Патриша Корнуел
Нощен патрул (7)

Глава седма

Минаха няколко дни. Уест не възнамеряваше да се задълбочава в случая на Анди Бразил. Проблемите му си бяха негови собствени, а и му бе време вече да порасне. Когато дойде следващата неделя и Райнс се заинтересува дали ще обядват заедно, тя се обади на Бразил, защото началник Уест бе дипломиран инструктор по стрелба. Ако той се нуждаеше от помощ, тя поне можеше да му я предложи. Анди каза, че ще бъде готов след десет минути. Уест му обясни, че освен ако не я качат на „Конкорд“ до Дейвидсън, тя не би могла да мине да го вземе след по-малко от час.

В неделя тя караше собствената си кола — „Форд Експлорър“ с две въздушни възглавници. Беше бял спортен джип с двойно предаване, който изяждаше снега за закуска. Тя стигна до дома на Анди в три следобед. Той изскочи от къщата, още преди тя да е отворила вратата на колата. Най-близкото стрелбище бе в полицейската академия, но там не допускаха доброволци и гости. Уест избра „Огневата линия“ на булевард „Уилкинсън“, близо до заложната къща на Боб, мотел „Оукдън“ и „Койота Джо“.

Уест се усети, че ако бяха продължили още една-две пресечки, щяха да стигнат до паркинга на бар „Хартиената кукла“. Бе идвала няколко пъти в този район, повикана заради побоища. Беше отвратително. Стриптийз клубовете с полуголи танцьорки се намираха до оръжейните магазини и заложните къщи, сякаш гърдите и бикините попадаха в категорията на употребяваните стоки и оръжията. Уест се зачуди дали Анди някога бе посещавал стриптийз бар. Дали бе седял сковано на стола, сграбчил здраво облегалките за ръце, докато някоя гола жена се отърква в него и люлее гърди пред очите му.

Вероятно не, реши Уест. Имаше чувството, че Анди е чужденец, който не говори езика, не е опитал храната и не е видял забележителностите. Как бе възможно това? Не са ли го преследвали момичета в училище или в колежа? Или момчета? Не го разбираше.

В същото време Анди се ровеше из рафтовете с амуниции в оръжейния магазин. Избра си един „Уинчестър 95“ калибър 380, „Лугер 115“ с деветмилиметрови патрони. После се замисли за 45-калибров автоматичен „Федерал“, за куршуми с кух връх, „Хидра-шок“ и „Супер 50 Сентърфайър“, които бяха прекалено дълги за тренировка. Струваше му се, че ще полудее. Чувстваше се като дете, попаднало в магазин за шоколади, където щеше да плаща Уест.

Изстрелите звучаха така, сякаш се водеше война в стрелбището, където селяндури със самочувствие на мъжаги боготворяха пистолетите си, а търговци на наркотици с много пари и кожени якета се усъвършенстваха в убиването. Уест и Бразил се екипираха със слушалки, предпазни очила и кутии с амуниции. Опасни на външен вид мъже гледаха неприязнено към обутата в джинси жена, която носеше две кутии с пистолети. Не бяха доволни от нахлуването й в клуба им. Бразил усети враждебността им, докато се оглеждаше наоколо.

Очевидно не харесваха и него самия. Внезапно Анди осъзна, че е облечен в екип за тенис и е завързал лента около челото си, за да не му влиза коса в очите. Всички типове наоколо имаха шкембета и огромни рамене, сякаш тренираха вдигане на каси и бурета с бира. Беше забелязал пикапите им на паркинга. Някои от тях бяха с шест колела, сякаш по I-74 и I-40 имаше планини за изкачване и реки за пресичане. Анди не можеше да разбере племето от мъжкари, около което бе израснал в Северна Каролина. Обяснението не бе свързано с биология хормони или тестостерон. Някои от тези типове бяха закачили снимки с голи жени на калобраните на колите си. Бразил наистина се ужасяваше от това. Виждаш красива сексапилна жена и искаш тя да предпазва гумите ти от мръсотията? Не и Анди. Той я искаше в киното, по телевизията или на вечеря със свещи.

Анди взе телбода и закрепи следващата мишена на картона. Уест, като добър инструктор, провери последната мишена на ученика си. Фигурата, която държеше пред очите си, имаше стегнат кръг от дупки в средата на гърдите. Уест се впечатли и се загледа внимателно в Анди, който зареждаше новия „Зиг Зауер 380“ от неръждаема стомана.

— Опасен си — каза му тя.

Младежът хвана малкия пистолет с две ръце и застана в позата, на която го бе учил баща му в онзи полузабравен, отминал живот. Формата му не беше лоша, но можеше още да я подобри, затова стреляше усърдно. Изхвърли празния пълнител и зареди следващия. Стреляше, без да спре, сякаш бързината не му се виждаше достатъчна и би убил всеки, който се опита да го нарани. Това нямаше да му свърши работа. Уест познаваше уличната действителност прекалено добре.

Тя се протегна към един бутон в будката му и го задържа. Хартиената мишена внезапно оживя и тръгна към Бразил, сякаш искаше да го нападне. Стреснат, той започна да стреля лудешки. Бам! Бам! Бам! Куршумите се удряха в металната рамка на мишената и в задната гумена стена. После изведнъж свършиха. Мишената спря и се залюля на шнура пред очите му.

— Хей! Какво правиш? — запита той и се обърна към Уест учуден и възмутен.

Тя не отговори, просто продължи да вкарва патроните в металните пълнители. Зареди един патрон в 40-калибровия си полуавтоматичен „Смит и Уесън“, после се обърна към ученика си.

— Стреляш прекалено бързо — съобщи му тя и се прицели в собствената си мишена. — Свършиха ти амунициите — добави тя и стреля. — Свърши ти и късметът.

Бам! Бам!

Уест спря за момент, после стреля още два пъти. Остави оръжието си, приближи се към Бразил и взе 38-калибровия от ръката му. Извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е празен и безопасен. Насочи го към мишените, като застана в подходящата позиция.

— Стреляш два пъти и спираш — демонстрира му тя. — Два пъти и спираш. Виждаш какво прави онзи срещу теб и се нагаждаш.

Тя му подаде пистолета и добави:

— Не натискай спусъка прекалено рязко. Вземи пистолета у вас и довечера можеш да се поупражниш малко.

 

 

Същата вечер Бразил остана в стаята си, за да се упражнява с незаредения пистолет на Уест, докато най-накрая на показалеца му се появи огромен мехур. Тренираше пред огледалото, за да свикне да гледа насочен срещу себе си пистолет. Уредбата свиреше силно, в мислите му се въртяха какви ли не фантазии, докато смъртоносното черно око се взираше в главата и сърцето му. Мислеше за баща си, който не бе успял да извади пистолета си. Дори не бе имал време да включи радиостанцията си. Ръцете на Анди започнаха да треперят. Сети се, че не е вечерял.

