Джийн Улф
Ноктите на помирителя (29)

29.
Пастирът

През цялата сутрин вървяхме през полето от камъш, без да срещнем никой. Състоянието на Йолента, доколкото можех да преценя, нито се подобряваше, нито се влошавайте. Но за момент, може би от умората, глада и безмилостните лъчи на обедното слънце, ми се стори, че това е друга жена, която си спомням, но не мога да позная. Ала обърнех ли глава да я погледна, впечатлението бързо изчезваше.

Продължихме да вървим и без да говорим. Това беше първият път, откакто бях получил от учителя Палемон Терминус Ест, когато оръжието ми се видя излишна тежест. Неговият болдрик^[1] вече беше протрил рамото ми.

Отсякох няколко стъбла тръстика и започнахме да я дъвчем и да пием сладкия й сок. Йолента постоянно беше жадна и не можеше да върви, без да я подкрепяме. Дори не можеше и да се подпира на тоягата, която й бях отсякъл. Налагаше се често да спираме, за да почиваме. Странно беше да се гледат тези дълги крака, красиво свързани, с фини колене и пищни бедра, да бъдат толкова безполезни и безпомощни.

След един ден път излязохме от блатната растителност и стъпихме в истинска пампа — море от трева. И тук имаше някакви дървета, но те бяха съвсем редки. Под тяхната сянка се излежаваха привързани хищни животни, които размахваха дългите си като камшици опашки, протегнали напред лапите си, също като човешки ръце.

Повечето от тях бяха ивичести тигри, често срещани животни за тези райони, но аз видях също и няколко акстроси и саблезъби смайлодонти. Някой бяха умрели, втори приличаха на купчини от кожа и кости, но трети издаваха звуци, които би трябвало да плашат събратята им или пък да покажат, че се готвят да нападнат дивите бикове.

Биковете бяха много по-голяма опасност за нас, от колко хищните котки. Стадата обикновено атакуваха всичко, което се движи, и затова ние бяхме принудени да се държим на достатъчно разстояние от тях, за да не попаднем в полезрението на късогледите им очи, а също по възможност да се придвижваме срещу вятъра. В тези случаи трябваше да оставя Доркас сама да помага на Йолента, а аз излизах напред, за да отклоня вниманието на животните от двете жени. Веднъж един по-едър мъжкар се отдели от стадото и ме атакува и аз трябваше да отскоча настрани и да му отсека главата. Накладохме огън от суха трева и хапнахме малко печено месо.

Вторият път, когато бях атакуван, си спомних как Ноктите бяха успокоили свирепите маймуночовеци. Извадих и свирепият, черен бик забави ход, приближи се и зарови муцуна в ръката ми. Махнах на Доркас и Йолента, качих ги на гърба му и го поведох напред, като държах близо до главата му Ноктите, така че да вижда синкавата светлина.

Към следващото дърво, към което се приближихме, беше завързан жив смайлодонт и аз си помислих, че всеки момент бикът може да се подплаши. Отминахме го без проблеми, но дълго време усещах жълтите му, големи колкото яйца на гълъб, очи да пронизват гърба ми. И моят език вече беше подут от жажда. Съжалих животното, дадох камъка на Доркас и се върнах да прережа кожените ремъци, с които бе завързано. Мислех си, че хищникът ще се опита да ме атакува, но той остана легнал на земята, без да има сили дори да помръдне. Нямах откъде да взема вода, за да му дам и единственото, което можех да направя, бе да продължа напред.

В ранния следобед видях, че високо над главите ни се вие лешояд. Спомних си, че на няколко пъти, когато по-големите послушници бяха заети с изпити, ние, по-малките, трябваше да излизаме и да хвърляме камъни по птиците, накацали по полуразрушената стена, за да не се подсилва мрачната слава на Цитаделата. Мисълта, че Йолента може да умре, беше непоносима. Струваше ми се, че бих дал всичките си пари, за да намеря лък, с който да сваля птицата. Уви, нямах такова оръжие и бях безпомощен срещу нея.

Не след дълго към първата птица се присъединиха още две, но много по-малки от нея. По яркото оцветяване на главите им, което се виждаше дори и от земята, ги определих като Cathartidae. Първата птица, чиито крила бяха с размах три пъти по-голям от този на другите, беше планински тераторнис. Те бяха известни с това, че нападат хората, изкачващи се в планината, издирайки лицата им с отровни си нокти и блъскайки ги с мощните си криле, за да паднат в някой пропаст и да намерят бързо смъртта си. Когато двете по-малки птици случайно се приближаваха до тераторниса, ние чувахме остър писък, който достигаше до нас от въздушния купол. Бях в мрачно настроение и когато птиците се приближиха, извадих меча си и го размахах заплашително.

Западният хоризонт се издигна и почти закри слънцето. Бяхме стигнали до ниска къща, почти колиба, построена от торф. Здрав, набит мъж с кожени гамаши седеше на пейката пред нея, пиеше мате и се правеше, че гледа бързо менящите се цветове на облаците. А всъщност истината беше съвсем друга. Бях сигурен, че ни е забелязал много отдавна, защото отлично се сливаше с кафявата фасада на своя дом, а ние бяхме движеща се точка, огряна от последните лъчи на слънцето.

