Патриша Корнуел
Нощен патрул (5)

Глава пета

В стаята на архива на „Обзървър“ Бразил също преглеждаше стари статии. Учудващо колко малко бе писано за Вирджиния Уест през изминалите години. Той прехвърли късите истории и черно-белите снимки, направени отдавна, когато косата й била дълга и пъхната под полицейската й шапка. Уест била първата жена, избрана за „Млад полицай на годината“, и това страхотно го впечатли.

Библиотекарката също беше впечатлена. Тя поглеждаше към Анди Бразил през секунда, а сърцето й затуптяваше по-бързо винаги когато той влизаше в светилището й, което бе доста често. Никога не беше виждала репортер, който да проучва историите си така задълбочено, както Анди. Без значение за какво пишеше, Бразил винаги проверяваше нещо или задаваше въпроси. Особено приятно й бе, когато заставаше пред спретнатото й бюро и я заговаряше. Бе работила като училищна библиотекарка, преди да започне тук след пенсионирането на мъжа си. Казваше се госпожа Бут. Минаваше шейсетте и вярваше, че Бразил е най-красивото човешко същество, което някога бе виждала. Беше приятен и любезен и винаги й благодареше.

Анди бе шокиран, когато прочете, че Уест е била простреляна. Не можеше да повярва. Започна да прелиства страниците бързо, любопитен да научи повече подробности, но глупакът, който бе написал статията, бе изпуснал чудесната възможност за страхотна история. По дяволите! Всичко, което Анди разбра, бе, че преди единадесет години, когато Уест била първата жена детектив в отдел „Убийства“, получила информация от един доносник. Ставало дума за престъпник, когото Уест търсела. Съобщили й, че в момента се намирал в „Престо грил“. Докато полицията и Уест пристигнат обаче, той си бил тръгнал. Очевидно по-късно повикали Уест за някакво престъпление в същия квартал. Извършителят бил същият човек, но вече бил ужасно пиян и раздразнен. Започнал да стреля в мига, когато Уест се появила. Тя го убила, но преди това той успял да я простреля. Бразил умираше от желание да я разпита подробно за случая, но знаеше, че няма смисъл. Научи само, че куршумът наранил лявото й рамо. Всъщност раната не била дълбока. Искаше да я попита дали куршумите са така горещи, както бе чувал. Дали тъканта около раната е била лошо обгорена? Много ли е боляло? Дали е паднала, или смело е приключила битката, без дори да осъзнае, че е ранена, докато не е видяла окървавената си ръка, както става по филмите?

На следващия ден Бразил подкара към Шелби. Благодарение на успехите си в тениса бе чувал за този малък, хубав град в област Кливлънд, откъдето произхождаше Бък Арчър, приятел на Боби Ригс, който бе победен от Били Джийн Кинг^[1] в „Битката на половете“. Гимназията „Шелби“ бе добре поддържан тухлен комплекс и общежитие, където ученици с много пари се готвеха за колежите в големите градове като Чапъл Хил и Рали. Околностите се състояха от ниви и селца с имена като Латимър и Бойлинг Спрингс. БМВ-то на Бразил премина покрай тенискортовете, където тренираше младежкият отбор. Хлапетата биеха сервиси и си подаваха къси удари, запотени и изморени от усилената игра.

Треньорът стоеше до оградата с бележник в ръка, издокаран в бял панталон, бяла риза, безформено кепе и с дебел слой крем на носа. Всичко по него бе старомодно и овехтяло.

— Движи си краката! Движи! Размърдай се! — извика той на едно момче, което никога не би могло да се раздвижи бързо. — Да не виждам краката ти да спират!

Момчето беше с наднормено тегло и носеше очила. Мръщеше се и очевидно бе скапано от умора. Бразил си спомни безкрайните страдания, причинени от амбициозни треньори и изтощителни упражнения. Но той винаги бе успявал във всичко, с което се захванеше, и сега почувства съжаление към това хлапе и желание да поработи с него и евентуално да го поободри.

— Добър удар — извика той, когато момчето успя да уцели топката и да я прати над мрежата.

Хлапето пропусна следващия удар, докато се оглеждаше и търсеше привърженика си зад зелената ограда. Треньорът спря обиколката си и се загледа в русия, атлетичен младеж, който вървеше към него. Вероятно търсеше работа, но треньорът не се нуждаеше от друг човек за тази група, която бе най-скапаната през последните години.

— Треньор Уагън? — запита Бразил.

— Да.