Минаваше девет. Майка му бе отказала да яде по-рано, когато й предложи да й направи хамбургер и салата от домати и лук. Малко по-жива от обикновено, тя седеше пред телевизора и гледаше някакъв сериал. Беше облечена в избелелия син фланелен халат, който носеше повечето време. Анди никога не бе успявал да си обясни как може да се живее по този начин, но вече се бе простил с мисълта, че може да промени майка си или живота, който тя така силно мразеше. Още като ученик в гимназията той — единственото й дете — действаше като опитен детектив, преобръщаше къщата и кадилака й и търсеше скритите запаси от хапчета и алкохол. Изобретателността й беше страхотна. Веднъж дори бе заровила уискито в двора, под розовите храсти, които подрязваше редовно, докато все още се интересуваше от нещо.

Най-големият ужас на Мюриъл Бразил бе животът. Тя не искаше да води монотонното си съществуване, а кошмарът на рехабилитацията и събиранията на „Анонимните алкохолици“ помрачаваха спомените й като сянката на чудовищна птица, която лети над нея с разперени нокти, готова да я грабне и изяде жива. Не искаше да чувства нищо. Нямаше желание да седи сред група хора, които имаха само малки имена и разказваха за това какви пияници са били и колко прекрасно е да си трезв. Всички говореха с убеждението на разкаяни грешници след религиозно преживяване. Техният нов бог бе трезвеността и този бог позволяваше много цигари и черно кафе без кофеин. Физическите упражнения, поглъщането на нечовешки количества вода и редовните разговори с наставниците бяха изключително важни, а божеството очакваше от новопокръстените да се свържат с всички, които някога бяха обидили, и да им се извинят. С други думи, госпожа Бразил трябваше да каже на сина си и на хората, с които бе работила в „Дейвидсън“, че е алкохоличка. Беше опитала да сподели това с някои от студентите, на които сервираше в кафенето в новата сграда на колежа.

— Бях един месец в клиника за алкохолици — довери госпожа Бразил на една студентка от Кънектикът. — Аз съм алкохоличка.

Беше изпробвала същото и с Рон, първокурсник от Ашланд, Вирджиния. Очакваното пречистване не настъпи. Студентите не й отговаряха или я избягваха след това. Страхуваха се от нея, а из колежа започнаха да се носят какви ли не слухове. Някои от тях достигнаха до Анди и засилиха срама му, а това го накара още повече да се затвори в себе си. Младежът знаеше, че никога няма да има приятели, защото, ако някой се сближи с него, истината щеше да излезе наяве. Дори Уест се бе сблъскала с пияната му майка още първия път, когато се обади в дома му. Бразил все още се чудеше как този инцидент не бе променил мнението на полицайката за него.

— Мамо, искаш ли да изпържа няколко яйца? — запита Анди, застанал до вратата.

Светлината от телевизора потрепваше в мрачната всекидневна.

— Не съм гладна — отвърна Мюриъл Бразил, вторачена в екрана.

— Какво си яла? Нищо, нали? Знаеш, че това е лошо за теб, мамо.

Тя взе дистанционното и смени канала. Загледа се в някаква програма, където хората се смееха и си разменяха духовити закачки.

— Искаш ли печен сандвич със сирене? — отново опита синът й.

— Ами може — отговори тя и смени канала.

Трудно оставаше спокойна, когато синът й бе наоколо. Беше й почти невъзможно да го погледне в очите. Колкото по-мило се държеше с нея, толкова по-проклета ставаше тя, без да знае защо. Нямаше да може да се справи без него. Той купуваше храна и поддържаше къщата. Социалната й помощ и малката пенсия, която получаваше от полицията, стигаха за алкохол. Напоследък не й трябваха прекалено много пари, за да се напие, и тя знаеше какво означава това за черния й дроб. Мюриъл искаше да умре и упорито се трудеше върху това всеки ден. Очите й се изпълниха със сълзи, докато слушаше как синът й шумоли из кухнята.

Алкохолът бе враг за нея още първия път, когато се докосна до него. Беше на шестнадесет години. Мики Латам я заведе на езерото Норман една вечер и я напи с кайсиев ликьор. Тя смътно си спомняше как лежеше на тревата и наблюдаваше звездите, докато той дишаше тежко и некадърно се мъчеше с блузата й, сякаш копчетата току-що бяха измислени. Мики беше на деветнадесет години и работеше в гаража на Бъд. Ръцете му бяха покрити с мазоли и причиняваха болка на гърдите й, които не бяха докосвани преди този пиянски момент. В онази нощ Мюриъл загуби девствеността си, но това нямаше нищо общо с Мики Латам, а само с бутилката в кафявата хартиена кесия. Когато пиеше, се чувстваше щастлива, смела, игрива и духовита. В деня, когато полицай Дрю Бразил я спря за превишена скорост, тя шофираше кадилака на баща си. Беше на седемнадесет години и най-красивата жена, която Дрю някога бе срещал. Дори да бе усетил миризма на алкохол, той бе прекалено очарован, за да се замисли върху това. Самият той изглеждаше невероятно красив в униформата си и актът остана ненаписан. Вместо това отидоха на риба, когато дежурството му свърши. Ожениха се на Деня на благодарността, след като периодът на Мюриъл бе закъснял цели два месеца.

Синът й се появи с печения сандвич, срязан диагонално, точно както тя го харесваше. Бе сипал малко кетчуп встрани, за да възбуди апетита й. Донесе й голяма чаша вода, която тя не възнамеряваше да изпие. Толкова много приличаше на баща си, че тя просто не можеше да го понесе.

— Знам, че мразиш вода, мамо — каза Анди, като постави чинията и салфетката в скута й. — Но трябва да я изпиеш, ясно ли е? Сигурна ли си, че не искаш салата?

Тя поклати глава отрицателно. Искаше й се да може да му благодари, но беше нервна, тъй като синът й стоеше пред телевизора и закриваше екрана.

— Ще бъда в стаята си — каза той.

 

 

Анди се упражнява, докато пръстът му започна да кърви. Чувстваше се забележително добре, тъй като годините, прекарани в игра на тенис, бяха заздравили мускулите на ръцете му и хватката му беше доста силна.

На следващата сутрин той се събуди развълнуван. Уест беше обещала да го заведе на стрелбището следобед, за да му помогне да се усъвършенства. Беше понеделник, а той имаше почивен лен. Не знаеше какво да прави, докато стане време за срещата с Уест, и как да накара времето да тече по-бързо. Не можеше да понася скуката и винаги се заемаше с някакъв проект.

