Патриша Корнуел
Нощен патрул (3)

Глава трета

В продължение на час и половина Уест не продума. Тя и Бразил пълзяха по улицата и събираха полицейските принадлежности, които бяха изхвърчали от багажника. Фенерът беше счупен. Фотоапаратът „Полароид“ никога вече нямаше да снима. Дъждобранът бързо се отдалечаваше, закачен за ауспуха на някаква кола, и сигурно скоро щеше да се запали.

Уест и Бразил вървяха и спираха, събираха и отново тръгваха. Работата се вършеше без разговори. Уест беше толкова ядосана, че не смееше да проговори. Досега покрай тях бяха преминали две полицейски коли. Началник Уест не се съмняваше, че цялата смяна знае какво точно е станало. Вероятно смятаха, че самата тя е натиснала бутона, тъй като досега не бе участвала в преследване. Преди тази вечер нея я уважаваха. Хората й се възхищаваха от нея. Но Бразил провали всичко. Тя го изгледа с омраза. Младежът вдигна един кабел, нави го грижливо и го пъхна зад резервната гума, която по чудо не бе изхвърчала с другите неща.

— Разбери ме — внезапно заговори Бразил, загледан в нея под светлината от уличната лампа. — Не го направих нарочно. Какво повече искаш да кажа?

Уест се качи обратно в колата. Анди се зачуди дали няма да си тръгне без него. Можеше просто да реши да го остави тук, за да бъде убит от търговци на наркотици или проститутки, които всъщност бяха мъже. Вероятно Уест също се сети за възможните последици и затова го изчака да се качи. Той затвори вратата и закопча предпазния колан. Скенерът не беше замлъкнал и Бразил си пожела скоро да се заемат с нещо друго, за да може да изкупи грешката си.

— Няма откъде да знам никакви подробности за колата ти — каза Анди с кротък, благоразумен тон. — Колата, която карах в академията, беше по-стар модел. Багажникът се отваряше от външната страна. А и не ни учиха как да използваме сирената…

Уест включи на скорост и подкара.

— Знам. Не те обвинявам. Не си го направил нарочно. Това е достатъчно — каза тя.

Уест реши да пробват друг район. Улица „Римъс“ близо до приюта за кучета. Там нищо не можеше да се случи. Предположението й щеше да е правилно, ако не беше старата пияна жена, която бе решила да започне да крещи на моравата на баптистката църква близо до автогарата и „Престо грил“. Уест чу повикването и нямаше друга възможност, освен да подкрепи обадилия се патрул. Тя и Бразил се намираха на около четири пресечки от местопроизшествието.

— Това ще е фасулска работа и трябва да си остане такава — многозначително се обърна Уест към Бразил.

Тя увеличи скоростта и зави надясно по „Ланкастър“.

Едноетажната църква беше от жълти тухли с осветени прозорци с цветни стъкла. Вътре нямаше никой. По малката морава, близо до надписа „Исус призовава“, бяха разхвърляни празни бирени шишета. Някаква стара жена крещеше и плачеше истерично, като се опитваше да се освободи от две униформени ченгета. Бразил и Уест излязоха от колата и се отправиха към тях. Когато полицаите видяха началничката си, се озадачиха и изнервиха.

— Какво става? — запита Уест.

Жената пищеше и нямаше зъби. Бразил не можеше да разбере нито дума.

— Буйство в пияно състояние — отговори ченгето, на чиято табелка пишеше „Смит“. — И преди сме я прибирали.

Жената беше поне на шейсет години. Бразил не можеше да свали очи от нея. Беше ужасно пияна и се гърчеше под силната светлина на уличната лампа, близо до църквата, която вероятно не посещаваше. Носеше избелял зелен пуловер и мръсни джинси. Шкембето й беше издуто, гърдите й приличаха на останали без въздух балони. Ръцете и краката й бяха покрити с дълги тъмни косми.

Майката на Бразил имаше навика да прави сцени пред къщата, но вече бе приключила с това. Анди си спомни една нощ в миналото, когато се прибра у дома от магазина и намери майка си пред къщата. Тя крещеше и сечеше оградата. В същото време се зададе полицейска кола. Бразил се опита да я спре, като внимаваше да не попадне под ударите на брадвата. Полицаят познаваше всички в града и не заключи майка му за нарушение на обществения ред, макар да имаше оправдание за това.

Уест огледа китките на старицата, закопчани с белезници. Жената продължаваше да вие с измъчен глас. Уест хвърли ядосан поглед на подчинените си.

— Къде е ключът? — запита тя. — Прекалено сте ги стегнали.

