Патриша Корнуел
Нощен патрул (16)

Глава шестнадесета

Фенерчето на Бразил освети чакъла и плевелите в края на ръждясалите железопътни линии. Последният влак шумно изтрака в тъмната гореща нощ. Съсирената кръв блестеше в яркочервено под силния лъч на фенера. После Анди го насочи встрани и той попадна върху мърлява гъба и окървавени монети, които вероятно бяха изпаднали от джоба на сенатора, когато убиецът му е смъквал панталона. Върху храстите бяха полепнали съсиреци кръв и малки парченца от черепа и мозъка. Бразил си пое дъх дълбоко и погледна към тъмните релси.

 

 

Сет си представяше своята собствена кръв и фантазираше за въображаемата реакция на Началничката, когато тя влезе в стаята му и го намери проснат на леглото. Сет седеше отпуснато и пиеше бира, а в скута му лежеше 38-калибровият револвер. Той не можеше да откъсне очи от оръжието, заредено с патрони „Ремингтън“. От време на време Сет завърташе барабана, докато гледаше „Приятели“, „Мери Тайлър Мур“ и други стари програми и изпробваше късмета си. Не беше добър. До момента от около сто напразни превъртания той бе успял да извърши самоубийство едва два пъти. Как беше възможно? Нали уж имаше някаква теория на вероятността? Той смяташе, че патроните трябваше да се подредят фатално поне двайсет пъти, тъй като револверът произвеждаше пет изстрела, а сто делено на пет правеше двайсет.

Никога не бе имал успехи с математиката. Всъщност никога не бе имал никакви успехи в нищо, реши Сет. Всички щяха да се чувстват по-добре без него, включително смотаните му синове и мъжествената му жена. Тя щеше да спечели най-много, когато влезе и го намери прострелян в главата и потънал в кръв. Край на историята. Вече нямаше да й се налага да води тлъстака Сет по разни места и да се срамува от него, докато по-млади мъже я заглеждат с интерес. Сет щеше да й покаже. Последната страница от живота му щеше да я тормози до края на дните й.

 

 

Хамър бе сигурна, че той никога няма да посмее да го направи. Разбира се, когато отвори тоалетката си и откри липсата на револвера, полицейската началничка си помисли, че депресираният й съпруг, който имаше склонност към самоунищожение, може да знае нещо за местонахождението на оръжието. И за какво? За самозащита? Едва ли. Той дори рядко се сещаше да включи алармата. Не обичаше да стреля и никога не бе носил оръжие, даже и когато живееха в Литъл Рок, където бе член на ловния клуб. Хамър размишляваше и се тревожеше, докато караше колата си.

Глупак. Това щеше да е последното и най-великото му отмъщение. Самоубийството бе подъл и злобен акт, освен ако човек бездруго не умираше и просто желаеше да избегне непоносимите болки и страдания. Повечето хора обаче се самоубиваха, за да си отмъстят. Някои от най-ужасните бележки, които Хамър бе чела, бяха последните думи на точно такива хора. Не изпитваше към тях никакво съчувствие, тъй като не познаваше човек, който да не се е препъвал из лошите отсечки по пътя на живота, да не се е борил упорито в продължение на дългите, самотни километри и понякога да не си е помислял, че трябва да се оттегли и да приключи с всичко. Самата тя не беше изключение. Познаваше собствените си самоунищожителни моменти на прекаляване с ядене и пиене, липса на физически упражнения и мързел. Подобни неща се случваха, а тя се стягаше и продължаваше нататък. Винаги успяваше да преодолее проблемите и да възвърне здравето си. Не можеше да си позволи да умре, защото бе човек с отговорности и много хора се нуждаеха от нея.

Тя влезе в дома си, без да знае какво ще намери там. Заключи вратата и настрои алармата. Телевизорът в спалнята на Сет гърмеше. За момент тя се поколеба дали да не отиде да го провери, но не посмя. Внезапно се уплаши. Отправи се към своята част от къщата, а сърцето й се изпълни със страх, докато се освежаваше в банята. Беше късно, но не си облече нощницата, нито пък си сипа уиски. Ако Сет бе направил нещо, къщата щеше да се изпълни с хора за минути. Нямаше смисъл да се съблича или да мирише на алкохол.

Джуди Хамър се разплака.

