Патриша Корнуел
Нощен патрул (23)

Глава двадесет и трета

Докато не се прибра у дома и не се заключи в спалнята си за през нощта, Уест не се сети, че ще трябва да навие будилника. Едно от най-големите удоволствия в живота й бе да не става рано в неделя сутрин или поне докато Найлс не пожелае това. После си пиеше кафето бавно и четеше вестник или мислеше за родителите си, отправили се към баптистката църква, недалеч от салона на Полин, където майка й си правеше косата всяка неделя в десет часа. Уест винаги се обаждаше на родителите си в неделя, обикновено когато сядаха на масата да вечерят и си мислеха колко щеше да е хубаво, ако нейното място не беше празно.

— Страхотно — промърмори тя на себе си, грабвайки една бира и поглеждайки Найлс, който седеше на перваза над мивката. — Значи ще трябва да стана в осем и половина. Можеш ли да повярваш?

Тя се опита да разбере какво гледаше Найлс. От тази част на Дилуърт Уест не можеше да види нищо от града, на който служеше, с изключение на короната на банковия център. Тя си помисли, че напоследък Найлс се държи доста странно. Седеше на същото място всяка вечер, вторачен навън, сякаш беше затворник, който иска да си отиде у дома.

— Какво гледаш? — попита го тя, като погали копринената козина по гърба му.

Найлс не реагира. Продължи да гледа напред като в транс.

— Найлс? — разтревожи се Уест. — Какво има, бебчо? Добре ли си? Или пак си ми ядосан? Така ли е?

Тя въздъхна и отпи от бирата.

— Иска ми се да ме разбираш по-добре. Работя усилено, правя всичко възможно да ти осигуря безопасен и хубав дом. Знаеш, че те обичам, нали? Трябва да помислиш малко и за мен. По цял лен съм навън — каза тя и посочи към прозореца. — И какво? Ти си тук. Това е твоят свят, което означава, че не виждаш нещата по същия начин като мен. Ядосваш се, защото ме няма. Не е справедливо. Искам сериозно да си помислиш по въпроса, ясно ли е?

 

 

Думите на господарката му звучаха като бръмчене на насекоми или тихото мърморене, което долитате от радиото на нощното шкафче. Найлс не я слушаше, а седеше вторачен в самотния крал Узбики, който също гледаше към него. Найлс бе призован. Царството на узбиките бе заплашено от бедствие и само Найлс можеше да помогне, защото само той слушаше. Всички други поглеждаха към могъщия крал и му се подиграваха, като мислеха, че добрият монарх не ги чуваше. Те, хората, бяха пожелали идването на Негово Величество. Те бяха поискали неговите детски градини и палати, възможностите за кариера и богатството му. После започнаха да завиждат на могъщото му и величествено присъствие. Някои от тях крояха да завземат властта му, което само Найлс можеше да предотврати.

 

 

— И така значи — каза Уест и отвори нова бира, докато смахнатият й котарак продължаваше да гледа през прозореца, — преследвам го аз по магистралата със сто и четиридесет километра в час. Можеш ли да повярваш? Ако питаш мен, сега трябваше да е в затвора.

Уест отпи и се зачуди дали да не хапне нещо. За първи път от години насам не беше гладна. Чувстваше се замаяна и превъзбудена. Замисли се колко кафета бе изпила днес и дали те не й създаваха проблем. Не беше така. Хормони, реши тя, макар да знаеше, че чудовището вече не вилнееше и бе потеглило да се скрие в пещерата си до настъпването на новото пълнолуние.

Крал Узбики пестеше думите си и Найлс трябваше да е нащрек, за да не пропусне казаното. Кралят ставаше най-приказлив по време на изгрева и залеза, когато прозорците проблясваха в бяло и златно. Нощем само червената светлинка на короната намигаше на Найлс. Тик-тик-тик. След едва забележима пауза идваха още три намигания, после всичко се повтаряше. Това продължаваше от седмици. Найлс знаеше, че кодът го насочва към враг от три срички, чиито армии в момента маршируват към града, управляван от крал Узбики.

— Е, щом ще се държиш така — каза Уест недоволно, — аз ще отида да изпера.

