Патриша Корнуел
Нощен патрул (15)

Глава петнадесета

Уест и Бразил завършиха обиколката си със закуска в „Просто грил“. Анди гледаше с широко отворени очи, готов за нови приключения. Уест беше скапана, а новият ден едва започваше. Тя си отиде у дома за малко и забеляза туба лепило в храстите си. До нея лежеше отворен ловджийски нож. Уест смътно си припомни, че бе чула нещо по радиото за някакъв кретен ексхибиционист в „Лата Парк“. Май ставаше дума и за лепило. Тя прибра в плик вероятните улики с предчувствието, че знае защо са се озовали в двора й. После нахрани Найлс. В девет часа придружаваше Хамър по коридорите на кметството.

— Какво, по дяволите, правиш с кочан за актове в колата си? — запита Хамър, докато вървеше бързо напред.

Нещата бяха стигнали прекалено надалеч. Заместничката й бе изкарала цялата нощ навън, участвайки в преследвания. Беше арестувала хора.

— Само защото съм заместник-началник, това не означава, че не мога да прилагам закона — отговори Уест, като се опитваше да не изостане от Хамър и кимаше на хората, с които се разминаваше по коридора.

— Не мога да повярвам, че пишеш актове и глобяваш. Добро утро. Джон. Бен. Арестуваш разни типове. Здрасти, Франк — поздрави тя още един от градските съветници. — Отново ще се озовеш в съда. А и аз имам нужда от теб. Още днес трябва да ми предадеш кочана си за актове.

Уест се засмя. Това бе най-смешното нещо, което бе чувала от доста време.

— Не, няма отвърна тя. — Какво ми нареди да правя, а? Чия беше идеята да се върна обратно на улицата?

Липсата на сън я караше да се чувства замаяна.

Хамър повдигна ръце отчаяно и влязоха в залата, където кметът бе свикал събрание на градската управа. Мястото беше претъпкано с граждани, репортери и телевизионни екипи. Хората незабавно скочиха на крака, когато двете полицайки влязоха вътре.

— Началник!

— Началник Хамър, какво ще правим с престъпленията в източния район?

— Полицията не разбира черното общество!

— Искаме си обратно кварталите!

— Строим нов затвор, но не учим децата си как да останат вън от него!

— Бизнесът в града е спаднал с двайсет процента, откакто започнаха онези серийни убийства с колите — обади се друг гражданин.

— Какво ще правим по този въпрос? Жена ми е уплашена до смърт.

Хамър застана отпред и взе микрофона. Градските съветници седяха около полирана маса, оформена като подкова, а лъскави месингови табелки с имената им сочеха местата им в градската управа. Всички очи бяха приковани в първия началник на полицията на Шарлът, който караше хората да се чувстват значими, независимо къде живееха или кои бяха. Джуди Хамър беше единствената майка, която някои от тези хора познаваха, заместничката й също беше много готина. Обикаляше из улиците, патрулираше и наистина се опитваше да види какви са проблемите.

— Ще си вземем кварталите обратно, като предотвратим следващото престъпление — заговори Хамър със силния си глас.

Полицията не може да се справи без вашата помощ. Не трябва да се гледа встрани и да се минава покрай нередностите безгрижно. Не трябва вече да се мисли, че това, което се е случило на съседа ви, си е лично негов проблем. Ние сме едно цяло добави тя и се огледа наоколо. — Това, което се случва на вас, се случва и на мен.

Никой не проговори и не помръдна. Очите на хората останаха приковани в нея, докато слушаха истините, които никой от властващите в миналото не им бе казвал. Хората трябваше да си възвърнат улиците, кварталите, градовете, щатите, страните, света. Всеки трябваше да гледа през прозореца си, да върши своя полицейска работа, да се задвижи, когато нещо се случи на съседа му. Да, господа. Надигнете се. Станете като Супермен, бъдете истински християнски войни.

— Давайте напред — каза Хамър. — Помогнете и по-късно вече няма да се нуждаете от нас.

Стаята се изпълни с оживено бръмчене на гласове.

