Джийн Улф
Ноктите на помирителя (17)

17.
Приказка за ученика и неговия син

Част I

Редутът на магьосниците

Някога на границата на безкрайното море се издигал Градът на белите кули. Там живеели мъдреците. Този град имал един закон и едно проклятие. За всички, които живеели там, съществували два пътя — да се издигнат до мъдрите или да напуснат града с разноцветни качулки на главите и да отидат да живеят във външния, враждебен свят.

Там пребивавал и един млад човек, който дълго време изучавал магиите, известни в този град, а повечето от тях са известни и на нас. Той съзрял и дошло време да избере какъв път да поеме. По средата на лятото, когато цветята са жълти, безгрижни, с обърнати към морето главици, които разцъфват дори по сенчести места, младежът отишъл при един от мъдреците, лицето, на когото било изпъстрено с цветове от толкова много време, че той даже не помнел откога, и го попитал:

— Как може аз, който съзнавам, че всъщност нищо не знам, да си намеря място сред мъдреците на този град? Не искам през цялото време да уча магии, но не желая и да отида във външния враждебен свят, за да копая и кося, изкарвайки хляба си.

Старецът се засмял и рекъл:

— Спомняш ли си, когато беше съвсем малко момче, когато те учих как да създаваме живи синове от сънищата си? Тогава беше много способен и учудваше всички! Върви си сега, създай един син, аз ще го покажа на онези с качулките и ще ги убедя да те оставят тук.

— Още един сезон — отговорил ученикът. — Нека измине още един сезон и ще направя това, което искаш.

Дошла есента и чинарите от Града на белите кули, които били защитени от морето с висока стена, започнали да отронват своите листа, златисти като тези, които изработвали и градските занаятчии. Дивите морски патици се извили на дълги редици между белите кули, а след тях си тръгнали и брадатите лешояди. Старецът отново извикал този, който бил негов ученик и му казал:

— Сега вече трябва да сътвориш твоя син от сънищата, както те бях посъветвал. Онези с качулките вече стават нетърпеливи. Освен нас ти си най-възрастният мъж в града и ако сега не направиш нещо, през зимата те ще те отведат навън.

Но ученикът му отговорил:

— Трябва да продължа да работя, за да осъществя това, което целя. Не можеш ли да намериш начин да ме защитиш?

Старецът, който го бил учил си спомнил за красотата на дърветата, които толкова години радвали очите му както белите нозе на хубавите жени.

Дългата златиста есен отминала и в тази земя тържествено дошла зимата. Тя пристигнала от своята ледена столица, където слънцето се търкаля по ръба на света като евтина, позлатена топка, и огньовете, които пътуват между звездите и Ърт, запалвайки небето. Нейното докосване превърнало морските вълни в стомана, а градът на магьосниците я посрещнал, окачвайки знамена от лед на своите балкони и натрупвайки купчини блестящ заледен сняг по покривите. Старецът отново извикал своя ученик, но той му отговорил, че има нужда от още време.

След това дошла пролетта, а с нея и цялата радост и веселие на природата. Но този сезон градът бил покрит с черно. Омразата и отвращението към собствената им сила прояждала като червей сърцата на магьосниците. В този град, който имал един закон и едно проклятие, законът важал през цялата година, а проклятието имало сила само през пролетта. Тогава най-красивите девици, дъщери на магьосниците, се обличали в зелени рокли. И докато меките, топли ветрове си играели с техните златисти коси, девойките слизали боси по тесния път, водещ към кея и се качвали на кораба с черни платна, който ги чакал. Заради златистите коси, зелените дрехи и защото на магьосниците им се струвало, че децата им биват прибирани като реколта, ги нарекли Царевичните девици.

Този млад мъж, който толкова дълго бил ученик на стария учител, но все още нямал пъстроцветна качулка, чул погребалните песни и ридания и през прозореца си видял как девиците отпътуват. Сложил всичките си книги настрана и започнал да рисува такива фигури, каквито никой не бил виждал досега, и да пише на езиците, на които неговият учител го бил обучавал преди време.