Уест познаваше Смит от много години. Той й напомняше за изморените стари ченгета, които отиваха да работят като частна охрана в някоя компания. Тя протегна ръка и той й подаде малкия метален ключ. Уест разкопча белезниците. Веднага щом жестоката стоманена хватка изчезна, старата жена се успокои. Тя нежно разтри дълбоките червени следи по китките си, а Уест смъмри ченгетата:

— Не можете да постъпвате така. Наранявате я.

Уест помоли старицата да протегне ръце, за да бъде претърсена. Сети се, че щеше да е разумно да си сложи ръкавици. Но в колата й нямаше кутия с ръкавици, тъй като вече не се нуждаеше от такива неща, а и старата жена вече бе подложена на достатъчно унижения. Уест не обичаше да претърсва хора, а и никога не бе обичала. Спомни си как в миналото бе намирала неприятни изненади като фетиши от птичи нокти, изпражнения, използвани презервативи и ерекции. Сети се как в дните си като начинаещо ченге бе извадила студена, мазна наденица от джоба на Пилешкото крило точно преди той да я фрасне с единствената си ръка. Тази старица обаче не притежаваше нищо, освен черен гребен и ключ, закачен на връзка от обувки около врата й.

 

 

Името й беше Ела Джонстън. Полицайката й сложи белезниците отново, но тя не се възпротиви. Стоманата беше студена, но острите змийски зъби отпреди минута липсваха. Тя знаеше с какво я бяха вързали проклетите копелета. Отзад на гърба й, за да не може да вижда. То я хапеше безпощадно, а в кръвта й се изливаше отрова, затова тя не спираше да пищи и да се тресе. Сърцето й удряше лудо в ребрата и сигурно щеше да се пукне, ако синята кола с онази мила дама не бе спряла при тях.

Ела Джонстън винаги бе знаела, че смъртта настъпва, когато сърцето ти се пукне. При нея се бе стигало почти дотам много пъти. Още в дните, когато беше на дванайсет години и момчетата я хващаха веднага след като си измиеше косата. Те правеха с нея неща, за които тя никога нямаше да проговори. Просто се прибираше у дома, почистваше мръсотията и полепналите листа от плитките си и се измиваше.

Дамата от полицията беше сладка, а и с нея имаше някакъв цивилен помощник — чистичко момче с мило лице. Ела реши, че е детектив. Те я хванаха нежно за ръцете, сякаш отиваха заедно на църковната служба за Великден, а тя бе облечена в елегантна рокля.

— Защо трябва да се напиваш така и да идваш тук? — сериозно, но без злоба я запита полицайката.

Ела не беше сигурна какво означава това „тук“. Знаеше само, че не я бива много да ходи, значи не можеше да е далеч от апартамента си в „Ърл Вилидж“, където по-рано вечерта седеше кротко и гледаше телевизия, когато телефонът звънна. Обаждаше се дъщеря й с ужасни новини за Ефрим — четиринайсетгодишния внук на Ела, който се намираше в болницата. Същата сутрин Ефрим бил застрелян с няколко куршума. Предполагаше се, че белите лекари бяха направили всичко възможно, за да го спасят, но Ефрим винаги се бе проявявал като прекален инат. Споменът докара нови горещи сълзи в очите на старицата.

Ела разказа на полицайката и детектива всичко, докато я настаняваха на задната седалка на полицейската кола зад обезопасителната преграда, която пречеше на арестуваните да наранят полицаите отпред. Ела пресъздаде краткия живот на Ефрим, връщайки се до дните, когато го бе люляла на ръце след раждането му. Той винаги бе създавал неприятности, също като баща си. Беше започнал да танцува още на две годинки. После обичаше да се прави на велик между момчетата на улицата, които имаха много пари от търговия с наркотици.

— Сега ще ви закопчая колана — каза русият детектив и се наведе към нея.

Ухаеше приятно на ябълки и подправки.

 

 

Старата жена вонеше на застояла пот и алкохол. Неприятната миризма докара нови спомени в мислите на Анди. Ръцете му трепереха леко и не се справяха ловко както обикновено. Не разбираше какво мърмори старицата и защо плаче. Дъхът й миришеше като боклукчийска кофа в горещо време. Уест не пожела да му помогне. Просто стоеше отстрани и гледаше, убедена, че Бразил ще свърши мръсната работа. Ръцете му докоснаха неволно врата на жената и той се учуди на топлотата и гладкостта на кожата й.

— Всичко ще се оправи — успокои я Анди, макар сам да не вярваше в това.

Уест не беше наивна. Знаеше, че с патрула има проблеми. А и как да не е така, при положение че начело стоеше заместник-началник Гуди? Фактът, че някои ченгета могат да бъдат прекалено груби или непрофесионални, не представляваше новост за нея, но тя не бе съгласна да се примири с това. Уест приближи към двете застаряващи и недоволни от работата си ченгета. Застана пред Смит и си припомни сержантските дни, когато трябваше да работи с дървета като него. Смяташе го за толкова долна личност, че не би нахранила дори прасетата си с него.

