Патриша Корнуел
Нощен патрул (14)

Глава четиринадесета

В гардероба на Роза имаше много кутии за обувки и Уест и Бразил прегледаха всичките. Не откриха наркотици. Приятелят бе изгонен от апартамента, а Роза незабавно се почувства щастлива и благодарна. Уест и Бразил тръгнаха обратно към колата си. Анди смяташе, че бяха свършили добра работа. Вмирисаният, откачен старец бе вън от къщата, а нещастната жена — в безопасност.

— Струва ми се, че приключихме с тях — отбеляза той гордо.

— Тя просто го плаши, както прави веднъж седмично — отвърна Уест. — Ще се съберат отново още преди да сме потеглили.

Тя запали двигателя, като наблюдаваше възрастния мъж в огледалото. Той стоеше на тротоара с нещата си в ръка, гледаше към полицейската кола и я чакаше да изчезне.

— В един от следващите дни вероятно ще я убие — добави Уест.

Тя мразеше случаи с насилие в дома. Те и докладите за ухапани от кучета бяха най-непредвидими и опасни за полицията. Хората се обаждаха на ченгетата, а после негодуваха срещу намесата им. Всичко бе напълно ирационално. Но най-лошите бяха хора като Роза, напълно зависими от приятелите си. Хора, които не можеха да се справят без другия, независимо колко пъти партньорите им размахваха ножове и пистолети, биеха, крадяха и заплашваха. Уест намираше за адски трудно да се разправя с хора, които се валяха в мизерия и преминаваха от една разрушителна връзка към друга, съсипвайки живота си. Също така тя смяташе, че Бразил не трябва да живее с майка си.

— Защо не си вземеш апартамент и най-после не заживееш сам? — запита го тя.

— Не мога да си го позволя — отвърна Бразил.

— Разбира се, че можеш.

— Не мога. Едностаен апартамент в приличен квартал е около петстотин долара на месец.

— Е, и? — погледна го Уест. — Колата ти е изплатена, нали? Дължиш ли някакви пари на „Дейвидсън“?

Това въобще не й влизаше в работата.

— Можеш да си го позволиш — продължи тя с проповедите си. — Това, което имаш в момента, е една скапана връзка. Ако не се отделиш от майка си, ще остареете заедно.

— Така ли? — ядосано я изгледа Анди, вбесен от забележките й. — Ти знаеш всичко за тези неща, нали?

— Страхувам се, че е така — отговори Уест. — В случай че още не си го осъзнал, ти не си първият човек в света, който има подобна съсипваща връзка с родител или съпруг. Ужасната, саморазрушителна болест на майка ти си е неин собствен избор. И той има една основна цел да контролира сина й. Тя не иска ти да си тръгнеш. И ти наистина не го правиш.

 

 

Хамър имаше същия проблем, макар тепърва да й предстоеше да се изправи пред него. Сет също бе инвалид. Когато властната му красива съпруга се прибра с наградата си в ранните сутрешни часове, той превключваше от канал на канал, без напълно да осъзнава какво гледа. Сет обичаше кънтри музика и в момента търсеше най-добрата група. Не ядеше пица. Тази работа бе свършил към полунощ, когато се ядоса, че жена му още не се е прибрала. Сега похапваше пуканки, залети с разтопено масло.

Сет Бриджис никога не бе привличал хората с физическата си красота. Това, което Джуди Хамър бе харесала преди много години в Литъл Рок, бяха интелигентността и търпението му. Бяха започнали връзката си като добри приятели, така както би трябвало да постъпват всички, ако имаха поне малко разум. Проблемът се криеше във възможностите на Сет. През първите десет години той бе израснал в кариерата също като жена си. После изведнъж закова на едно място и се оказа, че не може да се развива повече духовно и интелектуално. Единственият начин, по който можеше да изпъкне, бе яденето. Всъщност това бе нещото, което му се удаваше най-добре.