В седем и половина, когато излезе от къщи, тревата бе все още мокра от росата. Носейки тенис ракета и топки, той първо се отправи към пистата, където пробяга осем километра и направи голям брой лицеви опори и коремни преси, за да получи дозата си ендорфини. Тревата вече бе суха и топла и той остана да лежи на нея, докато пулсът му се нормализира. Слушаше бръмченето на насекомите и се опиваше от сладко-горчивия мирис на зелените растения и дивия лук. Шортите и фланелката му бяха доста изцапани, но той не им обърна внимание. Отправи се надолу към тенискортовете.

Няколко дами играеха на двойки и той учтиво тръгна към далечния край на корта, за да бъде колкото се може по-далеч от хората. Не искаше да притеснява никого със стотиците топки, които възнамеряваше да удари.

Бразил тичаше като луд от едната до другата страна на корта. Беше леко раздразнен. Тенисът не прощаваше, ако не се упражняваш. Обичайната му точност липсваше и той знаеше накъде води това. Ако не започнеше да играе отново, щеше да загуби едно от малкото неща, в които бе наистина добър. По дяволите! Дамите от първи корт отбелязаха определен спад в собствената си игра, докато наблюдаваха със завист младежа на четвърти корт, който удряше топките с такава сила, че звучаха като бейзболни топки, ударени с бухалка.

 

 

Началник Хамър също не беше спокойна. Ръководеше събрание на отговорните си служители в личната си зала за събрания на третия етаж. Прозорците гледаха към Дейвидсън. Виждаше се и всемогъщият корпоративен център на ЮЕС Банк, увенчан с глупавата си алуминиева украса, която странно напомняше за дивак с кокал в носа. Точно в осем тази сутрин, когато Хамър носеше първата чаша кафе към бюрото си, й се бе обадил генералният директор на шестдесететажната сграда.

Соломон Кахун беше евреин и Старият завет бе повлиял върху избора на майка му за име на първородния й син. Синът й трябваше да стане крал, взимащ мъдри решения, точно като в този петък, когато бе наредил на полицейската началничка да проведе пресконференция, в която да съобщи на жителите на града, че серийните убийства в Шарлът са хомосексуални и не представляват заплаха за нормалните мъже, посещаващи Куин с цел бизнес. Трябваше още да съобщи, че баптистка църква „Портсайд“ ще проведе бдение с молитви за душите на жертвите и семействата им и че полицията има надеждни следи.

— Просто да внесем малко успокоение — каза по телефона Кахун.

Хамър и шестимата й заместници, заедно със служители от отделите по стратегическо планиране и анализ, обсъждаха тази последна заповед, пристигнала отвисоко. Рен Дозиър, заместник-началник администрация, беше особено раздразнен. Той беше четиридесетгодишен, с деликатни черти и нежна уста. Не беше женен и живееше в онази част на Форт Уорд, където Томи Аксъл и други като него имаха апартаменти с розови врати. Дозиър знаеше, че никога няма да получи по-високо звание от капитан. После Хамър пристигна в града, а тя бе човек, който награждава служителите си за добра работа. Дозиър бе готов да даде живота си за нея.

— Каква дивотия — каза Дозиър, докато разбъркваше кафето си бавно и раздразнено. — Ами другата страна? — запита той и се огледа наоколо. — Жените и децата им у дома? Значи те трябва да мислят, че последното нещо, което татко е направил в живота си, е било да плати за хомосексуална услуга някъде улиците на непознат град?

— Няма никакви доказателства в подкрепа на това твърдение — обади се Уест, която също бе недоволна. — Не можеш да съобщиш подобно нещо — обърна се тя към Хамър.

Полицейската началничка и Кахун не можеха да постигнат споразумение по нито един въпрос и тя знаеше, че той ще успее да уреди уволнението й. На нейното ниво винаги ставаше дума за политика. Градът получаваше нов кмет, който си водеше нов полицейски началник. Точно това се бе случило в Атланта. Същото щеше да стане и в Чикаго, ако самата тя не бе напуснала. Хамър наистина не можеше да си позволи да се мести отново. Градовете щяха да стават все по-малки, докато един прекрасен ден се озове там, откъдето бе тръгнала — в забутания и западнал икономически Литъл Рок.

— Разбира се, няма да се изправя и да дрънкам подобни идиотщини — каза тя. — Не мога да го направя.

— Е, няма да ни навреди да напомним на хората, че работим по случая и имаме някакви следи — каза служителката за връзки с обществеността.

— Какви следи? — запита Уест, която отговаряше за разследването и би трябвало да знае подобно нещо.

— Ако открием някакви, ще ги последваме — обади се Хамър. — Това е идеята.

— И това не можеш да кажеш — разтревожи се служителката за връзки с обществеността. — Трябва да махнем тази част, „ако открием някакви“…

Хамър нетърпеливо я прекъсна:

— Естествено, естествено. Това се подразбира. Не исках да прозвучи буквално. Достатъчно. Хайде да минем напред. Ето какво ще направим. Информация за пресата.

Тя погледна над очилата си към служителката за връзки с обществеността.

— Искам я на бюрото си до десет и половина. После да се предаде на пресата в ранния следобед, за да могат да спазят крайните срокове за статиите си. А аз ще се опитам да се срещна с Кахун и да го разубедя по някакъв начин.

Уговарянето на среща с Кахун напомняше уреждане на аудиенция при папата. Секретарката на Хамър и една от помощничките си разменяха обаждания с хората на Кахун през по-голямата част от деня. Най-после срещата бе уговорена за следобед, някъде между четири и петнайсет и пет, в зависимост от това кога щеше да се отвори пролука в претоварения график на директора. Хамър нямаше друг избор, освен да се яви в ранния час и да се надява на чудо.

В четири тя излезе от полицията и тръгна през центъра на града. Денят бе великолепен, нещо, което тя до момента не бе забелязала. Хамър тръгна по „Трейд“ към корпоративния център с помпозните му скулптури и вечния огън. Тя тръгна бързо през излъсканото фоайе. Токчетата й тракаха по мрамора, докато минаваше покрай красивата дървена ламперия и прочутите фрески по стените, изобразяващи философията на хаоса, творчеството и съзиданието. Тя кимна учтиво на един от пазачите, който повдигна шапка в отговор. Той харесваше полицейската началничка, която беше много мила и уважаваше всички, независимо дали бяха истински полицаи, или не.

Хамър се качи в претъпкания асансьор и слезе последна на върха на короната, която на това замайващо ниво наистина представляваше купчина алуминиеви тръби. Полицайката бе посещавала Кахун и преди. Рядко минаваше месец, без той да я привика в кабинета си, украсен с махагон и стъкло, който гледаше над града. Както в повечето дворци, посетителите трябваше да минат през няколко външни нива и дворове, за да стигнат до краля. Ако някой откачен терорист решеше да изпълни мисията си, докато успееше да стигне до трона, щеше да му се наложи да застреля безброй секретарки и помощници, а Кахун най-вероятно дори нямаше да чуе шума.