Част II

Раждането на героя

Ден след ден ученикът продължавал да работи. Когато първият светлик на деня навлизал през прозореца му, графитът му бил роб вече от много часове. Когато луната изкачвала извития си гръб над високите бели кули, неговата лампа продължавала да свети ярко. В началото му се струвало, че всички знания и умения, които бил научил през тези дълги години, са го напуснали. От първите лъчи на луната той оставал сам в стаята, ако не се брои някоя нощна пеперуда, която прелитала, за да му подскаже за Смъртта пред непоколебимия пламък на свещта.

Тогава пропълзявали и неговите сънища. Главата му клюмвала над масата и идвал друг човек, който той посрещал с „добре дошъл“, но сънищата били кратки, бързо свършвали и бързо се забравяли.

Ученикът продължавал упорито да работи и това, към което се стремял, постепенно се оформяло и струпвало около него както пушекът се събира, когато върху загасващия огън се сложи ново гориво. Понякога (особено когато бил работил цял ден и цяла нощ и когато най-накрая слагал инструментите си настрана и се изпъвал на тясното легло, което се полагало на тези, които нямали цветна качулка) той чувал стъпки в стаята, но те били на сина, на който се опитвал да даде живот.

В началото това се случвало съвсем рядко, когато навън имало буря и гръмотевиците отеквали между белите кули. Но те ставали все по-чести и той вече имал сигурни доказателства, че в стаята има и друг човек. Книга, която той не бил свалял от лавицата с десетилетия, сега стояла отворена на стола. Вратите и прозорците се отключвали сякаш от само себе си. Картина, която от години не изглеждала нищо повече от старо платно, сега била почистена от патината и сияела ярко, създавайки впечатлението, че ако протегнеш ръка, можеш да преминеш в нарисуваното.

Един златист следобед, когато вятърът играел невинни детски игри с новонапъпилите чинари, на вратата на ученика се почукало. Той не посмял да се обърне, за да изрази това, което чувствал, нито дори да прекъсне работата си, затова само казал:

— Влез.

Било полунощ и вратата се отворила. И макар да не видях никой да влиза, тя бавно започнала да се затваря. Изглеждало така (ученикът съдел за това по звука), сякаш вятърът, духащ от прозореца, дава сили на дървеното й сърце. Малко по-късно вратата се отворила по-широко и вече през нея можел да влезе срамежлив роб с поднос, макар да изглеждало така, сякаш океанският бриз я бил блъснал в стената. Тогава ученикът чул стъпки зад себе си. Те били бързи и решителни, последвани от глас — респектиращ и млад, но все пак мъжки. Гласът казал:

— Татко, нямах намерение да те безпокоя и да прекъсвам твоето съзидание. Сърцето ми е ужасно обезпокоено през тези няколко дни и аз те умолявам заради любовта, която изпитваш към мен, да ми простиш, че смутих покоя ти и да ме посъветваш как да реша своите проблеми.

Когато ученикът се осмелил да се обърне назад, той видял пред себе си момък — с наперена стойка, широки рамене и огромни мускули. Стиснатите му устни показвали власт, знания и мъдрост, а в очите му, и по цялото му лице, личали необикновена смелост и кураж. Над веждите му тежала корона, невидима за всички, освен за слепци, корона, която няма цена и превръща смелите мъже в храбреци, а страхливците в смелчаци.

Тогава ученикът казал:

— Синко, не се тревожи, че си ме обезпокоил сега или някой друг път. Няма друго нещо под небето, което толкова ще се радвам да видя, както твоето лице. Сега, кажи ми какво те е разтревожило?

— Татко — казал момъкът. — От много нощи моят сън е прекъсван от писъците на жени и често виждам зелено влечуго, извикано сякаш от мелодия на флейта. Една зелена колона се плъзва надолу по скалите близо до нашия кей. Понякога в съня си се осмелявам да се приближа и виждам, че тези, които влизат там, са красиви жени, но те така ридаят и плачат, че може да ги помислиш за поле от млада царевица, шибано от стенещ бурен вятър. Какво може да означава този сън?

