Патриша Корнуел
Нощен патрул (8)

Глава осма

Християнското име на Бъба беше Джошуа Рикман. Той работеше като електрокарист в „Ингерсол-Ранд“ в Корнелиус. Най-славният момент за работодателя му бе дошъл и отминал в началото на осемдесетте години, когато произведе машина за сняг, която бе използвана при зимните олимпийски игри. Бъба не беше съвсем наясно с подробностите, а и не му пукаше за тях. Това, което се виждаше навсякъде, бяха въздушните компресори. Те се търсеха навсякъде по света. Можеше да се каже, че кариерата му е международна.

В ранните часове на този понеделник той бе потънал дълбоко в мисли, докато опитно подреждаше палети по товарната рампа. Жена му беше споменала хлапето от „Дейвидсън“, което ходело с някаква важна полицайка. Уха! Бъба нямаше нужда да напряга мозъка си прекалено много, за да събере две и две. Носът го болеше ужасно, но никога не би отишъл на лекар. За какво? Философията му беше, че нищо не може да се направи относно счупен нос, разкъсани уши, избити зъби и други незастрашаващи живота наранявания по главата, освен ако човек не проявяваше педерастки интерес към пластичната хирургия. Бъба определено не беше от този тип. Носът му винаги бе приличал на смачкан картоф, така че единственото, което го тормозеше, бе болката. Всеки път, когато издухваше носа си, потичаше кръв, а очите му се пълнеха със сълзи. И всичко това заради онова малко копеле. Бъба не възнамеряваше да го забрави.

Той имаше книги, които се занимаваха с проблемите на такива като него, и се обръщаше към тях, когато му се налагаше. „Накарай ги да си платят“ и „Отмъсти“ бяха особено полезни. Те представляваха чудесни ръководства за върховно отмъщение, написани от някакъв смахнат тип и публикувани без много шум някъде в Колорадо. Бъба ги бе открил на една изложба за оръжия. Бомбите бяха добра идея. Например телевизор, готов да избухне, когато го включиш, или топка за пинг-понг, напълнена с калиев хлорат и барут. Не, това май не беше твърде разумно. Бъба мечтаеше да нарани сериозно враговете си, но не искаше Екипът за спасяване на заложници (ЕСЗ) на ФБР да нахлуе в дома му и да се занимава с него. Също така не желаеше да попада в затвора. Вероятно би му помогнал онзи номер с миризмите, които се продаваха в ловните магазини и можеха да привлекат всички гризачи, насекоми, влечуги и дори домашни животни от околността към двора на полицайката. Животните щяха да съсипят всичко около себе си само за една нощ. Бъба подкара електрокара машинално, зает с мислите си.

Също така би могъл да разлее урина под предната врата на полицайката. Или да й изпрати някакъв гнусен колет. Би ли сменила дома си? По дяволите, да. Това щеше да се превърне в най-силното й желание. Или пък да поръси с отровна пудра бандажа на русото хлапе, с което се перкаше онази кучка. Това щеше да свърши работа, освен ако и двамата бяха хомосексуални, а Бъба вече имаше изградено мнение по въпроса. Честно казано, не беше възможно мъж да изглежда толкова добре, а жена да е толкова силна, ако нямаше нещо нередно у тях. Бъба беше убеден в това. Красивото момченце можеше да получи това, което заслужаваше, отзад от мъжествен тип като Бъба, чийто любим филм бе „Избавлението“. Бъба щеше да даде добър урок на малкия задник. О, да. Той мразеше педалите толкова силно, че вечно ги дебнеше из барове, ресторанти и всички коли, покрай които минаваше по магистралата.

 

 

Уест и Бразил нямаха идея за опасността, която ги дебнеше. Във вторник вечерта те не мислеха за себе си, докато наблюдаваха полицейските светлини, които проблясваха върху начупените стъкла и смачканите останки на патрулната кола, която бе катастрофирала в охолния жилищен район „Майърс Парк“. Райнс и останалите санитари използваха хидравлични инструменти, за да извалят труповете от луксозен мерцедес 300E, усукан около едно дърво. Всички бяха напрегнати, притеснени и изнервени от воя на сирените. Полицаите бяха сложили барикада, която блокираше улицата. Бразил паркира БМВ-то си колкото се може по-близо до барикадата и изтича към синьо-червените светлини и ръмжащите двигатели.

