Лорън Блейкли
Надарен (33)

32.

Мога да поправя счупена мивка. Мога да окача прекрасен комплект кухненски шкафове. Мога да построя проклета къща.

Това са моите умения.

Но да се справям с проблемни ситуации, свързани с противоположния пол? Нека просто да кажем, че това никога не е било част от уменията ми.

И не преувеличавам, ясно?

Не ме бива във вземането на правилни решения, когато става въпрос за дамите.

След една нощ в „Беладжио“, по време на която въртя и претеглям милион варианти, някои от които включват почукване на вратата на стаята на Натали, и без да казвам нищо, просто я чукам, все още съм в същото объркано положение, в което бях предишния ден.

Не съм по-близо до това да знам кои са правилните думи, които да кажа в правилния ред, в точното време. Думи, които няма да ме въвлекат в някаква бъркотия и лош късмет.

След като си взимам душ, обличам дънки и риза. Обикновено не се докарвам за работа и това е моята представа за официално облекло. Смятам, че човек трябва да се облича с респект, когато отива в съда по време на обедната си почивка.

Представям си огромна бетонна сграда, мъже и жени в черни тоги, които се разпореждат със съдбата ти, и потръпвам. Ако навсякъде нещата са едни и същи, предпочитам да избягвам съдилищата. И ако успея да измисля какво да кажа на Натали, може би няма да се наложи да отиваме там.

Хей, Нат? Искаш ли да излезеш на среща с мен сега?

Скъпа, знам, че това може да прозвучи лудо, но има ли шанс да останем женени?

Амииии, чудех се… какво ще кажеш да опитаме? Довечера да вечеряме заедно, да се пренесеш при мен и да бъдеш моята жена?

Да, както казах, идеите ми не струват.

Бележка към мен: Опитай да намериш яснота по въпроса през следващите няколко часа.

Тази задача би била много по-лесна, ако можех да се доверя на инстинктите си, когато става дума за жени. Знам само, че обичам Натали и трябва да измисля как да я задържа. Прекратяването на този брак изглежда като грешния начин да се направи това.

Обаждам се на единствената жена, на която винаги съм разчитал — сестра ми. Тя отговаря на второто позвъняване и говори като аукционер — с изключителна скорост.

— До лакти съм в тесто за сладкиш „Червено кадифе“, но винаги имам време за теб. Знаеш, говори бързо!

Мога да чуя познатите звуци в нейната пекарна на заден план.

Докато крача по плюшения килим, изливам сърцето си. Но нали се сещаш, набързо.

— Ето какво. Влюбен съм в Натали и не знам какво да правя.

Джоузи не се поколебава.

— Каза ли й?

— Не. Ами ако тя не изпитва същото?

— Това е риск, който трябва да поемеш.

— Но ако…

Няма нужда да довършвам. Джоузи знае за какво мисля.

— Какво ще стане, ако те прецака? Ако ти забие нож в гърба? Намеси се в бизнеса ти?

Мръщя се и съм на път да отрека, че всички тези прекалено страшни и твърде реални възможности са минавали през главата ми, когато шумно, мокро цопване прекъсва разговора ни. Чувам приглушения глас на сестра ми, след което се възцарява тишина. Имам чувството, че телефонът на Джоузи се къпе в тестото за сладкиша точно сега.

* * *

Натали: Припомни ми, че това е правилното решение.

Шарлът: О, миличка. Знам, че не е лесно.

Натали: Но това е правилното решение, нали?

Шарлът: Не мога да направя този избор вместо теб. Част от мен мисли, че си луда. Но те подкрепям, дори да не съм съгласна с теб.

Натали: Знам. Оценявам това. А ако объркам нещата още повече?

Шарлът: Поемаш риск. Огромен риск. Необходимо е да обмислиш всички негативи. Запитай се дали трябва.

Натали: Мисля, че трябва. Трябва да направя това, Шарлът. Трябва.

* * *

Почуквам на вратата на Натали, но това, което чувствам, съвсем не е като пърхане на пеперуди в корема. Не е и като колибри, което лети наоколо. То е по-скоро като ято полудели черни гарвани, които ме разкъсват.

Поемам си въздух, опитвам да се концентрирам, но когато тя отваря, дъхът внезапно напуска дробовете ми.

Исусе Христе, защо трябва да е толкова красива?

Облечена е в оранжева рокля с тънки презрамки, едно от онези малки, къси пуловерчета и чифт бежови сандали. Светло, жизнерадостно и красиво, без да е провокативно.

Това е тя. Слънчев лъч и типичното американско момиче-мечта.

Нат посочва своя летен тоалет.

— Това е моята рокля за анулирането. Какво мислиш?

Мразя я.

Ненавиждам факта, че има такава, че я нарича по този начин и най-вече, че е толкова дяволски развълнувана да прекратим връзката си. Но тя е зашеметяваща, докато ме гледа с усмивка, която ме убива и всичко, което мога да кажа, е суровата истина.

— Харесвам я. Изглеждаш великолепно.

