Джийн Улф
Ноктите на помирителя (16)

16.
Йонас

Жадувайки за светлина като умиращ от глад за парче месо, реших да рискувам с Ноктите. По-скоро нещо ме накара да рискувам, защото загубих контрол над ръката си, която се плъзна в ботуша и сграбчи скъпоценния камък.

В същия миг болката ми изчезна, а после наоколо се разпръсна и светлосиньо сияние. Паниката и глъчката се удвоиха, когато обитателите на тъмницата видяха силната светлина и вероятно се изплашиха, че ужасът ще се повтори. Пуснах камъка дълбоко в ботуша си и когато светлината изчезна, пипнешком започнах да търся Йонас.

Бях предположил, че е изпаднал в безсъзнание, но се оказа, че съм се лъгал. Открих го превит на две на около двайсет крачки от мен. Пренесох го обратно в нашата ниша (като открих, че е учудващо лек), покрих и двама ни с плаща си, отново извадих Ноктите и го докоснах по челото.

Не след дълго той се надигна. Разказах му това, което бях видял, и че нещото, което ни е нападнало, вече е извън подземието.

Йонас се размърда и измърмори:

— Трябва да осигурим енергия на компресорите, преди въздухът да стане негоден за дишане.

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Всичко ще се оправи. — И отново, въпреки усилието да не го правя, му говорех така, сякаш беше най-младият от послушниците. Така, както преди години учителят Малрубиус говореше на мен.

Нещо твърдо и студено докосна китката ми. Сграбчих го и видях, че е само металната ръка на Йонас. Осъзнах, че се опитва да хване моята.

— Чувствам някаква тежест — повиши глас той. — Сигурно е от светлините.

Чух как главата му изскърца, а после издрънча, когато се удари в стената. Сетне той започна да си говори на някакъв носов едносричков език, който не разбирах.

Престраших се и отново извадих Ноктите. Докоснах челото му, но блясъкът им беше слаб и Йонас не отвори очи. Аз обаче се успокоих. Най-накрая обитателите на подземието притихнаха.

 

 

Когато се събудих, бледите лампи отново светеха, макар и да имах чувството, че вън е нощ или все още ранна утрин.

Йонас лежеше до мен и спеше. На туниката му имаше голям разрез там, където синия огън го бе жигосал. Спомних си за отрязаната ръка на маймуночовека, огледах се наоколо, за да се уверя, че никой не ни наблюдава, и докоснах изгореното място с Ноктите.

Сега светлината им беше много по-ярка, отколкото снощи, и макар черната следа да не изчезна, подутината спадна и плътта от двете страни стана по-малко възпалена. За да открия долната част на раната вдигнах плата малко по-нагоре. Когато пъхнах ръката си, чух слаб звън, сякаш Ноктите се бяха ударили в метал. Вдигнах дрехата му по-нагоре и видях, че кожата на моя приятел свършва рязко, както тревата свършва, когато върху нея лежи голям камък, отстъпвайки място на блестящ, сребрист метал.

Първата ми мисъл беше, че е някакъв вид броня, но след това видях, че не е. По-скоро металът заместваше истинската кожа така, както желязната ръка заместваше дясната му ръка. Колко продължаваше изкуствената му плът, не можех да кажа, а и се страхувах да докосна краката му, за да не го събудя.

Скрих отново Ноктите и се изправих. Исках за момент да остана сам и да обмисля видяното. Затова тръгнах към центъра на подземието. Мястото вчера ми се бе сторило доста странно, когато всички бяха будни и се движеха. Сега продължаваше да изглежда така. Мръсно, запуснато огромно подземие, осеяно с чудати чупки, смазано от нисък таван. Надявайки се, че движението ще активизира мисълта ми (както обикновено ставаше), реших да се разходя по цялата дължина и ширина на подземието. Вървях възможно най-тихо, за да не събудя все още спящите хора.