Уест пристигна и ченгетата отместиха дървените магарета, за да й направят път. Тя веднага забеляза Бразил, който си записваше нещо в бележника. Замаян от ужас, репортерът наблюдаваше как Райнс и останалите вадят още едно окървавено тяло от мерцедеса и го прибират в черния чувал. Санитарите поставиха жертвата до другите три, полегнали на улицата, изцапана с кръв и машинно масло. Уест се вторачи в смачканата полицейска кола с емблемата на гнездото от стършели на вратите. После насочи вниманието си към другата патрулна кола, където полицай Мишел Джонсън, отпусната на задната седалка, придържаше окървавена кърпа към отчаяното си лице и трепереше неудържимо. Уест бързо се отправи към нея. Отвори задната врата и седна до ужасената полицайка.

— Всичко ще се оправи — каза Уест и обви ръка около раменете на младата жена, която още не можеше да осъзнае напълно какво й се бе случило. — Трябва да те откараме до болницата — добави тя.

— Не! Не! — изпищя Джонсън и покри главата си с ръце, сякаш се намираше в падащ самолет. — Не го видях, докато не профуча към мен. Моят светофар светеше зелено! Бях отговорила на повикване и бързах, но светлината ми беше зелена. Кълна се! О, господи! Не, не! Моля те! Моля, моля, моля!

 

 

Бразил се приближи към патрулната кола и чу думите на Джонсън. Пристъпи към вратата и погледна през прозореца. Видя как Уест успокояваше полицайката, която току-що се бе ударила в друга кола, убивайки всички в нея. За момент Уест погледна навън. Срещна погледа му и го задържа. Химикалката му бе готова за писане, но той осъзна, че никога не би могъл да напише тази история. Бразил отпусна химикалката и бележника си, после бавно се отдалечи. Стори му се, че вече не бе същият репортер или човек, какъвто бе досега.

Анди се върна в работата си. Вървеше бавно към бюрото си и за първи път се чувстваше нещастен, че е тук. Седна на стола, включи компютъра и написа паролата си. Бети Кътлър, нощната редакторка, беше дърта гарга с криви зъби. Тя го бе чакала нетърпеливо и сега се спусна стремително към него. Имаше дразнещия навик да подсмърква, докато говори. Анди неведнъж се бе чудил дали жената няма проблеми с кокаина.

— Трябва да приключим с това до половин час — каза тя. — Какво каза ченгето?

Бразил започна да пише уводната история, поглеждайки към бележките си.

— Какво ченге? — запита той, макар да знаеше идеално за какво говори Бети.

— Полицайката, която току-що затри петчленно семейство, за бога — подсмръкна Кътлър.

— Не я интервюирах.

Редакторката не можа да повярва на ушите си. Не искаше да вярва. Очите й проблеснаха заплашително, когато го загледа.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че не си я интервюирал? — изкрещя тя, сякаш искаше всички да я чуят. — Нали беше там!

— Бяха я прибрали в патрулна кола — обясни той, прелиствайки страниците.

— Можеше да почукаш на прозореца — скара му се Кътлър. — Или да отвориш вратата. С други думи, трябваше да си свършиш работата!

Бразил спря да пише и се загледа в жената, която наистина го потискаше. Не му пукаше какво мисли тя за него.

— Ти сигурно би постъпила така — лаконично каза той.

На следващата сутрин в шест часа, когато вестникът изтропа на терасата, Бразил отдавна бе станал. Беше пробягал осем километра, взел душ и бе облякъл полицейската си униформа. Той отвори вратата и грабна вестника, любопитен да види работата си. Гневните му стъпки го отнесоха през всекидневната към тясната, мрачна кухня, където майка му седеше и пиеше кафе, държейки чашата с треперещи ръце. Тя пушеше и се оглеждаше разсеяно, без да вижда. Бразил метна вестника на масата. На първа страница огромното заглавие сякаш крещеше: „ПОЛИЦЕЙСКА КАТАСТРОФА УБИВА ПЕТЧЛЕННО СЕМЕЙСТВО“. Имаше големи цветни снимки, показващи счупени стъкла, изкривени ламарини и офицер Мишел Джонсън, която плачеше в патрулната кола.

— Не мога да повярвам! — възкликна Анди. — Погледни! Проклетото заглавие оставя впечатлението, че полицайката е виновна, а дори не знаем кой е причинил катастрофата!

Майка му не изглеждаше заинтересувана. Тя се надигна и тръгна бавно към вратата, която водеше към терасата. Синът й я загледа притеснено как се клати и се мъчи да свали ключовете си от закачалката на стената.

