Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Claw of the Conciliator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Ноктите на Помирителя

Преводач: Росен Рашков

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: приказка

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-277-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/974

История

  1. — Добавяне

10.
Теа

Заедно с още десетина от хората му ние напуснахме пешком горската поляна и изминахме около половин левга до дълга маса, подредена между дърветата. Пак ме сложиха да седна от лявата страна на Водалус и докато другите, се хранеха, аз се преструвах, че го правя, защото очите ми се угощаваха от него и неговата дама, за която толкова често си бях спомнял, докато лежах на нара сред другите послушници в нашата кула.

Когато спасих Водалус, все още бях малко момче, а за всички момчета зрелите мъже изглеждат високи. Сега видях, че той е малко по-висок от Текла, а нейната кръвна сестра Теа — висока, колкото самата Текла. Знаех, че във вените им тече повече кръв на ликуващи, отколкото на военни като сеньор Рачо.

Истината беше, че първо се влюбих в Теа, но само благоговеех пред нея, защото тя принадлежеше на мъж, чийто живот бях спасил. Още от началото обикнах Текла, защото ми напомняше за Теа. Сега (както есента умира, а след това зимата, пролетта и лятото, а накрая всичко се повтаря) любовта ми към Теа се възроди, защото ми напомняше за Текла.

— Ти изглежда си почитател на жените — каза Водалус и аз отместих поглед.

— Твърде малко съм бил в тяхната нежна компания, сеньор. Моля да ме извините.

— Споделям твоя интерес към тях, така че няма защо да ми се извиняваш. Но ти, надявам се, не изучаваш това нежно гърло с мисълта да го прережеш?

— За нищо на света, сеньор.

— Радвам се да го чуя. — Той вдигна платото с печени дроздове, подбра един и го сложи в чинията ми. Това беше знак на особено благоразположение. — И все пак отговорът ти леко ме учудва. Смятах, че човек с твоята професия ще гледа на бедните човешки същества по същия начин, по който касапинът гледа на бичетата на заколение.

— Не мога да ви отговоря, сеньор. Не съм бил роден и обучаван за касапин.

— Невероятно! — засмя се Водалус. — Вече започвам да се учудвам, че толкова лесно се съгласи да ми служиш. Ако беше решил да си останеш затворник, щяхме да водим дълги, приятни разговори, докато по-късно реша да те използвам, както бях намислил — като разменна монета срещу нещастния живот на Барнох. Така, както се развиват нещата, ще трябва утре да те оставя да си тръгнеш. И все пак смятам, че имам за теб поръчка, която съответства на способностите ти.

— Всяка ваша поръчка, сеньор, ще бъде изпълнена.

— Пропиляваш си живота на ешафода — усмихна се Водалус. — Не след дълго ще ти намерим по-подходяща работа. Но ако смяташ да ми служиш вярно, трябва да разбереш това-онова за позициите на белите и черните фигури и като цяло — самата цел на играта. Ти трябва да знаеш къде е твоят интерес, а той е на страната на черните. Може би досега си слушал за нас, че сме разбойници и предатели, но това няма нищо общо с целите, за които се борим.

— Да матирате Самодържеца, сеньор? — предположих аз.

— Това ще е добре, ако се случи, но е само крачка по пътя към голямата цел. Ти идваш от Цитаделата. Знам, видял си много неща по време на странстванията си — стената, останала от отдавнашни времена, така че трябва да имаш някакви знания за миналото. Никога ли не ти е хрумвало, че човечеството е било по-богато и по-щастливо само преди около хилядолетие?

— Всички знаят, че сме далеч от славните дни на нашето минало — отговорих му аз.

— Това, което е било преди, трябва да се върне отново. Хората да пътуват между звездите, да прескачат от галактика на галактика, да бъдат господари на слънчевите дъщери.

Благородната Теа, която явно бе слушала досега Водалус, макар й да не бе давала признаци, че го прави, се обърна към мен и с нежен, гукащ глас попита:

— Знаеш ли как е било дадено името на нашия свят, инквизиторе? Прокълнатите хора стигнали до червения Вертанди. Помислили си, че името му звучи твърде злокобно и ще попречи на другите да ги последват и го преименували на Настояще. Било игра на думи на техния език, защото означавало едновременно и Сега, и Дар. Един от нашите възпитатели ни го разказа на мен и на сестра ми, макар че не мога да разбера как може в един език да има такова противоречие. — Водалус я слушаше с нетърпение, но, изглежда, имаше добри маниери, защото не я прекъсна. — След това и другите, които привлекли хора към най-близките възможни за обитаване планети, приели играта. Те нарекли своя свят Скълд, което означава Свят на бъдещето, а нашия свят станал Ърт — Свят на миналото.