Тя потупва с пръст върху едно от копчетата на бялата ми риза.

— И ти изглеждаш красив. — Слага чантата на рамото си и казва със закачлив тон. — Какво ще кажеш да отидем на работа, да излезем в обедната почивка, за да се разделим, и може би, ако изиграеш картите си правилно, да вечеряме заедно довечера?

Това беше един от моите варианти, но сега, когато го казва на глас, не изглежда достатъчно. Ние сме повече от това. Вече сме много повече. Просто трябва да я убедя.

Но не съм толкова твърдоглав, за да откажа среща с Натали, така че се съгласявам.

Сияеща, тя потупва часовника си.

— Трябва да сме при Лейла след тридесет минути и се обзалагам, че ще подраним, ако тръгнем веднага. Имаме време да спрем за чаша кафе по пътя. Като начало на новия проект, може би — казва тя, като повдига рамо и ме гледа толкова очарователно, докато флиртува с мен.

И това е. Прищраквам. Не мога просто да пия кафе с нея. Не мога да флиртувам с нея точно сега.

— Не искам кафе — казвам грубо.

— Какво искаш тогава?

— Теб.

Палава усмивка разтяга устните й.

— Заради добрите стари времена?

— Не — тонът ми е сериозен. — Заради новото време, Натали.

Сърцето ми препуска като гепард. Преглъщам и изтласквам нервите и дивите гарвани.

— Искам теб. Искам да бъда с теб. Луд съм по теб — обяснявам, започвайки с това, което е в сърцето ми, въпреки че имам още толкова много за казване.

Но преди да мога да й кажа повече, очите й се напълват със сълзи. Тя притиска пръсти към устните ми.

— Шшшт! Не го казвай!

Бърча чело.

— Да не казвам какво?

— Не казвай нищо! Не сега! — Гласът й се пречупва. — Моля те!

Тя поклаща глава, когато една сълза се търкулва по бузата й, и може би това е причината защо не разбирам жените. Защото съм напълно объркан. Тя флиртуваше и беше сладка до преди няколко минути и бях сигурен, че иска да продължим връзката си. Сега, когато й казах, че съм луд по нея, тя е тъжна. Нямам никаква представа какво да правя, но това, което знам, е, че не съм от мъжете, които стоят безучастно и гледат как жената плаче.

— Какво мога да направя, за да си щастлива?

Тя се приближава и прошепва:

— Прави любов с мен.

Това… това мога да го направя.

Вземам лицето й в шепи, бутам я до стената до вратата и я оглеждам от главата до петите, запомням всяка извивка, всеки мускул, всяка долчинка и издатина. Не знам как бихме могли да се съберем. Не знам какво ще стане след това. Но съм луд по нея.

Плъзгам длани от раменете й надолу по ръцете, до талията й, запечатвам в съзнанието си усещането за нея. Тя е моя и е тази, която не мога да пусна да си отиде.

Въпреки че нямам отговори, точно в този момент, съм сигурен, че с Натали сме на една вълна. Тук никога не сме имали никакви проблеми. Целувам мекото на ухото й и я гризвам със зъби. Нат обвива ръце около врата ми и ме придърпва по-близо.

— Чувствам те като моя — прошепвам.

Тя прехапва устна, сякаш възпира думите си. Заравям лице в шията й, целувам извивката на гърлото й, възбуждам я. Стоновете й стават по-силни, по-високи, повдигам полата й, докато сръчните й ръце смъкват дънките ми. Това е всичко, от което се нуждая в този миг — нищо повече или по-малко от тази връзка.

Натали обвива ръце около пениса ми и аз потръпвам. Господи, чувствам я толкова добре. Тя ме гали и аз затварям очи, като тласкам бедра в меката й длан.

— Нат — стена, но не казвам нищо повече. Дамата каза думата си. Иска ме безмълвен и ще ме има точно такъв.

Толкова дълго, колкото ме желае.

Пъргавите й ръце се стягат около ствола ми и тя ме придърпва по-близо. Издърпвам бикините й надолу и плъзвам пръсти във влажната й сърцевина. Тя е готова за мен. Така дяволски мокра и чувствена.

— Виж колко си възбудена — стена, защото е прекалено трудно да мълча.

— Уайът, трябва да спреш да говориш и да започнеш да ме чу… — но се спира, приближава лицето си, челото й докосва моето и прошепва още веднъж. — Да правиш любов с мен.

Ето ги отново. Тези две думи. Преди никога не ми ги е казвала — да правим любов — и това ме кара да вярвам, че може би и тя изпитва същото. Потърквам главичката на члена си срещу нея и с едно бързо движение прониквам вътре. Тя е толкова влажна и тясна, и стегната, обожавам начина, по който си пасваме. Сякаш ни е писано да бъдем заедно. И всичко, което се е случило преди, ни е довело до тук.

Искам да й кажа всичко, как се чувствам и какво искам — нея в живота си, както и много повече.

— Любима — шепна й в ухото и тя потръпва.

— О, Уайът!

