Джийн Улф
Ноктите на помирителя (7)

7.
Убийците

Мисля, че моето второ преминаване през тунела, ми отне повече от един час. Нервите ми никога, доколкото си спомням, не са били опънати до такава степен. Всяка стъпка, която правех, сега ми се струваше ужасно изморителна. Разбира се, аз се страхувах. Никога не съм бил наричан страхливец и дори в определени случаи някои хора бяха отправяли критични забележки относно моя кураж, оприличавайки го на безразсъдство. Бях изпълнявал задълженията си като член на братството, без да ми трепне окото, бях се сражавал като войник и бях се катерил по назъбени канари, а на няколко пъти щях да се удавя. Според мен няма съществена разлика между тези, които наричат смели и безстрашни, и тези, които са дамгосани като страхливци, защото вторите се страхуват преди опасността, а първите — след като тя е преминала.

Никой не може да се изплаши особено, когато е изправен пред смъртна опасност. Тогава съзнанието е концентрирано върху самото събитие, върху действията, които трябва да се предприемат, за да се оцелее. Страхливецът си е страхливец, защото носи у себе си своя страх, но понякога хора, които определяме като страхливци, могат да ни изненадат с невероятни прояви на смелост, ако не знаят предварително, че ги грози опасност.

Учителят Гурлойс, когото смятах още като момче за смел и безстрашен човек, бе несъмнено страхливец. По времето, когато Дрот беше капитан на послушниците, Рош и аз се редувахме да служим на учителя Гурлойс и учителя Палемон. Една вечер, след като учителят Гурлойс се прибра в покоите си, ме помоли да му пълня чашата и започна да ми се изповядва.

— Момче, знаеш ли осъдената Ая? Тя е дъщеря на военен и изглежда доста добре. Като послушник имах съвсем ограничени взаимоотношения с осъдените и поклатих отрицателно глава.

— Тя трябва да бъде обезчестена.

Нямах представа за какво говори учителят и кимнах.

— Да, учителю.

— Това е най-голямото унижение за една жена. Или за един мъж. Да бъде изнасилен от инквизитор. — Той докосна гърдите си и отметна глава, за да ме погледне. Имаше невероятно малка глава за такова голямо тяло. Ако носеше риза или сюртук (което той никога не правеше), всеки би си помислил, че са с подплънки.

— Да, учителю.

— Няма ли да предложиш ти да го свършиш вместо мен? Младо момче като теб, пълно със сокове. Само не ми казвай, че не си се окосмил.

Най-после разбрах за какво говореше той и му казах, че не знам дали това е позволено, след като съм само послушник, но ако ми заповяда, несъмнено ще му се подчиня.

— Предполагах, че ще кажеш нещо такова. Тя не е лоша жена, знаеш ли. Но е висока, а аз не ги обичам високите. Имало е някакво ликуващо копеле в тяхната фамилия, може да си сигурен в това. Кръвта сама ще се изповяда, както казват хората, макар че само ние знаем какво наистина означава това. Е, искаш ли да свършиш работата?

Той вдигна чашата си и аз я напълних.

— Ако искате, ще го направя, учителю.

Истината бе, че бях много развълнуван от тази мисъл. Дотогава никога не бях притежавал жена.

— Не, ти не можеш. Това е моя работа. Какво ще стане, ако бъда разпитан? А трябва и да го потвърдя, да подпиша документите учител съм в братството вече повече от двайсет години и никога досега не съм фалшифицирал документи. Предполагам, си мислиш, че не мога да го направя.

Мисълта все още не беше се появила в съзнанието ми, също както и противоположната (че той може би все още е запазил част от своята потентност) по отношение на учителя Палемон, чиято бяла коса, прегърбени рамене и изпъкнали лещи го караха да изглежда все едно е бил грохнал старец през целия си живот.

— Добре, погледни това — каза учителят Гурлойс и се надигна тежко от стола си.

Беше от хората, които можеха да вървят и да говорят разбрано дори и да бяха мъртвопияни. Той уверено тръгна към бюфета, макар и за момент да си помислих, че ще изтърве синия порцеланов буркан, който извади от там.