Няколко офиса по-нататък Хамър влезе в кабинета, заеман от изпълнителната секретарка, госпожа Мълис-Мънди, наричани М & М от онези, които не я харесваха, а това бяха почти всичките й колеги. Тя имаше шоколадова глазура, но отвътре бе костелив орех. Топеше се в устата, но чупеше зъби. Хамър определено не харесваше нахалната млада жена, която бе запазила собственото си име, като в същото време си бе присвоила и това на съпруга си, Джо Мънди. Госпожа Мълис-Мънди беше кльощава, със силиконов бюст и дълга, изрусена коса. Носеше рокли на Ан Клайн четвърти размер. Парфюмът й беше „Ескада“. Всеки ден тренираше усърдно в салона на Голд. Не носеше панталони и просто си убиваше времето, докато реши да осъди някого за сексуален тормоз.

— Джуди, радвам се да те видя.

Секретарката се изправи и подаде ръка със същия жест, който Хамър бе забелязвала при запалените играчи на боулинг.

— Изчакай да видя докъде е стигнал.

Половин час по-късно Хамър все още седеше на бежовото канапе от мека кожа. Тя преглеждаше статистики, доклади и бележки. Опитваше са да навакса с документацията, която вечно претоварваше куфарчето й. Госпожа Мълис-Мънди не спря да говори по телефона, без ни най-малко да се измори. Сваляше едната си обица, после другата, прехвърляше слушалката в по-малко изморената си ръка, сякаш да демонстрира тежките изисквания на кариерата си. Често поглеждаше към големия, устойчив на драскотини часовник „Радо“ и въздъхваше, отмятайки коса. Умираше да запали една от тънките си ментолови цигари, които имаха цветчета около филтъра.

Най-после Кахун успя да вмести Хамър в тежкия си график, като я посрещна точно тринадесет минути след обявения час. Както обикновено, бе изкарал дълъг ден с прекалено много работа. Всички настояваха, че могат да говорят по проблемите си само с него. В действителност никога не бързаше да въведе Хамър в кабинета си, макар той да бе човекът, пожелал срещата. Полицейската началничка беше груба и твърдоглава, а първия път, когато се срещнаха, се бе отнесла с него като с лошо куче. В резултат на това той не изпитваше особено топли чувства към нея. В някой от близките дни щеше да я прати да си ходи и да доведе прогресивен мъж. Щеше да си избере човек, който да носи „Уолстрийт Джърнъл“ и „Браунинг“ в куфарчето си. Това бе идеята на Кахун за полицейски началник — човек, който познава пазара, готов е за стрелба и се отнася с уважение към лидерите на обществото.

Първата мисъл на Хамър, винаги когато се изправяше срещу господаря на града, бе, че той е създал богатството си в птицеферма и е приписал историята си на някой друг. Соломон Кахун бе направил състояние от кълки и крила. Бе забогатял от охранени пилета и кокошки. Очевидно той бе приложил опита си в банкерството. Бил е достатъчно мъдър, за да осъзнае, че миналото му би могло да навреди на неговата репутация, ако някой от клиентите на ЮЕС Банк види усмихнатата снимка на директора, окачена на пакетчета с пилешки дреболии. Хамър не можеше да го обвини, че си е измислил ново име, ако въобще бе постъпил по този начин.

Бюрото му беше от изгладено кленово дърво, не старинно, но великолепно и много по-широко от талашитения боклук, с който градската управа бе оборудвала самата нея. Кахун седеше в ябълковозелен кожен стол с месингови гвоздеи, говореше по телефона и гледаше през безукорно чистия си прозорец към сграда. Хамър седна срещу него и отново зачака. Това вече не я притесняваше много, тъй като имаше способността да се пренася там, където поиска. Можеше да обмисля проблемите си, да взима решения, да съставя списъци със задачите си, да обмисля какво да се сготви за вечеря и кой да го сготви.

За нея Кахун винаги изглеждаше гол от шията нагоре. Оформена като корона, късо подстриганата му сребриста четина стърчеше нагоре по темето, а отзад приличаше на полумесец. Директорът имаше постоянен загар и лице, доста понабръчкано от страстта му към лодките. Изглеждаше жизнен и елегантен в черен костюм, колосана бяла риза и копринена вратовръзка „Фенди“ на златни и тъмночервени часовници.

— Сол — учтиво поздрави тя, когато най-после той затвори телефона.

— Джуди, много ти благодаря, че успя да ме вместиш в графика си — каза той с мекия си южняшки глас. — Е, какво ще правим с тези хомосексуални изстъпления и педалски убийства? С тези проклети педерасти, мърсуващи из града ни? Разбираш фалшивото впечатление, което това създава у компаниите и корпорациите, които възнамеряват да се нанесат тук, нали? Да не говорим как се отразява това върху бизнеса в града.

— Проклети педерасти — бавно и замислено повтори Хамър. — Мърсуващи…

— Да, мадам — кимна Кахун. — Искаш ли „Перие“ или нещо друго?

Тя поклати глава отрицателно и заговори, като мереше думите си грижливо:

— Хомосексуални изстъпления. Педалски убийства. Откъде идва това?

Хамър не беше на една и съща планета с Кахун и това бе по неин избор.

— О, хайде стига — каза той, като се наведе напред и облегна лакти на бюрото си. — Всички знаем за какво става дума. Разни мъже идват в нашия град. Освобождават се от задръжките си и се отдават на перверзии, като си мислят, че никой нищо няма да разбере. Е, ангелът на смъртта връхлита тези извратеняци.

Кахун кимна сериозно.

— Истина, справедливост и американският начин. Господ реши да скръцне със зъби.

— Синоними — каза Хамър.

— А? — намръщи се той объркано.

— Всичките ли са синоними? — попита тя. — Истина. Справедливост. Американският начин. Господ скърца със зъби.

— Можеш да се обзаложиш, сладурче — ухили се той.

— Сол, не ме наричай така — каза Хамър и насочи пръст към него, както правеше, за да убеди Уест в нещо. — Не го прави. Никога.

Кахун се облегна на стола си и се изсмя, развеселен от тази дама. Каква шегичка. Слава богу, че имаше съпруг, който да я постави на мястото й. Кахун бе готов да се обзаложи, че мъжът й я нарича „сладурче“ и тя очаква това със завързана на гърба престилка като Хайди — първата и единствена съпруга на Кахун. В съботните сутрини Хайди му сервираше закуската в леглото. Продължаваше дори и сега, след толкова много години, макар ефектът да не бе съвсем същият. Какво ставаше с женското тяло след навършването на трийсетте? Мъжете бяха готови и имаха желание чак до смъртта си. Седяха гордо изправени, незасегнати от земното притегляне, и затова не бе чудно, че някои мъже започваха да търсят по-млади жени.