Не бях изминал и четирийсет стъпки, когато съгледах нещо, което изобщо не бе на мястото си сред опърпаните хора и отвратителните, вмирисани сламеници. То се оказа женски шал от някаква изящна мека материя с цвят на праскова. Не мога да опиша аромата, който се излъчваше от него, защото бе несравним с никое цвете или плод, който расте на Ърт, но беше нещо прекрасно.

Сгъвах красивия шал с намерението да го прибера в торбичката на колана си, когато чух детски глас:

— Това носи лош късмет. Не знаеш ли?

Огледах се наоколо, а след това надолу и видях малко момиченце с бледо лице и блестящи, прекалено големи очи.

— За какъв лош късмет говориш, господарке? — попитах аз.

— Да прибираш намерени неща. Собствениците им винаги се връщат, за да си ги приберат. А ти защо си облечен в тези черни дрехи?

— Те са с цвят, по-тъмен и от черното. Подай ми ръката си и ще ти покажа. Сега виждаш ли? Когато прокарам плаща си покрай нея, тя сякаш изчезва.

Нейната иначе малка глава изглеждаше голяма за тесните й рамене. Тя кимна сериозно.

— Гробарите носят черно. Ти хора ли погребваш? Когато навигаторът умря, всички носеха черни дрехи. Виждал ли си някой да бъде съпровождан в последния си път по този начин?

Приклекнах, за да виждам по-добре сериозното детско лице.

— Никой не носи на погребения дрехи като тези на моето братство, господарке. Това в повечето случаи ще означава да се опетни паметта на покойника. Ето сега, този шал. Виждаш ли колко е красив? Това ли наричаш „намерена вещ“?

Момиченцето кимна.

— Камшиците ги изхвърлят, защото те могат да се върнат и да си ги потърсят. — Очите й вече не бяха приковани в моите. Тя гледаше към белега, който преминаваше през дясната ми буза.

Аз го докоснах и попитах:

— Това са те, нали? Наричате оръжията им камшици? Кои са всъщност те? Видях някакво ужасно зелено лице.

— Аз също — отвърна момиченцето със звънлив смях. — Мислех си, че този път ще ме изяде.

— Не ми изглеждаш много изплашена.

— Мама казва, че нещата, които виждаш в тъмното, не са истински. Почти всеки път те са различни. Само камшиците могат да ти причинят болка. Затова тя ме слага между себе си и стената. А ето твоят приятел се събужда. Защо гледаш толкова смешно?

(Спомних си как се бях смял с трима млади мъже и две жени на моята възраст. Гилбърт ми подаде камшик с тежка дръжка и преплетени медни нишки. Лолиан приготвяше огнената птица, която щяхме да завъртим на дълго парче корда.)

— Севериън! — Беше Йонас и аз се втурнах към него. — О, колко се радвам, че си тук! — въздъхна той, докато сядах. — Помислих… помислих си, че си излязъл навън.

— Това трудно може да стане, забрави ли?

— Да — отвърна Йонас. — Сега си спомних. Знаеш ли как се казва това място, Севериън? Вчера ми казаха. Нарича се Преддверието. Виждам, че вече знаеш това.

— Не.

— Но ти кимна?

— Спомних си тази дума, докато я произнасяше. Всъщност знам как точно се нарича това място. Аз… мисля, че Текла е била тук. Тя никога не е смятала това място за твърде странен затвор, защото това е бил и първият, който е виждала, преди да бъде доведена в нашата кула. Но аз откривам, че не споделям мнението й. Единични килии за по няколко човека ми се виждат много по-практични. Може би, защото съм предубеден.

Йонас се надигна и опря гръб в стената. Лицето му изглеждаше още по-бледо на фона на кафеникавия камък, а по челото му имаше капчици пот.

— Можеш ли да си представиш как са направили това място? Огледай се наоколо.

Направих го, но не видях нищо по-различно от обширното подземие, осветено от мъждукащи лампи.

— Това са били отделни килии, не знам колко точно. Стените между тях са били разрушени, а след това подът е бил изравнен. Сигурен съм, че това отгоре е така нареченият „падащ таван“. Ако повдигнеш някоя от тези плоскости, ще видиш стария таван.