— Това е рядко и много, ефикасно лекарство — обясни той, вдигна капака и ми показа някакъв кафяв прах. — Винаги действа. Някой ден ще трябва да го използваш, така че по-добре е да знаеш отсега. Взема се само колкото можеш да побереш на нокътя си или на върха на ножа, чуваш ли? Ако вземеш малко повече, няколко дена няма да можеш да излезеш навън.

— Ще запомня това, учителю — отговорих аз.

— Разбира се, това е отрова. Всички лекарства са отрови, но тази е най-добрата, макар че малко повече може да те убие. Не трябва да я вземаш втори път, докато луната не се смени. Разбра ли?

— Тогава ще е по-добре, ако брат Корбиниан претегли дозата, учителю. — Корбиниан беше нашият аптекар и аз го предложих, защото се страхувах, че учителят Гурлойс може да глътне цяла лъжица от праха.

— Но защо? Аз нямам нужда от подобно нещо. — Той ме погледна надменно, затвори буркана и с трясък го сложи на лавицата в бюфета.

— Много добре, учителю.

— Още повече — той ми намигна — че имам и това.

От торбичката на колана си той извади един железен фалос. Дълъг беше около педя и половина и имаше кожен каиш откъм задния край. Хрумна ми мисълта, че виното го е вдетинило и направило наивен като малко дете, което не може да направи голяма разлика между дървения си кон и истинското животно.

— „Обезчестяване“, това е тяхна дума. Това, което виждаш, е мястото, където са ни оставили. — Учителят Гурлойс шляпна с железния фалос по ръката си със същото движение, което маймуночовекът направи, когато ме заплаши с боздугана си. Изпитвах погнуса.

Но едва ли щях да изпитам подобно нещо, ако сега попаднех в същата ситуация. Никога не съчувствах истински на осъдените, защото никога не мислех за тях. Това беше някакъв вид антипатия, която изпитвах към учителя Гурлойс, който въпреки своите размери и сили разчиташе на някакъв съмнителен кафяв прах, и още по-лошо — на железния фалос, който можеше да е отрязан от някоя статуя и навярно наистина беше отрязан от там. И все пак бях го виждал и в други ситуации, когато трябваше да се изпълни заповед, преди осъденият да е умрял. Тогава той действаше бързо, решително и без помощта на праха или фалоса.

Учителят Гурлойс тогава се беше проявил като страхливец. И все пак неговата страхливост бе за предпочитане пред куража, който аз щях да проявя на негово място, защото смелостта невинаги е добродетел. Аз се държах смело, когато се сражавах с човекоподобните маймуни, но тогава куражът ми не беше нищо друго, освен смесица между безразсъдна смелост, реакция на изненада и отчаяние. Сега, когато се връщах обратно по тесния тунел, в който очевидно нямаше никаква причина да се страхувам, аз треперех от страх и една не си разбих главата в ниския таван. Но това не ме накара да спра или да забавя крачка, докато най-накрая не видях отвора, през който бях влязъл, осветен от благословената зеленикава лунна светлина. Тогава вече се спрях. Сметнах, че съм в пълна безопасност, избърсах меча си с грубата тъкан на плаща и го прибрах в ножницата.

След като направих това, преметнах го през рамо, обърнах се и потърсих с върха на прогизналия си ботуш цепнатините, благодарение на които бях се изкатерил горе. Едва бях стигнал до третата пукнатина, когато две стрели от арбалет изсвистяха към скалата точно до главата ми. Едната от тях очевидно беше дефектна, защото остана в стената, горейки с бял пламък. И сега си спомням колко удивен и изненадан бях тогава. Надявах се, че това не са арбалети, които автоматично поставят нова стрела на мястото на изстреляната.

Последва нов залп, който едва не ме заслепи, а след него и още един, който експлодира на няколко педи от главата ми. Не можех да чакам повече и отскочих назад, преди стрелците да са ме улучили.

Знаех още преди да полетя надолу, че под краката ми, там, където падаха водите на потока, има дълбок вир. Потънах, но тъй като вече бях достатъчно мокър, това нямаше значение и дори се оказа с положителен ефект, защото угаси искриците полепнали по лицето и ръцете ми.

За да се задържа дълго под повърхността, се изискваха умения. Водата ме грабна сякаш бях върбова пръчка и ме запрати нагоре. За мой късмет това се оказа на известно разстояние от скалите и можах да зърна моите нападатели, докато се изкачвах по брега. Бяха двама мъже и жена и гледаха към мястото, където каскадата падаше от входа на пещерата.

