Патриша Корнуел
Нощен патрул (20)

Глава двадесета

Бразил никога не гледаше телевизия, тъй като майка му бе монополизирала телевизора вкъщи, а той не посещаваше спортните барове на Шарлът, където във всеки ъгъл имаше телевизор с голям екран. Той нямаше представа какво бяха предали по новините в единайсет часа и никой не си направи труда да му звънне или да го потърси. Всичко наоколо бе тихо и спокойно, докато Анди тичаше по пистата на „Дейвидсън“ в пълната тъмнина в полунощ. Не се чуваше друг звук, освен дишането и стъпките му. Но колкото и да бе доволен от журналистическите успехи, Анди не се чувстваше щастлив.

И други хора се сдобиваха със същите истории, например Уеб, а независимо колко информативна или сериозна бе статията, най-важното си оставаше новината. А напоследък Анди не бе откривал нищо ново. Само изглеждаше така, защото това, което пишеше, винаги се озоваваше на първа страница, влияеше на общественото мнение и предизвикваше промени. Бразил нямаше да е доволен, ако трябваше да прекара остатъка от журналистическите си дни в писане на подобни статии. Всъщност наградите нямаха значение, но Анди бе реалист. Ако не изпреварваше съперниците си при взимането на интервю или на местопрестъпление, в някой от следващите дни можеше вече да не му плащат, за да пише.

Ако настъпеше подобен момент, вероятно щеше да стане ченге. Тази идея отново насочи мислите му към Уест и скапа настроението му. Анди тичаше все по-бързо покрай празните редици пейки и си припомняше есенните нощи през студентските си години, когато учеше или се разхождаше из университетското градче под звездите, които се опитваше да опише така, както никой досега не бе го правил. Бразил се сгушваше в качулката на анцуга си и тръгваше към библиотеката или си избираше някое местенце в трапезарията, където да се настани и да пише теми или поезия.

Дори Уест да не искаше да играе тенис, нямаше никаква нужда да се държи грубо с него, освен ако не го мразеше. „Забравѝ.“ Безсърдечните й думи кънтяха в ушите му, докато тичаше бързо. Краката го заболяха, дробовете му горяха, а потта му се лееше обилно. Опитваше се да избяга от гласа на Уест и гневът му го носеше напред. Най-после намали и се просна на хладната влажна трева. Лежеше на гърба си и дишаше тежко. Сърцето му биеше лудо и Анди изпита чувството, че ще умре.

 

 

Вирджиния Уест също чувстваше, че умира. Лежеше в леглото си с бутилка гореща вода до себе си, а контракциите я подготвяха за безплодно раждане. Още откак бе на четиринайсет години, веднъж месечно тя страдаше от родилни болки. Понякога болката бе така силна, че й се налагаше да си тръгне от училище, среща или работа. След като мрачният Райнс я закара до дома й, тя глътна четири болкоуспокоителни, но вече бе прекалено късно. Доктор Буржоа й бе казала да взима по двеста милиграма ибупрофен четири пъти дневно три дни преди да започнат неприятностите. Също така й бе напомнила да внимава да не се пореже или да не й потече кръв от носа. Уест обаче, както обикновено, бе прекалено заета с работа, за да се занимава с нещо толкова досадно и незначително като здравето й. Найлс усети тежкото й състояние и се сгуши до врата и главата на господарката си, за да я стопли. Котаракът беше доволен, че Уест няма да излиза никъде и да го оставя сам.

 

 

Началник Джуди Хамър имаше лоши предчувствия. Тя седеше до леглото в реанимацията, където положението на Сет се бе влошило. Хамър беше в шок. Облечена в хирургически дрехи, маска и ръкавици, тя не помръдваше от мястото си. Високи дози пеницилин, клиндамицин и имуноглобулин се вливаха във вените на мъжа й, опитвайки се да се противопоставят на рядко срещаната инфекция. Тя бе свързана с някакви бета хемолитични стрептококи и стафилококи и Хамър не можеше да разбере нищо, освен че микроскопичните копелета изяждаха мъжа й.