Старият треньор се зачуди откъде непознатият младеж може да знае името му. О, Господи! Сигурно хлапето бе играло в отбора преди няколко години, а Уагън не можеше да си спомни. Това се случваше все по-често, но нямаше нищо общо с „Джони Уокър“.

— Аз съм репортер от „Шарлът Обзървър“ — бързо и не без гордост се представи Бразил. — Пиша статия за една жена, която е играла в отбора на момчетата преди доста време.

Напоследък Уагън наистина трудно си припомняше миналото, но никога не би забравил Вирджиния Уест. В „Шелби“ тогава нямаше момичешки отбор, а тя бе прекалено добра, за да не й обърнат внимание. Това бе създало истински ад. Отначало управата не искаше и да чуе за подобна идея. Това й попречи да влезе в отбора през първата година, докато Уагън се бореше със системата заради нея. През втората година най-после й дадоха възможност. Тя имаше най-силния женски удар, който Уагън някога бе виждал. Всички момчета бяха влюбени в нея и се опитваха да я ударят с топката винаги когато имаха възможност.

Тя не загуби нито един мач през трите години, когато игра тенис за треньор Уагън. В „Шелби Стар“ публикуваха няколко материали за нея, а после и в „Обзървър“, когато спечели градските и районни мачове. Уест достигна до полуфиналите на щатските състезания, където бе победена от Хап Кор, който сложи край на кариерата й като тенисист. Бразил намери статиите на микрофилм, когато се върна във вестника. Той жадно прегледа всички статии, завладян от любопитство, като грижливо си водеше бележки.

 

 

Перверзницата също бе завладяна от чувствата си, но дотук сходството между нея и Бразил свършваше. Тя седеше отпусната на креслото в мрачната всекидневна на къщичката в Дилуърт, където живееше сама, недалеч от дома на Вирджиния Уест. Двете жени не се познаваха. Извратената бе вдигнала крака на кафявата мушамена табуретка, беше свалила бикините си и дишаше тежко. За нея нямаше никаква информация, но хората от ФБР биха я профилирали като бяла жена между четиридесет и седемдесет години, тъй като женското либидо не намаляваше така рано както мъжкото. Всъщност психолозите бяха забелязали, че жените започват да откачат горе-долу по същото време, когато естрогенът им свършваше.

Поради тази причина специален агент Гил Бърд от Куантико, който работеше по серийни убийства, би определил възрастта на жената между четиридесет и петдесет, когато биологичният часовник тиктакаше само във фантазията й. Периодите й представляваха просто краят на едно бреме. Тя всъщност не желаеше Бразил. Само си въобразяваше, че го иска. Желанието й бе много по-сложно. Бърд вероятно би могъл да го обясни, ако беше официално поканен да работи по случая.

Специален агент Бърд би заключил, че е настъпило време за разплата. За всички тези години, през които жената е била лъгана, пренебрегвана, нежелана и нехаресвана. Като млада тя работеше в кафене „Гарднър Уеб“, където баскетболистите, особено Ърни Пресли, вечно сумтяха и не поглеждаха към нея, сякаш бе по-скучна и непривлекателна от мазните бъркани яйца и овесените ядки, които си поръчваха. Анди Бразил щеше да се отнася с нея по същия начин. Нямаше нужда да го познава добре, за да докаже правотата си. На този етап от скучния си живот тя предпочиташе да се забавлява с него по собствения си извратен начин.

Щорите бяха спуснати, телевизорът работеше тихо и показваше стар филм с Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси. Жената шептеше задъхано в слушалката, произнасяйки думите бавно и провлечено.

— Видях те да шофираш. Да сменяш скоростите. Нагоре и надолу с висока скорост…

Властта й над него беше най-вълнуващото нещо, което бе изпитвала в скапания си живот. Едва се сдържаше, когато си помислеше за унижението му. Контролираше го така пълно, сякаш младежът бе куче или риба в аквариум. Сърцето й заби възбудено, когато на другия край на линията настъпи тишина, а Катрин Хепбърн влезе в спалнята, облечена в сатенен халат. Каква невероятна хубост. Перверзницата я мразеше и искаше да смени канала, но нямаше свободна ръка.

— Начукай си го — най-после се обади Бразил. — Имаш позволението ми.

Жената не се нуждаеше от позволение.

 

 

Пакър прочете последната и най-добра статия на Анди.

— Страхотна е! — развълнувано каза той. — Чудесна работа си свършил! „Дивата Уест“! Адски ми харесва.