— Синко — отговорил му ученикът — дошло е време да ти кажа това, което криех досега от теб, защото се страхувах, че воден от твоята неопитност, ще направиш необмислени неща. Знай, че този град е във властта на зъл великан човекоядец? Всяка година той взема като откуп от града най-хубавите момичета, също както си го видял в съня си.

Очите на младия мъж блеснали и той настоял:

— Кой е този великан човекоядец. В каква форма се явява? Къде живее?

— Никой човек не знае името му, синко, защото никой не се е приближавал до него. Тук се появява като голям кораб, което са всъщност неговите рамене. Главата му е като замък само с едно око. Снагата му се плъзга и в най-големите морски дълбини по-добре и от акула. Ръцете му са по-дълги и от най-високите мачти, а краката му достигат до дъното на морето. Пристанището му е някъде на север, там има проток с много объркани, тесни канали, който води до отдалечен таен остров. Според това, което знам, там великанът пуска котва. Там откарва и девиците, а след това върви сред тях и обръща ту наляво, ту надясно единственото си око, за да се наслаждава на отчаянието им.

Част III

Среща с принцесата

Тогава момъкът събрал и други момци от града на магьосниците, които щели да бъдат негов екипаж, и потеглил. От тези, които криели лицата си с разноцветни качулки, той получил голям кораб. През цялото лято те го били бронирали и монтирали на него най-мощните и точни оръдия. Стотици пъти пробвали как да вдигат и спускат платната му, стотици пъти стреляли с оръдията му, докато най-накрая корабът им се подчинявал така, както окървавена кобила на дръпването на юздите. От жалост към Царевичните девици те го нарекли „Земята на Девиците“.

Най-накрая, когато златистите листа на чинарите започнали отново да капят (както златото, получено от магьосниците, изтича между пръстите им) и морските патици се извили между белите кули, последвани от гордите брадати лешояди, младежите опънали платната. Много трудности срещнали те по пътя си към острова на човекоядеца, но след всички приключения, стигнали страна с жълтеникавозелени хълмове. Дори когато засенчвали очи, зеленият цвят стават по-ярък. Тогава момъкът, който бил се родил от сънищата на ученика, разбрал, че това наистина е островът на великана човекоядец и че Царевичните девици бързат към брега, за да зърнат техния кораб.

Момците подготвили големите оръдия и окачили на рейте флаговете на града на магьосниците, които били жълти и черни. Приближавали се все по-близо и по-близо до острова, но страхувайки се да не се натъкнат на плитчини, те сменили курса и тръгнали покрай брега. Царевичните девици, които били там, ги последвали и с това привлекли още свои сестри, докато наистина не покрили сякаш земята с царевица. Но момъкът от сънищата помнел какво му бил казал баща му — великанът човекоядец живее сред момичета със зелени рокли.

След като плавали още половин ден, те заобиколили един нос и след това видели, че оттам започва дълбок пролом, който се извива между ниските хълмове и краят му се губи в далечината. На неговия вход има беседка от бял мрамор, а около нея — красиви градини. Тук синът на ученика заповядал на другарите си да пуснат котва и слязъл на брега.

Едва бил стъпил на земята, когато го посрещнала жена с невероятна красота. С мургава кожа, гарвановочерна коса и блестящи очи. Момъкът й се поклонил и казал:

— Принцесо или кралице, виждам, че не си от Царевичните девици. Техните рокли са зелени, а твоята — черна. Но дори и да имаше зелени одежди, пак щях да разбера това, защото в очите ти няма тъга, а светлина, която не е от Ърт.

— Ти казваш истината — отвърнала принцесата. — Аз съм Ноктюа, дъщеря на Нощта и на този, който си дошъл да убиеш.