— Къде отиваш? — запита той.

— До магазина — отговори госпожа Бразил и зарови в старата си чанта.

— Аз ходих вчера до магазина — каза Анди.

— Имам нужда от цигари — отвърна тя, като отвори портфейла си и се намръщи.

— Купих ти цял картон, мамо.

Бразил се вторачи мрачно в нея. Знаеше къде всъщност иска да отиде майка му и отново усети старото чувство на поражение. Въздъхна ядосано, докато майка му броеше банкноти, стиснала чантата си под мишница.

— Имаш ли една десетачка? — попита го тя.

— Няма да ти купувам пиене — отговори Анди.

Майка му спря пред вратата и се обърна към единственото си дете, което никога не бе знаела как да обича.

— Къде ще ходиш? — запита го тя със злобна усмивка, която правеше лицето й грозно и неприятно. — На маскарад ли?

— На парад — отговори Анди. — Ще управлявам движението.

— Парад — презрително се изсмя майка му. — Ти не си полицай, никога няма да бъдеш. Защо искаш да излезеш там навън и да те убият?

Злобата й бързо се замени със самосъжаление и тъга.

— Какво ще стане с мен, ако остана сама? — плачливо попита тя и отвори вратата.

Лошият му късмет тази сутрин не се промени. Бразил се въртя петнайсет минути из паркинга на полицейското управление и накрая остави БМВ-то си на запазено за пресата място, макар да не беше по официална журналистическа работа. Денят беше чудесен, но той тръгна през тунела, който водеше от паркинга до първото ниво на управлението, тъй като настроението му беше твърде лошо. Винаги когато имаше подобни разправии с майка си, Анди се затваряше в себе си. Искаше да е сам и не желаеше да разговаря с никого.

На гишето за проверка той получи радио и ключовете за необозначената полицейска кола, която щеше да шофира в района между „Трайън“ и булевард „Индипендънс“, където се провеждаше ежегодният парад на свободата. Това беше скромно празненство, спонсорирано от участващите в него, издокарани с шапки с пискюли. Колата, която Анди получи, беше ужасна. Стара „Краун Виктория“, мърлява и с олющена черна боя, карана над двеста хиляди километра. Ремъкът сигурно щеше да падне всеки момент, ако проклетото нещо въобще тръгнеше, което засега не възнамеряваше да направи.

Бразил отново завъртя ключа. Акумулаторът проработи колкото да включи радиото и скенера, но колата пак отказа да потегли и гневът на Анди се засили.

— По дяволите! — извика той и удари волана, като случайно натисна клаксона.

Ченгетата на паркинга се обърнаха да видят какво става.

 

 

Началник Хамър също си имаше проблеми, макар и от друго естество. Намираше се в ресторант „Карп Дием“ на улица „Саут Трайън“. Тя и двете й заместнички. Уест и Джини Гуди, седяха на маса в ъгъла, обядваха и обсъждаха някои въпроси. Гуди беше на възрастта на Уест и завиждаше на всяка жена със сериозна кариера, особено ако изглеждаше добре.

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувала — обади се Гуди, докато ровеше из пилешката си салата. — Той въобще не би трябвало да излиза с нас. Видя ли заглавието тази сутрин? Намеква, че ние сме виновни за катастрофата, защото Джонсън преследвала мерцедеса. Невероятно. При това следите от колата по асфалта показват, че не ние сме минали на червен светофар.

— Анди Бразил не е писал заглавието — каза Уест и се обърна към Хамър, която набождаше на вилицата си сирене и плодове. — Просто искам да патрулирам с него около седмица.

— Искаш да отговаряш на повиквания? — запита Хамър и взе чашата чай с лед.

— Да — отговори Усет, без да обърне внимание на Гуди, която я гледаше презрително.

Хамър остави вилицата си и изгледа Уест.

— Защо репортерът не излезе с обикновените полицаи? А и освен него има още петдесет доброволци. Не може ли да излезе с тях?

Уест се поколеба и махна на келнера да донесе още кафе. Помоли за допълнително майонеза и кетчуп за пържените си картофи и после отново насочи вниманието си към Хамър, сякаш Гуди въобще не присъстваше.

— Никой не иска да излиза с него — обясни Уест. — Той е репортер. Познаваш отношението на хората към „Обзървър“. Не може да се промени за една нощ. А има и солидно количество завист — допълни тя, като хвърли двусмислен поглед към Гуди.