Пакър се надигна от стола, който бе придърпал до бюрото на Бразил. Напъха бялата си риза в панталона и го повдигна нагоре. Носеше вратовръзка на червени и черни райета, която никак не беше елегантна.

— Изпрати я. Ще бъде на първа страница — каза Пакър.

— Кога? — развълнувано запита Анди, който никога не бе получавал първа страница.

— Утре — успокои го Пакър.

През нощта Бразил работи върху първото си пътно произшествие. Беше в униформа и държеше бележник, към който бяха закачени нужните формуляри. Случката бе много по-сложна, отколкото човек можеше да предположи, макар щетите да не надхвърляха петстотин долара. Очевидно жена в тойота пътувала по „Куинс Роуд“, докато мъж в хонда шофирал също по „Куинс Роуд“ в онази скапана част от града, където се пресичаха две улици с едно и също име.

 

 

Перверзницата седеше наблизо в колата си и слушаше полицейския скенер и гласа на Бразил. Тя обмисляше как да привлече вниманието му, когато младият полицай започна да жестикулира усърдно, красив като бог в тъмносинята си униформа с блестящ метал по нея. Тя се загледа в жертвата си, докато преминаваше покрай оранжевите пътни знаци, искрящи в нощта, и пресичаше „Куинс“, шофирайки на запад пак по „Куинс“.

 

 

Улиците с еднакви имена се дължаха на бързото нарастване на града и напомняха за глупавите действия на родители, които кръщават детето си на себе си, независимо от пола му или от това дали и първите им три деца са кръстени със същото име. „Куинс“ и „Куинс“, „Провидънс“ и „Провидънс“, „Сардис“ и „Сардис“, списъкът беше безкраен и Майра Първис никога не успя да се ориентира. Знаеше, че ако завие от „Куинс Роуд Уест“ по „Куинс Роуд Ийст“, а после продължи по „Куинс Роуд“ към ортопедичната клиника, можеше да посети брат си.

Тя тъкмо се бе отправила натам в тойотата си, когато стигна до онази отсечка, която мразеше силно, близо до парк „Еджхил“, където бе доста тъмно, тъй като дневната светлина вече я нямаше. Госпожа Първис работеше като управителка на мексиканския ресторант „Ла Пез“ на площад „Фентън“. Преди малко бе приключила работа и се чувстваше доста изморена. Нямаше никаква вина за това, че „Куинс“ пресече „Куинс“ и сивата хонда, която едва се виждаше, налетя на нея.

— Мадам, не видяхте ли знака „Стоп“? — попита младото ченге.

Майра Първис се ядоса. Миналият февруари бе навършила седемдесет години и вече не можеше да търпи чуждите дивотии.

— На азбуката на Брайл ли е? — заядливо се обърна тя към малкия фукльо в синя униформа с бяло торнадо на пагоните.

Символът й напомни за онова, с което почистваше пода в кухнята преди години. Как ли се казваше? Не можеше да си спомни. Господи, това се случваше все по-често.

— Искам да отида в болница — оплака се мъжът в хондата. — Боли ме вратът.

— Лъже като циганин — каза Майра Първис на ченгето.

После го огледа внимателно и се зачуди защо младежът не носеше никакви железа по себе си, освен някаква скапана свирка. Какво щеше да прави, ако някой започнеше да стреля по него?

 

 

Заместник-началник Уест не излизаше често, за да проверява хората си, но сега беше в настроение. Шофираше бавно из мрачните улици и слушаше гласа на Бразил по радиото.

— Едното лице иска транспорт до здравния център на Каролина — съобщи Бразил.

Уест го видя в далечината, но той бе прекалено зает с попълването на протокола, за да я забележи. Тя заобиколи кръстовището, докато Анди се трудеше усърдно и разпитваше хората в едва пострадалите коли. Пътни знаци отбиваха движението, а лампите на полицейската кола се въртяха. Лицето на младежа изглеждаше призрачно на синьо-червената светлина, но той се усмихваше, докато помагаше на заядливата старица в тойотата. Бразил вдигна радиото към устата си и заговори в него.

 

 

Репортерът отбеляза КНО за „Край на обиколката“ и подкара към вестника. Имаше си ритуал, за който малко хора знаеха. Реши да му се наслади, след като приключи кратката статия за проблемите с движението в Шарлът. Тръгна по ескалатора, взимайки по три стъпала наведнъж. Работниците в печатната зала бяха свикнали с него още преди месеци и нямаха нищо против да го виждат в шумния си район, натъпкан с огромни машини. Той обичаше да наблюдава как двестате топа хартия летяха по конвейерите, отправяха се към сгъвачите и накрая потегляха вън от залата, предназначени за будките и пощенските кутии. И във всеки от вестниците бе напечатана и неговата статия.