Когато видях пастира, прибрах Ноктите, без да знам какво ще предприеме бикът, щом не го виждаше. Но нищо не се случи и той продължи тромаво да се движи напред с двете жени на гърба му. Стигнахме до къщата от торф и аз ги свалих долу, а бикът вдигна муцуната си, подуши въздуха и ме погледна изпитателно с едно око. Аз му посочих развълнуваната от вятъра трева, а после му махнах с ръка, за да му покажа, че е свободен и вече не ми е нужен. Животното отстъпи назад и бавно се отдалечи.

Пастирът измъкна сламката, която дъвчеше, и каза:

— Това беше вол.

Кимнах.

— Беше ни нужен да пренесем тази нещастна жена, която е тежко болна. Твой ли е? Надявахме се, че няма да имаш нищо против. Нали виждаш, нищо лошо не сме му направили?

— Не, не. — Пастирът направи някакъв неясен за мен жест. — Питах ви само защото отдалеч ми заприлича на боен жребец. Моето зрение вече не е толкова добро, колкото беше едно време. — Той ни разказа колко зорки са били очите му някога. — Но щом казвате, че е вол…

Този път кимнахме заедно с Доркас.

— Виждате ли какво е да остарее човек — продължи пастирът. — Когато бях млад, можех да оближа острието на този нож — той посочи металната дръжка, която се подаваше над широкия му колан — да го насоча към слънцето и да се закълна, че съм видял нещо между краката на вола. Но дори и да не бях такъв глупак, знам, че никой не може да язди дивите бикове от лампата. Черната пантера се опитва да го прави и се задържа с нокти за гърба, но по-често умира, стъпкана или промушена от рогата му. Няма съмнение, този нрав волът е наследил от майка си. Познавах я.

Обясних му, че съм гражданин и съм пълен невежа, що се отнася до всичко, свързано с добитъка.

— О! — възкликна пастирът и отпи малко чай през сламката си. — Аз съм много по-необразован човек от теб. Няма друг тук по-невежа от мен. Нали знаеш кои наричат невежи? Тези, които не знаят абсолютно нищо. Но как мога да науча нещо, като погледни какви са ми съседите.

Доркас прекъсна безсмисления ни разговор.

— Моля ви, няма ли да ни позволите да влезем вътре? Страхувам се, че тази жена умира. Трябва да я сложим да легне някъде.

— Нали ви казах, че нищо не знам. Трябва да попитате този мъж. Нали може да води вол, бих казал дори бик, сякаш е малко кученце.

— Но той не може да й помогне! Само вие можете!

Пастирът ме погледна многозначително и повдигна едната си вежда явно доволен, че аз, а не Доркас е успяла да укроти бика.

— Много съжалявам за вашата приятелка — каза той. — Някога тя е била много хубава жена. Но въпреки това, докато ние седим тук и си разказваме небивалици, моят приятел вътре също лежи на смъртен одър. Единственото, което мога да направя за него, е да го оставя да си отиде кротко, без никой да го безпокои.

— Разбираме, но ние няма да го тревожим. Дори може и да му помогнем.

Пастирът погледна първо към Доркас, а после отново към мен.

— Странни хора сте вие, знаете ли? А и не сте нещо повече от нас, невежите. Хайде, влизайте. Но пазете тишина и не забравяйте, че сте ми гости.

Той се изправи и отвори входната врата, която беше толкова ниска, че трябваше да се приведа доста, за да вляза. Къщата се състоеше само от една стая, а тя беше мрачна и миришеше на пушек. Мъж, много по-млад от мен и много по-висок от нашия домакин, лежеше на мръсен сламеник до огнището. Той имаше същата кафява кожа като пастира, но този тен не беше от слънчев загар. Бузите и челото му бяха почернели от прах. Нямаше други завивки, освен тези, на които лежеше болният, и Доркас разпъна парцаливото си одеяло направо на земята (защото под нямаше) и сложи Йолента да легне. За момент очите й се отвориха. Те не гледаха безизразно както преди, но зеленият им цвят беше избледнял, както избледнява некачествено боядисан плат, оставен на слънцето.

Нашият домакин поклати глава и прошепна:

— Няма да издържи повече от горкия Менахен. Ще живее много по-малко.

— Тя е жадна — отвърна му Доркас.

— Отзад имам варел с дъждовна вода. Ще отида да донеса.

Когато чух вратата да се затваря след пастира, извадих Ноктите. Този път те заблестяха с толкова ослепителна светлосиня светлина, че за момент се уплаших дали няма да проникне извън стените. Младият мъж, който лежеше на сламеника, започна да диша по-облекчено. Прибрах отново Ноктите в ботуша си.

— На нея не й помогна — каза Доркас.

— Вероятно е много жадна. Загубила е доста кръв. Доркас се протегна, за да я погали по косата. Тя беше като на старица или като на човек, страдащ от треска, и влажната длан на Доркас се покри с косми.