Междувременно нивото на кислород в кръвта на Сет бе спаднало под нормалното и болницата беше в паника. Специалисти влизаха и излизаха от стаята непрекъснато. Хамър съвсем се обърка. Тя не можеше да мисли, вторачена в отпуснатото, трескаво лице на съпруга си. Долавяше миризмата на смъртта дори през маската.

По време на Гражданската война лекарите щяха да определят диагнозата на мъжа й просто като гангрена. Сложните латински термини не можеха да променят реалността, в която плътта почерняваше и позеленяваше около раната, и крайниците и впоследствие самият човек започваха да се разлагат. Единственото лечение за това бяха антибиотици, операция и ампутация. Към една трета от около петстотинте човека, които се разболяваха годишно от тази болест в САЩ, умираха, или приблизително трийсет процента, както бе разбрала Хамър.

Нищо от наученото за болестта не я утешаваше и не й даваше надежда. Смъртоносните бактерии се бяха появили на сцената в последните години, когато бяха убили единайсет човека в Англия. „ВИРУС УБИЕЦ ИЗЯДЕ ЛИЦЕТО МИ“ — съобщаваше „Дейли Стар“. „СМЪРТОНОСНИ, ИЗЯЖДАЩИ ПЛЪТТА БАКТЕРИИ“ — крещяха другите жълти вестници. Тази болест бе убила и Джим Хенсън, създателя на „Мъпет шоу“. Смяташе се, че това е нова форма на стрептококите, които бяха причинили скарлатината през миналия век. В някои случаи болестта се разпространяваше прекалено бързо, за да могат антибиотиците да свършат работа, и в болницата се страхуваха, че Сет ще влезе в зловещата статистика на умрелите от нея. Привилегированото му положение му бе осигурило сериозно лечение още от самото начало, така че проблемът не бе в болницата, а в общото му състояние.

Сет се хранеше лошо. Беше вечно депресиран. Имаше история на тежки пиянства и атеросклероза. Беше получил травма, довела до открита рана и чуждо тяло в организма му, което не можеше да бъде премахнато. Според доктор Кейбъл имунната система на Сет бе доста слаба и той губеше около половин кило на час. Това не включваше слоевете плът, премахната от хирурзите, които режеха до следващото ниво здрава, кървяща тъкан, която скоро след това почерняваше и позеленяваше въпреки всички усилия и молитви. Хамър седеше неподвижно на стола и си припомняше всяка дума, която бе казала на мъжа си, нелюбезното си и грубо отношение към него. В момента дори не се сещаше за неговата вина.

За всичко бе виновна тя. Нейният 38-калибров револвер с куршуми „Ремингтън“ с кух връх. Тя му бе заповядала да бръкне под чаршафа и веднага да й даде оръжието. Хамър му бе поставила ултиматума за теглото му и в момента почти вярваше, че страданието му сега не е случайно, а следствие от думите й. Сет се топеше пред очите й, губеше много тегло след всяка операция. Това не бе програмата за сваляне на килограми, която тя би желала. Той я наказваше за всички тези години, когато бе живял в сянката й и се бе проявявал като нейно вдъхновение и най-големия й почитател.

— Началник Хамър?

Тя осъзна, че някой й говори, и фокусира погледа си върху доктор Кейбъл, облечен в зелена хирургическа униформа, маска, ръкавици и кепе. Докторът не бе по-стар от сина й Джъд.

Мили боже, въздъхна тя и се надигна от стола си.

— Ще ви помоля да ме оставите за минута насаме с него — каза докторът.

Хамър излезе в ярко осветения излъскан коридор. Загледа се в сестрите, лекарите, семействата и приятелите, отправящи се към другите стаи, където десетки страдащи лежаха на тесните легла, а към тях бяха прикрепени сложни уреди и машини, които поддържаха живота им. Тя стоя и се оглежда замаяно, докато доктор Кейбъл се върна.