— Да не споменаваме, че хлапето е арогантен нахалник с негативно отношение към властта — намеси се Гуди.

— Властта? — повтори Уест презрително.

Думата увисна като облаче от пара в пречистения въздух на ресторанта, където редовно се събираха жени с голяма власт.

— Кажи ми, Джини, кога беше последният път, когато ти застана да регулираш движението?

 

 

Това беше неблагодарна работа. Хората не приемаха пътната полиция сериозно. Нивото на въглеродния двуокис беше опасно високо, а основното правило, че човек не трябва да застава с гръб към движението, не можеше да се приложи, когато се налагаше да стоиш на кръстовище. Как можеше човек да гледа в четири посоки едновременно? Бразил си бе задавал този въпрос още откак бе в академията. Разбира се отговор нямаше, а на всичко отгоре се прибавяше и проблемът с неуважението. Вече поне дузина тийнейджъри, жени и бизнесмени му се бяха подиграли или му бяха показали неприлични жестове, на които той нямаше право да отговори. Какво ставаше с Америка? Хората веднага забелязваха полицаи като него, които не носеха оръжие и изглеждаха новаци, и започваха да се подиграват с тях.

— Ей, клоун — изкрещя жена на средна възраст от прозореца на колата си. — Къде ти е носът?

— С халосни патрони ли стреляш, педалче? — извика някакъв тип в зелен джип с подсилена броня и врати за сафари.

Бразил го изгледа мрачно и стисна челюсти. Искаше му се онзи кретен да спре и да предизвика сбиване. Изпита желание да халоса някого и осъзна, че сигурно скоро щеше да счупи нечий нос.

 

 

Понякога Хамър ужасно се отвращаваше от диетата си, но помнеше как навърши тридесет и девет години и й направиха частична хистеректомия, защото матката й вече не вършеше никаква работа. Тогава качи десетина кила за три месеца, издигайки се от четвърта до осма мярка. Докторите казаха, че причината е прекаленото ядене. Глупости. Хормоните бяха виновни. Те предизвикваха всичко в женския живот. Управляваха женската планета и решаваха дали да те направят страстна или фригидна. Караха те да мечтаеш за разходка за ръка в лунната нощ или просто да бъдеш оставен сам.

— Какво общо има регулирането на движението с проблема? — запита Гуди.

— Искам да подчертая, че момчето работи по-усърдно от повечето от твоите ченгета — отговори й Уест. — При това е само доброволец. Не е задължен да го прави. Би могъл да има негативно отношение към хората с власт, но всъщност го няма.

Хамър се зачуди дали солта щеше да й навреди прекалено много. Господи, колко прекрасно би било да може да яде нещо вкусно, но да не изглежда като мъжа си.

— Аз отговарям за патрулите, а той е точно там в момента — каза Гуди и зарови из чинията си, за да види дали не е останало нещо вкусно, като орех или парченце сухар.

 

 

Бразил се потеше в униформата и яркооранжевата жилетка. Краката му горяха. Насочваше колите вляво и вдясно, надуваше свирката и махаше с ръце. Свиреха клаксони, шофьори крещяха грубо от прозорците си. Бразил се приближи към един от тях, за да му помогне, но не получи благодарност. Работата беше ужасна, но Анди я обичаше по причини, които не разбираше.

 

 

— Той освобождава поне един истински полицай от дежурство на пътя — каза Уест.

Хамър реши да не обръща внимание на двете си заместнички. Честно казано, понякога й идваше прекалено много да слуша разправиите между високопоставените си подчинени. Никога нямаше край. Хамър погледна часовника си и си представи Кахун, седнал във величествения си кабинет на върха на короната. Проклетият глупак. Щеше да съсипе града, да го направи посмешището на Америка, управлявано от келеши с оръжия, златни кредитни карти и запазени ложи за мачовете на „Пантерите“ и „Стършелите“, ако някой не го спреше.

 

 

Кахун бе спрян на три пъти, когато се отправи да обядва на шестнадесетия етаж в трапезарията на компанията. Сред ленените покривки и лиможкия порцелан го очакваха един президент, четирима вицепрезиденти, председател и заместник-председател и отговорна служителка от тютюневата компания „Доминиън“, която през следващите две години щеше да вземе заем за повече от четиристотин милиона долара от ЮЕС Банк за някакъв изследователски проект върху раковите заболявалия. До чинията на Кахун бяха подредени компютърни разпечатки. На масата имаше свежи цветя, а келнерите, облечени в смокинги, пристъпваха почтително около високопоставените гости.

