва.

— Благодаря! — отговарям й и когато се качвам в пикапа и потеглям, изведнъж осъзнавам колко присъща за една съпруга беше цялата сцена.

Сякаш тя е госпожа Хамър.

И тя всъщност е.

Но докато подавам мигач, за да завия по Десето Авеню, ей така, от нищото, ме поразява една идея. Натали никога преди не ми е правила сандвич. Ами ако е сложила арсеник в соса? Ами ако всичко това е таен план на госпожа Хамър, за да си присвои бизнеса ми? Тя е тази, която намери фирмата за анулирането. Ами ако е знаела, че е фалшива? Ами ако се опитва да ме изиграе, за да получи всичко мое, когато ритна камбаната, благодарение на този сандвич?

Едно такси изсвирва с клаксона си, проглушавайки ушите ми и аз удрям спирачки.

По дяволите! За малко да мина на червено. Пулсът ми е извън контрол, докато чакам на кръстовището.

Съвземи се, Хамър! Никой не се опитва да те убие. Гони те параноя. Трябва да се успокоиш.

Поемам си дълбоко дъх няколко пъти, прочиствам съзнанието си и се съсредоточавам върху шофирането. След като паркирам и се отправям към сградата на клиента, изхвърлям сандвича в кофата за боклук на ъгъла.

По-добре игра на сигурно, отколкото на два метра под земята.

Няколко минути по-късно от прозореца на четвъртия етаж, където днес работя, забелязвам бездомник, който рови из кофата за боклук и намира обяда ми.

Страхотно! Сега смъртта му ще тежи на моята съвест.

* * *

Натали: Какво да правя сега???

Шарлът: Обадих се на приятелка, която е адвокат. Тя ми обясни процедурата. Честно казано, не е кой знае какво. Всъщност има два варианта. Първият е да подготвиш отново документите за Невада и да ги изпратиш по пощата, но има вероятност съдията да иска да ви види лично за изслушване.

Натали: Какъв е вторият?

Шарлът: Другият вариант, и това може би е най-сигурният избор, за да си уверена, че всичко е направено правилно, е да се разведете в Ню Йорк.

Натали: Уф, не искам да съм разведена. Исках да съм неомъжена.

Шарлът: Разбирам, но това изглежда приемливо решение. А също и лесно. Във вашия случай ще направите нещо, което се нарича развод по взаимно съгласие. И това е различно от дългите продължителни разводи в Ню Йорк, за които всички слушаме.

Натали: Защо просто не можем да анулираме брака в Ню Йорк?

Шарлът: Е, да видим дали отговаряте на изискванията. Някой от двама ви бил ли е женен за друг?

Натали: Хм. Не.

Шарлът: В такъв случай двуженството отпада. Зачеркни го. Бил ли е някой от вас неспособен да изпълни съпружеските си задължения по време на брака?

Натали: Много смешно. Точно обратното. Очевидно това беше всичко, което успяхме да направим.

Шарлът: И аз така си помислих… Някой от двама ви да е бил душевноболен в продължение на пет или повече години?

Натали: Определено бяхме през цялата нощ. Това брои ли се?

Шарлът: Страхувам се, че не се вписва съвсем в условието за петте години. Така че, както виждаш, в Ню Йорк е малко сложно, когато става въпрос за анулиране. Странно, разводът тук е по-лесен. Най-малкото разводът по взаимно съгласие. Гласувам за това.

Натали: Страхотно! Сега ще съм разведена жена. Това ще бъде този черен печат.

Шарлът: Никой не слага клеймо на разведените хора, Нат. Нито те карат да си направиш татуировка.

Натали: Знам, че всъщност няма нищо срамно в развода. Но това не е истински развод. Това е тъп развод, роден от водка, хормони и глупост. Бях такава идиотка.

Шарлът: Просто си се забавлявала.

Натали: В моя случай забавно = идиотско.

Шарлът: Престани да се самокритикуваш. Просто направи това, което е нужно.

Натали: Ще го направя… Просто съм толкова… Не мога да се съсредоточа… Видеоклиповете ми не струват… Цялата тази ситуация ме съсипва.

Шарлът: Защо?

Натали: Знаеш защо!

Шарлът: Заради начина, по който се чувстваш?

Натали: МРАЗЯ ЧУВСТВАТА! НАКАРАЙ ГИ ДА ИЗЧЕЗНАТ!

Шарлът: Пуф! Готово.

Натали: Обичам те! Благодаря! Вече съм по-добре.

Шарлът: Отбий се по-късно и ще се гушкаме. За сега ти изпращам подробности за това, което следва да направиш.

* * *

В четири часа прекосявам тротоара до моя пикап и оставям инструментите в кабината. Мъж с рошава брада и мръсно яке минава покрай мен. Спира, обръща се и вдига палци.

— Хей, човече, не знам защо изхвърли онзи сандвич сутринта, но се радвам, че го направи. Беше страхотен.

В продължение на няколко секунди нямам представа за какво ми говори, след това изведнъж загрявам. Той е оцелял от пуешкия капан. Което означава, че не само не станах съучастник в убийство, но и Натали не се е опитала да ме отстрани с чабатата.

Разбира се, че не, идиот такъв. Направи си прибързани заключения. Предположи най-лошото. Причисли я към всички останали. Би трябвало да знаеш по-добре.

Когато се връщам в офиса, тя подрежда на бюрото си страниците, които току-що е разпечатала. Свалям инструментите, отивам при нея и поставям ръце на раменете й.

Те примигва, изненадана, че съм толкова близо.

Съветът на Чейс прозвучава в главата ми.

Направи обратното.