— Тогава ние с теб не можем да бъдем приятели, Ноктюа. Но нека се опитаме да не бъдем и врагове. — Младият човек не знаел защо изрекъл това, може би, защото бил роден от сънища и бил привлечен от принцесата, а и тя, макар и с очи, в които имало звездна светлина, харесала момъка.

При тези думи принцесата разтворила ръце и изрекла:

— Знай, че баща ми похити майка ми и ме държи тук против волята ми. Бих обезумяла отдавна, ако милата ми майка не идваше при мен всяка вечер. Ако сега не виждаш мъка в очите ми, то е, защото тя е стегнала сърцето ми. За да бъда отново свободна, ще ти кажа как можеш да се срещнеш с баща ми и да триумфираш след това.

Всички млади мъже от града на магьосниците, които били на брега, затаили дъх, за да чуят думите й.

— Първо трябва да разбереш, че морските течения тук се въртят в кръг и никога няма да можете да напреднете. Не можете да използвате платната си и ще трябва да разпалите пещите си, преди да продължите.

— Не се боя от това — отговорил смело момъкът, роден от сънищата. — Половин гора лежи насечена в нашите трюмове, а тези големи витла, които виждаш, ще преминат всяка вода със стъпките на гигант.

Принцесата потреперила и казала:

— Моля те, не говори за великани, защото не знаеш какво те очаква. Много кораби са стигали дотук и тинестите дъна на тези безкрайни канали са покрити с човешки черепи. Баща ми има обичая да ги оставя да кръстосват около островчетата и проливите, докато гориво им свърши — или по-голямата част от него идва през нощта, когато не го виждат, и като използва светлината на загасващите им огньове, ги убива.

При тези думи сърцето на момъка, роден от сънищата, се разтревожило и той попитал:

— Ние трябва да го открием, защото сме се заклели да го сторим, но няма ли начин, по който да избегнем съдбата на другите?

Принцесата го съжалила, защото този, който бил роден от сънищата, изпъквал сред своите другари и й се струвал най-красивия и добър човек, който някога била срещала. Затова му казала:

— За да откриете баща ми, преди и последната ви съчка да изгори, трябва да го търсите само в тъмната вода. Там, където той преминава, тинята се вдига и водата помътнява. Ако наблюдавате къде става това, може и да го откриете. Но всеки ден трябва да започвате да го търсите от зори и да спирате на обяд. В противен случай ще се срещнете с него, когато се смрачава, и той ще постъпи жестоко с вас.

— За този мъдър съвет бих дал живота си — казал младият мъж и всички негови другари го поздравили за думите му. — Сега вече съм сигурен, че ще победим великана човекоядец.

Загриженото лице на принцесата станало още по-мрачно и тя казала:

— Не бъди толкова самоуверен, защото баща ми е много сериозен противник и никой никога не го е побеждавал в морски бой. Но аз знам една хитрост, която може да ви е от полза. Вие казахте, че сте дошли добре оборудвани. Носите ли катран, за да запушите отворите, ако корабът ви започне да пропуска вода?

— Много каци — отговорил момъкът.

— Тогава, когато започнете да се сражавате, внимавайте вятърът да духа от вас към него. Стигне ли битката до най-горещата си точка, а това ще стане съвсем скоро, след като го откриете, нека твоите хора започнат да сипват катран в пещите. Не мога да обещая, че това ще ви донесе победа, но ще ви даде голяма преднина.

След тези думи младите мъже й благодарили щедро. Царевичните девици, които досега стояли срамежливо на известно разстояние от дъщерята на Нощта и сина на ученика, сега ги подкрепили с викове и ръкопляскания. Виковете били тихи, каквито могат да издадат младите жени, радостни и изпълнени с надежда.

Младите мъже се подготвили да потеглят. Запалили големите пещи в трюмовете на кораба, докато се появил белият фантом, който тласка корабите напред, независимо накъде духа вятърът. Принцесата гледала към тях от брега и им изпратила своята благословия.