— Как е той? — зададе тя същия въпрос, като свали маската си.

Лекарят остави неговата на лицето си. Не рискуваше и дори у дома вече не взимаше душ, без да се измие от горе до долу с антибактериален сапун. Той затвори вратата на Сет с разтревожен поглед. Хамър беше умна жена и не желаеше да чува повече евфемизми, усуквания и заблуждения. Ако този млад лекар мислеше, че може да крие истината от нея, тя щеше да му даде добър урок.

— Ще го отведем обратно в операционната — каза докторът. — Това е типично на този етап.

— И кой етап точно е този? — запита Хамър.

— Ден втори от прогресивна стрептококова гангрена — отговори той. — Гангрената видимо е преминала границите на нормалното разлагане.

Доктор Кейбъл уважаваше Хамър, но нямаше желание да се разправя с нея. Огледа се наоколо, за да открие някоя сестра. Мамка му. Всичките бяха заети с нещо друго.

— Трябва да започвам — каза той.

— Не толкова бързо — спря го Хамър. — Какво точно ще правите в операционната?

— Ще знаем по-добре, когато влезем вътре.

— Нямате ли поне някакво предположение — запита тя и усети, че й се иска да го шамароса.

— По принцип на този етап раната се разрязва надолу до кървяща, здрава тъкан. Вероятно ще промием с физиологичен разтвор и ще превържем раната. Ще продължим с кислородна терапия два пъти дневно. Препоръчвам и само растителна храна.

— Значи голямо количество витамини — каза тя.

— Да — леко се изненада той от способността й да схваща бързо.

Хамър купуваше витамини от години и не видя нищо особено в това предложение. Доктор Кейбъл се обърна и се приготви да тръгне. Тя го хвана за униформата.

— Хайде да изясним въпроса — каза тя. — Сет е имал стрептококи в гърлото поне двайсет пъти. Защо сега стана така? Като изключим, разбира се, скапаната му имунна система?

— Това не е същото като стрептококите, които възпаляват гърлото.

— Очевидно не е.

Явно Хамър не възнамеряваше да го пусне. Доктор Кейбъл съжали Сет за пореден път, но по различен начин сега. Животът с тази жена би скапал всекиго. Представи си какво ли би станало, ако я помолиш да ти донесе кафе или да послуша разумните ти думи. Когато всичко друго не успееше, лекарят се прехвърляше към езика, разбиран единствено от неговата супер раса.

— Възможно е стрептококите да са получили нова генетична информация, да са събрали нови гени. Това може да стане чрез инфекция от бактериофаги — уведоми я той.

— Какво е това бактериофаги? — не се предаде тя.

— Вирус, който може да превърне ДНК-то си в бактериален приемник — отговори лекарят. — Хипотезата е, че някои деформации на стрептококи от група А са придобили нов генетичен материал от фаги. Това е по данни на СЗО.

— На кого? — намръщи се Хамър озадачено.

— СЗО — повтори той и се загледа в часовника си достатъчно дълго, за да й намекне да го остави на мира.

— Кой, по дяволите, е СЗО? — запита Хамър.

— Световната здравна организация. Те имат лаборатория за изследване на стрептококи. Накратко казано, всичко това може да е свързано с ген, който закодира отрова, наречена супер антиген. Вярва се, че тя е свързана със синдрома на токсичния шок.

— Съпругът ми има същото нещо, което се получава от тампоните? — повиши глас Хамър.

— Далечен братовчед.

— И откога ампутирате за това? — ядосано попита тя, без да обръща внимание на минаващите покрай тях, които любопитно поглеждаха към облечените в зелени униформи хора, разправящи се в безукорно чистия, добре осветен коридор.

