Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

30.
Нова среща с язовец

Въпреки всичко, което ми беше казал пастирът, аз разчитах да открием някое селище като Салтус, в което да починем, да намерим чиста вода и срещу няколко медни монети да се нахраним. Ала това, на което се натъкнахме, бяха само останки от отдавна изоставен град. Между начупените камъни, които някога са били павиран път, сега растеше жилава остра трева. Когато отдалеч зърнахме руините, те съвсем малко се различаваха от заобикалящата ги пампа. Из тревата лежаха нападали каменни колони, също като дънери на дървета в опустошена от ураганен вятър гора. Под яркото слънце се приличаха гущери с назъбени гърбове и блестящи черни очи. Сградите представляваха малки хълмчета, по които растеше трева там, където вятърът бе навял по-малко пръст.

Не виждах никаква причина, поради която да се отклоняваме от курса си и ние насочихме нашите бойни коне на северозапад. За първи път зърнах планините пред нас. От пътя между разрушените арки те не изглеждаха нещо повече от бледа синкава линия, далеч на хоризонта. Но въпреки това те съществуваха, също както умопомрачените осъдени от третото ниво на нашия подземен затвор, които нямаше да прекрачат прага на килиите до края на живота си. Езерото Дютурна лежеше някъде между тези планини. Там се намираше и Тракс, а доколкото бях разбрал, и Пелерините скитаха някъде между тези върхове и бездънни пропасти и се грижеха за ранените в безкрайната война срещу асцианите. Стотици хиляди бяха загинали, без да успеят да ги преминат.

Но сега все още се намирахме в град, в който единствените звуци, които се чуваха, бяха от свистенето на вятъра и граченето на гарваните. Макар и да носехме вода в кожени мехове от къщата на пастира, тя беше вече на привършване. Йолента все още бе много зле и ние с Доркас смятахме, че ако не открием водоизточник, докато падне нощта, тя ще издъхне. Ърт вече се издигаше, бързайки да закрие слънцето, когато стигнахме до счупена каменна маса за жертвоприношения. Нейната основа, предназначена да събира кръв, сега беше изпълнена с дъждовна вода. Тя беше застояла и вонеше, но ние бяхме в безизходна ситуация и позволихме на Йолента да пие. Тя се наведе и отпи няколко глътки, които веднага повърна. Завъртането на Ърт откри луната, която ни заля с бледа, зеленикава светлина.

Да се натъкнем тук на огън, ни се струваше истинско чудо. Това, което видяхме обаче, не беше по-малко учудващо. Доркас ми посочи някъде наляво. Обърнах се и в началото помислих, че съм видял метеор.

— Това е падаща звезда — казах аз. — Не си ли виждала преди? Понякога падат като истински дъжд.

— Не. Това е някаква сграда. Не я ли виждаш? Има плосък покрив и на него седи някой с кремък и стомана.

Готвех се да й кажа, че сигурно й се сторило, когато там, където бяха падналите искрите, се появи малко червеникаво сияние, не по-голямо от главата на топлийка, а малко по-късно се показаха и първите огнени езичета.

Сградата не беше далеч, но ние трябваше да заобикаляме падналите колони и докато стигнем, огънят вече гореше буйно. Около него имаше три наклякали фигури.

— Нужна ни е вашата помощ — извиках аз. — Тази жена умира.

И трите фигури вдигнаха глави и глас, принадлежащ на стара вещица, попита:

— Кой говори? Чувам мъжки глас, но не виждам никого. Кой си ти?

— Ето тук — извиках аз и отметнах плаща и качулката си. — Вляво от вас. Облечен съм в черни дрехи, затова не можете да ме видите.

— Така… така. Кой умира? Не малката с руса коса, а другата… голямата със златисторижата коса. При нас имаме огън и вино, но не и лекарства. Заобиколете, там ще видите стълбището.