— Нали знаеш защо се употребява това „сладурче“? — започна Хамър отново. — За да поласкаеш някого и да му се подмажеш. Лицемерно ласкателство. Мъжете го казват, когато искат да им закърпят чорапите и изгладят ризите. Господи, защо дойдох в този град?

Хамър поклати глава тъжно, защото вярваше в думите си.

— В Атланта не е било по-добре — напомни й Кахун. — В Чикаго също, или поне нямаше да е за дълго.

— Вярно е.

— Е, добре, какво ще кажеш сега за нашата пресконференция? — зае се той с по-важните въпроси. — Направих твърде подходящо предложение. И какво? — запита той, като сви тесните си рамене. — Къде ми е пресконференцията? Толкова много ли исках? Тази сграда осигурява бизнеса в Шарлът-Мекленбърг. Ние трябва да разпространяваме положителна информация също като нашите сто и пет процента разкриваемост на жестоките престъпления миналата година…

Хамър го прекъсна, защото не можа да издържи повече на дивотиите му.

— Сол, действителността няма нищо общо с това. Не можеш да си измислиш някакви данни, да ги вкараш в компютъра и да очакваш хората да ги приемат. Става дума за реални неща. Изнасилвания, грабежи, обири с взлом, убийства с истински жертви от плът и кръв. Искаш да тръгна да убеждавам гражданите, че миналата година сме разкрили повече престъпления, отколкото е имало?

— Бяха разкрити и стари престъпления, затова числата… — Кахун се опита да повтори чутото.

Хамър клатеше глава в несъгласие и прочутият темперамент на Кахун започна да се разгорещява. Тази жена бе единствената, която посмяваше да му говори така нагло. Дори съпругата и децата му не си позволяваха това.

— Какви стари случаи? — запита Хамър. — И отпреди колко години? Знаеш ли на какво прилича това? Все едно някой да ме попита колко получавам като началник на полицията и аз да му отговоря „един милион долара“, защото се връщам десет години назад.

— Джуди — обади се той и насочи пръст към нея. — Какво ще кажеш за конгресите, които ще откажат да пристигнат тук поради това…

— О, за бога — прекъсна го тя и се изправи. — Конгресите не решават нищо. Хората го правят. Не мога повече да те слушам. Просто ме остави да си свърша работата. Надявам се, нямаш нищо против. За това ми плащат. А и не възнамерявам да разпространявам тези дивотии. Ще трябва да си намериш някой друг да го направи.

Тя се отправи към вратата на кабинета с величествената гледка.

— Сто и пет процента — повтори Хамър и сви рамене раздразнено. — Между другото, внимавай със секретарката си.

— Тя пък какво общо има с това?

Кахун се почувства доста объркан, както ставаше обикновено след срещите му с полицейската началничка.

— Познавам този тип — предупреди го Хамър. — Колко иска?

— За какво? — озадачено запита Кахун.

— Повярвай ми. Тя ще ти каже за какво — отвърна Хамър и поклати глава. — На твое място не бих оставал насаме с нея, нито пък бих й се доверила. Бих се отървала от нея.

Госпожа Мълис-Мънди знаеше, че срещата не е преминала добре. Кахун не поръча кафе, чай или коктейли. Не я повика, за да изпрати полицейската началничка. Госпожа Мълис-Мънди се любуваше на отражението си в огледалото на пудриерата „Шанел“ и проверяваше усмивката си, когато внезапно Хамър застана до нея. Тя не бе жена, която си избелва зъбите и бръсне краката. Полицайката хвърли някакъв доклад в папка на инкрустираното с емайл китайско бюро на секретарката.

— Това са моите данни — истинските каза Хамър. — Погрижи се да ги получи, когато си възвърне способността да мисли.

Потракващите токчета на полицейската началничка я изведоха бързо от мраморното фоайе, изпълнено с ученици, доведени на обиколка. Тя хвърли бегъл поглед към часовника си, без всъщност да забележи времето. Днес беше двадесет и шестата годишнина от сватбата й със Сет. Трябваше да вечерят тихо и спокойно в „Теле и Шише“, кръчма, където сервираха чудесни пържоли. Сет бе просто влюбен в това място, а Хамър нямаше нищо против него. Намираше се на булевард „Саут“ и винаги, когато ходеха там, тя бе единствената представителка на нежния пол.

Както винаги, Хамър започна с жабешки бутчета в сос от вино и чесън и салата „Цезар“. Шумът в облицованата с тъмна ламперия зала, където градските управници, които не се страхуваха от инфаркти, се събираха от десетилетия, ставаше все по-силен. Съпругът на Хамър — Сет — обичаше храната повече от самия живот и в момента бе погълнат от вечерята си, състояща се от коктейл със скариди, салата от марули със сос от синьо сирене, хляб, масло и филе миньон за двама, което той обикновено изяждаше сам. Преди много години Сет беше интелигентният и красив помощник на управителя на Литъл Рок. Запозна се с бъдещата си жена, сержант Джуди Хамър, в кметството.

Още от самото начало бе съвсем ясно кой е движещата сила в тази връзка и това бе част от привличането. Сет харесваше способностите и силата на съпругата си. Тя харесваше мнението му за нея. Ожениха се и създадоха семейство, за което отговаряше Сет, тъй като жена му работеше прекалено много, а и често я повишаваха. Всички, които ги познаваха, ни най-малко не се учудваха на това, че нейното, а не неговото име бе Хамър^[1]. Сет бе нежен, с безволева брадичка, и напомняше за рицарите с воднисти очи и епископите от художествените галерии.

— Трябва да купим от това топено сирене и за вкъщи — каза Сет, докато мажеше дебел слой върху филията си.

— Сет, тревожа се за това, което правиш със себе си — отвърна Хамър, като се протегна към чашата си.

— Предполагам, че са му сипали капка портвайн, но не съм сигурен — продължи той, без да й обърне внимание. — Може да са му добавили и малко лютив пипер. Или хрян.

Хобито на Сет се състоеше от проучване на борсата и правото. Най-основната пречка за живота му бе, че парите му бяха получени в наследство от семейството му и той не бе задължен да работи. Сет беше нежен, тих и кротък и вечно изморен. На този етап от живота си толкова приличаше на безволева и злобна жена, че жена му се чудеше как в крайна сметка бе възможно тя да поддържа лесбийска връзка с мъж. Господи, когато Сет изпаднеше в едно от проклетите си настроения, както бе точно в момента, Хамър лесно можеше да си обясни жестокостта на хората към близките им. Дори чувстваше, че има случаи, когато това насилие е оправдано.