— Не, не — поправи я докторът, който искаше най-после да се отърве от нея, затова реши да я впечатли с Шекспир. — Госпожо, операцията е най-доброто лечение за това, което има съпруга ви. „Бъди окървавен, дързък и решителен“ — цитира той. — „Крал Лир“.

— „Макбет“ — каза Хамър, която обичаше театъра, докато доктор Кейбъл се отдалечаваше.

Тя се помота из коридора достатъчно дълго, за да види как отново откарват мъжа й към операционната, после се прибра у дома. Към девет вече се бе проснала на леглото, прекалено изтощена и притеснена, за да остане будна. Тя и заместничката й, всяка в дома си, спаха дълбоко до края на нощта.

 

 

Бразил се мяташе и усукваше чаршафите си. Преобръщаше се по гръб и по корем, от една страна на друга. Най-после легна по гръб и се вторачи в тъмнината, заслушан в мърморенето на телевизора през стената, където майка му отново спеше на канапето.

Продължаваше да мисли за думите на Уест, че трябва да се изнесе оттук и да си намери апартамент. Обаче винаги когато решаваше да тръгне по тази вълнуваща пътека, се сблъскваше със същото препятствие, което го връщаше назад. Какво щеше да прави с майка си? Какво щеше да стане с нея, ако той си тръгне и я остави сама? Е, той все пак можеше да й пазарува, да се отбива да я види, да поправя разни неща. Тревожеше се и се въртеше из леглото, заслушан в зловещите звуци, които долитаха от нощния филм на ужасите. Помисли си за Уест и отново се почувства депресиран.

Реши, че не я харесва ни най-малко. Уест не беше любезна, образована жена като Хамър. Един ден Бразил щеше да си камери някоя като Хамър. Щяха да се радват един на друг и да се уважават, да играят тенис, да тичат, готвят, ходят на плаж, да четат поезия и да правят всичко заедно, освен когато всеки се нуждаеше от малко самота. Какво знаеше Уест за всичко това? Тя строеше огради. Косеше тревата си с моторна косачка, защото бе прекалено мързелива да бута обикновената, а дворът й бе едва половин акър. Имаше отвратителни навици по отношение на яденето. Пушеше. Бразил се завъртя отново и отпусна ръце встрани от матрака. Беше нещастен.

Към пет часа се предаде и отново тръгна към пистата. Пробяга шест километра и можеше да продължи, но му писна и реши, че иска да отиде до центъра. Това беше странно. За няколко дни бе преминал от изтощение към свръхактивност. Не можеше да си припомни друг момент в живота си, когато организмът му да се е проявявал по този начин. В една минута едва се влачеше, а в следващата бе необяснимо стегнат и развълнуван. Започна да размишлява върху вероятността, че хормоните му преминават през някаква особена фаза. Май беше вярно, че ако един мъж не се отдаде на желанията си между шестнайсет и двайсет години, биологията го наказваше.

Неговият лекар му бе казал точно това. Доктор Рът, който практикуваше в Корнелиус, го бе предупредил за този феномен, когато го преглеждаше преди един тенис мач през първата му година в „Дейвидсън“. Докторът знаеше, че Анди няма баща и се нуждае от съвет, затова му обясни как много млади мъже правят трагични грешки, тъй като телата им желаят да създадат потомство. Според доктор Ръш това не бе нищо повече, освен връщане към колониалните времена, когато шестнайсет години представляваха почти половината от живота на един мъж, при положение, разбира се, че индианците или съседите му не го докопат първи. Разглеждани по този начин, сексуалните нужди, макар и примитивни, изглеждаха съвсем обясними и Бразил направи всичко възможно да не им се подчини.

Следващият май щеше да навърши двайсет и три, а желанията му не бяха намалели с времето. Бразил остана верен на доктор Ръш, който според местните клюки не бе верен на жена си. Анди мислеше за секс, докато пробяга спринтово няколко отсечки, преди да се върне вкъщи. Смяташе, че любовта и сексът са свързани, но може би не трябваше да е така. Любовта го правеше нежен и замислен. Караше го да забелязва цветята. Изпълваше най-чудесната му поезия, докато сексът пулсираше в могъщи, земни стихове, които никога не би показал на никого, нито би дал за публикация.