Хамър заключи предната врата и настрои алармата против крадци, като се увери, че сензорите за движение работеха. Къщата миришеше като кино и тя усети аромата на печен салам и разтопено масло. Съпругът й бе проснат на канапето, дъвчейки. Пръстите му лъщяха от мазнина, докато тъпчеше пуканки в устата, която никога не почиваше напълно. Хамър мина през всекидневната без коментар, а Сет продължи да щрака по каналите. Тя влезе в спалнята си и ядосано остави наградата на пода в гардероба, където стояха десетки забравени вече награди.

Хамър бе обзета от ярост. Тя затръшна вратата, смъкна дрехите си и ги хвърли на стола. Облече любимата си пижама, извади пистолета от чантата си и се върна във всекидневната. Писна й. Не можеше да търпи вече. Достатъчно. Всеки смъртен си имаше граници. Сет замръзна, когато въоръжената му жена нахлу в стаята.

— Защо да го удължаваме? — запита тя, застанала до него в синьо-бялата си пижама. Защо просто не се самоубиеш и не приключиш с всичко? Хайде, давай.

Тя зареди пистолета и му го подаде. Сет се вторачи в нея. Никога не я бе виждал в такова състояние. Той се подпря на лакти.

— Какво е станало тази вечер? — запита той. — Да не би ти и Панеса да сте се скарали?

— Точно обратното. Ако искаш да свършиш, давай.

— Ти си луда — каза Сет.

— Точно така. Натам отивам благодарение на теб.

Хамър отпусна пистолета и сложи предпазителя.

— Сет, утре отиваш да потърсиш помощ. Психиатър и лекар. Стегни се. Още в тази минута. Ти си истинско прасе. Мърляч. Досадник. Извършваш бавно самоубийство, а аз не възнамерявам да гледам това дори и минута повече.

Тя грабна купата с пуканки от мазните му ръце.

— Ако не се поправиш, изчезвам оттук. Край.

 

 

Бразил и Уест също страдаха от последствията от сблъсъка си. Бяха продължили да спорят разгорещено за начина му на живот, докато минаваха през една от най-ужасните части на града. Бразил гледаше разгневено към Уест и не обръщаше внимание на района и лошите хора, които гледаха с омраза към полицейската кола. Чудеше се какво ли го бе накарало да прекарва толкова много от скъпоценното си време с тази груба, нечувствителна и проклета полицайка, която беше дърта, обратна и пълна идиотка.

 

 

Изглежда, разправиите бяха образували мрачен облак над Куин и веселото настроение на Панеса се разпръсна, когато приятелката му адвокатка се обади, в момента, в който Хамър заключваше вратата на спалнята си, Уест казваше на Бразил да порасне, а Бъба обикаляше из града с пикапа си. Адвокатката бе видяла във вечерните новини по телевизията как Панеса, издокаран в зашеметяващ смокинг, получава наградата си. Тя си бе мислила за него и посребряващата му коса и искаше да се отбие и да остане при него цяла нощ. Панеса й обясни, че това не е възможно и никога вече няма да бъде. Бъба паркира в тъмните; сенки до „Лата Парк“.

 

 

Бъба беше облечен в камуфлажен екип и бе нахлупил ниско на челото си черна шапка. Когато достигна до къщата на Уест, той доволно забеляза, че полицайката не си бе у дома. Бъба предположи, че в момента тя сигурно се чука с женственото си гадже, и се усмихна, когато си представи как той би свършил тази работа. После се промъкна по-близо до предната част на тухлената къща. Намерението му не бе престъпно, но щеше да развали настроението на кучката, когато се прибереше вкъщи и откриеше, че не може да влезе, защото ключалките на предната и задната врата са били напълнени със суперлепило. Бъба бе заимствал идеята от едно от анархистките си ръководства и вероятно щеше да я изпълни чудесно, ако обстоятелствата не се бяха обърнали срещу него в момента, когато отвори ловджийския си нож и отряза върха на тубата с лепило.