— Сет, днес е годишнината ни — напомни му тя с нисък глас. — Не си говорил с мен цяла вечер. Изплюска всичко в проклетия ресторант и въобще не погледна към мен. Не искаш ли поне веднъж да ми кажеш какво не е наред? Нямам никакво желание да гадая, да се опитвам да чета мислите ти или да се консултирам с врачки.

Стомахът й бе свит като уплашен опосум. Сет беше най-добрата диета, която човек можеше да си представи. Можеше да й докара анорексия за нула време. В спокойните си, макар и твърде редки моменти, когато се разхождаше сама по плажа или из планината, Хамър осъзнаваше, че през по-голямата част от брака си тя не е била влюбена в Сет. Но той беше като подпорна стена за нея. Ако я срутеше, поне половината й живот щеше да се разпадне. Това му даваше власт над нея и като всяка добра съпруга той го знаеше. Например децата можеха да застанат на негова страна. Разбира се, не беше много вероятно, но Хамър все пак се страхуваше от това.

— Не говоря, защото нямам какво да кажа — логично отговори Сет.

— Чудесно — каза Хамър, хвърли салфетката си на масата и повика сервитьорката.

 

 

На километри разстояние от ресторанта, на булевард „Уилкинсън“ близо до заложната къща на Боб, „Койота Джо“ и бар „Хартиената кукла“, в „Огневата линия“ се водеше истинска война. Бразил стреляше като луд по мишените, които се движеха към него. Празни гилзи хвърчаха във въздуха и тропаха по пода. Ученикът на Уест подобряваше уменията си по невероятен начин и тя се чувстваше адски горда.

— Бам-бам, свършен си! — изкрещя тя грубо, сякаш Анди бе селският идиот. — Сложи предпазителя! Освободи пълнителя! Зареди! Заеми позиция! Свали предпазителя! Бам-бам! Спри!

Това продължаваше повече от час и някои от останалите посетители на стрелбището занадничаха от будките си, като се чудеха какво, по дяволите, ставаше тук. Кое беше това гадже, което крещеше като старшина на младежа с педалски вид? Бъба, груб простак и редовен клиент на „Огневата линия“, стоеше облегнат на бетонната стена, нахлупил бейзболното си кепе ниско над очите. Беше едър и страшен на вид, облечен в анцуг и яке със защитна окраска. Наблюдаваше внимателно мишената, която се приближаваше към русия тип.

Бъба забеляза дупките, наредени плътно една до друга, и макар да не му се искаше, призна способността на младежа да стреля. Изплю сдъвкания си тютюн в празна чаша и погледна към будката си, за да не би някой да се осмели да докосне 10-милиметровия му „Глок 20“ или „Ремингтън XP-100“ с мерник „Люполд“, зареден с ПСП куршуми. Това беше оръжие, което човек можеше да облегне твърде удобно върху пясъчните торби в укритието. Другата му гордост — автоматичен пистолет „Калико 110“ — също не беше за изхвърляне, както и последният — „Браунинг Хай Пауър“ с подвижен мерник.

Любимото занимание на Бъба беше да стреля по мишените с автоматичния си пистолет, гилзите да хвърчат наоколо като шрапнели, а търговците на наркотици да го отминават забързано, без да проявят желание да дразнят внушителен тип като него. Бъба загледа как кучката свали мишената от металната рамка, вдигна я и се вторачи в сладкото си гадже.

— Кой те вбеси? — запита тя Бразил.

Бъба се отпрани към тях с мъжкарска походка.

— К’во е това? Тук да не е станало училище? — обърна се той към двойката, сякаш стрелбището бе негова собственост.

Жената се обърна към него и той не хареса това, което видя в очите й. Кучката очевидно не знаеше какво е страх. Явно не бе достатъчно разумна, за да избягва сблъсък с такива като него. Той се приближи към будката й и взе нейния „Смит и Уесън“.

— Голям пищов за миньонче като тебе — ухили се Бъба неприятно и изплю следващата порция сдъвкан тютюн.

— Моля, оставете пистолета — спокойно му нареди Уест.

Бразил усети любопитство, но и леко притеснение за това как щяха да се развият нещата. Шкембестото прасе, издокарано като селяндур от Оклахома, приличаше на човек, който е причинявал страдания в миналото и се гордее с това. Той не остави пистолета на Уест, а извади пълнителя и куршума от цевта. Анди си помисли, че Уест е обезоръжена, а той не може да й помогне, тъй като и неговите куршуми бяха свършили.

— Остави го. Веднага — заповяда Уест с недружелюбен тон. — Това е обществена собственост, а аз съм полицай.

— Глей ти — зарадва се Бъба. — Малкото сладурче било ченге. Леле, боже.

Уест се усети, че не трябва да споменава чина си, защото това щеше да влоши работата още повече. Тя се приближи към дебелака стремително, като едва не опря гърди в шкембето му.

— Това е последният път, в който те моля да оставиш пистолета ми там, където го намери — нареди тя, приковала поглед в грозното му лице, зачервено от уискито.

Бъба отмести очи към Бразил и реши, че този хубавец трябва да получи добър урок. Грубиянът остави пистолета на Уест, приближи се до Анди и се опита да грабне оръжието му. Репортерът го фрасна и му счупи носа. Кръвта на Бъба оцвети в червено камуфлажното яке и оръжията, докато той забързано прибираше вещите си. Стигнал вече до изхода, той се обърна към жената и гаджето й и им изкрещя, че пак ще се сблъскат с него.

— Съжалявам — каза Анди, когато остана насаме с Уест.

— Господи. Не можеш просто така да удряш хората — отвърна тя, притеснена, че не успя да уреди проблема сама.

Докато зареждаше оръжията, Анди внезапно осъзна, че никога досега не бе удрял човек. Не знаеше какво да мисли по въпроса, затова реши да смени темата.

— Колко струва това? — плахо запита той, загледан с любов в пистолета на Усет.

— Не можеш да си го позволиш — отговори тя.

— Вероятно ще мога, ако продам историята ти на списание „Парад“. Редакторът ми смята, че те ще си паднат по нея. Може и да спечеля малко пари. Може и да стигнат за…

Последното нещо, което Уест искаше, бе още една история.

— Какво ще кажеш да сключим сделка — предложи тя. — Забрави за списание „Парад“. Ще ти дам назаем пищова, докато събереш пари за свой собствен. Ще те потренирам още малко, може и някъде на открито. Не е лоша идея, като се има предвид начинът, по който вбесяваш хората. Сега си събери гилзите.

Стотици лъскави гилзи лежаха по пода около тях. Бразил се наведе и започна да ги събира и изхвърля в метална кофа, а Уест прибра вещите си. Някаква неприятна мисъл помрачи лицето й и тя погледна към него.