 

 

Бразил мислеше за сделката, която бе сключил с Хамър, докато преглеждаше текста си. Все още в униформа, той седеше пред компютъра и едновременно пишеше и прелистваше бележника си. Той включи невероятни подробности в статията за последното убийство на Черната вдовица. Благодарение на фотографската си памет описа вътрешността на колата, окървавените пари, извършеното от полицията и съдебния лекар и колко жестоко изглеждаше и миришеше насилствената смърт. Статията му беше графична и трогателна, но не издаваше самоличността на жертвата. Бразил държеше на думата си.

Това беше адски тежък момент. Журналистът у него крещеше, че истината трябва да се отпечата, независимо дали този факт е потвърден, или не. Но Бразил бе почтен човек. Не можеше да предаде полицията. Той се утеши с мисълта, че началник Хамър никога не би го прекарала, а знаеше, че и Уест не би го направила. Анди щеше да получи пълната информация утре в пет часа и никой, особено Уеб, нямаше да знае за нея, докато не я прочете в „Обзървър“ на следващата сутрин.

 

 

Уеб тъкмо се бе появил на екрана в новините в единайсет часа, когато Хамър влезе в спалнята на съпруга си. Сърцето й спря лудото си туптене, когато не видя кръв. Поне нищо не се виждаше. Сет лежеше на една страна, със заровена във възглавницата глава. Гласът на Уеб, долитащ от телевизора, бе необичайно сериозен. Убийството бе водещата тема в новините.

— … шокиращото открие в тази последна трагедия. Вярваме, че жертвата е сенатор Кен Бътлър…

Хамър се вкамени и едва успя да се обърне към телевизора.

Сет се надигна стреснато и седна в леглото.

— Мили боже! — възкликна той. — Та ние се видяхме с него едва миналия месец.

— Шшш — изсъска Хамър и накара смахнатия си мъж да замълчи.

— … отново странният пясъчен часовник бе изрисуван с оранжев спрей върху тялото. Знаем, че Бътлър е бил застрелян от упор с куршуми с кух връх, познати като „Силвъртипс“…

Хамър грабна мобифона от нощното шкафче на Сет, където стояха три празни кутии от бира и чаша от бърбън.

— Къде е револверът ми? — запита го тя, докато набираше.

— Нямам представа.

Сет усети оръжието между краката си. Това не бе идеалното място за него, но револверът се бе плъзнал там, когато Сет заспа.

— … източниците ни казват, че куфарчето, сакът и куфарът му били изпразнени и съдържанието им разпиляно по пода на колата. Бътлър е наел колата в пет и петнайсет следобед. Парите му изчезнали, с изключение на окървавените монети, намерени под трупа му. Черната вдовица взима петата си жертва… — заглъхна постепенно гласът на Уеб.

 

 

Бразил стоеше в печатарската зала и не можа да отговори на обаждането на Хамър. Той наблюдаваше хилядите вестници, бързащи по конвейерната лента. Неговото заглавие на първа страница бе високо два сантиметра и от мястото му изглеждаше леко замъглено, но все пак успя да го прочете.

КЪРВАВИ ПАРИ — ЧЕРНАТА ВДОВИЦА ВЗИМА ПЕТАТА СИ ЖЕРТВА

Не можеше да прочете подзаглавието, но знаеше, че е там. Работниците дремеха по столовете си, очаквайки технически проблеми. Бразил гледаше гигантските печатарски машини, които се въртяха без да спират, огромните варели с жълто, червено, синьо и черно мастило. Потракваше метал, докато електрокарите докарваха печатарската хартия, която му напомняше за гигантски рула тоалетна хартия.

Анди тръгна към стаята за експедиция, загледан в купчините готови вестници и заслушан в тропота на машината, която вкарваше в тях брошури и реклами и ги отвеждаше към броячната машина. Бразил усети, че ентусиазмът му го е напуснал по някаква причина. Чувстваше се неспокоен и нервен. Сърцето му тежеше и го болеше, а когато се замислеше за онзи нагъл санитар, който намигаше на Уест и оглеждаше Хамър похотливо, чувстваше безсилна ярост. Бе изпитвал подобно тегаво чувство и преди, когато едва успя да предотврати катастрофа и едва не загуби един тенис мач. Възможно ли бе някоя от двете жени да хареса Райнс, тази буца, която сигурно бе доста зле в умствено отношение, щом можеше да прекарва толкова време във физически упражнения. Напоследък Бразил бе дочул слуховете за скапания брак на Хамър с някакъв безработен дебелак. Динамична жена като нея сигурно имаше желания и нужди. Откъде Анди можеше да знае дали не се среща с Райнс?