Идваше кола и Бъба предположи, че полицайката може да се прибира у дома. Беше прекалено късно, за да побегне, затова се пъхна в храстите. Мина шевролет комби, който отнасяше Нед Бомс към пазара за риба, където той трябваше да започне нощната си смяна, вадейки морски деликатеси от кутиите с лед. Нед забеляза нещо, което му заприлича на едро куче, движещо се в храстите пред къщата, където често бе виждал паркирана необозначена полицейска кола, но не му обърна внимание и продължи.

Бъба изскочи от храстите. Пръстите му бяха залепени един за друг, а лявата ръка — здраво залепена за вътрешната страна на десния му крачол. Приведен, той бързо закуцука към пикапа си. Приличаше на гърбаво джудже. Бъба не можеше да отключи колата си или да шофира, без да освободи едната си ръка, а за тази цел трябваше да свали панталона си. Той тъкмо се бе заел с това, когато полицай Ууд, който патрулираше в района, реши и провери дали из парка не се мотаят някакви перверзници. Бъба бе арестуван за ексхибиционизъм.

 

 

Уест и Бразил чуха обаждането по радиото, но бяха далеч, а и оживено обсъждаха живота на Анди.

— Какво, по дяволите, знаеш за майка ми или пък защо съм решил да се грижа за нея? — попита Бразил ядосано.

— Знам много. Социалните служби и съдилищата за малолетни са пълни със случаи като твоя — отвърна Уест.

— Никога не съм бил под опеката на социалните служби. Не съм бил и в съд за малолетни.

— Все още — напомни му тя.

— Гледай си собствената работа поне веднъж.

— Започни да живееш отвърна тя. — Обяви независимостта си. Излез на среща.

— А, значи и по срещи не ходя, така ли? — рязко каза той. Уест се изсмя.

— Кога? Докато си миеш зъбите? Всяка нощ работиш из улиците, после се появяваш във вестника към девет, след като си пробягал километри по пистата и си ударил милион топки за тенис. Кажи ми кога излизаш на среща. А?

За щастие точно в този момент ги повика диспечер Радар. Изглежда, на улица „Монро“ имаше нападение.

— Екип „седемстотин“ — раздразнено каза Анди в микрофона.

— Наричат те „Нощния глас“ — каза му Уест.

— Кой ме нарича така?

— Ченгетата. Когато се обадиш по радиото, знаят, че това си ти, а не аз.

— Защото гласът ми е по-дълбок? Или защото граматиката ми е по-правилна?

Уест се движеше бавно из зловещия на вид бедняшки квартал и непрестанно проверяваше огледалата си.

— Къде, по дяволите, е подкреплението? — запита тя.

Бразил забеляза нещо друго и развълнувано посочи.

— Бял пикап, номер ЕУР-117 — каза той. — От кражбата, за която съобщиха по-рано.

Пикапът зави бавно зад ъгъла, а Уест ускори. Включи сирената и лампите и след минути ченгетата поведоха някого към затвора, а тя и Бразил продължиха обиколката си.

Радар още не бе приключил с тях. Дойде обаждане за разбита кола на „Трейд“ и „Трайън“ и той веднага го насочи към Уест, докато останалите ченгета се мотаеха без работа.

— Субектът е черен мъж, без риза, зелени шорти. Може да е въоръжен долетя гласът на Радар по радиото.

На местопрестъплението Уест и Бразил откриха шевролет с разбито предно стъкло. Разстроеният собственик Бен Мартин беше човек, който уважаваше законите. Беше получил своя дял от престъпления и насилия и не заслужаваше да съсипят чисто новия му шевролет по този начин. За какво? Заради книжката с купони на жена му, оставена на задната седалка, която приличайте на портфейл? Някакъв гнусен хулиган бе унищожил купената с много труд кола, за да вземе купони за петдесетцентово намаление на риба тон, ориз или кафе?

— Снощи същото нещо се случи на съседа ми — обясни Мартин на ченгетата. — А семейство Бейли пострадаха по-предишната вечер.