Бразил се прибра и взе душ. Към осем чакаше на опашка в кафето на вестника. Носеше джинси и пейджър на колана си. Хората гледаха любопитно към хлапето репортер, което си играеше на ченге и винаги беше само̀. Анди си избра кифла с боровинки и се вслуша в популярното радиошоу на Дейв и Дейн.

— Страхотна история снощи — започна Дейв с дълбокия си глас — разкри, че дори кметът на града ни не смее да ходи из центъра напоследък.

— Въпросът е, защо ли въобще би отишъл там? — намеси се Дейв.

— И сенатор Бътлър трябваше да се запита същото.

— Просто е решил да провери избирателите си, Дейв. Опитал е да им служи с всички сили.

— А проклетият паяк пропълзял върху него…

— Уау, Дейв. Това излиза извън контрол.

— Хей, ние можем да казваме всичко на това шоу. Такъв ни е договорът — духовито обясни Дейв, който бе по-добър дори от Хауърд Стърн^[1].

— Сериозно. Кметът Сърч моли всички граждани да помогнат за залавянето на Черната вдовица — каза Дейв. — А сега е ред на Мадона, Ейми Грант и Род Стюарт…

Бразил застина насред опашката. Радиото свиреше, хората го заобикаляха, но той не забелязваше нищо. Пакър влезе в кафенето и се отправи към него. Светът на Анди се сриваше. Той плати закуската си и се обърна, за да се изправи срещу унищожението си.

— Какво става? — запита той, преди мрачният му редактор да успее да проговори.

— Качваме се горе. Веднага — каза Пакър. — Имаме проблем.

Бразил не се затича по ескалатора както обикновено. Не заговори Пакър, който нямаше какво повече да каже. Редакторът не желаеше да участва в това. Великият Ричард Панеса можеше да се справи със ситуацията. Затова вестникът му плащаше такива пари. Анди бе воден в кабинета на директора само два пъти през ученическите си години. Първият път бе, когато пъхна пръста си в клетката на хамстера и той го ухапа. Вторият инцидент бе, когато пъхна пръст в дупката на пластмасовото си блокче и го заклещи там.

Господин Кени изряза блока с ножица за тел и освободи малкия Анди, който се чувстваше ужасно унизен и съсипан. Синьото блокче с карта на Съединените щати бе унищожено. Господин Кени го хвърли в коша, докато Анди стоеше смело до него, без да заплаче, макар да знаеше, че майка му не може да си позволи да му купи нов блок. Попита директора дали може да остава в училище след часовете и да работи нещо, за да изкара някакви пари и да си купи нов блок. Получи разрешение.

Бразил се зачуди какво можеше да предложи на Панеса, за да компенсира това, което бе направил, за да причини такъв проблем. Когато влезе в стъкления офис на издателя, Панеса седеше зад махагоновото си бюро, издокаран в елегантен италиански костюм. Той не се надигна от кожения стол, а продължи да чете разпечатката на статията за неделния вестник, която направо шамаросваше кмета Сърч за наглия му, макар и верен коментар относно нежеланието му да пътува из центъра.

— Сигурно ще искаш да затвориш вратата — каза тихо Панеса на младия репортер.

Бразил го направи и седна на стола срещу шефа си.

— Анди — започна издателят. — Гледаш ли телевизия?

Объркването му нарасна.

— Рядко имам време.

— Значи не знаеш, че те прецакват отляво и отдясно.

Драконът в Бразил се събуди.

— Което означава?