Стреснат, Найлс се протегна и я загледа с кривогледите си очи, докато в главата му бушуваше буря. Какво му беше казал кралят? Какво, какво? По-рано вечерта, докато Найлс гледаше как Узбики му изпраща сигнали със слънцето, кралят бе дал знак раздразнено, завъртайки светлината около сградата отново и отново, също както правеше голямата бяла кутия на господарката му, когато тя переше. Съвпадение ли бе това? Надали. Найлс скочи от перваза и последва собственицата си към пералнята. Козината на гърба настръхна, когато тя бръкна в джоба на панталона си и извади парите, преди да сгъне дрехите и да ги пъхне в машината. Нови видения избухнаха в главата на Найлс. Той енергично се отърка в крака на господарката си, облиза я, а после заби нокти в бедрото, опитвайки се да й обясни.

— Мамка му! — изруга Уест и отърси котарака от себе си. — Какво, по дяволите, ти става?

 

 

Бразил лежеше в спалния чувал на пода на новия си необзаведен апартамент. Имаше главоболие и го мъчеше ужасна жажда. Беше пил два дни и това го уплаши. Вероятно майка му бе започнала по същия начин, а той вървеше по стъпките й. От модерния интерес към генетиката в наши дни знаеше, че може да е наследил склонността на майка си към самоунищожение. Анди се ужаси, когато осъзна това. Срамуваше се от държането си и мислеше, че Уест само се бе отнесла снизходително с едно пияно хлапе и изпълнението никога нямаше да се повтори.

Лежеше неподвижно с ръце под главата си, загледан в тавана. Лампите бяха угасени и свиреше тиха музика. През прозореца му се виждаше банковият център, който почти докосваше луната. На върха му премигаше червена лампа. Бразил се загледа разсеяно, докато ужасяващ образ не се появи в мислите му. Утре щяха да станат две седмици от последното убийство на Черната вдовица.

— Господи — възкликна той и се надигна, изпотен и задъхан.

Срита чаршафите и се изправи. Заразхожда се нервно из стаята. Пи вода и застана насред голата кухня, загледан в небостъргача, като мислеше усилено и се тревожеше. Някъде навън имаше друг бизнесмен, който щеше да се превърне в жертва. Само да имаше някакъв начин да предотврати това. Къде ли се намираше сега убиецът? Какво си мислеше долното копеле, докато зареждаше пистолета си? Вероятно мозъкът му бе изпълнен със зловещи идеи, докато плетеше паяжината си някъде из „Петте точки“ и чакаше следващата кола под каем да влезе невинно в града.

 

 

Найлс упорито следваше Уест из къщата. Тя бе убедена, че котаракът е откачил. Знаеше, че има такава опасност при сиамските и абисински котки, кривогледите същества, които обитаваха света от хиляди години. Той се въртеше между краката й, спъна я на два пъти и тя го срита.

Котаракът изскимтя, но продължи да упорства. После се ядоса. Още един шут и си свършена, помисли си той. Уест го срита и го изпрати под леглото. Той се притаи на пода с помръдваща опашка. Изчака господарката му да свали обувките и чорапите си, после се изстреля напред и захапа мекото място над петата й, точно до костта. Знаеше, че боли, защото го бе пробвал и преди. Уест го гони из къщата около десет минути. Той бягаше уплашено, защото бе усетил убийствения й гняв. После се върна под леглото и остана там, докато Уест се измори и реши да спи. Найлс се измъкна предпазливо и се върна в кухнята. Сви се на перваза, където неговият любим, мил крал го надзираваше през тъмните, самотни нощи.

На сутринта валеше дъжд. Противният будилник иззвъня и стресна Уест. Тя изстена от нежелание да стане. Тежки дъждовни капки удряха по покрива. Идеално време за спане. Защо трябваше да става? Спомени за Бразил и изоставеното му БМВ, за Найлс и смахнатото му държане снощи я потиснаха и развълнуваха в същото време. Странна история. Уест дръпна завивката до брадичката си. В мислите й нахлуха странни образи, които някак си бяха свързани със съня й. Когато лежеше абсолютно неподвижно, почти можеше да усети ръцете и устните на Бразил върху себе си. Почувства се ужасена и остана в леглото дълго време.

Найлс, почувствал се на свобода за известно време, се промъкна в пералното помещение. Интересуваше го голямата бяла кутия с мокри дрехи в нея. Върху нея бяха оставени няколко банкноти и монети. Котаракът, измислил нов начин да предаде на господарката си съобщението на крал Узбики, подскочи върху пералнята. Разбира се, той бе убеден, че собственицата му щеше да направи нещо относно това, което заплашваше краля. Тя щеше да се задейства, издокарана в страхотния си костюм, украсен с кожа, метал и опасни играчки. Найлс бе убеден, че точно така трябва да постъпи. Кралят го бе помолил да предаде информацията на господарката си. Тя щеше да уведоми другите водачи. Щяха да призоват войските и да спасят краля и поданиците му.