Бразил стоеше в униформата си и наблюдаваше мълчаливо, зашеметен от мощта, която виждаше пред себе си. Бе свикнал да се труди върху курсовите си работи, които отнемаха месеци и се четяха от един човек. Сега написваше нещо за дни или дори минути, а милиони хора проследяваха всяка дума. Не можеше да го проумее. Поразходи се наоколо, като избягваше движещите се части на машините, мокрото мастило и куповете, в които можеше да се спъне. А през цялото време оглушителният шум изпълваше ушите му като торнадо в шестата нощ преди седмия ден от създаването на кариерата му.

На следващата сутрин — неделя — беше студено и валеше. Уест издигаше висока дървена ограда около двора си на „Елмхърст Роуд“ в стария квартал Дилуърт. Къщата й беше тухлена, с украса от бели дъски. Откак я бе купила, вечно поправяше по нещо. Тези ремонти включваха и последния й, най-амбициозен проект, вдъхновен отчасти от шофьорите, идващи от булевард „Юг“, които хвърляха бирени шишета и други боклуци в двора й.

Уест беше напълно мокра от дъжда, но продължаваше да кове, закачила на кръста си колан с инструменти. Държеше пироните в устата си и се освобождаваше от лошото си настроение, когато Дени Райнс, един от помощниците на съдебния лекар, отвори новата порта и влезе в имота й. Носеше джинси и си подсвиркваше весело. Беше едър, хубав мъж, когото работливата жена познаваше доста добре. Тя не му обърна никакво внимание, докато грижливо измерваше разстоянието между две дъски.

— Някой някога казвал ли ти е, че си страхотна? — запита той.

Тя продължи да работи, без да му обърне внимание. Той си спомни първата им среща на едно местопрестъпление. Уест бе повикана там, тъй като отговаряше за отдел „Убийства“, а жертвата беше бизнесмен с оранжева боя по гениталиите и няколко куршума в главата. Райнс хвърли един поглед на заместник-началник Уест и се захласна по нея. Тя извади следващия пирон от устата си и го закова на дъската.

— Мислех си да обядваме заедно — каза Дени. — В „Чилис“.

Райнс се приближи зад нея и я обгърна с ръце. Целуна я по мокрия и леко солен врат. Уест не се усмихна, не отговори на целувката му, дори не извади пироните от устата си. Работеше и мразеше да я притесняват. Той се предаде и се облегна на оградата. Скръсти ръце и я загледа изпод козирката на бейзболното си кепе, от което течеше вода.

— Май си видяла вестника — каза той.

Подхождаше му да изтърси подобно нещо, но Уест не реагира, просто измери следващото разстояние.

— Значи съм прав. Вече познавам знаменитост. Ей такава статия на първа страница — каза той и разпери ръце, сякаш вестникът с историята за Уест в него бе поне три метра. — Страхотна статия. Впечатлен съм.

Тя спокойно продължи работата си.

— Истината е, че научих неща, които дори аз не знаех. Например за училището. „Шелби“. Значи си играла в мъжкия отбор за треньор Уагън? Никога не си губила мач? Жестоко!

Дени бе като омагьосан и не можеше да свали очи от нея. Уест се почувства ограбена и засегната, сякаш някой бе проникнал в най-съкровените й тайни.

— Имаш ли представа как се чувства един мъж, когато види хубава жена с колан с инструменти на кръста? — запита той. — Както когато пристигаме на някое местопрестъпление, а ти си в онази проклета униформа. Започвам да си мисля за неща, за които не е редно да се мисли, когато хората умират. А в момента толкова си падам по теб, че ще се пръсна в джинсите.

Тя заби пирона и погледна към Дени и джинсите му. После пъхна чука в колана. Това беше единственият инструмент, който щеше да се доближи до нея днес.

Обикновено в неделя те обядваха заедно, пиеха мимози и гледаха телевизия в леглото. Райнс вечно разправяше подробно за местата, където са го викали през уикенда, сякаш Уест не виждаше достатъчно кръв и страдания в работата си. Дени беше сладък, но доста отегчителен.

— Ходи да спасяваш някого и ме остави на мира — посъветва го тя.

Усмивката и закачливостта му се изпариха.

— Какво, по дяволите, направих? — тъжно попита той.