Джийн Улф
Ноктите на помирителя (12)

12.
Ноктюлите^[1]

Текла беше в сънищата ми чак до сутринта. В един момент двамата мълчаливо вървяхме, предполагам, из рая на Новото слънце. Казват, че то ще се отвори за всички, които го очакват и призовават, но ще остане скрито за тези, които са свои собствени екзекутори. Все пак си мисля, че този, който прощава толкова много неща, някой ден ще трябва да опрости и техните грехове. В следващата секунда се събудих от студа, неприятната силна светлина и цвъртенето на птиците.

Изправих се. Плащът ми беше прогизнал от росата, а лицето ми бе оросено с пот. Йонас, който лежеше до мен, също се раздвижи. Десетина крачки по-нататък стояха два бойни коня — единият с цвят на бяло вино, а другият — чисто черен. Те хапеха юздите си и тропаха с копита от нетърпение. От хората, които присъстваха снощи на ритуала, имаше толкова следи, колкото и от самата Текла, която вече не виждах, и знаех, че няма да видя до края на сегашното си съществуване.

Терминус Ест лежеше до мен в твърдата си, добре намислена ножница. Взех го и тръгнах надолу по хълма, докато стигнах до ручея. Там направих това, което трябваше, за да се почувствам бодър. Когато се върнах, Йонас вече беше буден. Показах му накъде да тръгне, за да стигне до водата, а докато отиде, си взех сбогом с мъртвата Текла.

И все пак някаква част от нея продължаваше да бъде с мен. Имаше моменти, когато трябваше да си напомням, че се казвам Севериън, а не Текла. Понякога ми се струваше, че съзнанието ми е като картина, сложена зад стъкло, а Текла стои пред него и образът й се отразява в стъклото. След тази нощ, когато си спомнях за нея, без да я свързвам с определено място или време, Текла изниква в съзнанието ми, застанала пред огледало, облечена в снежнобяла роба, която едва покриваше гърдите й, а надолу падаше като каскада от гънки. Виждам я за момент застанала в това положение, с ръце, вдигнати, за да докоснат лицето ми.

След това тя се завъртя и стаята, в която се намираше, се оказа цялата в огледала. Стените и таванът също бяха в огледала. Направих крачка към нея, но тя изчезна в тъмнината и повече не можах да я видя.

Когато Йонас се върна, вече бях овладял мъката си и се правех, че проверявам амунициите на конете.

— Черният ще е за теб — каза Йонас, когато се приближи. — А белият — за мен. И двата ми изглеждат прекалено ценни, както е казал морякът на хирурга, който се готвел да му отреже и двата крака. Е, накъде тръгваме?

— Към Двореца на Сюзерена — отговорих аз и забелязах скептичния му поглед. — Успя ли да чуеш нещо от разговора ни с Водалус?

— Отчасти. Не знаех, само че ще ходим там.

Аз не съм добър ездач, казвал съм го и преди, но пъхнах крак в стремето на черния жребец и се метнах на гърба му. Конят, който бях откраднал преди две нощи от Водалус, имаше високо, твърде неудобно бойно седло, но беше невъзможно да паднеш от него. — Някой бе го постлал грижливо с кадифе, което хем беше меко, хем криеше опасност. Веднага щом ме усети на гърба си, конят започна да танцува от нетърпение и с мъка го удържах.

Може би не беше най-подходящият момент, но аз попитах:

— Какво си спомняш от снощи?

— За жената ли питаш? Нищо. — Йонас мина покрай мен, освободи поводите на белия кон и се метна на гърба му. — Аз не ядох. Водалус гледаше само теб, а след като погълнах наркотика, никой вече не се интересуваше от мен. Още повече че владея умението да се правя, че ям, без всъщност да го правя.

Аз го погледнах с искрено учудване.

— И как го правиш?

— Практикувам често, дори и на няколко пъти в твое присъствие, например вчера на закуска. Нямам голям апетит, но за социалните ми контакти и отношения е много полезно да сядам на масата. — Той смушка коня си по горската пътека и добави през рамо: — По една случайност знам добре пътя, но имаш ли нещо против да ми кажеш защо отиваме там?

— Доркас и Йолента са там — отговорих аз. — Трябва да изпълня поръчката на Водалус. — Предполагах, че ни следят, макар да нямах никакво намерение да я изпълнявам.