Извадих Терминус Ест, за последен път тази вечер и извиках:

— Тук съм, Аджиа.

Както бях предположил по-рано, това беше тя, но когато се обърна (много по-бързо от мъжете), видях добре лицето й, осветено от лунната светлина. То ми подейства ужасяващо, макар да беше красиво, защото щом тя бе тук, то Текла наистина бе мъртва.

Мъжът, който беше по-близо до мен, направи грешката да вдигне арбалета си към рамото, вместо да стреля веднага, без да се прицелва. Приклекнах, прерязах краката му под коленете, а стрелата профуча над главата ми като метеор.

За времето, докато се изправя, вторият мъж се бе отказал от арбалета си и изваждаше нож. Аджиа реагира отново по-бързо и преди още неговото оръжие да е излязло от канията, тя замахна към мен със закривена кама, на чийто връх сигурно имаше отрова. Отскочих настрани и избегнах първия й удар, а втория отбих, макар острието на Терминус Ест да не бе подходящо за фехтовка. Моята атака я накара да отстъпи назад.

— Мини му в гръб — заповяда Аджиа на втория арбалетист. — Аз ще го нападна отпред.

Мъжът не отговори. Вместо това устата му се отвори широко, но острието на оръжието му мина далеч от мен.

Преди да осъзная, че не съм бил целта на неговата атака, покрай мен профуча някакво запъхтяно, светещо същество. Миг по-късно чух неприятния звук от счупен човешки череп. Аджиа се завъртя с грацията на пантера и щеше да прободе маймуночовека, ако не бях избил от ръката й отровното острие, което отлетя във вира. Тя се опита да побегне, но аз я хванах за косата и я заставих да коленичи.

Маймуночовекът мънкаше нещо над трупа на арбалетиста, който току-що беше убил. Дали смяташе да го ограби, или го разглеждаше от чист интерес, не разбрах.

Сложих крака си върху врата на Аджиа, маймуночовекът се обърна към мен, погледна ме, а след това коленичи и вдигна нагоре ръце в същата поза, която бях видял вече във вътрешността на мината. Едната му ръка липсваше и аз разпознах перфектния откос на Терминус Ест. Човекоподобната маймуна измърмори нещо, което отново не можах да разбера.

Все пак се опитах да му отговоря.

— Да, аз направих това. Съжалявам много. Вече сключихме мир.

Умолителният му поглед остана и съществото отново каза нещо. Кръвта все още течеше от раната му, но предполагах, че неговата раса разполага с някакъв механизъм, който да спира кръвотечението от големите вени, както съм чувал, че тайлакодонтите могат да правят. В противен случай маймуночовекът щеше да умре от загуба на кръв.

— Аз го направих — опитах се да му обясня. — Но тогава все още се биехме, малко преди хората ти да видят Ноктите на Помирителя. — Тогава ми хрумна мисълта, че може би съществото ме е последвало навън, за да хвърли още един поглед върху скъпоценния камък, преодолявайки страха си от чудовището, което бяхме разбудили в недрата на мината. Пъхнах ръка в ботуша си и извадих Ноктите, но в същата секунда осъзнах, че съм бил голям глупак да сложа нещо толкова ценно съвсем близо до ръката на Аджиа. Очите й веднага проблеснаха с алчност, а маймуночовекът се унижи още повече и протегна напред това, което бе останало от ръката му.

За момент всички останахме неподвижни и сигурно сме представлявали странна гледка на призрачната лунна светлина. Учуден глас — този на Йонас — извика „Севериън!“ някъде високо над нас. Като звук на тромпет в пантомимна пиеса, който слага край на преструвките, този вик прекъсна и нашето внезапно възникнало драматично положение. Свалих надолу Ноктите и ги скрих в дланта си. Маймуночовекът побягна към скалите, а Аджиа започна да ругае под ботуша ми.

Едно плясване с широката страна на меча ми я успокои, но аз не вдигнах крака си, докато Йонас не се приближи. Сега вече бяхме двама и за нея ставаше по-трудно да се измъкне.

— Помислих си, че може да имаш нужда от помощ — каза Йонас. — Изглежда, че съм сгрешил. — Той огледа труповете на двамата убийци, които Аджиа беше наела.

