Патриша Корнуел
Нощен патрул (6)

Глава шеста

Уест стоеше сама под дъжда, измерваше, ковеше, издигаше оградата си решително, сякаш тя символизираше това, което изпитваше към хората и живота. Когато портата се отвори и затвори в три следобед, тя предположи, че Райнс е решил да си опита късмета отново. Закова следващия пирон и се почувства неудобно заради начина, по който се бе отнесла с него сутринта. Той не бе искал да я ядоса, а и лошото й настроение нямаше нищо общо с него.

 

 

Найлс също имаше нужда отношението към него да се промени. Настанен до прозореца над кухненската мивка, той гледаше стопанката си, която стоеше под дъжда. Тя размахваше нещо, което изглеждаше така, сякаш би могло да нарани Найлс, ако се изпречеше на пътя му. По-рано сутринта котаракът се бе забавлявал кротко, като обикаляше в кръг и мачкаше одеялата, търсейки най-удобното място на гърдите на Уест, където да се сгуши. В следващата секунда полетя като космонавт или цирков акробат, изстрелян от оръдие. Добре че можеше да се приземява на краката си. Найлс се загледа в човека, който влезе в двора. Наблюдателният котарак не го бе виждал никога преди.

 

 

Бразил забеляза кльощавата котка, която го гледаше от прозореца. Уест продължи да кове и без да се обръща, извика на някого, наречен Райнс:

— Слушай, извинявай — каза тя. — Просто съм в кофти настроение.

Бразил носеше три дебели неделни вестника, опаковани в торба от химическо чистене.

— Извинението се приема — обади се той.

Уест се завъртя и го изгледа учудено.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя се стресна и изненада и направи всичко възможно да звучи неприязнено.

— Кой е Райнс? — попита Бразил и се приближи, като джвакаше с мокрите си маратонки.

— Не е твоя работа — отвърна Уест грубо и възобнови работата си с разтуптяно сърце.

Репортерът внезапно се почувства засрамен и напрегнат.

— Донесох ти няколко вестника. Мислех, че може…

— Не ме попита — ядосано каза Уест. — Не ме предупреди. Нямаш право да разследваш живота ми.

Тя изкриви пирона и вбесено го изтръгна от оградата.

— Возиш се с мен цяла нощ. И през цялото време ме шпионираш.

Уест спря и го погледна. Анди беше подгизнал и натъжен. Беше искал да я зарадва. Бе дал всичко от себе си.

— Нямаш никакво право! — повтори тя.

— Това е хубава история — оправда се той. — Ти си герой.

Тя се разгневи още повече, без да знае защо.

— Какъв герой? Кой се интересува?

— Казах ти, че ще пиша за теб.

— На мен ми се стори, че това е заплаха — отвърна тя и се обърна към оградата. — А и не вярвах, че ще го направиш.

— Защо не?

Бразил не можеше да я разбере. Струваше му се, че Уест е ужасно несправедлива към него.

— Никой преди не го е правил — отговори тя, като се опита да запази гнева си, но не успя. — Не мисля, че съм толкова интересна.

— Това, което направих, е добро, Вирджиния — каза Анди.

Бразил се опита безуспешно да прикрие уязвимостта си. Каза си, че това, което полицайката мисли, няма никакво значение. Уест стоеше срещу него в дъжда и двамата се гледаха сериозно, докато Найлс ги наблюдаваше от любимия си прозорец и размахваше опашка.

— Знам за баща ти — каза Уест. — Знам точно какво се е случило. Затова ли си играеш на ченге сутрин, обед и вечер?

Анди се бореше с чувствата си, за които не искаше никой да знае. Уест не беше сигурна дали е ядосан, или ще се разплаче, когато тя продължи да му разказва за собственото си проучване относно миналото му.

— Бил цивилен — каза тя. — Решил да спре открадната кола. Нарушение номер едно. Това не се прави, когато си сам и цивилен. Заподозреният се оказал издирван престъпник. Насочил към баща ти пистолета си. Последното, което баща ти казал, било: „Моля те, Господи, не“, но мръсникът въпреки това го направил. Пробил дупка в сърцето му. Баща ти бил мъртъв, още преди да падне. Любимият ти вестник в крайна сметка представил детектив Дрю Бразил в доста лоша светлина. Прецакал го. А сега синът му прави същото нещо.