— Боя се, че грешиш — каза й Водалус. — От сигурен източник знам, че нашата планета е получила името си от сливането на думите „краен“ и „древност“. И все пак грешката ти е толкова прекрасна, че предпочитам аз да греша, а ти да си права.

Теа се усмихна на думите му и Водалус се обърна към мен.

— Макар и да не обяснява много добре защо нашата планета Ърт е получила своето име, приказката на моята скъпа благородна Теа показва много точно същността на въпроса. А тя е, че по това време човечеството е произвеждало и управлявало свои кораби, които са пътували от планета на планета. Всички те са били конструирани в градовете на човека. Това са били велики дни за нашата раса. Нашите пра-пра-пра-отци са се устремили да покорят Вселената.

Водалус замълча за момент, сякаш очакваше някакъв коментар от моя страна.

— Сеньор, нашите знания и интелект значително са намалели през последното хилядолетие.

— О, това вече е стрела, изстреляна право в целта! Но въпреки прозорливостта и съобразителността си, ти грешиш. Не, ние не сме загубили мъдростта си. Загубили сме силата си. Науката се е развивала без прекъсване, но макар хората да са научили всичко, за да станат господари на Вселената, силата на света се е изчерпала. Ние сега едва съществуваме и изкарваме прехраната си благодарение на онова, което са построили нашите предци. Докато някой летят в своите машини и изминават по хиляди левги на ден, ние, останалите, пълзим по повърхността на Ърт. Нямаме дори възможност да стигнем от единия хоризонт до другия, преди слънцето да залезе на запад. Преди малко спомена, че трябва да матираме този хленчещ глупак — Самодържеца. Сега искам да сравня двамата самодръжци — двете могъщи сили, стрелящи се към господство. Белите търсят начин да оставят нещата така, както са, а черните — да изкарат човека отново на пътя, водещ към господство. Наричам ги бели по случайност, но не е лошо да си спомним, че през нощта виждаме звездите по-ясно, докато те стават невидими под червеникавата светлина на деня. Е, на коя от тези две сили си решен да служиш?

Само вятърът свиреше в короните на дърветата и изглежда, че всички на масата бяха спрели да говорят.

— Естествено, че на черните — отговорих аз.

— Добре! — възрадва се той. — Но на разумен човек като теб трябва да е ясно, че повторното завоюване няма да бъде никак лесно. Тези, които искат да се променят, трябва да са готови на всичко. Ние трябва да направим и невъзможното. Не бива да се спираме пред нищо!

Присъстващите на масата започнаха отново да се хранят. Понижих глас, така че само Водалус да може да ме чуе.

— Сеньор, има нещо, което още не съм ви казал. Не смятам да го скривам повече, за да не се усъмните в моята лоялност.

Водалус сведе глава, уж че яде, и тихо прошепна:

— Какво е то? Казвай!

— Сеньор, имам реликва, едно нещо, за което казват, че са Ноктите на Помирителя.

Той гризеше кълка от печена кокошка, но спря. Очите му се обърнаха към мен, макар главата му да запази положението си.

— Искате ли да ги видите, сеньор? Много са красиви. Държа ги ето тук, в ботуша си.

— Не — прошепна бързо Водалус. — Да, може би искам, но не тук… Не, по-добре е изобщо да не ги виждам.

— На кого трябва да ги предам тогава?

Водалус сдъвка хапката си и преглътна.

— Чувал съм от мои приятели, които живеят в Несус, че те отдавна са изчезнали. Значи са у теб. Тогава трябва да ги пазиш, докато можеш да се отървеш от тях. Не се опитвай да ги продадеш, веднага ще разберат какво е това. Най-добре ги скрий някъде. Ако искаш дори, хвърли ги в някоя яма или ги закопай.

— Но, сеньор, те са безценни!

— Щом са безценни, значи са безполезни и нямат никаква стойност. Двамата с теб сме разумни мъже. — Долових нотки на страх в гласа му. — За този камък се смята, че е свещен, способен да извършва какви ли не чудеса. Ако аз го притежавах, щяха да смятат, че съм извършил светотатство и съм враг на Теологоменон. Нашите господари ще ме сметнат за предател. Трябва да ми кажеш…

Точно в този момент към масата се приближи запъхтян мъж, който не бях виждал досега. По лицето му се разбираше, че носи много важни новини. Водалус веднага се изправи и се отдалечи на няколко крачки, за да чуе поверителната информация. Заприлича ми на любим учител, който разговаря с някой от своите ученици, защото главата на пратеника едва стигаше до раменете му.

Започнах да се храня, като разчитах, че Водалус ще се върне, но след като поговори с непознатия, двамата тръгнаха нанякъде, скриха се между стволовете на дърветата и той повече не се появи на масата. Един по един и другите мъже се изправиха и най-накрая останахме само аз, Йонас, красивата Теа и още един мъж.