Поведох животните зад ъгъла, както ми беше казала жената. Високата каменната стена отряза лунната светлина и ни остави в непрогледна тъмнина, но аз се натъкнах на високи, груби стъпала, които явно бяха направени от падналите блокове от съседните сгради. Завързах конете и взех Йолента на ръце, а Доркас тръгна напред, за да проучи пътя и да ме предупреди за евентуална опасност.

Достигнахме до покрива, който не беше съвсем плосък. Страхувах се, че след всяка крачка мога да се подхлъзна и да падна. Твърдата неравна повърхност изглеждаше да е от плочи. Някой от тях липсваха, други се клатеха, защото чувах тракането и пукането им под ботушите си. Една от крайните се отчупи и се разби с трясък в основата на постройката.

 

 

Когато бях млад послушник и ми възлагаха съвсем елементарни задачи, веднъж бях натоварен да занеса едно писмо до Кулата на вещиците в Стария двор. (По-късно разбрах, че имам основателни причини съобщенията до нашите съседки, вещиците, да бъдат отнасяни от момчета, които още не са достигнали пубертета.) Сега, когато знам какъв ужас е всявала нашата кула не само сред обитателите на това крило, но и сред голяма част от населяващите Цитаделата, изпитах странно, примитивно чувство на страх. Този страх за мен тогава, малкото и грозното момче, беше напълно реален. Бях чувал ужасни истории за вещиците от по-старите послушници, а и момчетата, които несъмнено бяха много по-смели от мен, открито заявяваха, че се страхуват. В тази най-мрачна от безбройните кули на Цитаделата по цяла нощ горяха странни пъстроцветни светлини. Писъците, които чувахме през прозорците на нашата обща спалня, не идваха от подземията както беше при нас, а от най-високите етажи на сградата. Знаехме, че пищят самите вещици, а не техните жертви. Тези писъци не приличаха нито на виенето на лунатиците, нито пък на агонизиращите крясъци, които долитаха от нашите подземия.

Бяха ме накарали да си измия ръцете, за да не изцапам плика и аз бях много разтревожен, че те все още са мокри и зачервени, докато прескачах заледените локви в нашия двор. В съзнанието ми тогава изникна образът на някоя високомерна вещица, която щеше да ме накаже по някакъв неприятен начин и да изпрати след това унизителна за мен бележка до учителя Малрубиус затова че съм измокрил писмото.

Тогава сигурно съм бил наистина много малък, защото трябваше да подскачам, за да стигна до мандалото на вратата. Усещам и досега изтъркания праг на Кулата на вещиците през тънките подметки на обувките си.

— Да? — Лицето, което се показа, не беше по-високо от моето собствено. То беше едно от тези, различаващо се от стотиците хиляди други лица, които съчетават едновременно красота и грозота. Вещицата, на която принадлежеше лицето, тогава ми се струваше много възрастна — на практика да е била някъде двайсетгодишна — но не беше висока и имаше прегърбената походка на грохнала старица. Нейното лице беше толкова красиво, и същевременно ужасно, че можеше да мине за издялано от слонова кост от ръцете на скулптор.

Без да кажа нищо, аз й подадох писмото.

— Ела с мен — каза тя.

Това бяха думите, от които най-много се страхувах, но сега, когато ги чух, ми се сториха фатални и неизбежни като смяната на годишните времена.

Влязох в кула, много по-различна от нашата. Цитаделата беше изключително солидна, изградена от метални плочи, толкова близо една до друга, че времето ги бе съединило в една хомогенна маса. Подовете на кулата ни бяха топли през цялата година и дори леко влажни. В кулата на вещиците нищо не изглеждаше стабилно. Много по-късно учителят Палемон ми обясни, че Кулата на вещиците е една от най-старите сгради в района на Цитаделата, построена по времето, когато дизайнът на кулите е бил само имитация на някои части от човешката физиология и че са били използвани, за да поддържат другите по-нетрайни строителни материали стоманени скелета. С течението на вековете тези стоманени скелета бяха корозирали и бяха започнали да се рушат. Сега цялата конструкция се крепеше единствено благодарение на кръпките, правени от предишни поколения, прекалено големите стаи тук бяха разделени със стени, не по-дебели от обикновени драперии, подът не беше водоравен, нямаше право стълбище, а всеки парапет или перило, които докосвахме, бяха готови всеки момент да останат в ръцете ни. Стените ми се видяха ошарени с призрачни фигури в бяло, зелено и пурпурночервено. Тук нямаше почти никакви мебели и въздухът бе по-студен от този навън.