— Мисля си, че тя винаги е била болна — прошепна Доркас. — Откогато я познавам. Доктор Талос й даваше някакво лекарство, от което тя временно имаше подобрение, но сега той я изгони. Беше много капризна и това може би е неговото отмъщение.

— Не предполагах, че може да постъпи толкова жестоко с нея.

— Да си призная, и аз не го очаквах. Севериън, сигурна съм, че той и Баландер отново ще изнасят някъде представление и ще разузнават.

— Да разузнават?! — Сигурно съм изглеждал много изненадан, а аз наистина бях.

— Най-малкото, смятам, че пътуват, за да открият някакво съкровище. Веднъж доктор Талос ми спомена нещо подобно, но не разбрах какво точно е това, което търсят.

Пастирът се върна с една кратуна вода. Повдигнах Йолента така, че Доркас да може да я поднесе към устните й. Тя я разля и намокри накъсаните й дрипи, но една част отиде и в гърлото й. Когато кратуната се изпразни, пастирът излезе и отново я напълни. Този път Йолента можеше да преглъща по-свободно. Попитах го дали знае къде е езерото Дютурна.

— Аз съм прост човек — отвърна той. — Никога не съм яздил надалеч. Но са ми казвали, че е в тази посока. — Пастирът посочи с пръст. — Първо на север, а после на запад. Защо? Там ли отивате?

Аз кимнах.

— Тогава трябва да преминете през много лошо място.

Или по-точно, през много лоши места, но със сигурност през каменния град.

— Значи някъде тук има град, така ли?

— Да, има град, но в него няма хора. Невежите, които живеят наоколо, смятат, че независимо накъде върви някой, каменният град се измества, за да се изпречи на пътя му. — Пастирът се засмя, а после се намръщи. — Не, това не може да е истина. Но каменният град извива калдъръми и винаги застава пред пътниците, а те си мислят, че вече са го заобиколили. Разбирате ли ме? Не, не мисля, че ще можете.

Спомних си за Ботаническите градини и кимнах.

— Разбирам за какво говориш. Продължавай.

— Така че, независимо дали вървите на север или на запад, ще минете през каменния град. За това няма да е нужно той да ви изкривява пътеката. Какво да ви кажа за него? Някой се връщат богати оттам, защото откриват съкровища. Други разказват интересни истории. А пък трети изобщо не се връщат. Тези две жени не са девици, нали?

Доркас изохка. Аз поклатих глава.

— Това е добре. Най-често девствените жени не се завръщат. Опитайте се да го прекосите през деня, когато слънцето е над дясното ви рамо, а по-късно в лявото ви око. Ако ви завари нощта, не се оглеждайте настрани. Дръжте пред себе си звездите на Ихуайвулу веднага щом изгреят на небето.

Щях да му задам още няколко въпроса, когато болният младеж отвори очи и се надигна. Одеялото, с което беше завит, падна и аз видях, че гърдите му са опасани с превръзка, пропита със засъхнала кръв. Той ме изгледа изпитателно, а после изведнъж изкрещя нещо. Веднага усетих студеното острие на нож, опряно в гърлото ми.

— Той няма да ти направи нищо лошо — каза пастирът на болния младеж. Използваше местен диалект, но говореше по-бавно и аз успях да го разбера. — Не мисля, че знае кои сме.

— Казвам ти, татко, това е новият ликтор на Тракс. Те са поискали нов и вече го очакват. Убий го! Той ще ги избие всичките, ако вече не са мъртви.

Бях удивен, че младежът спомена Тракс, защото все още бяхме много далеч. Щях да му задам няколко въпроса и вероятно да се разберем по-мирен начин, но Доркас замахна и удари стареца по главата е кратуната. Това си беше чисто женски удар, който само строши съда за вода и не му причини никаква болка. Пастирът замахна към нея с изкривения си остър нож, но аз хванах ръката му и я счупих. След това взех падналия на земята нож, застъпих го с ботуша си и счупих и него. Синът на пастира Менахен се опита да се надигне. Ноктите му бяха дали живот, но не и сили. Доркас го бутна и той отново падна на сламеника.

— Ще умрем от глад — изхлипа пастирът.

Кафявото му лице се изкриви от усилието да не се разплаче.

— Ти си се грижил досега за сина си — казах му аз. — Съвсем скоро той ще се оправи и ще се грижи за теб. Какво сте направили вие двамата?

Двамата мъже останаха мълчаливи.

Наместих счупената кост на пастира и му направих шина от дърво. След като се нахранихме, аз и Доркас отидохме да спим отвън. Казахме на бащата и сина му, че ще ги убием, ако чуем, че вратата се отваря или пък ако се опитат да направят нещо лошо на Йолента. Рано на другата сутрин, когато всички спяха, отидох и докоснах счупената ръка на пастира с Ноктите. На един кол недалеч от къщата беше завързан жребец. Яхнах го и скоро успях да хвана още един за Доркас и Йолента. Препуснахме напред, но когато се обърнах, за да хвърля последен поглед към къщата, видях, че кафявите й стени са се раззеленили.