— Ти вече почти се присъедини към нас — каза Теа с гукащия си глас — но още не знаеш как работим. Имаш ли нужда от пари?

Поколебах се за момент и Йонас ме изпревари:

— Това е нещо, което е винаги добре дошло, Благородна, когато става дума за неприятностите на по-голям брат.

— От този ден, вие ще получавате част от всичко, което придобиваме. Когато се връщате тук, паят ще ви чака. Междувременно ще ви дам по една кесия, която ще ви помогне там, закъдето ще се запътите.

— Тогава можем ли да вървим? — попитах аз.

— Водалус ще ви обясни всичко по време на вечерята.

Бях предположил, че това е последното ядене за деня и сигурно тази мисъл се е изписала на лицето ми.

— Ще вечеряме, когато луната се издигне — каза Теа. — Някой ще дойде да ви извика. — След това цитира част от някаква поема:

„Яж, когато зората зазори

и се отворят твоите очи.

Яж и на, обяд, за да си силен.

И на вечеря, на воля, за да поговориш.

Яж и през нощта, за да си мъдър.“

— А сега, моят слуга Чуниалд ще ви заведе да си починете преди пътуването.

Мъжът, който мълчеше досега, се изправи и ни кимна.

— Последвайте ме.

— Бих желал да поговоря с вас, Благородна, когато имате повече свободно време. Знам нещо, което засяга ваша близка.

Тя осъзна, че говоря напълно сериозно и аз разбрах, че го е забелязала. Все пак последвахме Чуниалд, който ни поведе между дърветата. Вървяхме около една левга и най-накрая стигнахме до обрасъл с трева песъчлив бряг на поток.

— Чакайте тук — каза мъжът. — Поспете, ако можете. Никой няма да дойде докато не притъмнее.

— А ако си тръгнем? — попитах аз.

— Всички хора, които видяхте, живеят в гората — каза той, завъртя се на пети и се върна там, откъдето бяхме дошли.

Тогава разказах на Йонас какво бях видял до отворения гроб точно както го описах и на вас.

Разбирам защо смяташ да се присъединиш към Водалус — каза той, когато ме изслуша. — Но трябва да знаеш, че аз съм твой приятел, а не негов. Моето желание сега е да открия жената, която ти наричаш Йолента. Ти искаш да служиш на Водалус, да отидеш в Тракс и да започнеш нов живот в изгнание. Да изтриеш петното, което казваш, че си сложил върху честта на братството, макар че признавам, не разбирам как такава институция може изобщо да бъде опетнена. Също така да откриеш жената, наречена Доркас, да сключиш мир с жената, наречена Аджиа, а също да върнеш нещо, което и двама знаем, че принадлежи на жриците, наричани Пелерини.

Йонас се усмихваше, докато изреждаше всичко това. Аз също не издържах и също се засмях.

— И въпреки че ми приличаш на сокол, който е стоял на ръката на някой стар ловец поне двайсет години и сега е решил да полети, пожелавам ти да се сбъднат всичките ти желания. Но, надявам се, разбираш, че е възможно — малко вероятно, но все пак възможно, едно или две от тези неща, да ти попречат да изпълниш останалите четири или пет.

— Това, което ти казах, действително е така — признах аз. — Стремя се да изпълня всички тези неща и макар че може да не го отчиташ, отдавам цялата си енергия на всяко едно от тях. Все пак трябва да призная, че не всичко се развива по план. Моите разностранни стремежи не ме доведоха до място, по-добро от сянката на тази върба, където съм само един бездомен скитник. Докато ти, с твоята една-едничка цел, засягаща един толкова привлекателен обект, си стигнал до… Само погледни докъде си стигнал.

В подобни разговори преминаха часовете на късния следобед. Над главите ни прелитаха птици и аз си мислех, че е много хубаво да имаш такъв приятел като Йонас — лоялен, разумен, тактичен, пълен със знания, хумор и благоразумие. По това време не знаех нищо за неговото минало, а той не беше сметнал за нужно да ми разкаже сам за произхода си. Опитах се, без да задавам директни въпроси, да измъкна нещо от него. Научих (или поне така си мисля), че баща му е бил занаятчия. Също, че е отгледан от двамата си родители, което преди е било нещо съвсем обикновено, но сега бе голяма рядкост. Неговият роден дом се намирал в южен град, някъде на брега на морето, но когато го посетил за последен път, всичко дотолкова се било променило, че нямал желание повече да остава там.

Когато се срещнахме за първи път при Стената, бях предположил, че е с десетина години по-възрастен от мен. От това, което той каза (а и от някои наши предишни разговори), реших, че трябва да е доста по-стар. Беше прочел доста от хрониките за миналото на нашия свят и разбрах, че съм все още наивен и необразован, въпреки усилията и вниманието, които ми бяха отделили Текла и учителят Палемон.