Какво се бе объркало в света? Мартин помнеше как, когато бе малко момче в Рок Хил, Северна Каротина, никой дори не заключваше вратата си. Разбира се, възможно бе човек да налети на крадец в собствения си дом, но това бе твърде рядко, а самият крадец се изненадваше и уплашваше ужасно. Тогава можеше да го пребиеш от бой и с това приключваше всичко. А сега непрестанно ставаха престъпления и непознати вандалски разбиваха чисто нов шевролет, за да се сдобият с купони, прибрани в червено портмоне.

Бразил забеляза черен млад мъж в зелени шорти да тича една пресечка по-нататък. Младежът бягаше към неосветеното гробище „Сетлърс“.

— Това е той! — изкрещя Анди.

— Обади се по радиото — нареди му Уест.

Тя се затича. Беше просто инстинкт и нямаше нищо общо с действителността, която й показа, че вече е на средна възраст, в недобра физическа форма и страстен пушач. Беше поне на трийсет метра зад престъпника и вече едва дишаше. Потеше се и се чувстваше тромава. Тялото и тежкият униформен колан не бяха създадени за това. Копелето беше без риза, а мускулите изпъкваха под лъскавата абаносова кожа. Приличаше на рис. Как, по дяволите, Уест можеше да хване подобен човек? По никакъв начин. Преди престъпниците не бяха в такава форма. Не пиеха витамини и нямаха фитнес клуб във всеки затвор.

Докато мислеше върху това, Бразил профуча покрай нея. Тичаше като олимпийски състезател. Приближаваше се бързо към зелените шорти и го настигна тъкмо на входа на гробището. Анди се прицели в мускулестия гръб. Този тип нямаше излишен килограм, потеше се ужасно, беше си скъсал кльощавия задник от тичане и се надяваше да се измъкне с портмонето в ръка. Бразил го фрасна с всичка сила отзад и го запрати на кревата, а купоните се разпиляха около тях. Анди скочи върху престъпника и заби коляно в гръбнака му. После притисна фенера си към черепа му.

— Мръдни и ще ти пръсна шибания череп! — извика той.

Анди вдигна поглед, доволен от себе си. Уест най-после стигна до тях, изпотена и задъхана. Беше сигурна, че ще получи инфаркт.

— Откраднах този израз от теб — каза й Бразил.

Тя успя да свали белезниците от колана си, без да помни ясно кога ги бе използвала за последен път. Дали преди много години, когато беше сержант и бе преследвала един травестит вън Форт Уорд, или пък в „Дебелака“? Уест се чувстваше омаяна, кръвта пулсираше в ушите й. Тя си припомни как се бе изоставила към тридесет и петата си година, когато една събота вечер Найлс се бе появил пред задната й врата. Абисинските котки са екзотични и много скъпи. Освен това са трудни и ексцентрични, което обясняваше защо Найлс бе на разположение за осиновяване. Дори Уест имаше моменти, когато й се искаше да го изхвърли от колата на някой отдалечен път. Защо кльощавото, кривогледо коте, със спомени от пирамидите, бе избрало Уест, оставаше неизвестно.

Стресът, причинен от нахлуването на Найлс в живота й, ускори саморазрушителността на Уест, която нямаше нищо общо с нарастващата й самота, докато продължаваше да получава повишения и да се издига в един мъжки свят. Увеличеното количество цигари, консумацията на мазнини и бира, отказът й да прави физически упражнения въобще не бяха свързани със скъсването й с Джими Динкинс, който беше алергичен към Найлс и мразеше котката до такава степен, че бе насочил пистолета си към него една вечер, когато Уест и Джими се караха, а Найлс реши да се намеси и скочи върху Динкинс от хладилника.

Уест все още се потеше и дишаше тежко, докато отвеждаше пленника им към колата. Стори й се, че ще повърне.

— Трябва да спреш цигарите — каза й Бразил.

Уест натика престъпника на задната седалка на колата. Бразил зае мястото си отпред.

— Имаш ли представа колко мазнини има в хамбургерите и другите боклуци, които ядеш? — продължи Анди.