Панеса видя огън в очите му. Добре. Единственият начин, по който този чувствителен, великолепен млад талант можеше да оцелее в грубия и престъпен свят, бе да стане борец като самия Панеса. Издателят нямаше да го остави на спокойствие. Анди Бразил, добре дошъл в училището на ада, помисли си Панеса, докато взимаше дистанционното от бюрото си.

— Означава — отвърна Панеса, като натисна едно копче и голям екран се разви от тавана, — че последните четири от петте основни истории, които ти направи, бяха излъчени по телевизията в нощта, преди да се появят във вестника. Показваха ги в новините в единайсет часа.

Издателят натисна друго копче и включи видеото.

— След това радиопрограмите се заемат с тях на сутринта, преди повечето хора да успеят да прочетат това, което сме отпечатали на първа страница.

Бразил скочи от стола си, ужасен и изпълнен с убийствен гняв.

— Не може да бъде! Когато съм навън из улиците, около мен дори няма никой! — възкликна той със стиснати юмруци.

Панеса насочи дистанционното и лицето на Уеб изпълни стаята.

— … в интервюто, дадено изключително за Канал три, каза, че се връща на мястото на катастрофата нощем, седи в колата си и плаче. Джонсън върна значката си тази сутрин и спомена, че би предпочела и тя да е загинала при инцидента…

Панеса погледна към Бразил. Младокът не можеше да проговори. Яростта му към Уеб прерасна в омраза към целия свят. Минаха минути, преди репортерът да се овладее.

— Това след моя материал ли беше? — запита той, макар да знаеше отговора.

— Преди — отговори Панеса, като го наблюдаваше внимателно и преценяваше. — В нощта, преди да го отпечатаме. Както и всички следващи. Последна беше историята с кмета. Знаем, че думите на Сърч бяха изтървани случайно и няма начин Уеб да знае за тях, освен ако не подслушва кабинета на кмета.

— Не може да бъде! — кипна Бразил. — Вината не е моя!

— Не става дума за вина — сериозно каза Панеса. — Трябва да стигнеш до дъното на историята. Веднага. Вече сме пострадали достатъчно.

Панеса загледа как Бразил изфучава от стаята. Издателят имаше среща, но остана зад бюрото си и започна да диктува писма, наблюдавайки Анди през стъклото. Младежът гневно отвори чекмеджето на бюрото си, изрови някаква кутия изпод него и започна да хвърля бележници и други лични вещи в куфарчето си. После изхвърча от залата на репортерите, сякаш не възнамеряваше да се върне обратно.

Панеса вдигна телефона.

— Свържи ме с Вирджиния Уест — нареди той на секретарката си.

 

 

Аксъл се вторачи в Бразил, като се чудеше какво става. Имаше известни подозрения. Знаеше за Уеб и бе чувал за изтичането на информация, затова не обвиняваше Анди, че е обезумял. Аксъл не можеше да си представи как би реагирал, ако му се случеше същото нещо. Някой да открадне брилянтните му мисли и анализи. Господи. Горкото момче.

 

 

Бренда Бонд също беше наясно с хаоса. Работеше върху един компютър, който напоследък се повреждаше редовно, защото идиотът репортер, пишещ на него, вечно натискаше странна комбинация от клавиши и се изключваше от системата или превръщаше думите си в йероглифни знаци. Бонд изпита странно усещане, когато влезе в систем мениджъра. Беше й адски трудно да се съсредоточи.

 

 

Уест стоеше зад бюрото си и се мъчеше да закопчае куфарчето си, да постави капачката върху недопитото си кафе и да опакова кифлата си. Изглеждаше разтревожена и нервна, докато Панеса й говореше по телефона.

— Имаш ли представа къде е отишъл? — запита тя.

— Може би вкъщи? — отвърна Панеса. — Той живее с майка си.

Уест погледна отчаяно към часовника. След минута и половина трябваше да е в кабинета на Хамър. Нямаше начин да накараш шефката да почака, да закъснееш или да не се появиш. Уест затвори куфарчето и пъхна радиото в калъфа на колана си. Чувстваше се объркана.