— Ами майка ти? — запита Уест.

Анди продължи да работи, само повдигна глава и лека сянка премина по лицето му.

— Какво за нея?

— Просто се чудя дали в къщата трябва да има оръжие.

— Много отдавна се научих добре да си крия нещата — отвърна Анди, като метна гилзите в кофата, сякаш искаше да наблегне на думите си.

 

 

Бъба чакаше на паркинга, незабележим в лъскавия си пикап, комплектуван с поставка за пушки, калобрани, украсени със знамето на Конфедерацията, минибар, специални фарове за мъгла, лепенка с образа на Оли Норт и неонови светлини около регистрационните номера. Дебелакът придържаше смачканата си фланелка към кървящия си нос и наблюдаваше как полицайката и гнусният й приятел излизат от стрелбището и се отправят към паркинга в полумрака. Бъба изчака достатъчно дълго, за да види как кучката вади ключове за кола и се отправя към безукорно чистия форд експлорър в ъгъла на паркинга. Бъба предположи, че това е личната й кола, и се зарадва. Излезе от пикапа, стиснал крик в огромния си юмрук и готов за разплата.

Уест го очакваше. Имаше опит в предвидимите действия на хора като Бъба, за които отмъщението беше рефлекс, нещо като отиването до хладилника за бира по време на рекламите. Тя бързо бръкна в сака си и извади нещо, което приличаше на черна дръжка за стик за голф.

— Влез в колата — тихо нареди тя на Бразил.

— В никакъв случай — възпротиви се той и зачака Бъба, който се приближаваше към тях със заплашителна гримаса на окървавеното си лице.

Бъба не успя да се доближи на повече от два метра от колата, когато Уест го пресрещна. Той се изненада. Не очакваше подобна агресивност от дребната полицайка. Бъба потупа с крика по дебелото си бедро, сякаш за да я предупреди, после го вдигна и огледа блестящото предно стъкло на форда.

— Хей! — извика Уийзъл, управителят на стрелбището, от входа. — Бъба, какво си мислиш, че правиш, човече?

Сгъваемата стоманена палка изплющя като камшик и внезапно стана дълга около метър. Твърдият й топчест връх бе насочен към Бъба. Уест очерта няколко лениви кръга във въздуха, като фехтовчик, готвещ се за среща.

— Остави крика и изчезни — заповяда тя на Бъба със сериозен полицейски тон.

— Майната ти!

Бъба изпускаше нервите си, тъй като бе доста стреснат. Беше виждал оръжия като нейното по разни изложби и знаеше, че са твърде опасни.

— Бъба! Престани веднага! — извика Уийзъл, който се гордееше, че ръководи почтен бизнес.

Бразил забеляза, че управителят е доста притеснен, но не смее да се приближи към мястото на разправията. Репортерът се огледа наоколо с желание да помогне. Знаеше, че трябва да стои по-далеч от Уест и да не й пречи. Само ако пистолетът му беше зареден. Щеше да простреля гумите на онзи кретен или нещо друго, да отвлече вниманието му. Уест обаче идеално се справи и сама. Бъба вдигна крика отново, този път твърдо рошен да халоса колата й, защото вече бе заложил честта си. Нямаше значение какво чувства. Трябваше да го направи, особено сега, когато Уийзъл и насъбралата се около него тълпа го наблюдаваха. Ако Бъба не изпълнеше заплахата си и не отмъстеше за счупения си нос, всички в района на Шарлът-Мекленбърг щяха да узнаят за това и да му се подиграват.

Уест фрасна китката му с палката. Бъба изви от болка, а крикът издрънча на земята. Това сложи край на проблема.

— Защо не го арестува? — запита Бразил малко по-късно, когато пътуваха покрай „Лата Парк“, близо до дома й.

— Не си струваше — отговори Уест и запали цигара. — Не успя да нанесе повреда нито на колата ми, нито на мен.

— Ами ако той реши да ни съди за нападение? — запита Анди, странно развълнуван от тази мисъл.

Уест се изсмя и си помисли, че придружителят й не е живял достатъчно дълго.

— Не мисля, че би постъпил по този начин — каза тя, докато завиваше към къщата си. — Последното нещо, което Бъба би желал, е светът да узнае, че е бил пребит от жена и хлапе.

— Не съм хлапе — обиди се Анди.

Къщата на Уест бе същата, както я помнеше, а строежът на оградата не бе напреднал. Младежът не зададе никакъв въпрос, само последва полицайката през задния двор към малката й работилница, където имаше работен тезгях и огромна колекция от инструменти, спретнато подредени по рафтовете. Уест изработваше къщички за птици, шкафове, дори и мебели. Самият Анди бе вършил достатъчно странни и непривични за него работи из собствената си къща, затова наистина се възхити от способностите на Усет. За него бе трудно да сглоби дори полуготовите шкафове от „К-Март“^[2].

— Уау — каза Бразил, оглеждайки се наоколо.

— Кое е „уау“? — попита Уест, като затвори вратата зад тях и включи радиото.

— Какво те накара да свършиш всичко това?

— Оцеляването — отговори тя, като клекна, за да отвори малкия хладилник.

Изтракаха шишета и Уест извади две бири „Саутпоу Лайтс“.

Бразил не обичаше бира, макар да пиеше от време на време. Имаше неприятен вкус и го караше да се чувства затъпял и сънлив, но по-скоро би умрял, отколкото да признае това пред Уест.

— Благодаря — каза младежът, отвинти капачката и я хвърли в боклука.

— Когато започвах, не можех да си позволя да наема хора, които да свършат работата тук. Затова ми се наложи да се справя сама — каза Уест, докато отваряше кутиите и вадеше пистолетите. — Плюс това, както знаеш, израснах във ферма. Научих доста неща от баща ми и работниците.

— А от майка ти?

Уест разглоби оръжията с такава лекота, сякаш можеше да го направи и в съня си.

— Какво бих могла да науча от нея? — запита тя и го погледна над масата.

— Е, нали знаеш. Домакинските задължения. Готвене, чистене, отглеждане на деца.

Тя се усмихна и отвори кутия с принадлежности за почистване на оръжия.

— Дали си готвя и чистя сама? Виждаш ли съпруга някъде? — засмя се Уест и му подаде купчина кърпички и шомпол за почистване.

Анди отпи голяма глътка бира и я глътна колкото се може по-бързо, за да не усети вкуса й. Чувстваше се по-смел и се опитваше да не забелязва колко добре изглеждаше Уест в сивата си тениска и джинсите.

— През целия си живот съм вършил подобни неща, но не съм съпруга — каза той.

— Какво ли знаеш? — запита тя, докато потапяше шомпола си в малко шишенце с кафяв разтвор.

— Нищо — отвърна Бразил предизвикателно.