Големите корабни витла започнали да се въртят, в началото толкова бавно, че едва се забелязвало движението им. Принцесата извикала към момъка, роден от сънищата, който стоял на перилата:

— Ти можеш да победиш баща ми въпреки неговата сила, но след това трябва още един път да откриеш пътя си обратно към морето. Ще ти е много трудно, защото тези канали са като истински лабиринт — и водят в погрешна посока. И все пак има верен път. Трябва да вземеш кожата от най-големия пръст на дясната му ръка. Там ще видиш хиляди малки, заплетени линии, но не се отчайвай. Внимателно я разгледай, защото това е паяжината на тези заплетени канали. Баща ми винаги я гледа, за да се ориентира.

Част IV

Битката с великана човекоядец

Младите мъже насочили носа на кораба към сушата и каналът, който следвали, се разделил отново и отново, докато най-накрая те се озовали сред хиляди разклонения на по-тесни протоци и малки островчета. Когато сянката на гротмачтата не била по-голяма от шапка, младият мъж издал заповед да пуснат котва и да засипят огньовете с пепел, за да горят по-дълго. През този дълъг следобед докато чакали, мъжете смазвали оръжията си, подготвяли барута си и всичко необходимо за най-страшната и трудна битка, която била водена някога.

Най-накрая дошла Нощта и те видели как върви от островче на островче с прилепи на рамото си и страшни вълци по петите си. Всички наблюдавали как преди нея минали Венера, известна още като Сириус. За момент тя обърнала лицето си към тях, но никой не можел да бъде сигурен какво означава нейния поглед. Всички се питали дали наистина великанът човекоядец я е похитил, както била казала дъщеря й, защото Нощта изглеждала така, сякаш е изгубила своя гняв и негодувание.

Когато на хоризонта се появила първата светлинна, на палубата прозвучала тръба и тлеещите огньове отново били разпалени. Духал сутрешният бриз и младият мъж, роден от сънища, заповядал да опънат всички платна. Когато витлата се завъртели и белият дух се събудил, корабът се устремил напред с двойна скорост.

Така изминали много левги и макар протокът да не бил съвсем прав, не се наложило да свиват платната или да променят курса си. Пресекли още стотици по-малки протоци и навсякъде внимателно оглеждали водата, но тя била кристалночиста. За да се разкажат всички странни неща, които видели по островчетата, ще са необходими поне дузина приказки, дълги като тази. Срещнали жени-цветя, които растели на стъбла и се увивали около кораба, опитвайки се да ги целунат и поръсят с прашеца по страните си. Мъже, които отдавна били намерили смъртта си от вино, все още лежали под лозите и продължавали да пият, прекалено затъпели, за да разберат, че животът им е приключил. Чудовища, които щели да станат поличба за бъдещи времена с хищно разкривени крайници и разноцветна козина, очаквали приближаването на битки, земетресения и убийства на крале.

Най-накрая момъкът, който бил най-добър приятел на сина на ученика, го видял да стои близо до кормчията и казал:

— Вече прекалено дълго плавахме по тези протоци. Слънцето не бе показало лицето си, кога то опънахме платна, сега е вече в зенита си. Следвайки го, ние прекосихме хиляди други канали, а от великана човекоядец няма и следа. Може би това не е нашият щастлив курс? Няма ли да е по-добре да обърнем назад и да навлезем в друг проток.

Младият мъж му отговорил:

— Дори и сега ние пресичаме един проток дясно на борд. Погледни надолу и ми кажи дали водите му са по-мътни.

Момъкът направил каквото му било казано.

— Не, бистри са.

— Сега се отваря още един. До каква дълбочина можеш да видиш?

Младият мъж изчакал, докато корабът се изравнил с устието на протока, за който говорел сина на ученика.

— Почти до дъното. Виждам останките на стар кораб, но на десетки метри дълбочина.

— Можеш ли да видиш и толкова дълбоко в канала, покрай който ще преминем сега?