Бразил седна на мократа трева и се вторачи в нея.

— Не, не правя. Но не това е важното. Ти си жестока.

Уест обикновено не въздействаше така силно на мъжете. Райнс никога не се притесняваше толкова, дори когато тя скъсваше с него, което вече бе правила три пъти. Просто се ядосваше и изчезваше, после се мъчеше да я забрави и чакаше телефонът му да звънне, докато търпението му най-после се изчерпеше и той й се обадеше. Бразил обаче си оставаше загадка за нея. Всъщност тя никога не бе познавала писател или друг човек на изкуството. Уест седна до него в локвата и хвърли чука, който вече не възнамеряваше да използва. Въздъхна и погледна към младото ченге доброволец, вторачено в дъждовните капки, чието тяло бе сковано от ярост и негодувание.

— Кажи ми защо? — обърна се тя към него.

Той не искаше да я погледне. Реши никога вече да не говори с нея.

— Искам да знам — настоя Уест. — Можеше да станеш ченге. Или репортер. Но не. Трябва да си и двете. Така ли е? — попита тя и игриво го удари по рамото, но той не реагира. — Останах с впечатлението, че все още живееш с майка си. Как така? Хубав младеж като теб? Нямаш гадже, не ходиш по срещи. Гей ли си? Нямам проблеми в това отношение, разбираш ли?

Бразил се изправи.

— Живей и остави и другите да живеят. Винаги съм вярвала в това — продължи тя, без да става от локвата.

Младежът я изгледа разгневено и тръгна.

— Не аз съм този, когото смятат за гей — отвърна той през рамо.

Това не направи никакво впечатление на Уест. Беше го чувала и преди. Много хора мислеха, че жени, които се занимават с политика, професионален спорт, военна служба, строителство или физическо възпитание, са ориентирани към връзки с лица от собствения си пол. Онези, които преуспяваха в тези професии, започваха собствен бизнес или ставаха лекарки, адвокатки и банкерки, не си лакираха ноктите и не играеха тенис в работно време, също бяха обявявани за лесбийки. Нямаше значение, че може да са омъжени и с деца. Също така нямаше значение, че се срещат с мъже. Това бе просто фасада, начин да се прикриеш зад фалшиво семейство и приятели.

Единственото абсолютно сигурно доказателство за хетеросексуалност бе да не правиш нищо толкова добре колкото мъжете и да се гордееш с това. Всеобщото мнение за Уест, още откак стана сержант, бе, че е обратна. Разбира се, в отдела не вписваха лесбийки, но те се криеха и вечно говореха за гаджета от мъжки пол, които никой не бе срещал. Уест разбираше защо хората мислят за нея така. Подобни слухове се носеха дори и за Хамър. Жалка история. Искаше й се хората да спрат да се занимават с чуждия живот и да си карат своя.

Много отдавна тя бе решила, че така нареченият морал служи основно за сплашване и подигравка. Например още когато живееше във фермата, хората клюкарстваха за неомъжените жени мисионерки, които работеха без никакво заплащане към районната болница и презвитерианската църква. Много от тези фини дами бяха служили заедно в екзотични места като Конго, Бразилия, Корея и Боливия. После се бяха прибрали у дома в отпуск или като пенсионерки и живееха заедно. Уест знаеше, че на никой никога дори не му е минавало през ума дали тези вярващи в Бога жени въобще имат някакъв друг интерес, освен молитвите и помощта към бедните.

Заплахата в ранните години на Уест бе, че ще остане стара мома. Беше я чувала хиляди пъти, тъй като бе по-добра от момчетата в повечето неща и можеше дори да кара трактор. Статистически, тя наистина остана стара мома. Родителите й все още се тревожеха за това. Страхът им се усили особено през деветдесетте, когато открито се заговори за хомосексуалност и те решиха, че може да е стара мома с обратни наклонности. Честно казано, Уест разбираше защо жените понякога чувстват привличане една към друга. Това, което не можеше да си представи, бе да се кара с жена. Достатъчно лошо бе с мъжете, които затръшваха врати и не желаеха да общуват нормално. Жените плачеха и викаха, обиждаха се от всичко, особено когато хормоните им бяха по-високи. Тя не можеше да си представи две интимни приятелки, които имат ПМС^[1] по едно и също време. Насилието щеше да е неизбежно. Вероятно можеше да доведе дори до убийство, особено ако и двете бяха полицайки и имаха оръжие.