— Не си изкарвай лошото настроение върху мен — каза Уест, която отказваше да играе игрички, тъй като, честно казано, се чувстваше прекалено стара за това.

Репортерът уви една от кърпичките около шомпола и го натопи в разтвора. Обичаше тази миризма. Не възнамеряваше да прави признания пред нея, но бирата му развърза езика.

— Хайде да си поговорим пак за тия дивотии със съпругите — предизвика го Уест.

— Какво искаш да кажа? — запита Анди.

— Кажи ми какво означава това.

Тя наистина искаше да узнае мнението му.

— На теория — започна той, докато почистваше цевта на пистолета — не съм съвсем сигурен. Вероятно има нещо общо с ролите, кастовата система, естествената йерархия или екосистемата.

— Екосистемата ли? — намръщи се Уест озадачено.

— Имам предвид — обясни той, — че за да си съпруга, най-важното не е какво правиш, а за каква те мисли някой. Точно както в момента аз правя нещо, което ти искаш от мен, но това не ме прави роб.

— Дали малко не обърка ролите? Кой на кого дава уроци по стрелба? — запита Уест, докато почистваше цевта с четка за зъби. — Ти правиш това, което искаш. А аз правя това, което ти искаш от мен. При това срещу нищо. Е, кой е робът?

Анди се протегна към бирата си. Ограниченият му опит в пиенето показваше, че колкото по-топла ставаше бирата, толкова по-неприятен беше вкусът й.

— Добре, да кажем, че някой ден пораснеш и се ожениш — продължи Уест. — Какво ще очакваш от жена си?

— Партньорство — отговори Анди и хвърли празната бутилка в кофата. — Не искам съпруга. Не се нуждая от човек, който да се грижи за мен, да чисти или да готви.

Той се надигна, извади още две бири от хладилника, отвори ги и постави едната пред нея.

— Или искаш да кажеш, че някой ден ще бъда прекалено зает, за да си върша сам работата? Тогава ще си наема домашна помощница. Но не бих се оженил за такава — завърши Бразил, сякаш това бе най-абсурдната идея, измислена от обществото.

— Аха.

Уест взе пистолета от Бразил и провери работата му. Мъжки приказки, помисли си тя. Единствената разлика беше, че този просто се изразяваше по-добре от повечето други мъже. Не вярваше дори на една от думите му.

— Вътрешността трябва да прилича на огледало — каза тя и му подаде пистолета. — Чисти по-усърдно. Не можеш да го нараниш.

Анди взе оръжието, после и бирата си.

— Разбираш ли, хората трябва да се женят, да живеят заедно и да правят неща като това — продължи той, като натопи четката в разтвора и възобнови търкането. — Не трябва да има роли. Просто хората трябва да си помагат като приятели. Единият е силен там, където другият е слаб. Хората трябва да използват дарбите си, да готвят заедно, да играят тенис, да ходят на риба, да се разхождат по плажа. Да стоят до късно, унесени в приказки. Да бъдат лишени от егоизъм и да държат на другия.

— Струва ми се, че доста си мислил по въпроса — каза тя. — Добър сценарий.

Той погледна озадачено.

— Какъв сценарий?

Тя отпи от бирата си.

— Чувала съм всичко това и преди. Гледала съм този филм.

 

 

Същото можеше да каже и съпругата на Бъба, госпожа Рикман, чието първо име бе забравено още преди двайсет и шест години, след сватбата й в баптистката църква „Табърнакъл“. Госпожа Рикман работеше в „Б & Б“, прочут с най-добрите закуски в града. Хамбургерите на „Б & Б“ също бяха много популярни, особено сред студентите от „Дейвидсън“ и, разбира се, сред подобните на Бъба, отправили се към езеро Норман на риболов.

Когато почистването на оръжията бе завършено, Бразил предложи на Уест да отидат да хапнат нещо. Никой от двамата нямаше представа, че изморената, дебела жена, която ги обслужваше, бе нещастната съпруга на Бъба.

— Здравейте, госпожо Рикман — поздрави Бразил келнерката.

Той се обърна към нея с широката си, неустоима усмивка. Съжали я, както винаги, когато идваше в „Б & Б“. Анди знаеше колко тежка бе работата й и това го караше да си мисли как ли се е справяла майка му през всички онези години, когато все още можеше да излиза и да ходи някъде.

Госпожа Рикман се зарадва, когато видя Анди. Той винаги беше толкова мил.

— Как е моето бебче? — изчурулика тя, докато поставяше пластмасовите менюта пред тях. — А коя е красивата ти приятелка? — запита тя, като погледна към Уест.

— Заместник-началник Вирджиния Уест от полицията на Шарлът — отговори Бразил, без да помисли.

Поради тази му грешка Бъба щеше да научи самоличността на хората, които го бяха нападнали.

 

 

— Боже, боже — възкликна госпожа Рикман, сериозно впечатлена от важната жена, която седеше в „Б & Б“. — Заместник-началник. Не знаех, че в полицията има толкова високопоставени жени. Какво ще желаете? Свинското печено е особено хубаво днес. Ще поръчам да ви го задушат, ако искате.

— Хамбургер със сирене, пържени картофи и бира „Милър“ за мен — каза Уест. — Допълнително майонеза и кетчуп. Можете ли да намажете малко масло върху едно хлебче и да го метнете на грила?

— Разбира се, скъпа — кимна госпожа Рикман, без да записва нищо в бележника си, а после погледна към Бразил.

— Обичайното — намигна й той.

Жената тръгна към кухнята с изморена походка. Гърбът я болеше дори повече от вчера.

— Какво е обичайното? — полюбопитства Уест.

— Риба тон върху ръжен хляб, маруля, домат, без майонеза. Зелева салата и лимонов сок. Искам да патрулирам с теб. В униформа — каза Бразил.

— Първо, аз не патрулирам. Второ, ако случайно не си забелязал, имам истинска работа. Е, не е нещо важно. Само целият отдел „Разследвания“. Убийства. Обири. Изнасилвания. Измами. Кражби на коли. Кражби на чекове. Компютърни кражби. Организирана престъпност. Малолетни престъпници. Проститутки. Самоубийци. Разбира се, в момента наоколо броди и някакъв сериен убиец, а по случая работят моите детективи и те поемат цялото напрежение.

Уест запали цигара и грабна бирата си, преди госпожа Рикман да успее да я остави на масата.

— Бих предпочела да не работя по двайсет и четири часа на ден, ако нямаш нищо против. Знаеш ли какъв става котаракът ми? Не иска да ме погледне, не иска да спи при мен. Да не говорим, че не съм ходила на кино или на вечеря от седмици. Не съм завършила оградата. А и въобще не помня последния път, когато си чистих къщата.

— Това като „не“ ли да го приема? — запита Анди.