— Добър ден — кимна Кахун на седналите около масата, а погледът му спря върху ръководителката на тютюневата компания.

Никак не я харесваше, макар да не знаеше защо. Една от причините вероятно бе яростната му омраза към пушенето, започнала преди седем години, когато отказа цигарите. Кахун сериозно се питаше дали трябва да даде такъв огромен заем за проект толкова секретен и сложен в научно отношение, че никой не можеше да му каже точно за какво става дума. Единственото сигурно бе, че ЮЕС Банк щеше да подпомогне създаването на първата в света безвредна цигара. Кахун бе разгледал безброй схеми и диаграми на обикновен дълъг цилиндър със златна корона около филтъра. Забележителният продукт бе наречен „Изборът на Америка“. Беше абсолютно безвреден, съдържаше различни минерали, витамини и успокояващи вещества, които след вдишването се абсорбираха директно в кръвта. Кахун си помисли колко щеше да е полезен за обществото огромният принос на банката му и се почувства щастлив.

 

 

Хората по булевард „Ийстуей“ също се чувстваха щастливи, докато чакаха започването на парада на свободата, който винаги бе изпълнен с радост и надежда. Участниците се придвижваха на зигзаг из тълпата, махаха с ръце и напомняха на всички за добрите си дела.

Бразил бе леко притеснен от факта, че другите ченгета, дежурещи по останалите кръстовища, изглеждаха отегчени и нервни. Платформите на празнуващите още не се бяха появили. Анди огледа хоризонта, но не видя нищо, освен патрулна кола, която бързо се приближаваше към него. Изсвири клаксон и се чуха ругатните на шофьор. Този път беше вбесена възрастна жена в шевролет. Без да обръща внимание на желанието на Бразил да й помогне, тя се държеше злобно и неразумно.

— Госпожо — каза Анди учтиво, — трябва да завиете и да тръгнете по улица „Шамрък“.

Жената му показа среден пръст и изфуча напред в момента, когато раздразненото ченге в патрулната кола спря до репортера.

— Нещо се е объркало и са насочили насам и парада, и някакво погребение — забързано обясни ченгето.

— Какво? — запита объркано Анди. — Как…

Полицейската кола вече бе потеглила.

 

 

— Няма значение дали освобождава някого от регулирането по улиците — каза Гуди, след като се отказа от храната си. — Не го искам. Той е шпионин, ЦРУ, КГБ, наречи го както искаш.

— Е, това вече е адски тъпо — ядоса се Уест и блъсна чинията си настрани. — Господи!

Хамър не се намеси, просто се огледа из ресторанта, за да открие някой познат. Един от редакторите на „Обзървър“ и литературният им критик обядваха, но не заедно. Хамър не се доверяваше на нито един от тях. Не познаваше Бразил, но реши, че идеята на Уест не е лоша. Звучеше като интересна личност.

 

 

Когато лъскавите черни катафалки се появиха, фаровете им светеха. Бразил се загледа във величественото им приближаване, като се мъчеше да задържи страничната улица блокирана и да насочва движението по друг път. Безкрайната погребална процесия се заточи бавно и с достойнство. Стотици хора чакаха парада, пиеха безалкохолни, наблюдаваха и махаха. Гледката не бе точно онова, което очакваха сутринта, когато потегляха към парада, но вече стояха тук и нямаха нищо против да се развлекат и с нещо друго.

В дългата черна лимузина „Линкълн Континентал“, тапицирана с бяла кожа и оборудвана с телевизор и видео, седяха опечаленият брат и вдовицата, издокарани в неделни дрехи, и се взираха през затъмнените стъкла. Бяха впечатлени от броя на хората, излезли на улицата, за да поднесат последните си почитания към починалия. Много от тях си бяха донесли закуски, питиета, водеха децата си и размахваха американското знаме. Махаха с ръце жизнерадостно и викаха, въобще държаха се точно така, както би трябвало да бъде. Всички трябваше да празнуват, когато някой минеше на другата страна и се отправеше към нежните прегръдки на Христос.

— Нямах представа, че Тивола е имал толкова много приятели — учудено отбеляза братът и махна на тълпата.

— Излезли са и толкова много полицаи — обади се и вдовицата и плахо помаха.