След самотната лека вечеря, състояща се от пица с пиле, Уест се отпусна в креслото пред телевизора и се загледа в бейзболния мач. Найлс седеше в скута й, защото такова бе желанието му. Собственичката му, облечена небрежно в полицейския си анцуг, пиеше бира направо от бутилката и четеше статията на Бразил за нея. Уест си помисли, че май бе попрекалила с грубото си отношение към репортера, затова реши да прегледа внимателно статията. Тя се изсмя високо и обърна на следващата страница. Откъде, по дяволите, бе изровил всички тези истории?

Тя се увлече дотолкова, че през последните петнайсет минути нито веднъж не бе погалила Найлс. Той не спеше, само се преструваше, изчаквайки да види дали трябва да прибави и това пренебрежение към списъка с провинения. Когато му писнеше да й прощава, щеше да се заеме с порцелановата фигурка, която стоеше на върха на библиотеката. Ако Уест си мислеше, че котаракът не може да подскочи чак дотам, то тя грешеше. Найлс можеше да проследи родословното си дърво до Египет, до фараоните и пирамидите. Способностите му бяха древни и неизпробвани досега.

Някой най-после уцели топката, но Уест не забеляза. Само се засмя отново и се протегна към телефона. Бразил не чу звъненето, тъй като седеше пред компютъра си и пишеше задълбочено, заслушан в силния глас на Ани Ленъкс, който долиташе от колоните. Майка му беше в кухнята и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло. Тя отпи голяма глътка евтина водка от пластмасовата чаша и в същото време телефонът звънна. Тя преглътна, хвана се за масата, за да запази равновесие, а двата сини телефона на стената продължиха да звънят. Приборите се пръснаха по пода с трясък и Анди подскочи от стола си в момента, когато майка му успя да достигне слушалката и да я събори от мястото й. Тя се хвърли отново към увисналата на дългия шнур слушалка и едва не падна.

— К’во? — изръмжа тя в слушалката.

— Опитвам се да се свържа с Анди Бразил — съобщи Уест след неуверена пауза.

— Бачка в стаята си — отвърна госпожа Бразил с надебелял език. — Нали знаеш. Обичайното. Мисли си, че ще стане Хемингуей или нещо такова.

Госпожа Бразил не забеляза сина си, който стоеше до вратата, зашеметен от пиянските й дивотии, неразбираеми за нормалните хора. Едно от основните правила в къщата бе тя да не отговаря на телефона. Или синът й го правеше, или телефонният секретар. Анди я наблюдаваше отчаяно, докато тя го унижаваше за пореден път.

— Джиния Уест — повтори госпожа Бразил, когато най-после забеляза двама синове, приближаващи се към нея.

Младежът грабна слушалката от ръката й. Намерението на Уест бе просто да признае пред Анди, че историята му е чудесна и тя му е благодарна за нея, макар да не я заслужава. Не беше очаквала тази смахната жена да вдигне телефона. Сега Уест осъзна всичко. Не каза на Бразил нищо, освен че тръгва към него. Това беше заповед. Уест се бе справяла с всякакви типове през годините си в полицията и госпожа Бразил не я впечатли, независимо колко проклето и злобно се държеше, докато синът й и Уест я слагаха да си легне и я караха да пие вода. Майката на Анди заспа пет минути след като я върна от тоалетната.

Уест и Бразил тръгнаха на разходка в тъмнината, нарушавана от време на време от някой осветен прозорец по улица „Мейн“. Дъждът бе лек като мъгла. Вървяха мълчаливо към „Дейвидсън“, който бе изключително тих по това време на годината. Униформен пазач се загледа в двойката, доволен, че Анди Бразил най-после има приятелка. Беше доста по-стара от него, но все още привлекателна, а ако някой се нуждаеше от майчинска грижа, то бе точно това момче.