За да възвърне спокойствието и доброто състояние на духа си, за Анди бе много важно да узнае, че Хамър се е прибрала направо у дома. Не можеше да вярва в нея, освен ако не научеше със сигурност, че тя не е предала и него, и света, измъквайки се, за да се види с Дени Райнс. Бразил подкара бързо към „Форт Уорд“. Стигна до дома на Хамър и се вцепени, когато видя паркираната пред нея линейка. Тъмносинята полицейска кола на Хамър проблясваше на частния път. Сърцето на Анди се заблъска в ребрата му. Той паркира и се вторачи в къщата с ужас и неверие. Как, за бога, Хамър можеше да бъде толкова нагла?

Бразил бе обзет от лудост. Излезе от БМВ-то и тръгна към дома на жената, която боготвореше, но вече не уважаваше. Никога вече нямаше да говори с нея или дори да мисли за нея. Щеше да сподели с нея мнението си, но нямаше да прибягва към насилие, освен ако Райнс не започнеше първи. Тогава Анди щеше да го смачка, да го пречука от бой. Той се опита да не мисли за размерите на Райнс или за това, че санитарят не изглеждаше от хората, които се плашат лесно. Младежът тъкмо бе започнал да се разколебава, когато предната врата на къщата се отвори.

Райнс и още един санитар изкараха количка, на която лежеше дебел възрастен мъж. Хамър ги следваше по петите. Тя изглеждаше в шок. Бразил се обърка и озадачи. Хамър гледаше разсеяно как опитните ръце товареха мъжа й в линейката.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? — запита тя дебелия.

— Сигурен съм.

Дебелият очевидно изпитваше силни болки, а и беше леко замаян вероятно от това, което вкарваха във вените му.

— Добре, както кажеш — съгласи се Хамър.

— Не искам тя да идва — обърна се дебелакът към Райнс.

— Не се тревожи — обидено се намеси Хамър и тръгна обратно към къщата.

Тя застана пред вратата и загледа как линейката се отдалечава. После отмести очи и забеляза Бразил. Позна го и всички събития от вечерта се върнаха в мислите й. О, господи! Като че ли си нямаше достатъчно проблеми.

— Опитах да се свържа с теб по-рано. Позволи ми да ти обясня — повика го тя.

Сега вече Анди напълно се шашна.

— Моля? — запита той и пристъпи по-близо.

— Ела тук — каза Хамър и му махна изморено.

Той седна на люлката. Хамър изгаси лампата и седна на стъпалата, сигурна, че този младеж я мисли за най-гнусната и нечестна бюрократка, с която се е сблъсквал някога. Хамър знаеше, че тази нощ проектът й за включване на обществеността в полицейската работа щеше да отиде по дяволите заедно с всичко друго.

— Анди — започна тя, — трябва да ми повярваш, че не съм казвала нищо на никого. Кълна се, че спазих обещанието си към теб.

— Какво? — запита той и усети лошо предчувствие. — Какво обещание?

Хамър осъзна, че той не знаеше.

— О, господи — промърмори тя. — Не гледа ли новините тази вечер?

— Не, госпожо. Какви новини? — развълнувано запита той.

Хамър му разказа за канал 3 и историята на Уеб.

— Това е невъзможно! — възкликна Бразил. — Това са моите подробности! Откъде той може да научи за окървавените пари, за гъбата, за което и да е! Той не беше там!

— Анди, моля те, не викай толкова.

В съседните къщи започнаха да палят лампи. Залаяха кучета. Хамър се изправи.

— Не е често. Аз играя по правилата — оплака се Бразил, който се чувстваше, сякаш умира. — Сътруднича ви, помагам, доколкото мога. А после ме разпъвате на кръст.

Той също се надигна и люлката остана празна.

— Не можеш да спреш да правиш редното само защото другите вършат нередни неща — тихо заговори Хамър, като отвори вратата, която водеше към великолепната й къща. — Свършихме някои чудесни неща заедно, Анди. Надявам се, че няма да позволиш на тази история да ги унищожи.