Момъкът отново свел глава към водата, но тя вече била почерняла като мастило, а пръските, изхвърлени от витлата на кораба, приличали на полски врани и гарвани. Синът на ученика веднага разбрал какво се е случило и изкрещял на своя екипаж да застане зад оръдията. Не им казал да се подготвят, защото всички отдавна били готови.

Пред тях се простирало островче, по-високо от всички останали, с корона от тъмни дървета. Тук протокът леко се извивал и вятърът, който досега не се усещал, се обърнал срещу кърмата. Кормчията стиснал по-здраво кормилото, юнгите разпънали част от платната и събрали други. Носът на кораба направил бърз завой около една скала и пред тях се показал дълъг корпус с тясна корабна палуба, а на нея истински железен замък и оръдие, по-голямо от всички, които имали, стърчащо от неговата амбразура.

Тогава младият мъж, роден от сънищата, отворил уста, за да извика на топчиите от задната част на кораба да стрелят. Ала преди да изрече тези думи, огромното оръдие на врага изтрещяло, но звукът, който се чул, не бил като от гръмотевица или някакъв друг познат екот. Все едно стояли на върха на висока каменна кула и тя се срутвала в момента.

Гюлето на огромното оръдие ударило задната част от цевта на първия топ от артилерията на десния борд. То се пукнало и пръснало и парчетата, които, подобно на сухи черни листа, се понесли по палубата и причинили смъртта на мнозина.

Тогава кормчията, без да чака заповеди, завъртял кормилото и корабната бордова артилерия застанала срещу замъка на великана. Оръдията завили като вълци срещу луната и гюлетата полетели всяко според това накъде го насочвали топчиите. Парчетата метал обсипали железния замък. Някой паднали от двете му страни, други ударили корпуса му и прозвучали като погребален звън за тези, които били вече мъртви, втори паднали във водата, а трети на палубата (която също била от метал) и оттам отхвръкнали високо в небето.

Оръдието на врага отново проговорило.

Това продължило няколко мига, които се сторили на момците цели години. Най-накрая момъкът, роден от сънищата, си спомнил за съвета, даден му от принцесата — дъщерята на Нощта. Но вятърът духал силно, и то срещу кърмата, така че, за да изпълнел съвета на принцесата, трябвало да се завърти корабът с десния борд към замъка, а на него вече имало много разбити оръдия и мъртви мъже.

Тогава на момъка му хрумнала мисълта, че те се сражават като стотици други кораби, а тези стотици кораби отдавна са потънали и костите на техните екипажи са разпръснати из многобройните канали, които се извивали и преплитали по повърхността на острова на великана човекоядец. Младият мъж дал заповеди на кормчията, но никой не ги изпълнил. Кормчията бил мъртъв и вместо да държи кормилото, то крепяло него. Щом видял това, момъкът изтичал на мостика и завъртял тесния нос на кораба срещу огромния противник. След това се видяло как фуриите закрилят смелите, защото следващото гюле на великана, което можело да разруши кораба от носа до кърмата, паднало само на едно гребло разстояние от кърмата, а следващото — на една лодка разстояние от десния борд.

Сега врагът, който до този момент нито се опитвал да се приближи, нито да побегне, се раздвижил. Помислили, че великанът се кани да отстъпи, младите мъже закрещели, сметнали, че вече са спечелили победа. Но за тяхно най-голямо учудване замъкът, който досега изглеждал неподвижно, се завъртял около оста си и голямото оръдие било насочено срещу кораба.

След миг неговото гюле паднало на палубата, избило топ от артилерията на десния борд, както пиян мъж изпуска новородено от прегръдките си, и го запратило по цялата дължина на палубата, смазвайки всичко по пътя си. След това артилерията на кораба проговорила отново в хор и изпратила срещу великана дъжд от желязо и огън.

Тъй като разстоянието между кораба и великанът било вече наполовина (или може би противникът им проявил страх и бронята му отслабнала), техните снаряди не ударили с празно дрънчене по корпуса на замъка, а изтрещели по него като камбана, обявяваща края на света. Черното чудовище от омаслен метал сякаш било разкъсано от големи, остри нокти.