— Никога вече да не виждам или чувам нещо такова — нареди Уест с нисък тон, който Бразил намираше за ужасяващ.

Тя стоеше достатъчно близо до Смит, за да види наболата му брада и спуканите капиляри, причинени от това, с което той се забавляваше, когато не се намираше в патрулната кола. Очите му я гледаха безжизнено, тъй като мозъкът му отдавна бе загубил способността си да разсъждава.

— Ние сме тук, за да помагаме, а не да нараняваме — прошепна Уест. — Запомни ли? Това се отнася и за теб — обърна се тя към партньора му.

 

 

Нито едно от ченгетата нямаше представа кое е момчето с Уест. Те седнаха в украсената със стършелово гнездо кола и се загледаха в отминаващата „Краун Виктория“. Затворничката зад гърба им тихичко похъркваше.

— Може началник Дева най-после да си е хванала гадже — каза Смит, докато отваряше пакетче дъвки.

— Да — съгласи се партньорът му. — А когато й писне от хлапето, ще й покажа какво изпуска при големите момчета.

Те се разсмяха и потеглиха. След минута радиото съобщи още лоши новини.

— Улица „Бийтис Форд“ хиляда и триста — каза диспечерът. — Някакъв кретен с нож е взел за заложник една линейка.

— Добре че вече сме заети — каза Смит, мляскайки дъвката си.

 

 

Уест извади лош късмет, че Джеръм Суон бе преживял една кофти вечер. Тя бе започнала още преди слънцето да залезе над тази скапана част на града. Уест нямаше откъде да знае за свърталището на крадци в района, познато като „Бейзин“. То се намираше близо до приюта за кучета, накъдето Уест се бе отправила. Затова, когато радиото предаде съобщението, тя се оказа в капан. Първи на местопрестъплението се озоваха две патрулни коли, после пристигна капитан Дженингс с придружителя си, градския съветник Хю Бледсо.

— По дяволите — изруга Уест, когато стигнаха там. — Мамка му!

Тя паркира на тясната тъмна улица.

— Виждаш ли онзи човек, който излиза от колата? Онзи в костюма? Знаеш ли кой е той?

Бразил се протегна към ръчката на вратата, но се спря.

— Знам много добре кой е — отвърна той. — Големият Досадник.

Уест го погледна изненадано. Наистина ченгетата бяха измислили прякор за градския съветник, но не можеше да разбере откъде Анди го знае.

— Не казвай нито дума — предупреди го тя, докато отваряше вратата. — Стой по-далеч. И не докосвай нищо.

Линейката беше паркирана по средата на улицата. Задната й врата беше широко отворена и осветена от синьо-червените полицейски лампи. Полицаите се бяха събрали близо до едната задна гума, за да уточнят плана си за действие. Уест отиде отзад, за да огледа и прецени положението. Бразил я следваше по петите, умирайки от желание да види какво става отпред. Суон се намираше вътре в линейката и размахваше хирургическа ножица. Очите му приличаха на кървави жълтъци, които се изпълниха с ярост, когато полицайката в бяла риза застана пред него.

По главата му имаше кървящи рани от сбиването, в което бе участвал в свърталището, където играеше комар и пиеше евтино вино „Нощен експрес“. След като го вкараха в линейката, той реши, че точно в този момент не му се ходи никъде. Винаги когато го обхванеше подобно настроение, Суон се възползваше от заобикалящата го среда. В този случай той грабна най-близкия опасен предмет и заплаши санитарите, че е болен от СПИН и ще намушка всеки един от тях. Те побягнаха от линейката и повикаха полицията. Всички ченгета бяха мъже, с изключение на оная с големите цици, която го гледаше, сякаш щеше да направи нещо.

Уест веднага схвана проблема. Престъпникът държеше бравата на страничната врата, която водеше към улицата, и единственият начин да бъде заловен беше някой да се качи в линейката. Това не изискваше кой знае какъв план. Уест отиде отзад, за да се уговори с полицаите, все още скупчени до гумата.

— Ще го разсея — каза тя и усети вторачения поглед на Бледсо, който я гледаше, сякаш никога не бе виждал жена в униформа. — В секундата, когато свали ръка от вратата, вие ще го хванете.

Уест се приближи до линейката, направи гримаса и размаха ръка пред очите си.

— Кой е използвал спрей? — извика тя.

— Дори това не го спря — уведоми я едно от ченгетата.