— Ще направя каквото мога — обеща тя на Панеса. — За съжаление тази сутрин трябва да се явя в съда. Предполагам, че той просто има нужда да се поуспокои. Веднага щом се стегне, ще се върне. Анди не е от хората, които се оттеглят.

— Надявам се, че си права.

— Ако не се появи, докато се върна, ще започна да го търся — каза тя.

— Добра идея.

Уест се надяваше, че Джони Мартино ще се признае за виновен. Хамър не таеше подобни надежди. Беше в настроение да предизвиква неприятности. Всъщност доктор Кейбъл й бе направил услуга. Беше запалил няколко искрици гняв и колкото по-ярки ставаха те, толкова повече мъглата на депресията и мъката се вдигаше. Хамър вървеше бързо с куфарче в ръка и слънчеви очила на главата. Тя и Уест влязоха в гранитната сграда на съда, построена през 1897 и следователно по-стара от повечето постройки в града. После зачакаха заедно с останалите хора пред рентгена.

— Престани да се тревожиш — опита да успокои шефката си Уест. — Ще се признае за виновен — каза тя и погледна към часовника си.

— Не се тревожа — отвърна Хамър.

Уест обаче беше притеснена. В службата я чакаха ужасно много случаи. Всъщност те представляваха много по-сериозен проблем от това дали Мартино ще се признае за виновен, или ще рискува да се яви пред съдебните заседатели.

Заместник-шериф Октавиус Ейбъл погледна към двете жени на опашката и внезапно доби голям интерес към работата си. Уест не бе минавала през рентгена му доста отдавна, а с Хамър никога не се бе срещал лично. Никога не бе имал контрол над нея. Уест беше в униформа и заобиколи рамката, която сигнализираше почти всяка секунда, докато пейджъри, монети, ключове и джобни ножчета биваха прибирани в една купа. Хамър също заобиколи рамката.

— Извинете, госпожо — високо се обади Ейбъл. — Госпожо! Моля ви, минете оттук.

— Тя е началник на полицията — тихо му каза Уест, макар да осъзнаваше, че той го знае много добре.

— Трябва да видя някакъв документ за самоличност — обърна се Ейбъл към Хамър.

Дългата опашка от чакащи закова на място. Всички погледи се спряха върху добре облечената жена с познато лице. Коя беше тя? Бяха я виждали някъде. Вероятно по телевизията, в новините или някоя друга програма? О, по дяволите. Тогава Тинсли Оуенс, който чакаше да бъде съден заради невнимателно шофиране, се сети. Тази дама с перлите беше жената на някакъв известен човек, може би дори на Били Греъм. Хамър спокойно бръкна в чантата си и развали приятното очакване на Ейбъл. Усмихна му се и му показа значката си.

— Благодаря за проверката — каза тя, като едва се сдържаше да не го нокаутира. — Никой вече не трябва да изпитва съмнения относно безопасността на нашия съд — продължи тя, като се наведе по-близо, за да прочете името на табелката му. — О. Т. Ейбъл — повтори Хамър, запаметявайки името.

Заместник-шерифът бе мъртъв. Тя щеше да се оплаче.

— Просто си вършех работата — каза той отчаяно, загледан в хората от опашката, които бяха станали свидетели на унижението му.

— Да, направо така си беше — съгласи се Хамър. — И аз ще съобщя на шерифа колко добре се справяте с нея.

Октавиус осъзна, че началничката наистина мислеше това, което казваше. Внезапно той се почувства по-млад, по-висок и силен. Беше стегнат и хубав, а не дъртият скапаняк, на когото някакви хлапета се бяха присмивали тази сутрин на бензиностанцията. Заместник-шериф Октавиус Ейбъл ужасно се срамуваше от тъпото си заяждане с полицейската началничка. Никога преди не се бе държал по този начин и не можеше да разбере какао бе станало с него през изминалите години.