Тогава младият мъж изкрещял в трюма на тези, които все още били му останали верни и пълнели котлите с дърва, като им заповядал да започнат да горят катран, както принцесата го била посъветвала. В началото се изплашил, защото никой не му отговорил и той си помислил, че всички долу са мъртви. След това си казал, че заповедта му не била чута сред грохота на битката. Но малко по-късно над огряната от слънцето вода паднала тъмна сянка и момъкът погледнал нагоре.

В древни времена, разказват някои хора, парцаливо момиче — дъщеря на беден рибар, намерило на брега запушена бутилка. Отворило я и станало царица от лед.

И сега сякаш такава могъща сила избълвали високите комини на техния кораб. Тя заликувала в черна радост и започнала да расте със скоростта на вятъра.

А вятър наистина се явил, сграбчил я с невидимите си ръце и я понесъл като огромна, черна планина срещу врага. Дори и когато нищо не се виждало — нито бронирания, тъмен корпус от стомана, нито голямото оръдие — момците тутакси застанали зад своите оръдия и започнали да стрелят в непрогледния мрак. От време на време те чували как се обажда големият топ на великана, но вече не виждали огнените му светкавици, нито пък къде попадат гюлетата му.

Ако не са улучили нищо, те сигурно още обикалят света и търсят своята мишена.

Момците стреляли дотогава, докато цевите на оръдията им побелели и заблестели, сякаш сега били излезли от пещта за леене на метал. Пушекът започвал да се разсейва, от трюма извикали, че катранът е свършил и синът на ученика издал заповед стрелбата да спре. Всички негови хора, които били зад оръдията, изпопадали като трупове от изтощение, без дори да помолят някой да им подаде вода.

Черният облак се разнесъл. Не както мъгла се разнася от слънцето, а като могъщата армия на злото, която се прегрупира, преди да атакува отново — ту изчезвайки, ту появявайки се и с упорство свиквайки малкото останали стрелци за последна, решителна битка.

Те напразно търсили в избистрилите се води следи от своя враг. Нищо не успели да видят — нито неговия железен корпус, нито замъка му от стомана, нито оръдието, нито дъска или мачта.

Бавно и много предпазливо, сякаш се страхували да не ги връхлети скрита беда, те приближили до залива, където преди това великанът бил пуснал котва. Забелязали, че целият остров, който бил зад него, е опустошен от оръдията им — дърветата били изпочупени, а земята разорана. Стигнали до мястото, където преди се извисявал огромният метален корпус, но и там нямало нищо и младият мъж дал заповед машините да заработят на заден ход, а след това да спрат. Вече били точно там, откъдето стрелял великанът човекоядец, но от него наистина нямало и следа. Младият мъж се облегнал на перилата и дълго се взирал във водата, но с такова мрачно и страшно изражение, че никой от другарите му не смеел да го закачи.

Когато най-после вдигнал глава, лицето му било каменно. Без да каже и дума, той влязъл в каютата си и заключил вратата. Момъкът, който бил най-близкият му приятел и заместник, заповядал промяна на курса в посоката, в която смятал, че са срещнали принцесата — дъщерята на Нощта. Заповядал всички ранени да се превържат, помпите да заработят и на часа да се поправи това, което е възможно. Накрая наредили мъртвите на палубата, за да ги погребат по-късно в открито море.

Част V

Смъртта на ученика

Може би протокът наистина не бил прав, както си мислели всички. Или били загубили ориентация по време на битката, без да си дадат сметка за това. Или път каналите се извивали както червеите, когато не ги наблюдаваш. Каквато и да е била истината, през целия ден те плавали с пълна пара, защото вятърът бил стихнал, и до залез преминавали само покрай непознати места.