Бразил наду свирката си и бе почти прегазен от възрастен мъж в додж, който, изглежда, не разбираше, че протегнатите ръце на полицая пред него му даваха знак да спре. Старецът, на име Хауи Сонг, реши да се направи, че не забелязва кервана от лимузини и катафалки, всичките черни и със запалени фарове. До този момент той вече бе излязъл наполовина в кръстовището, а зад него се бе подредила безкрайна върволица коли. Невъзможно бе да даде на заден ход, ако и онези зад него не направеха същото.

— Не мърдай! — нареди Анди на нетърпеливия старец, който бе пуснал радиото си и слушаше някакво кънтри парче.

Бразил нареди пред доджа три оранжеви фунии за отбиване на движението. Те се разпиляха като кегли в момента, когато Анди пристъпи към редицата коли, за да помоли останалите шофьори да се оттеглят назад. Хауи Сонг потегли към булеварда, сигурен, че бавните коли на погребалната процесия ще му дадат път, за да стигне по-бързо до железарския магазин.

 

 

Само така си мислиш, изруга наум Чад Тили, директор на „Погребално бюро Тили“, прочуто с хубавата си сграда с климатична инсталация, луксозни обредни зали и качествени ковчези. Голямата му реклама на страница 537 в „Жълтите страници“ за съжаление бе разположена точно срещу „Контрол върху гъби и плесени“. Секретарката на Тили вечно обясняваше на хората, които звъняха в бюрото, че не могат да им помогнат да се справят с влагата в мазето или отходните канали.

Тили бе участвал в повече погребения, отколкото можеше да си припомни. Той бе солиден бизнесмен, който не оставяше да го тъпчат. Не само не направи път на лекето в синия додж, но взе радиото си и повика водещата кола.

— Флип — каза той на заместника си.

— Слушам, шефе.

— Набий спирачка — нареди Тили.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Целият керван черни коли със запалени фарове закова на място. Доджът не можа да премине булеварда. Хауи Сонг се обърка и също спря. Едно ченге отвори вратата му и изкара стареца от колата.

— Флип — обади се Тили. — Движи се напред.

 

 

Хамър се почувства раздразнена, докато нанасяше нов слой червило на устните си и слушаше заместничките си, които се разправяха като завистливи сестри.

— Аз отговарям за патрула — заяви високо Гуди. — И той няма да излезе с нас. Само бог знае какво ще отпечата във вестника. Ако толкова си падаш по него, вземи го да се повози с твоите хора.

Хамър прибра пудрата и погледна часовника си.

— Отдел „Разследвания“ не вози външни хора. Никога — отговори Усет. — Това е против правилата на отдела.

— А това, което предлагаш, не е ли? — запита Гуди.

— Придружители и доброволци излизат с патрулите, откак се помня — напомни й Уест раздразнено.

Хамър извади портфейла си.

— Чудя се дали тук няма нещо лично — двусмислено каза Гуди.

Уест знаеше за какво точно намеква кучката. Всички в отдела бяха забелязали колко добре изглежда Анди. Също така всички знаеха, че Уест не е прекалено заета със срещи с мъже. Новата теория из управлението бе, че тя се е заловила с хлапето, защото не може да си намери истински мъж. Много отдавна Уест се бе научила да не обръща внимание на подобни клюки.

— По-важното обаче е — продължи Гуди, — че доброволците не излизат със заместник-началник, който не е арестувал никого и не е написал една глоба от петдесет години. Младежът дори не е в безопасност с някой като теб.

— Ние се справихме с някои неща много по-добре от патрулиращите полицаи — уведоми я Усет.

Хамър реши, че й идва прекалено много.

— Ето какво ще направим — намеси се тя. — Вирджиния, ще одобря излизането ти с репортера. Това е интересна идея. Може да научим нещо ново. Вероятно трябваше да направя нещо подобно преди доста време.

Тя остави пари на масата. Уест и Гуди направиха същото. Хамър прикова Гуди с поглед.

— Ще направиш всичко възможно, за да помогнеш и да улесниш работата — нареди й тя.

Гуди се надигна вбесена и се обърна към Уест язвително:

— Надявам се, че няма да имаш проблеми. Не забравяй, че не си незаменима.

— Както и ти — обади се Хамър. — Мога да те уволня и без причина. Просто ей така — допълни тя, като щракна с пръсти пренебрежително.

Искаше й се Гуди да си бе избрала друга професия. Може би погребален агент.