Тук, за да не се проточи твърде много историята на моето житие-битие, ще разкажа събитията от следващите дни накратко. Докато яздехме, аз разказах на Йонас всичко, което Водалус ми беше казал, че и нещо повече — моите разсъждения. Спирахме в села и градове, когато на пътя ни се изпречваха такива. Там упражнявах моя занаят, не защото имахме нужда от пари (благородната Теа ни беше дала обещаните кесии, аз бях прибрал част от парите си от Салтус, а Йонас бе продал златния боздуган), а с цел да не предизвикваме подозрение.

На четвъртата сутрин все още се движехме на север. От дясната ни страна Гиол се приличаше на слънцето като мързелив дракон, който пазеше забранения път, обрасъл с трева, паралелно на бреговете на реката. Онзи ден бяхме видели патрулиращи кавалеристи, които имаха здрави коне, почти като нашите и носеха копия, подобни на тези, с които бяха убити пътниците при Портата на скръбта.

Йонас, който беше изнервен и неспокоен, измърмори:

— Трябва да побързаме, за да стигнем до Двореца на Сюзерена довечера. Надявам се, Водалус ти е казал на коя дата ще започнат празненствата и колко дни ще продължат?

— Далеч ли сме още?

Йонас посочи към малко островче в реката.

— Доколкото си спомням, остават ни още два дни път.

На това място срещнах няколко пилигрима, които ми казаха, че дворецът е наблизо и ме предупредиха да внимавам с преторианците. Смятам, че тези хора знаеха какво говорят.

Последвах примера му и оставих коня си да премине в тръс.

— Трябва да си вървял пеш.

— Не. Яздех моята кобилка. Горкото животно, сигурно няма никога да го видя повече. Е, признавам, беше много по-бавна от тези коне дори когато са изморени.

Готвех се да му кажа, че Водалус няма как да ни даде коне, с които да не можем да стигнем навреме, когато нещо, прилично на голям прилеп, прелетя на половин метър над главата ми.

Не знаех какво е това, но Йонас очевидно знаеше. Той изкрещя нещо, което не разбрах. След това се наведе и плесна с юздите си моя черен кон. Жребецът подскочи лудо и едва не ме събори от седлото. Миг по-късно ние вече препускахме бясно напред. Спомням си как префучах между две дървета, разстоянието, между които не бе повече от разкрач. След това видях отгоре силуета на съществото, което се носеше високо в небето и приличаше на голям къс сажди. Не знам с каква скорост се носеше, но скоро остана зад нас.

Излязохме от гората и се озовахме в сухо дере. Съществото се изгуби от погледа ни. Ала когато изкачвахме обратната страна на гористия хълм, то се спусна към нас още по-разярено от преди, като ни атакува с широк, пикиращ полет. Изравних черният си кон с този на Йонас и извадих Терминус Ест от ножницата.

Нашите бойни коне бяха бързи, но прилепът, изглежда, можеше да бъде още по-бърз. Ако притежавах сабя, щеше да ми е по-лесно да го посека, докато лети. По-късно разбрах, че ако го бях направил, щях да загина. Замахнах с две ръце и острието го разсече. Стори ми се, че режа въздуха. Секунда по-късно обаче съществото се раздвои и ме лъхна топлина, сякаш някой за момент бе отворил вратата на голяма пещ, а после безшумно я бе затворил.

Съществото падна на земята. Понечих да спра коня и да го разгледам, но Йонас ми изкрещя да го следвам.

Яздехме по пресечена местност, осеяна със стръмни хълмове, обрасли с кедри. Втурнахме се между тях като полудели, притиснати към вратовете на галопиращите коне.

Скоро килимът от изгнили листа стана толкова дебел, че животните бяха принудени да намалят ход. Почти веднага след това стигнахме до почти отвесна скална преграда и трябваше да спрем. Вече не препускахме и аз можах да доловя, че нещо се движи след нас. Тихо шумолене, сякаш някоя ранена птица се носеше, докосвайки короните на дърветата. Свежата кедрова миризма изпълваше дробовете ми.

— Трябва да се измъкнем от тук — каза разтревожено Йонас. — Или поне да продължим да се движим. Заостреният край на някой клон беше одрал бузата му и мястото кървеше. Погледнахме в двете посоки и избрахме дясната, водеща към реката. Йонас шибна коня си, за да го накара да върви по-бързо в почти непроходимия гъсталак.