Името на пазача бе Клайд Бридълуд. Той оглавяваше скромната охрана на колежа още от дните, когато единствените проблеми бяха пиянството и дебелашките шеги. После обаче допуснаха жени в колежа. Това бе лоша идея и той бе споделил мнението си с всички наоколо. Бридълуд бе направил всичко възможно да предупреди претоварените професори, забързани към класните стаи. Бе говорил и със Сам Спенсър — тогавашния президент на колежа. Никой не го послуша. Сега Бридълуд имаше охранителен екип от осем човека. Всички имаха радиостанции и оръжие и пиеха кафе с местните ченгета.

Бридълуд смръкна от датското си емфие и се изплю в пластмасова чашка. Бразил и приятелката му тръгнаха по тухлената пътека към презвитерианската църква. Пазачът винаги бе харесвал момчето и ужасно съжаляваше, че то трябвате да порасне. Спомни си го като дете, винаги забързан нанякъде с тенис ракета в ръка и найлонов плик с вехти топки, извадени от боклука или изпросени от треньора. Той разделяше дъвките и шоколадите си с Бридълуд и това страхотно трогваше пазача. Момчето нямаше много и живееше тежък живот. Наистина Мюриъл Бразил тогава все още не се напиваше така зверски, но синът й нямаше късмет и всеки го знаеше.

Това, което Бразил не знаеше, бе, че голям брой хора от общността на колежа действаха зад кулисите в продължение на години, събираха пари от богати спонсори и дори бъркаха в собствените си портфейли, за да се уверят, че когато Бразил порасне и настъпи време да учи в колеж, ще му се даде възможност да се измъкне от нерадостното си положение. Самият Бридълуд даде известна сума, макар да нямаше почти никакви пари и да живееше в малка къщичка, достатъчно далеч от езеро Норман, за да не може да види водата, и в същото време достатъчно близо, за да наблюдава по черния си път безкрайния керван от коли, теглещи лодки. Пазачът се изплю отново и тихо се приближи към църквата, наблюдавайки двойката, за да се увери, че са в безопасност там в тъмнината.

— Какво ще правя с теб? — запита Уест.

Анди беше горд младеж, а и настроението му не бе весело.

— Нямам нужда да правиш нищо за мен — отвърна той.

— О, да, имаш. Имаш сериозен проблем.

— А ти нямаш — отговори младежът. — Всичко, което имаш в живота си, е една ексцентрична котка.

Това изненада Уест. Какво още бе изровил за нея?

— Откъде знаеш за Найлс? — запита тя.

Уест бе усетила, че ги следи някакъв пазач. Човекът се криеше в сенките, уверен, че те двамата не го виждат как се промъква между магнолиите и чемширите. Уест си помисли, че вероятно работата му е ужасно скучна.

— Имам много в живота си — добави тя.

— Ама че фантазия — обади се Бразил.

— Знаеш ли какво? Само си губя времето с теб — каза Уест и наистина го мислеше.

Продължиха напред, отдалечавайки се от колежа. Вървяха по тесните улички, където живееха преподавателите в реставрирани къщи с поддържани ливади и вековни дървета. Когато беше малък, Бразил обичаше да скита по тези улици, да си фантазира за хората в техните скъпи домове и да си представя важните професори и техните хубави съпруги. Светлината, която изпълваше прозорците им, изглеждаше толкова топла и дружелюбна. Понякога завесите не бяха спуснати и той виждаше хората, които се движеха вътре из всекидневната с питие в ръка, седяха в някое кресло и четяха или работеха на бюрата си.

Самотата на Анди бе заровена надълбоко и неназована. Той не знаеше как да нарече тъпата болка в гърдите си, която притискаше сърцето му като ледена ръка. Никога не плачеше, когато ръката го притиснеше, само трепереше жестоко като духнато от вятъра пламъче. Това се случваше, когато се притесняваше да не загуби някой тенис мач или пък не получеше шестица в училище. Бразил не можеше да гледа тъжни филми, а понякога и красотата го поразяваше, особено музика на живо, изпълнявана от симфонични оркестри и струнни квартети.