След секунда Уест вече беше в линейката и държеше пред себе си като щит алуминиева носилка. Тя се движеше леко, а устните й мърдаха. Суон очевидно не харесваше думите й. Очите му бяха приковани върху нея, вените по врата му изпъкнаха. Той потръпна и започна да я предизвиква с обиди и погледи. Уест се намираше на половината път от него, когато той се хвърли към нея. Суон бе изсмукан навън, сякаш бе отворил вратата на самолет. Бразил се приближи към тях, за да види какво става. Намери престъпника проснат по очи на улицата, окован с белезници и заобиколен от ченгета. Градският съветник Бледсо наблюдаваше с ръце в джобовете си. Очите му проследиха Уест, която отиваше към колата си. После се насочиха към Бразил.

— Ела тук — нареди му Бледсо.

Анди хвърли безпомощен поглед към Уест, уплашен да не го оставят на мрачната, недружелюбна улица. Помнеше нареждането на Уест да не говори с никого.

— Ти си онзи репортер — заяви Бледсо, когато Анди се приближи до него.

— Не знам дали съм онзи — отговори Анди.

Той просто се опитваше да се държи скромно, но Бледсо изтълкува думите му погрешно. Съветникът реши, че хлапето се прави на тарикат.

— Предполагам, че Супержена току-що ти осигури добра история, а? — запита Бледсо и кимна към Уест, която се качваше в колата си.

Бразил започна да се паникьосва.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Бледсо имаше козя брадичка и обичаше да се плеска с големи количества гел. Беше пастор в баптистката църква на Джеремая авеню. Пулсиращите полицейски светлини се отразяваха в очилата му, докато гледаше втренчено Бразил и бършеше врата си с носна кърпа.

— Позволи ми да ти кажа нещо — продължи той с мазен глас. — Шарлът не се нуждае от хора, които са нечувствителни към човечността, бедността и престъпността. Дори този човек тук не заслужава да се подиграват с него и да му се смеят.

Полицаите отведоха замаяния Суон, който не можеше да си обясни какво се бе случило. Той си прекарваше кротко времето в свърталището и изведнъж бе отвлечен от извънземни.

Бледсо махна с ръка към осветените небостъргачи в далечината, които блестяха като приказно царство.

— Защо не пишеш за това? — запита съветникът.

Звучеше, сякаш искаше Бразил да запише думите му, затова младежът извади бележника си.

— Огледай всичко добро, постиженията. Виж как израснахме. Обявени сме за най-хубавия за живеене град в страната, третия по големина банков център, където са ценени и изкуствата. Хората имат желание да се нанесат тук. Но не, о, не — извика той и потупа Бразил по рамото. — Утре на закуска ще прочета още една потискаща история. Линейка, отвлечена от човек с нож. Новини, целещи да всеят ужас в сърцата на гражданите.

Уест подкара колата и Анди се затича след нея, сякаш щеше да изпусне училищния автобус. Бледсо го изгледа изненадано и раздразнено, защото не бе довършил речта си. Уест знаеше, че съветникът неслучайно е излязъл с полицията същата вечер, когато Анди Бразил, експериментът в обществените връзки на полицията, бе на улицата. Бледсо искаше името му да се появи във вестника и да впечатли бъдещите си избиратели със загрижеността и съпричастието си. „Градски съветник отделя от времето си, за да излиза с патрулиращите“. Заглавието вече беше пред очите й. Тя нервно отвори жабката и потърси хапчетата си против киселини.

Уест спря колата, за да може Анди да се качи. Той дори не дишаше тежко, а тъкмо бе спринтирал над шейсет метра. От подобни гледки винаги й се допушваше.

— Предупредих те да не говориш с никого — каза тя, докато палеше цигарата си.

— А какво трябваше да направя? — негодуващо запита Анди. — Ти ме изостави и не можех да му откажа.

Пътуваха покрай порутени сгради, някои със заковани по прозорците дъски, в които никой вече не живееше. Бразил наблюдаваше Уест и мислеше за епитета „Супержена“, прикачен й от Бледсо.

— Направили са грешка с повишението ти — обади се Анди. — Там, в линейката, наистина се справи страхотно.

Уест бе много добра в подобни схватки в миналото. Взимането на изпита за сержант представляваше първата стъпка към работата с документи и политическата коректност. Уест вярваше, че ако Хамър не бе пристигнала в града, тя щеше да си смени работата.

— Е, разкажи ми — каза Бразил.

— Какво? — запита Уест, като издуха дима от цигарата.

— Какво му каза? — полюбопитства Анди.

— На кого?

— На онзи тип в линейката.

— Не мога да ти кажа.

— Е, хайде де. Каза му нещо, което ужасно го вбеси — настоя репортерът.

— Не — кратко отвърна Уест и изтърси пепелта през прозореца.

— О, я стига. Какво?

— Не казах нищо.

— Не е вярно. Каза.

— Нарекох го „путьо“ — най-после призна тя. — Но не можеш да го отпечаташ.

— Права си — съгласи се Анди.