Сладкият й глас е неприкрит хленч и този звук ме докосва дълбоко в сърцето. Тя се вкопчва в раменете ми, докато правя любов с нея. Макар че времето лети, макар че това няма да продължи дълго, аз се наслаждавам на моето време по свой собствен начин. Наслаждавам се на всеки звук, който тя издава, всеки сладък, еротичен стон, всеки шепот и всяка въздишка. Вдигам крака й по-високо около кръста си и прониквам по-дълбоко в нея. С моето докосване искам да изтрия всяка тъга, която Нат чувства.

Може да съм взел няколко неправилни решения. Може и да съм направил някои грешки. Но това не е една от тях. Тя няма да бъде част от разнообразното ми минало. Тя е моето настояще и бъдеще. Знам, че е така. Вярвам го.

Защото има секс, има страст, има желание.

А после и това. Точно сега. И то е всичко, защото съм толкова влюбен в нея.

Само след секунди тя ме сграбчва за задника и вика името ми, а аз съм с нея. Звуците, които издаваме, са нажежени до бяло, диви стонове, силни викове на удоволствие, докато тя свършва и аз се присъединявам към нея в това, което се надявам да е началото на нещо ново.

Докато Нат се мие в банята, аз се строполясвам на леглото й, проверявам телефона си и виждам, че имам съобщение от сестра ми.

Джоузи: Съжалявам! Телефонът ми цопна в тестото. Както и да е, слушай… любовта е поемане на риск. Това не е ракетна наука. Просто говори от сърце и й кажи, че тя е единствената.

Усмихвам се и чувство на спокойствие залива тялото ми.

Уайът: Мога да направя това. Определено мога.

Джоузи: Разбира се, че можеш. Просто имай вяра в себе си. На новите ти инстинкти за нея. Не на старите.

Уайът: Обещавам! Аз съм нов човек.

Прибирам телефона в джоба си, поемам дълбоко дъх и чакам жената, която обичам. Водата тече в мивката, значи тя все още е в банята. Когато ставам, минавам покрай поставката с телевизора. Телефонът на Натали вибрира върху дървената повърхност. Поглеждам надолу и виждам на екрана номер започващ с 917. Някой от Ню Йорк я търси. Не е моя работа, за да отговоря, затова го оставям и бръмченето спира.

След това издава звук, както когато обаждащият се е оставил гласово съобщение. Звукът привлича вниманието ми обратно към екрана за част от секундата.

Това е достатъчно време, докато съобщението светва. Било е преобразувано от гласово в текстово. Трябва да отклоня поглед. Наистина. Но не го правя.

„… Ронда Хефнър от «Хефнър и Хикском», във връзка със срещата ни. Прегледах информацията, която ми изпратихте, и да, искането Ви е обосновано…“

Хващам се за стената, сякаш подът се е разтресъл. Какво, по дяволите? Главата ми се замайва и странно, ново усещане за гадене се надига в мен. Става още по-зле, когато кликвам на телефона си, правя бързо проучване в Гугъл и установявам, че „Хефнър и Хикском“ е фирма за трудовоправни отношения в Ню Йорк.

Докато паниката нараства в мен, прехвърлям наум разговорите ни относно адвокатите. Когато нещата с „Лесни Разводи“ пропаднаха, Натали спомена, че ще говори с юрист, приятел на Шарлът, специалист по семейно право. Тя каза, че жената й е дала полезни насоки в полза на анулирането срещу развода в Ню Йорк. На „Пазара на фермерите“ дори говорихме, че не се нуждаем от адвокати и се съгласихме да не използваме услугите им.

Съдейки по всичко, днес нямаме нужда от адвокат.

И в този момент студът във вените ми се превръща в страх. В паметта ми изниква вечерното парти, как Шарлът шътка на Спенсър, как осъзнавам, че Натали и сестра й имат тайни.

Големи тайни. Може би адвокатът, с който са говорили, не е бил специалист по семейно право.

Отварям уебсайта на секцията „ЗА НАС“ и точно тогава ножът се забива в гърба ми. Фирмата е специализирана във воденето на съдебни дела, свързани с трудовата заетост — дискриминация, злоупотреба, сексуален тормоз.

Натали не е наела адвокат, за да се разведе с мен. Наела го е, за да ме съди.

— О, мамка му! — мърморя с осезаем страх в гласа, докато събирам две и две, и единственото, което ми идва на ум, е сексуален тормоз. Затова е наела специалист по трудовоправни отношения, за да подаде иск.

Обоснован иск.

Тя ще представи и текстовите съобщения, цялата комуникация с шефа, който си пада по своята служителка. Същата служителка, която губи втората си работа заради този шеф. Няма как да осъди доджото. Няма договор с тях. Има договор с мен.

Стомахът ми се свива и мълчаливо се проклинам.

Направих го отново. Смесих работата с удоволствието. И този път резултатите могат да бъдат катастрофални. Този път не е виновен лошият ми късмет с жените. Вината е сто процента моя и това е много по-лошо от отровен сандвич.

Трябваше да се откажа от Натали много отдавна.