Докато вървяха покрай осветените къщи и тъмните дървета, обраснали с бръшлян, Уест усети как нараства гневът на Бразил. Мълчанието ставаше все по-потискащо. Тя не го разбираше и започваше да подозира, че е направила голяма грешка, мислейки, че ще го разбере. Нямаше никакво значение, че бе работила върху убийства, преговори за освобождаване на заложници и имаше опит в това да придумва хората да не убиват себе си или някого друг. Това не означаваше, че ще може поне малко да помогне на странен тип като Анди Бразил. Всъщност тя дори нямаше време за това.

— Искам този убиец — започна Анди, като говореше с тон, доста по-висок от необходимото или разумното. — Ясно ли е? Искам да бъде заловен.

Стори й се, че репортерът бе обзет от някаква мания, сякаш това, което убиецът вършеше, бе насочено лично срещу него. Уест не възнамеряваше да спори с него по въпроса, затова продължи напред, без да отговори. Внезапно Анди ритна един камък с луксозната си черно-лилава кожена маратонка „Найк“, която изглеждаше като нещо, рекламирано от Агаси.

— Това, което прави… — каза Бразил и ритна следващия камък. — Как мислиш, че се чувстват жертвите? Пътуваш из непознат град, изморен, далеч от къщи. Мислиш за сума ти неща. Загубваш се и спираш да питаш за пътя.

Нов камък се затъркаля по асфалта.

— И изведнъж те водят на някакво забравено от бога място, зад изоставена сграда. Склад. Паркинг.

Уест спря и се загледа в него. Той се завъртя към нея.

— Твърда, ледена стомана, опряна до главата ти, докато ти се молиш да не умреш! — изкрещя Анди, сякаш той бе една от жертвите. — Но той въпреки всичко ти пръсва мозъка!

Уест застина, изненадана от това, което виждаше за първи път. Лампите в близките къщи светнаха.

— Смъква ти панталона и рисува със спрей някакъв символ! Би ли искала да умреш по този начин?

Още няколко лампи светнаха. Залаяха кучета. Уест влезе в ролята си на полицай, без да се замисли. Приближи се до Бразил и решително го хвана за ръка.

— Анди, нарушаваш спокойствието в квартала — заговори тя спокойно. — Хайде да се прибираме у дома.

Бразил я изгледа почти обидено.

— Искам да променя нещо.

Тя се огледа нервно.

— Повярвай ми, променяш.

Външни светлини огряха и следващата къща. Един човек излезе на терасата, за да види кой бе лудият, разбудил тихия квартал. Бридълуд бе профучал покрай тях преди минута.

— Трябва да тръгваме — добави Уест и дръпна Бразил след себе си. — Искаш да помогнеш. Добре. Кажи ми с какво можеш да допринесеш, освен с избухвания и високопарни фрази.

— Мога да напиша нещо в някоя от статиите си, с което да го подмамим — каза Бразил, доволен от идеята си.

— Иска ми се да беше толкова просто — отвърна Уест. — А и откъде знаеш, че чете вестници?

— Обзалагам се, че чете.

Анди поиска Уест най-после да се съгласи, докато трескаво обмисляше хитрините, с които да вкара чудовището в капана.

— Отговорът е не. Не можем да публикуваме подобна история.

Бразил възкликна развълнувано:

— Заедно ще успеем да го хванем! Знам го!

— Какво е това „заедно“? — запита Уест. — Ти си само репортер. Неприятно ми е да ти го напомня, но това е факт.

— Аз съм и полицай доброволец — поправи я той.

— Аха. Чудото без пищов.

— Ти можеш да ми даваш уроци по стрелба — каза тогава той. — Баща ми ме водеше на едно бунище вън от града…

— Трябвало е да те остани там.

— Стреляхме по консерви с неговия пистолет.

— Ти на колко години беше? — запита Уест.

Стигнаха до частния път пред къщата му.

— Мисля, че започнахме, когато бях на седем.

Анди бе пъхнал ръце в джобовете си и гледаше надолу. Уличната лампа огряваше косата му.

— Струва ми се, че бях във втори клас.

— Имах предвид, когато той умря — нежно каза Уест.

— На десет — отговори Бразил. — Тъкмо бях навършил десет.

Той спря. Не му се искаше Уест да си тръгне. Не искаше да се прибере и да се изправи отново срещу действителността, в която живееше.

— Нямам пистолет — съобщи той.

— Слава богу — отвърна Уест.