Същата вечер Уест с ирония си припомни за тази реакция, докато тя и Бразил профучаваха в мрачината покрай огромния стадион, изпълнел с побеснели, крещящи запалянковци, дошли да приветстват Ранди Травис. Колата на Уест премина бързо покрай конгресния център и гигантския му екран, на който пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В КУИН СИТИ“. В далечината проблясваха лампи на патрулни коли, които сякаш протестираха срещу новото зловещо престъпление. Бразил не можеше да не се замисли за всичко, което Хамър бе казала тази сутрин. Той се чувстваше ужасно ядосан.

Уест изпитваше страх, който се стараеше да не показва. Как можа да се случи отново? Какво ставаше със специалния отряд, подбран лично от нея, с „Фантомите“, както ги наричаха? Нали уж бяха из улиците ден и нощ, за да хванат убиеца Черната вдовица? Също като Анди тя се замисли за сутрешната пресконференция и откъсите от нея, показани по телевизията. Чудеше се дали тук има нещо повече от съвпадение и дали някой не се подиграва на Шарлът, полицията и гражданите му.

Убийството бе станало на улица „Трейд“, зад рушаща се тухлена сграда, откъдето ясно се виждаха стадионът и електростанцията „Дюк“. Уест и Бразил приближиха към пулсиращите светлини и се отправиха към района, ограден с жълта полицейска лента. Зад нея имаше железопътни линии и нов модел бяла „Максима“. Вратата на шофьора беше отворена, лампата — светната, и аларменият сигнал писукаше. Уест грабна мобифона и отново набра номера на началничката си. През последните десет минути не бе успяла да се свърже с нея, защото Хамър говореше с единия си син, докато другият чакаше на втората линия. Когато Хамър затвори, телефонът й веднага звънна с лоши новини.

Четири минути по-късно тя изфуча бързо от дома си, а Уест сгъна мобифона и го подаде на Бразил. Той го върна в кожената калъфка на колана си, където имаше предостатъчно място, тъй като доброволците не носеха почти никакво снаряжение. Бразил бе доволен да закачи на колана си нещо „законно по пътя“, шарлътски термин, чиято етимология можеше да бъде проследена до боговете от ралитата и ракетите, карани от тях, забранени по шосетата, освен ако не бяха закачени за влекач. Анди завиждаше на това, от което повечето ченгета се оплакваха. Болките в гърба, неудобствата и затрудненията. Дори не му идваха наум.

Разбира се, носеше радиостанция с канали за връзка с всички райони, пейджър, на който никой не звънеше, малък фенер в черен калъф и мобифона на Уест, тъй като, когато бе униформен, нямаше право да носи мобифона на „Обзървър“. Нямаше обаче пистолет и спрей със сълзотворен газ. От колана му не висяха значка, пълнители за пистолети или белезници. Липсваха му голям фенер и кобур, нямаше и ключодържател в самозалепваща се калъфка.

Уест имаше всичко това и повече. Бе здраво натоварена и Найлс можеше да я чуе отдалеч. Минута след минута трикилограмовият абисински котарак чакаше да чуе някакъв звук. Вслушваше се усърдно, за да долови любимото тропане, скърцане и тежки стъпки. Разочарованието му ставаше хронично и му се струваше непростимо. Седеше на перваза над мивката, гледаше и чакаше. Усети, че се с вторачил омагьосано в короната на ЮЕС Банк, която се издигаше над града. В предишните си животи Найлс бе виждал най-великите постройки на всички цивилизации пирамидите, прекрасните гробници на фараоните.

Във фантазиите на Найлс банковият център бе кралят на гигантите — Узбики, украсен със сребърна корона. Според него бе само въпрос на време негово величество да се отърси и освободи от веригите си. Той щеше да се завърти наляво и надясно и да огледа смотаните си съседи. Найлс си представяше как кралят пристъпва бавно и тежко и разтърсва земята. Това възбуди почтителния страх на котарака, защото кралят никога не се усмихваше, а когато слънцето огрееше очите му, те се превръщаха в злато и гледаха всемогъщо, както подобаваше на един монарх. Крал Узбики можеше да стъпи върху „Шарлът Обзървър“ и цялото полицейско управление, също и кметството. Можеше да смачка всички въоръжени полицаи, началниците и заместник-началниците им, кмета и издателя на вестника и да ги превърне в прах.