В продължение на пет минути Найлс се мъчи да отвори пералнята. Най-после успя, пъхна лапа вътре и извади чифт мокри бикини. Стисна със зъби петдоларова банкнота и скочи на пода, развълнуван и сигурен, че господарката му ще се зарадва. Не беше прав. Уест никак не се зарадва да го види. Тя се надигна вбесено, когато котаракът просна на лицето й мокрите бикини. После се вторачи в тях и в петдоларовата банкнота на леглото. Внезапно потръпна.

— Чакай малко — каза тя на бягащия Найлс. — Върни се. Наистина.

Найлс спря и я погледна замислено. Не й се доверяваше.

— Добре. Мир — обеща Уест. — Нещо става. Не си откачил без причина, нали? Ела и ми кажи.

Найлс усети, че тонът й е честен и дори леко притеснен. Той прекоси стаята и се метна на леглото. Загледа се в нея, докато го галеше.

— Донесе ми чифт бикини и пари — каза тя. — Това означава ли нещо?

Опашката му потръпна, макар и без голям ентусиазъм.

— Има ли нещо общо с бикините?

Опашката му застана неподвижно.

— С бельо?

Никаква реакция.

— Секс.

Отново никакъв отговор.

— Мамка му — измърмори Уест. — Какво друго? Добре, чакай да помисля. Отишъл си до пералнята, отворил си капака, извадил си мокрите бикини. Какво точно си възнамерявал да ми донесеш? Дрехи?

Найлс започна да се отегчава.

— Разбира се, не — поправи се Уест.

Найлс можеше да вземе дрехи отвсякъде, от стола или от пода. Беше се потрудил доста, за да донесе бикините.

— Ровил си из прането — продължи тя.

Найлс трепна.

— Аха, доближаваме се, а? Пране? Това ли е?

Найлс побесня, заподскача и я облиза по ръката. После Уест загледа банкнотата. Нужни й бяха само два пъти, за да разбере, че търсената дума е „пари“.

— Пране на пари — измърмори Уест озадачено.

Найлс не можеше да помогне повече и вярваше, че е изпълнил задачата си. Скочи от леглото и се върна в кухнята. Настани се на мястото си и загледа дъжда, който пречеше на крал Узбики да поздрави верния си поданик. Найлс се разочарова.

Уест закъсняваше. Тя изфуча през вратата, но веднага се върна, забравила най-важното — малката кутия, която откачи от собствения си телефон. После се понесе по източния булевард и зави към „Удлоун“. Бразил, облечен в яке с качулка, я чакаше на паркинга, защото не искаше Уест да види малкия му необзаведен апартамент.

— Здрасти — каза той и се качи в колата.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Уест, без да го погледне. — Котаракът ми е откачил.

Страхотно начало, помисли си Бразил недоволно. Той мислеше за нея, а тя — само за котката си.

— Какво му има? — попита младежът.

Уест напусна паркинга и гумите на колата й изсвистяха по мократа улица. Бразил се държеше, сякаш нищо не се бе случило. Това просто потвърждаваше мнението й, че всички мъже са еднакви. Предполагаше, че за него проучването на интимните й части не бе по-различно от разглеждането на списание с голи жени. Просто една тръпка, преминаваща бързо, както ако подходят човек седне в скута ти, когато колата е претъпкана.

— Просто се е смахнал — отговори Уест. — Гледа през прозореца непрекъснато. Вади разни неща от пералнята. Хапе ме. Издава странни звуци.

— Никога досега ли не се е държал по този начин? — като истински психолог запита Бразил.

— Никога.

— А какви звуци издава?

— Мяу-мяу-мяу. После млъква и почва отначало. Винаги три срички.

— Струва ми се, че Найлс се опитва да ти предаде някаква информация, а ти не го слушаш. Вероятно иска да ти покаже нещо, което е под носа ти, но или си прекалено заета с друго, или не искаш да го чуеш.

— Ти пък откога стана котешки психолог? — изгледа го Уест и отново изпита онова странно замайване.

Анди сви рамене.

— Тук става дума за психологията на хора и на животни, наречи я както искаш. Ако си направим труда да видим действителността от гледната точка на другия, ако проявим известно търпение към него, можем да постигнем нещо.

— О, я стига — прекъсна го Уест, подминавайки отбивката.

— Току-що подмина отбивката. И какво искаш да кажеш с това „я стига“?