След като изкачихме няколко каменни стълбища и стълба от необелените фиданки на някакво приятно ухаещо дърво, бях въведен в просторна стая. На единствения стол седеше старица и наблюдаваше стъклената повърхност на масата пред нея. Там имаше нещо подобно на изкуствен пейзаж, обитаван от неокосмени, уродливи животни. Подадох писмото и бях отведен, но преди да изляза, старата вещица вдигна глава, за да ме погледне, и лицето й, както и това на по-младата, завинаги останаха в съзнанието ми.

 

 

Споменавам ви всичко това, защото когато сложих Йолента да легне на плочите до огъня, видях, че жените, коленичили до него, са същите, които бях видял и тогава в Кулата на вещиците. Това не беше възможно. Старицата, на която тогава бях предал писмото, несъмнено вече е мъртва. Младата вещица (ако все още е жива) трябваше да се е променила дотолкова, също както и аз, че не трябваше изобщо да я позная. Но все пак лицата, които видях, бяха идентични с тези от Кулата на вещиците. Може пък в целия свят да има само две вещици и те да се прераждат отново и отново.

— Какво се е случило с нея? — попита по-младата жена.

Ние с Доркас обяснихме, доколкото можахме, какво се бе случило с Йолента.

По-старата жена наля насила вино в устата на Йолента от глинена бутилка.

— Няма да й причини никаква вреда — каза тя. — Това вино е една трета чиста вода. Постъпихте добре, че дойдохте при нас. Дали тя ще има късмет да оживее обаче, не знам.

Благодарих й и я попитах къде е третата фигура, която бях видял до огъня.

Старицата въздъхна и дълго ме гледа, преди отново да сведе глава към Йолента.

— Бяхме само двете — отговори по-младата. — Видял си три фигури, така ли?

— Съвсем ясно бяхте осветени от огъня. Твоята баба — ако тя е твоя роднина — говори с мен. Вие и третият човек само вдигнахте глави, за да ме видите, а после отново ги сведохте.

— Тя е кюмианка[1].

Бях чувал някъде тази дума, но не можех да си спомня откъде. А младата жена с лице на ореада[2] не ми даде никакво пояснение.

— Тя е пророчица — обясни ми Доркас и се обърна към младата жена. — А ти коя си?

— Нейна прислужница. Казвам се Мерин. Вероятно е да сте видели три фигури около огъня, както пък на нас ни се стори, че се приближават само мъж и жена. — Тя се обърна към старицата, за да получи подкрепа на думите си, а после отново към нас, макар и да не видях очите на двете жени да се срещат.

— Съвсем сигурен съм, че видях трети човек и той беше много по-едър от вас двете.

— Тази вечер е много странна. Често тези, които летят във въздуха, решават да приемат човешки образ и да слязат на земята. Въпросът е дали ще искат да покажат своята сила пред очите ти.

Ефектът от блестящите й черни очи и спокойно лице беше такъв, че й повярвах, но Доркас с леко движение на главата ми подсказа, че ако наистина е имало трети човек, той е могъл да се скрие от другата страна на покрива, докато ние сме се изкачвали по стълбището.

— Тя може и да живее — повтори кюмианката, без да вдига поглед от Йолента. — Макар и да не го желае.

— Хубаво е, че имахте достатъчно вино, за да я подкрепите — казах аз.