През нощта спрели, за да починат. На другата сутрин, момъкът, който командвал кораба, извикал своите другари и ги помолил за съвет. Никой не могъл да предложи нищо, освен да събудят сина на ученика (което рано или късно трябвало да направят) или да плават напред и да се надяват, че ще стигнат до открито море и до мраморната беседка на принцесата.

През целия ден те се опитвали да държат курса, който били поели, но все се озовавали в нови и нови разклонения на каналите. Дошла и втората нощ, но положението им оставало същото.

На следващата сутрин, младият мъж, роден от сънищата, излязъл от каютата си и тръгнал по палубата. Той проверил какви поправки били направени на кораба и поговорил с ранените, които били дошли в съзнание. Неговият помощник и приятел го попитал дали знае как могат да излязат в открито море, за да погребат мъртвите си другари и да се върнат в града на магьосниците.

Тогава младият мъж погледнал към небесния свод.

Някои от екипажа си помислили, че се моли, някои, че се опитва да потуши гнева, който изпитва, а трети, че търси вдъхновение в безбрежната синева. Но синът на ученика гледал нагоре толкова продължително, както и преди във водата, че другарите му един по един започнали уплашено да се отдръпват от него, но той им казал:

— Спрете! Не виждате ли морските птици? Те летят на някъде.

Докъм пладне следвали морските птици, доколкото виещите се протоци им позволявали това. Скоро стигнали до място, където те кръжали и се гмуркали с хиляди. Белите им криле и абаносови глави приличали на облак, който висял пред кораба, но това бил благоприятен знак, а не черно, буреносно чудовище. Тогава младият мъж, създаден от сънищата, заповядал да се зареди най-голямото оръдие само с барут. От грохота всички морски птици се вдигнали във въздуха, закрякали и запищели. А там, където преди малко се били скупчили, всички видели да плува голям къс мърша. Той приличал на сухоземен звяр, защото имал глава и четири крака. Бил по-голям и от слон.

Когато се приближили, синът на ученика заповядал да се спусне една лодка и когато стъпил на борда й, другарите му видели, че е въоръжен с дълга сабя, острието, на която проблясвало на слънцето. Не след дълго младият мъж се приближил до мъртвото чудовище и се бавил малко при него, а когато се върнал държал в ръцете си карта, направена сякаш от човешка кожа.

Преди напълно да се здрачи, те достигнали до острова на принцесата. Изчакали на кораба, докато майка й я посети, но след като тя си тръгнала, всички, които можели да вървят слезли на брега и тутакси били посрещнати от радостните възгласи на Царевичните девици. За всеки младеж имало по сто девици, а синът на ученика взел в прегръдката си дъщерята на Нощта и ги повел във весел танц. Никой от тях до края на живота си не забравил тази нощ.

Росата ги сварила на другата сутрин под дърветата в градината на принцесата, покрити наполовина с разцъфнал цвят. Те спали почти до обяд, но следобед, когато сянката на мачтите се обърнала, всички вече били будни.

Тогава принцесата се сбогувала с острова и се заклела, че може да посети всички други страни, които посещава майка й, но никога няма да се върне на това ужасно място. Същото направили и Царевичните девици. Те били прекалено много, но все пак палубата ги събрала и позеленяла от цвета на техните рокли и златото в косите им. Много приключения имали те по обратния път към града на магьосниците. Може още да се разкаже как погребали своите другари в морето и как се молили за душите им. Как след това отново ги видели през нощта по такелажа на кораба. Как Царевичните вдовици се омъжили за принцовете, омагьосани да живеят техния живот, как си построили прекрасни палати върху цветовете на лилиите, каквито никой не бил виждал дотогава.

Но всички тези неща са по-маловажни. Редно е обаче да се каже, че когато корабът приближил града на магьосниците, ученикът, който бил създал своя син от сънищата, се изкачил на най-високата скала и погледнал към морето. Когато зърнал черните платна, които всъщност били бели, но опушени от катрана, заслепил великана човекоядец, сметнал, че синът му е загинал и се хвърлил в бездната. Защото никой не живее дълго, след като мечтите му са мъртви.