Лицето й беше мило, но тъжно, когато погледна към него. Той отново усети болката в сърцето си, а и със стомаха му ставаше нещо странно. Едновременно се потеше и трепереше, вторачен в нея, като се мъчеше да си представи как ли са се чувствали децата, отглеждани от тази жена.

— Добре ли си? — запита Хамър, която реши, че държането му е доста странно.

— Не знам какво ми е — отговори той и избърса лицето си. — Струва ми се, че май се разболявам или нещо такова. Знам, че не е моя работа, но добре ли е мъжът ви?

— Повърхностна рана — отвърна тя изморено и потиснато, като наблюдаваше пеперудите, влизащи в дома й, където скоро щяха да умрат от пестицидите.

При този тип револвери рядко ставаха случайни изстрели, но когато Хамър настоя Сет да й върне оръжието, той се ядоса и озлоби. Беше му писнало жена му вечно да го командва. Сигурно сега щеше да започне да претърсва стаята му. Нямаше начин да се измъкне. За съжаление беше влязла, преди той да успее да скрие револвера. Освен това бе задрямал в пиянска поза, което направи дясната му ръка безчувствена. Решението да спусне ръката си надолу, за да извади оръжието, не бе особено разумно. Лошият късмет му се подигра още веднъж. Оказа се, че точно в този момент единственият патрон се е изравнил с ударника.

— Лявото му бедро — обясни Хамър на Бразил, който влезе с нея в къщата, защото тя не можеше да остави предната си врата отворена цяла нощ.

Бразил огледа пъстрите ориенталски килими върху лакирания под, фините маслени картини и елегантните мебели с топли дамаски и красива кожа. Стоеше в хола на великолепната реставрирана къща на Хамър, а с него нямаше друг човек, освен полицайката. Бяха само двамата. Той отново започна да се поти. Хамър не забеляза или се направи, че не забелязва.

— Ще му направят рентгенови снимки, разбира се — продължи тя, — за да се уверят, че куршумът не е засегнал някой важен орган.

Куршумите с кух връх са сериозна работа, помисли си Хамър. Целта им беше оловото да се пръсне и да разкъса тъканите. Куршумите рядко излизаха и никой не можеше да каже колко олово бе разпръснато из масивната долна част на Сет. Бразил слушаше всичко това и се чудеше дали Хамър въобще ще се обади в полицията.

— Началник Хамър — най-после проговори той. — Струва ми се, че още не сте съобщили за това в полицията.

— О, боже — възкликна тя стреснато, тъй като дори не беше помисляла за това. — Напълно си прав. Предполагам, че ще трябва да се напише доклад.

Тя се заразхожда нервно, осъзнала действителността.

— О, не! Това е последното, от което се нуждая! Сега ще чуя за тази история по телевизията, радиото, вестниците. Ужасно, знаеш ли колко народ ще се зарадва на тази новина?

Хамър си представи Кахун, седнал в изискания си офис, как умира от смях, докато чете статията.

СЪПРУГЪТ НА ПОЛИЦЕЙСКАТА НАЧАЛНИЧКА СЕ ПРОСТРЕЛВА

ПОДОЗИРА СЕ, ЧЕ Е ИГРАЛ НА РУСКА РУЛЕТКА

Никой нямаше да се заблуди дори и за минута. Потиснат, безработен тлъст съпруг, полегнал с револвера на жена си, зареден само с един патрон. Всяко ченге, което работеше за Хамър, щеше да узнае, че мъжът й е изкарал лек флирт със самоубийството. Всички щяха да научат, че в дома й има сериозни проблеми. Някои дори щяха да заподозрат, че тя е застреляла мъжа си, защото знае как точно да го направи, за да не я осъдят. А и може да не се е целила в лявото му бедро. Може би той се е завъртял в последния момент. Хамър влезе в кухнята и се протегна към телефона.

В никакъв случай нямаше да се обади на 911, защото съобщението щеше да бъде чуто от всяко ченге, санитар, репортер или просто лице, чието радио бе настроено на полицейските канали. Тя звънна на дежурния. Оказа се Хорджис. Той беше абсолютно лоялен към началничката си, но мислеше бавно и решенията му обикновено не бяха най-добрите.