Старицата не се хвана на уловката.

— Да, така е. Имаме достатъчно дори и за теб, и за другата жена.

Мерин взе една пръчка и разрови огъня.

— Според мен смъртта не съществува — каза тя.

Аз се засмях тихо. Вече не се тревожех за Йолента.

— Членовете на моето братство мислят по по-различен начин.

— Тогава те грешат.

— Докторе? — прошепна Йолента и това беше първата дума, която тя каза от сутринта.

— Не ви трябва доктор сега — отвърна й Мерин. — Тук има някой, който ще ти помогне повече.

— Тя зове своя любим — измърмори кюмианката.

— Тогава той не е този мъж с плаща, нали, майко? И на мен ми се стори, че е прекалено обикновен за нея.

— Да, той е само палач. Тя желае нещо по-лошо.

Мерин кимна и каза:

— Навярно вие не бихте искали да я местите повече тази вечер, но ще ви помолим да го направите. Можете да откриете стотици места от другата страна на развалините, където да прекарате нощта. Ще бъде опасно да останете с нас.

— Опасността е сестра на смъртта — казах аз. — Но ти ми каза, че смъртта не съществува и аз повярвах. Защо тогава да се страхувам? Ако пък не съм ти повярвал, защо трябва да го правя сега? — Въпреки думите ми, аз се изправих.

— Тя е права — намеси се с хриптящ глас кюмианката. — Макар че не го разбира и говори механично, както скорец пее в клетката си. Смъртта е нищо и точно затова трябва да се страхуваш от нея. Няма от какво повече да те е страх, освен от нищото.

Засмях се отново.

— Не мога да споря с толкова мъдра жена като теб. Вие направихте всичко, което е по силите ви, за да ни помогнете и щом сега искате да си тръгнем, ще го направим.

Кюмианката ми разреши да вдигна Йолента.

— Аз не желая да си тръгвате. Моята прислужница все още вярва, че Вселената е нейна и тя може да я размества както фигури на шахматна дъска, без да се интересува от правилата на играта. Влъхвите са ме причислили към своята скромна група и аз щях да загубя мястото си там, ако не знаех, че хора като вас са само малки рибки, които трябва да доплуват невидими с прилива, ако не искат да умират от изтощение. Нека сега завием това бедно създание с твоя плащ и да я оставим до огъня. Когато това място излезе от сянката на Ърт ще погледна отново раната й.

Аз останах неподвижен, с Йолента на ръце, колебаейки се какво да предприема. Намеренията на кюмианката изглеждаха приятелски, но нейната метафора ми напомни за ундината. Гледах втренчено лицето й и започнах да се съмнявам дали тя изобщо е старица и няма ли както какогените в Двореца на Сюзерена да свали маската си.

— Ти ме засрами, майко — каза Мерин. — Да го извикам ли?

— Той вече ни е чул. Ще дойде и без да го викаш.

Беше права. Видях някакво раздвижване и сянка на ботуши от другата страна на покрива.

— Вече си предупреден. Няма ли да е по-добре да сложиш тази жена до огъня, както ти казах, да извадиш меча си и да защитиш своята любима? Но от това, изглежда, няма да има нужда.

Старицата още не беше спряла да говори, когато видях първо висока шапка, след това широки рамене и голяма глава на мъж, възправен на фона на нощното небе. Сложих Йолента да легне до Доркас и извадих Termminus Est.

— Няма нужда от това — каза нечий плътен глас. — Нямаш нужда от меч, млади човече. Съвсем скоро щях да разкрия моето присъствие, но не знаех дали го желае тази благородница. Моят господар, а също и твой, те поздравява.

Беше Хилдегрин.

Бележки

[1] Кюмианка — жителка на Кюмий, древен град в югозападната част на Апенинския полуостров, за който се смята, че е първата гръцка колония в Италия. — Б.Пр.

[2] Ореада — планинска нимфа (мит.). — Б.Пр.