Престъпникът седеше мълчаливо и очите му горяха от омраза. Казваше се Нейт Лейни. Беше на четиринадесет години. Би убил белите ченгета. Всичко, от което се нуждаеше, бе възможност. Лейни имаше лош характер и според майка му го бе имал от самото си раждане. Според нейната собствена майка тя също винаги бе имала ужасен характер. Проклетото семе можеше да бъде проследено до един затвор в Англия, откъдето бе изпратено в тази страна по времето, когато войниците на Куин бяха преследвали Корнуолис по пътя.

— Обзалагам се, че никога не тренираш — каза Бразил, които не знаеше кога да спре.

Уест го изгледа мрачно, докато бършеше лицето си със салфетка. Хлапакът току-що бе пробягал спринтово сто метра и дори не дишаше по-различно от обикновено. Уест се почувства стара и скапана, а и изморена и отегчена от това хлапе с неговите наивни, самоуверени мнения. Животът бе много по-сложен, отколкото той си мислеше. Щеше да го осъзнае след година-две, когато видеше, че на всеки ъгъл няма нищо друго, освен ресторанти с пържени пилета. Освен това ченгетата не изкарваха достатъчно нари, особено в ранните си години, така че дори когато не бяха на работа, възможностите им за вечеря се изчерпваха с пица, хамбургери и бързи закуски, каквито се предлагаха в неограничени количества в Шарлът, където гражданите обичаха своите „Стършели“ и „Пантери“ и състезатели от ралитата.

— Кога игра тенис за последен път? — попита Бразил, докато затворникът им размишляваше на задната седалка.

— Не помня — отговори Уест.

— Защо не излезем да поиграем малко — предложи той.

— Трябва да отидеш да си прегледаш главата — отвърна Уест.

— О, стига де. Била си добра. Обзалагам се, че си била и във форма — добави той.

Масивният бетонен затвор се намираше в центъра на града. Бе построен по същото време като новото полицейско управление в този град, който според някои хора се радваше на разкриваемост на престъпленията, по-висока от реалния им брой. В затвора се минаваше през няколко нива на безопасност, като се започне от шкафовете, където полицаите трябваше да оставят оръжията си, когато влизат. На едно от гишетата полицаи проверяваха всички влизащи. Бразил се огледа наоколо, откривайки още едно ново, заплашително място. В момента полицаите се занимаваха с една пакистанка, заловена да краде от магазин. Пияници, крадци и търговци на дрога биваха отвеждани от полицаи под наблюдението на хора от управлението на шерифа.

В централното хранилище Уест обискира затворника си и извади от джобовете му долар и тринайсет цента и пакет цигари „Кулс“. После започна да попълва документите. Хлапакът вече бе щастлив, смееше се, доволен от себе си, и се оглеждаше, за да види кой наблюдава страхотния Нейт.

— Можеш ли да четеш? — попита го Уест.

— Тук ли е моят човек с гаранцията? — запита хлапакът, вместо да й отговори.

Той носеше три чифта боксерки и два чифта шорти. Зелените горни шорти бяха смъкнати надолу поради липсата на колан. Затворникът продължи да се оглежда. Не можеше да стои на място дори за секунда.

— Страхувам се, че не е — уведоми го Уест.

Иззад металните решетки на боядисаните в синьо килии младо момче ги гледаше с мрачен, убийствен поглед. Бразил също се вторачи в него. После огледа килията, където бяха натъпкани няколко човека, които чакаха да ги закарат до затвора на „Спектър Драйв“ докато ги прехвърлеха в централния затвор. Мъжете стояха кротко, гледаха тъпо и стискаха решетките като животни в зоологическата, издокарани в затворническо оранжево, които няма какво да правят с времето си.

— Не съм бил тук от известно време — съобщи на Уест, хлапето.

— Откога? — запита тя, докато попълваше списъка с вещите на Нейт.

Нейт Лейни сви рамене и се огледа.

— Около два месеца — отговори той.