— Хорджис — каза Хамър, — имам нужда от полицай в дома ми, който да изготви доклад. Колкото се може по-бързо. Имахме инцидент.

— О, не! — притеснено каза Хорджис, който знаеше, че ако нещо се случи с шефката му, той трябваше да стане пряко подчинен на Гуди. — Добре ли сте?

— Съпругът ми е в болница „Каролина“. Страхувам се, че стана злополука с оръжие. Но той ще се оправи.

Хорджис моментално грабна радиостанцията си и повика патрул 538, новопостъпила полицайка, която се страхуваше да направи нещо различно от нареденото й. Това решение щеше да е добро, ако Хорджис бе съобразил защо Хамър се бе обадила директно на дежурния капитан.

— Трябва веднага да отидеш там и да напишеш доклад за злополука с оръжие — развълнувано каза Хорджис в радиото.

— Разбрано — отвърна полицайката. — Има ли наранявания?

— Да. Лицето е на път към болница „Каролина“.

Всеки дежурен полицай и някои свободни, изобщо всички, които имаха радиостанция, чуха съобщението. Повечето решиха, че началник Хамър е пострадала при злополука, което означаваше, че още от тази минута техен шеф става Джини Гуди. Нищо друго не би могло да предизвика подобна паника сред полицаите. Хамър имаше радиостанция в кухнята и чу всичко.

— Хорджис, кретен такъв! — извика тя вбесено.

После се закова на място. Осъзна, че Анди Бразил още стоеше до вратата. Не беше абсолютно сигурна защо той е тук, но се усъмни доколко е разумно един красив млад репортер, облечен като ченге, да стои в къщата с нея, след като тук е имало инцидент с оръжие. Хамър знаеше твърде добре, че всички ченгета от вечерната смяна летяха към адреса й, за да узнаят съдбата на водачката си.

Гуди никога не включваше радиостанцията си у дома или в колата си, но един източник я бе уведомил за станалото и тя вече обличаше униформата си и се приготвяше да завземе полицейското управление на Шарлът. Младата полицайка с номер 538 бе ужасена. Страхуваше се, че ще й се наложи да спре и да повърне. Тя зави по улица „Пайн“ и изненадано откри още пет полицейски коли, паркирани пред дома на Хамър. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че улицата е изпълнена с десетки патрулни коли, които бързаха в нощта, за да помогнат на пострадалата си началничка. Номер 538 паркира, взе бележника си с треперещи ръце и се зачуди дали просто не трябва да си тръгне. Накрая реши, че е по-добре да остане.

Хамър излезе пред вратата, за да успокои хората си.

— Всичко е под контрол — заговори тя.

— Значи не сте наранена — каза един сержант, чието име тя не успя да си припомни.

— Съпругът ми е наранен. Смятаме, че не е сериозно — обясни Хамър.

— Значи всичко е наред.

— Господи, как се бяхме уплашили.

— Вече сме спокойни, началник Хамър.

— Ще се видим сутринта — каза Хамър и ги освободи.

Това беше всичко, от което ченгетата се нуждаеха. Всеки полицай тайно грабна микрофона си и предаде няколко знака в ефира, съобщавайки на приятелите си, че всичко е наред. Само номер 538 имаше недовършена работа. Тя последва Хамър в богатата, старинна къща. Седнаха във всекидневната.

— Преди да започнеш — каза Хамър, — ще ти обясня как ще свършим работата.

— Да, госпожо.

— Нищо не трябва да намеква, че тук не е извършено най-правилното или че са направени изключения, защото пострадалото лице е женено за мен.

— Да, госпожо.

— Това е рутинна работа и ще я свършим според правилата.

— Да, госпожо.

— Съпругът ми трябва да бъде обвинен в небрежно отношение и стрелба в границите на града — продължи Хамър.

— Да, госпожо.

Номер 538 започна да попълва формуляра с нестабилна ръка. Това беше невероятно. Хамър сигурно не обичаше много съпруга си. Заковаваше го с максималното обвинение. Това бе все едно да го заключи и да изхвърли ключа и просто за пореден път доказваше теорията на 538, че жени като Хамър се издигаха все по-нагоре благодарение на агресивността и твърдостта си. Те приличаха на мъже, отлети в погрешен калъп.

Хамър съобщи цялата необходима информация. Отговори на баналните въпроси на новачката и я изпрати да си ходи.