Оставих го да ми проправя път, за да мога да ни защитя, ако съществото ни настигне. Съвсем скоро го видях да лети през храстите. Малко след него следваше второ, подобно на първото.

Гъсталакът свърши и ние отново можахме да пуснем конете си в галоп. Скоро хищните същества станаха цяло ято, но въпреки по-малките си размери нямаха скоростта на първото, което ни бе атакувало.

— Трябва да намерим огън — изкрещя Йонас, надвиквайки тропота на конските копита. — Или някое голямо животно, което да убием. Ако отново посечеш някое от тях, това ще ги забави, но няма да ни помогне да се измъкнем.

Кимнах, за да му покажа, че идеята да убия единия от бойните коне не ми харесва, макар и да ми мина тази мисъл. Моят скоро щеше да падне от изтощение. Йонас постоянно трябваше да озаптява своя бял жребец, защото аз изоставах.

— Йонас, кръв ли искат?

— Не. Топлина.

Йонас обърна коня си надясно и го шляпна по хълбока с металната си ръка. Ударът сигурно беше силен, защото животното подскочи напред като ужилено. Прескочихме пресъхнало речно корито, спуснахме се по прашен стръмен хълм и излязохме отново на равен участък, където бойните коне можеха да развият добра скорост.

Зад нас се носеха ята като черни облаци. Те летяха на два пъти по-голяма височина от тази на дърветата и ако не гледах движещите се покрай мен треви, бих си помислил, че вятърът е попътен и им помага, а всъщност беше точно обратното.

Пред нас теренът се промени рязко. Появи се зелена ливада и аз свих с черния си жребец към нея, крещейки в ушите му и налагайки го с плоската страна на меча си. Животното беше обляно в пот и кръв, изподрано от счупени кедрови клони. Чувах зад нас Йонас да крещи някакво предупреждение, но не му обърнах внимание.

Направихме завой и през дърветата видях да проблясва река. Тогава забелязах нещо, което отдавна бях очаквал. Може би не трябва да си признавам, но аз вдигнах меча си към небето и извиках:

— Неговият живот срещу моя, Ново слънце! С помощта на твоя гняв и на моята надежда!

Уланът, който беше сам, разбра, че го заплашвам. Синкавият блясък на копието му стана по-ясен, когато препусна срещу нас. Макар и да се движеше доста бързо, черният ми кон кривна подплашено. Едно дърпане на юздите и той затъна в меката почва. Миг да си поема дъх и вече галопирахме в обратна посока срещу съществата, от които досега бягахме. Не знам дали Йонас разбра моя план или не, но ме последва (както бях сметнал, че ще направи), без изобщо да изостава или да намалява темпото си.

Едно от съществата размаха огромни крила и ни връхлетя. Приличаше на дупка, отворила се във Вселената. Беше по-черно от моя плащ и по-мрачно от занаята ми. Мисля, че се опита да нападне Йонас, но аз го разсякох на две, както бях направил с предишното. Отново ме блъсна гореща вълна, а знаейки вече откъде идва тази топлина, ми стана още по-неприятно. От краткия допир ми се повдигна. Дръпнах рязко юздите, за да насоча коня по-далеч от реката, страхувайки се, че мълния от копието на улана може да ме застигне в гръб. Бяхме излезли от пътя, когато то наближи, обгаряйки земята и подпалвайки едно голямо сухо дърво.

Дръпнах рязко юздите на коня, за да го спра и го изправих на задни крака. За момент погледнах към дървото, където допреди това кръжаха три черни същества. Вече ги нямаше там. Извърнах се към Йонас, страхувайки се, че може да са го нападнали.

Той ми показа с очи накъде бяха отишли. Бяха се скупчили около улана, който се опитваше да се защити с копието си. Мълния след мълния разсичаха въздуха, а след тях следваше силен гръм като след истинска светкавица. След всяка експлозия, с която той се опитваше да унищожи съществата, те ставаха все повече, а яростта и силата им се увеличаваше. Според мен съществата вече не летяха, а се носеха като тъмни сенки, скриваха се, после пак изникваха, всеки път все по-близо до нещастника. Докато преброя до три, те вече бяха се скупчили на лицето му. Той се катурна от седлото, а копието се изплъзна от ръцете му и падна встрани.