Все още говорехме, когато с крайчеца на окото си зърнах грациозната фигура на благородната Теа да се движи между дърветата. Тя се приближаваше към нас, но все още не ни беше видяла и се движеше по начин, по който вървят хората, следващи определена посока, но не и знаещи мястото. От време на време на лицето й падаше лъч слънчева светлина и ако я хванеше в профил толкова ми заприличваше на Текла, че нещо разкъсваше гърдите ми. Имаше и походката на Текла.

— Трябва да е наистина от древен род — прошепнах на Йонас. — Погледни я само! Истинска дриада[1]! Прилича ми на вървяща върба.

— Тези дневни фамилии са нещо ново за нашия свят — отговори Йонас. — В миналото не е имало подобни на тях.

Не ми се вярва, че Теа беше достатъчно близо, за да чуе добре думите му, но явно бе доловила гласа му, защото погледна право към нас. Помахахме й и тя ускори ход, но не се затича, а само започна да върви по-бързо. Изправихме се, за да я посрещнем, а после седнахме, когато тя сложи шала си на земята, приседна и обърна лице към потока.

— Каза, че имаш нещо да ми казваш за моя близка. Сестра ми ли имаш предвид? — Гласът й звучеше миролюбиво, а когато бе седнала, едва достигаше моя ръст.

— Аз бях нейният последен приятел. Тя ми каза, че ще се опиташ да убедиш Водалус да се предаде, за да я спасиш. Знаеше ли, че Текла беше в затвора?

— Ти ли си бил неин пазач? — Теа внимателно ме прецени с поглед. — Да. Чух, че са я закарали на ужасно място, в блатата на Несус. Разбрах също, че е умряла много бързо.

Спомних си за времето, което прекарах, докато чаках кръвта на Текла да се покаже под прага на вратата, но кимнах.

— Знаеш ли как е била арестувана? — попита Теа.

Текла ми беше разказала подробностите и аз ги съобщих на сестра й, без да прикривам нищо.

— Разбирам — каза Теа и за момент замълча, загледана в бързо бягащата вода. — Разбира се, на мен ми липсва кралският двор. Но чувайки за всички онези хора и за намерението им да го покрият с гоблени, се връщам към причините, поради които го напуснах.

— Мисля, че на Текла също й липсваше понякога — казах аз. — Или поне обичаше да говори често за това. Но сподели с мен, че дори и да я освободят, не смята никога да се върне там. Разказа ми за провинциалното имение, където е получила титлата си, и спомена, че смята да го обзаведе наново, да ходи на лов и да дава вечери за благородниците от областта.

Лицето на Теа се изкриви в горчива усмивка.

— Вече съм се наловувала в тази гора и за следващите си десет живота. Но когато Водалус стане самодържец, аз ще бъда негова съпруга и наследница на трона. Отново ще вървя покрай Кладенеца на орхидеите, но този път около мен, за да ме забавляват с песните си, ще бъдат дъщерите на петдесетте ликуващи. Но стига съм говорила за това, само след няколко месеца то ще е реалност. Колкото до настоящето, това, което имам, ми стига.

Тя погледна тъжно към мен и Йонас и се изправи грациозно, правейки ни знак да останем по местата си.

— Радвам се, че ми съобщи тези новини за моята доведена сестра. Това имение, което спомена, е вече мое, макар и да не мога да го докажа. За да компенсирам добронамереността ти, ще те предупредя относно вечерята, на която скоро ще присъствате. Не изглеждаше много въодушевен от това, което ти каза Водалус. Успя ли да разбереш намека му?

Йонас не каза нищо и аз поклатих глава.

— Ако ние и нашите съюзници и господари, които чакат в областите при приливите, победим, трябва да възприемем всичко, което може да се научи от миналото. Знаете ли какво е аналептично[2] алзабо?

— Не, Благородна — казах аз. — Но съм чувал приказки за животно с подобно име. Казват, че може да говори и когато някое дете умре, то отива в неговата къща, чука на вратата и моли да бъде прибрано вътре.

Теа кимна.

— Това животно е донесено от далечни звезди преди много, много години, заедно с други полезни за Ърт неща. Това е звяр, който няма по-голям интелект от този на куче, а може би дори и по-малко. Но обожава да се храни с мърша и когато разкопае нечий гроб и похапне човешка плът, то се научава поне за известно време да говори, а овладява също и други наши навици. Аналептичното алзабо е приготвено от жлезите, взети от основата на черепа на същото животно. Разбирате ли ме?

Когато Теа си отиде, Йонас не ме погледна, нито пък аз него. И двамата вече знаехме какво щяха да ни предложат за храна тази вечер.

Бележки

[1] Дриада (мит.) — горска нимфа, самодива. — Б.пр.

[2] Аналептик — стимулатор на нервната система. — Б.пр.