— Със сигурност си поизгладил речта си, момче — засмя се тя неприятно.

— Ако случайно не си забелязала, не съм момче — отвърна той и за първи път осъзна шокирано, че Вирджиния Уест се страхуваше. — Пълнолетен съм и не произнасям речи. А ти сигурно си се сблъсквала с прекалено много лоши хора.

Това наистина я развесели и накара да се засмее. Дъждът заваля по-силно и тя включи чистачките. Бразил я наблюдаваше с лека усмивка, макар да не знаеше какво я развесели толкова.

— Сблъсквала съм се с лоши хора — повтори тя задъхано. — Какво работя, за бога? Да не би да работя в сладкарница, да сервирам сладолед или да подреждам цветя?

— Нямах предвид само това, което работиш — възрази Бразил. — Лошите хора, с които се сблъскваш в полицията, не могат да те наранят. Това могат да направят само близките ти. Нали разбираш, приятелите и семейството ти.

— Да. Прав си. Знам — най-после се успокои тя и му хвърли бърз поглед. — Но ти не знаеш. Не знаеш абсолютно нищо за мен и за всички гнусотии, на които съм налитала тъкмо когато най-малко го очаквам.

— Точно затова не си омъжена или близка с никого — каза той.

— Точно затова сега ще сменим темата. Пък и ти не си човекът, който има право да говори за тези неща — каза тя решително и усили звука на радиото.

 

 

Хамър наблюдаваше дъжда през прозореца на болничната стая. Ранди и Джъд седяха сковано на столовете до леглото на баща си, вторачени в мониторите, наблюдаващи всяка промяна в пулса и поемането на кислород. Вонята се влошаваше с всеки изминал час. Моментите, когато Сет идваше в съзнание, приличаха на леки семенца, понесени от въздуха, които не отиваха никъде и не се приземяваха. Беше унесен и никой не знаеше дали осъзнава присъствието на семейството си. За синовете му това беше особено неприятно. Старата история продължаваше. Баща им отново не ги забелязваше.

Дъждът биеше по стъклата, които изглеждаха сиви в мрачния ден. Хамър остана в същата поза цяла сутрин. Кръстосани ръце, облегнато на прозореца чело, понякога замислена и молеща се през цялото време. Молитвите й към Бога не бяха само за съпруга й. Всъщност тя повече се тревожеше за себе си. Знаеше, че е на кръстопът и й предстои нещо ново. Чудеше се дали ще може да се справи с това ново нещо без помощта на Сет, която бе получавала през всички тези години. Децата й си бяха отишли. Скоро щеше да е сама. Нямаше нужда да чуе това от специалист. Сама виждаше зловещото скапване на тялото на мъжа си.

Ще направя всичко, което поискаш — обърна се тя към Всемогъщия. — Каквото и да е. Всъщност какво ли значение има? Определено не съм добра съпруга. Аз съм първата, която ще признае, че не съм постигнала големи успехи в това отношение. Вероятно не съм била и много добра майка. Затова искам да наваксам сега. Разбираш ли? Просто ми кажи какво да направя.

Всемогъщият, който отделяше на Хамър повече време и бе много по-привързан към нея, отколкото тя мислеше, със задоволство изслуша молитвите й. Имаше специални планове за нея. Не сега, а когато настъпеше подходящият момент. Хамър щеше да се увери в това. Наистина щеше да е впечатляващо.

Докато течеше тази безмълвна размяна на думи, Ранди и Джъд погледнаха към майка си. Забелязаха отпуснатата на прозореца глава и това колко неподвижна бе майка им, която обикновено не оставаше на място повече от минута. Завладени от огромната си обич и уважение към нея, те се надигнаха едновременно. Приближиха се до майка си и я прегърнаха.

— Всичко е наред, мамо — мило каза Ранди.

— Ние сме тук — увери я Джъд. — Иска ми се да бях станал някои известен адвокат, лекар или банкер, за да си сигурна, че ще се погрижим за теб.

— Аз също — тъжно се съгласи Ранди. — Но ако не се срамуваш прекалено много от нас, поне ще бъдем най-добрите ти приятели. Съгласна ли си?

Хамър избухна в сълзи. Тримата се прегърнаха и останаха така, докато сърцето на Сет постепенно отслабваше ритъма си, защото не можеше да издържи повече, или защото някъде в себе си Сет Бриджис осъзна, че вече може да се оттегли. Почина в единайсет и единайсет минути. Машините и лекарският екип този път не можаха да го върнат към живота.