Хамър излезе от колата си и делово тръгна към детективите и униформените полицаи. Пъхна се под жълтата лента с черен предупредителен надпис, която винаги я изпълваше с ужас, независимо къде я виждаше. Хамър не бе в желаната от нея форма, тъй като имаше наум повече неща от обикновено. Откак бе отправила ултиматума си към Сет, животът й определено се бе влошил. Тази сутрин Сет не стана, а остана в леглото си, като мърмореше за доктор Кеворкян^[1], завещания и клуб „Бучиниш“. Бе мрънкал за това колко глупаво е да се приема, че самоубийството е егоистично действие, тъй като всеки възрастен има право да изчезне.

— О, за бога — каза жена му. — Стани и иди се поразходи.

— Не. Не можеш да ме накараш. Не съм длъжен да бъда в този живот, ако не искам.

Това я бе подтикнало да прибере всички огнестрелни оръжия от обичайните им места. Хамър бе събрала много оръжия през всички тези години в полицията и стратегически ги бе разположила на различни места из къщата. Когато Уест й се обади, не бе успяла да открие местонахождението само на стария си, верен „Смит и Уесън“ 38-и калибър. Хамър бе почти сигурна, че пистолетът трябваше да е в тоалетката в банята й. Поне там го бе прибрала последния път, когато изпразни оръжията и заключи амунициите и сейфа, преди да пристигнат внучетата й.

Хамър имаше доста проблеми. Беше потисната и се мъчеше да се справи с тревогите си от пресконференцията, на която бяха присъствали и представители на националните медии. Политиците бяха това, което мразеше най-много. Те наистина пречеха на съществуванието й. Сто и пет процента разкриваемост на престъпленията. Искаше й се Кахун да бе тук, на това забравено от бога място. Той имаше нужда да види точно такова нещо. Всички подобни на Кахун щяха да се ужасят, да пребледнеят и да изчезнат оттук. Този окървавен, мъртъв бизнесмен нямаше нищо общо с икономическото развитие или туристическата индустрия. Гъстият, зловещ храсталак до железопътните линии, колата под наем, отворена и пищяща аларма, всичко това представляваше действителността.

Хамър не заговори никого, докато приближаваше към мястото на трагедията, а сините и червени лампи огряваха мрачното й сериозно лице. Тя се присъедини към Уест и Бразил, застанали до колата. Доктор Одом постави новия труп в черен найлонов чувал. Облечените в хирургически ръкавици ръце на съдебния лекар бяха окървавени. В очите му се стичаше пот, а сърце то му биеше бавно и силно. През по-голямата част от живота си той бе работил по сексуални убийства, но никога не бе виждал нещо като това. Той бе жалостив човек, но и твърд. Отдавна се бе научил да се сдържа. Тъжната истина беше, че му бе много по-лесно да се държи хладно, когато жертвите бяха жени или очевидни хомосексуалисти, или в някои случаи — чужденци. Чувстваше се по-удобно, когато можеше да категоризира жертвите.

Доктор Одом все повече се съмняваше в теорията си за тези серийни гей убийства. Този път жертвата бе петдесет и четири годишният сенатор Кен Бътлърот Рали. Последното нещо, за което докторът би желал да намекне, бе, че обичаният черен лидер е обратен. Също така доктор Одом знаеше от собствен опит, че хомосексуалните политици нямаха навика да обикалят из улиците и да търсят момчета. Те ходеха в обществените паркове и тоалетни, тъй като винаги можеха да се закълнат, че са били там не за да се предлагат или канят някого, а само за да си свършат работата.

Доктор Одом дръпна ципа на чувала и закри яркооранжевия пясъчен часовник. Погледна към Хамър и поклати глава, после се изправи. Гърбът го болеше ужасно. Бразил гледаше към колата и държеше ръце в джобовете си, за да е сигурен, че няма случайно да пипне нещо и да остави отпечатъците си. Можеше дори да се превърне в заподозрян. Все пак той случайно се оказваше в района всеки път, когато се появяваше някой от тези трупове. Анди нервно се огледа наоколо и се зачуди дали и някой друг би могъл да се досети за същото. Доктор Одом делово съобщаваше на Хамър и Уест мнението си.