— Това не беше истинска битка — отвърнах аз.

Аджиа се надигна и започна да разтрива врата и раменете си.

— Бяхме петима и щяхме да те пипнем, но телата на тези светещи мъже-тигри започнаха да излизат от дупката и двама от хората ми се изплашиха и побягнаха.

Йонас почеса глава с металната си ръка. Звукът беше като от чесало върху гърба на кавалерийски кон.

— Значи наистина съм видял това, което си мислех, че съм видял. Бях започнал да се чудя.

Попитах го какво е видял.

— Някакво светещо същество в кожени дрехи, което ти правеше реверанс. Мисля, че държеше в ръката си чаша с горящо бренди. Или беше тамян? Какво е това тук? — Йонас се наведе към мястото, където преди бе коленичил маймуночовекът.

— Боздуган.

— Да, виждам. — Имаше ремък от сухожилия, в края на костната дръжка и Йонас пъхна ръката си в него. — Кои бяха тези хора, които се опитаха да те убият?

— Щяхме да го убием, ако не беше плащът му — просъска Аджиа. — Видяхме го как излиза от мината, но когато започна да слиза надолу плащът му го покри и моите хора не успяха добре да се прицелят.

Обясних на Йонас възможно най-накратко как съм се запознал с Аджиа и нейния брат–близнак, а после му описах и екзекуцията на Аджилус.

— Тогава тя е дошла, за да се присъедини към него — каза Йонас, гледайки окървавеното острие на Терминус Ест. Той сви рамене. — Оставих кобилата си ето там и може би трябва да отида да я нагледам. Какво мога да кажа, след като не съм видял нищо? Не беше ли тази жената, която ти изпрати писмото?

— Трябваше да се досетя, че е тя, Йонас. Бях й разказвал за Текла. Дори ти не знаеш за нея, но Аджиа знаеше и затова е написала писмото от нейно име. Бях й споделил чувствата си към Текла, когато се разхождахме в Ботаническите градини на Несус. Имаше доста грешки в писмото, неща, които Текла никога не би допуснала, но аз не се усъмних.

Отстъпих настрани и сложих Ноктите дълбоко в ботуша си.

— Може би трябва да отидеш да нагледаш животното. Моят кон изглежда се е откъснал от поводите си и ще трябва да яздим твоята кобила на смени.

Йонас кимна и пое в посоката, откъдето бе дошъл.

— Ти си ме очаквала, нали? — попитах Аджиа. — Чух някакъв шум, който подплаши бойния ми жребец. Това си била ти, нали? Защо не ме уби тогава?

— Бяхме ето там. — Тя посочи към височината. — Исках мъжете, които наех, да те убият, още когато газеше из потока. Но те бяха твърдоглави, каквито винаги са били всички мъже. Казаха, че не искат да си хабят стрелите и е по-добре да оставим съществата от пещерата да те убият. Ядосах се и изтъркалях един камък, най-големия, който можах да помръдна, но вече беше твърде късно.

— Те ли ти казаха за мината?

Аджиа сви голи рамене и лунната светлина превърна плътта й в нещо много красиво и изящно.

— Нали смяташ да ме убиеш? Това няма голямо значение. Всички местни хора разказват какви ли не истории за това място. Тези същества излизат от пещерата по време на буря, слизат долу в селата и крадат животни от оборите, а понякога дори влизат в къщите и отвличат деца. Носи се легенда, че охраняват голямо съкровище и аз го написах в писмото. Помислих си, че ако не искаш да видиш Текла, ще дойдеш заради съкровището. Мога ли да се обърна с гръб, Севериън? Не искам да гледам как замахваш.

Когато го каза, от сърцето ми падна товар. Не бях сигурен, че ще мога да отсека главата й, ако ме гледа в очите.

Вдигнах моя „железен фалос“ и когато го направих, усетих, че искам да попитам Аджиа още нещо, но не можех да си спомня какво.

— Удряй — промълви тихо тя. — Готова съм.

Потърсих по-добра опора на краката, си и пръстите ми намериха женската глава гравирана на дръжката на Терминус Ест. От тази страна бе и острието за екзекуции на жени.

Малко по-късно Аджиа отново повтори:

— Удряй!

Но аз вече се катерех нагоре по хълма.