Бразил седеше мълчаливо до кухненската маса и се чудеше дали някой е познал БМВ-то му, паркирано отпред. Ако ченгетата решаха да проверят номера му, какво щяха да си помислят? Кого бе дошъл да види? Спомни си с неприятно чувство, че блоковете, където живееха Аксъл и приятелите му, бяха съвсем наблизо. Подозрителните мозъци на ченгетата можеха да помислят, че Бразил нарочно е паркирал на съседната улица, за да се опита да ги заблуди. Ако Аксъл чуеше нещо за това, щеше да повярва, че Бразил е искал да го види и си пада по него.

— Анди, хайде да си довършим работата — каза Хамър, като влезе в кухнята. — Предполагам, че вече е доста късно, за да напишеш нещо за сутрешния вестник.

— Да, шефе. Крайният срок за предаване на статиите изтече преди часове — отговори Бразил, като погледна часовника си и се учуди, че тя иска да прочете във вестника нещо за случката.

— Имам нужда от помощта ти. Също така имам нужда да ти се доверя дори след това, което се случи с Канал три.

Нямаше човек, на когото Бразил би помогнал с по-голяма радост.

Хамър погледна отчаяно към стенния часовник. Беше почти три сутринта. Трябваше да отиде до болницата, независимо дали това се харесваше на Сет, което означаваше, че трябва да стане след три часа. Тялото на Хамър вече се справяше с безсънните нощи по-трудно, но тя щеше да успее. Винаги успяваше. Планът й бе най-добрият, който би могла да измисли при подобни крайни и притеснителни обстоятелства. Тя знаеше, че утрешните новини щяха да започнат със странното прострелване на Сет и това, за което то намекваше. Хамър не можеше да завладее телевизията и радиото, но поне щеше да изясни фактите на следващия ден чрез реалната, подробна статия на Бразил.

Анди седеше мълчаливо в безукорната кола на Хамър. Водеше си бележки, докато тя говореше. Хамър му разказа за миналото си и защо бе решила да работи в полицията. Разказа му за Сет, за това каква подкрепа бе той за нея, докато тя си пробиваше път в един действително мъжки свят. Хамър бе изтощена и уязвима. Личният й живот се рушеше, а тя не бе ходила на психоанализа повече от две години. Бразил я бе хванал в сериозен момент и бе поласкан и трогнат от доверието й. Никога не би я изложил.

— Това е типичен пример как светът не позволява на хората с власт да имат проблеми — обясни Хамър, докато шофираше по булевард „Куинс“, под величествените дъбове. — Но истината е, че всички хора имат проблеми. Имаме бурни и трагични етапи във връзките, на които не обръщаме голямо внимание поради заетостта си, и тогава се чувстваме обезкуражени и провалени.

Бразил си помисли, че тя е най-великолепният човек, когото някога бе срещал.

— Откога сте женени? — попита той.

— Двайсет и шест години.

Още в нощта преди сватбата тя бе разбрала, че прави грешка. Тя и Сет се бяха събрали поради нужда, а не поради желание. Хамър се страхуваше да се бори съвсем сама, а тогава Сет изглеждаше толкова силен и способен.

 

 

Докато лежеше по корем, след като бе сниман на рентген, почистен и търкалян къде ли не, Сет се чудеше как можа да се случи това. В миналото жена му се възхищаваше от него, ценеше мненията му, смееше се на духовитите му истории. Никога не бяха имали много добра сексуална връзка. Тя имаше много повече енергия и сила и независимо колко много бе искал да й достави удоволствие, той просто не издържаше на ритъма й и обикновено вече спеше, когато тя се връщаше от банята, готова за следващия акт.

— Ох! — извика той.

— Господине, трябва да стоите кротко — за стотен път каза сериозната сестра.

— Не можете ли да ме приспите, или нещо подобно? — измрънка той, а очите му се напълниха със сълзи.

— Господин Хамър, вие сте голям късметлия — каза друг женски глас.

Той принадлежеше на жената хирург. Тя потракваше с плаките за рентгена, които издаваха звук като рязан от машина метал. Лекарката беше красиво дребно създание с дълга червена коса. Сет се чувстваше ужасно унижен от факта, че единственото, което тя виждаше от него, бе тлъстият му задник, невидял слънце.