— Това е кошмар — каза съдебният лекар. — Мили боже!

Той свали ръкавиците, без да е сигурен какво точно да напрани с тях. Огледа се, търсейки къде да ги изхвърли, и срещна погледа на Дени Райнс. Кимна му и едрият хубав мъж се приближи към тях с екипа си. Райнс намигна на Уест, поглъщайки с очи сексапилната й фигура, облечена в униформа. Тази жена изглеждаше невероятно. Хамър също не беше лоша. Очите на Бразил се приковаха върху Райнс. Анди изпита странно чувство, докато наблюдаваше как прекалено мускулестият санитар оглежда Уест и Хамър. Репортерът не бе сигурен какъв точно е проблемът, но внезапно усети тревога. Поиска му се да застане пред Райнс и да го предизвика да започне нещо, което той да довърши, или поне да може да му нареди да напусне мястото.

— Е, вече е ваш — продължи доктор Одом. — Няма да съобщавам нищо на пресата. Никога не го правя. Всяко изявление ще трябва да излезе от вас.

— Тази вечер няма да съобщаваме нищо — решително каза Хамър. — Не и докато не се уверим напълно в самоличността му.

Тя обаче не се съмняваше. Шофьорската му книжка беше на пода на колата. Хамър веднага позна внушителното лице на сенатора, посивялата му коса и брада. Сенаторът не бе мъртъв от дълго време и по него нямаше отоци и допълнителни наранявания. Не изглеждаше много по-различен от последния път, когато Хамър го бе видяла ма един прием в „Майърс Парк“. Тя се чувстваше ужасно разстроена, но не го показваше. Хамър приближи към Бразил. Той обикаляше около колата и си водеше бележки.

— Анди — каза тя и го докосна по ръката. — Сигурна съм, че не е нужно да ти казвам колко деликатен въпрос е това.

Бразил застина, вторачен в нея, сякаш тя бе причината, поради която хората ходеха на църква всяка неделя. Тя бе Господ. Хамър се оглеждаше разсеяно, когато погледът й попадна на черното кожено куфарче със златни инициали. То лежеше на задната седалка, отворено, също като малкия куфар и пътническия сак, а целият багаж бе изваден и разпилян. Хамър направи наум списък, който включваше ключове, калкулатор, самолетни билети, мобифон, химикалки, хартия, бележник, бонбони, презервативи, обувки, чорапи и шорти, всички разпръснати от жестока, безсърдечна ръка.

— Сигурни ли сме, че това е сенаторът? — запита Бразил.

Хамър отново го изгледа разстроено.

— Не напълно, затова още недей да разкриваш нищо.

— Добре — съгласи се той. — Стига да не дадете историята на някой друг.

— Никога. Ти вършиш каквото трябва, аз също — каза тя обичайното. — Обади ми се утре към пет следобед. Ще ти дам пълни обяснения.

После тя си тръгна. Очите му я проследиха, докато се отдалечаваше от местопрестъплението и вървеше бързо към колата си. Телевизионни екипи, радиорепортери и тълпи вестникари се хвърлиха към нея. Тя им махна, без да проговори, и се качи в колата си.

Бразил се разходи още малко, ужасно разстроен, без ясно да осъзнава причината за това, и се приближи към мястото, където бе убит сенаторът. Райнс и другите санитари носеха трупа към линейката, а полицейският пикап влекач идваше, за да откара колата до полицейското управление.

Линейката даде на заден ход и потегли към моргата, докато камерите заснемаха грижливо всичко. Брент Уеб наблюдаваше Анди със завистлив поглед. Не бе справедливо Бразил да се радва на специално отношение и да се мотае с фенер в ръка по местопрестъплението, сякаш там му беше мястото. Привилегированото му положение щеше скоро да отиде на кино. Брент знаеше това. Телевизионният репортер поглади идеалната си коса и намаза устните си с балсам. После погледна искрено към камерата и разказа на света за последната трагедия, докато пътуващият към Норфолк товарен влак прогърмя покрай тях.