Изправих се и въпреки че с върха на пръстите си докосвах правоъгълните панели, не можех да упражня достатъчно сила, за да отместя някой от тях. Момиченцето, което ни наблюдаваше от десетина крачки и явно чуваше всяка наша дума, извика:

— Вдигни ме и аз ще го направя.

Тя изтича при нас. Хванах я през кръста и с лекота я вдигнах над главата си. За секунда малките й ръце изпробваха една от квадратните плоскости над нея. След това тя започна бавно да се отмества и върху мен се посипа прах. През отвора видях мрежа от тънки метални пръчки, а отгоре над тях сводест таван с корнизи и избелели фрески с облаци и птици. Ръцете на детето не издържаха и плоскостта отново се затвори, закривайки гледката и вдигайки още повече прах.

Свалих момиченцето на земята и се обърнах към Йонас.

— Ти беше прав. Над този таван има друг и той е на помещение много по-малко от това. Но все пак как разбра?

— Ами, нали говорих вчера с разни хора. — Той вдигна ръце, и металната, и истинската, и потри лице. — Слушай, отпрати това дете.

Казах на момиченцето да отиде при майка си, но съм сигурен, че то прекоси само половината подземие и се скри зад някои от близките паравани, за да ни слуша.

— Струва ми се, че започвам да се събуждам — каза Йонас. — Мисля, че вчера ти споменах, че полудявам. Днес смятам, че става точно обратното. Започвам да осъзнавам нещата и това е най-лошото от всичко. — Той отпусна рязко главата си на стената и ми заприлича на трупа, който бях видял някога, опрян на едно дърво. — Преди четях много, на борда на кораба имам предвид. Веднъж прочетох една историческа книга. Предполагам, че не си чувал за нея. Толкова хилядолетия са изминали оттогава.

— Сигурно не я знам — отговорих аз.

— Толкова по-различно е било от сега, но и толкова са си приличали нещата. Странни навици, обичаи и обноски… Също и разни странни институции. Поисках от кораба повече информация и получих нова книга.

Йонас обилно се потеше, предполагам, защото мислеше усилено. Използвах квадратното парче плат, с което лъсках меча си, за да попия челото му.

— Наследствени управници, наследствени подчинени и какви ли не други касти. Улани с дълги, побелели мустаци. — За миг се мерна широката му усмивка. — Белият рицар се е справял много трудно, балансирал е така, както го е съветвал кодексът на краля.

В далечния край на стаята започна някакво раздвижване. Затворниците, които досега спяха, се надигаха, говореха си тихо и на малки групи тръгваха към вратата. Йонас предположи, че аз също ще тръгна и ме спря, хващайки ме за рамото със слабата си, почти женствена здрава ръка.

— Севериън, нищо все още не е започнало. — Имаше някаква странна напрегнатост в гласа му. — Кралят е бил избиран на Маршфийлд. Графовете са били назначавани от краля. Тази епоха и била наричана „тъмна“. Баронът е бил единственият свободен човек в Ломбардия.

Малкото момиченце изникна изневиделица и ни извика:

— Дават храна! Няма ли да дойдете?

Аз се изправих и се обърнах към Йонас.

— Отивам да взема нещо и за двама ни. Ако хапнеш, може би ще се почувстваш по-добре.

— Станало е било нещо като навик. Всички са търпели прекалено дълго. — Вече се бях отдалечил на няколко крачки, когато Йонас добави: — Или не са знаели, че е така.

Видях, че затворниците се връщат обратно и всеки носи в ръце малки питки. За времето, докато стигна до края на подземието, тълпата вече беше пооредяла и можах да видя, че вратата е отворена. Зад тях, по средата на коридора се виждаше сребриста количка и служител, който носеше бяла като нишесте митра от марля. Затворниците трябваше да излязат от килията и да отидат при него, за да получат храната си. Последвах няколко от тях и за момент се почувствах все едно вече съм на свобода.

Илюзията за това изчезна прекалено бързо. На двата края на коридора стояха пазачи с кръстосани копия, а още двама — при вратата, водеща към Кладенеца на зелените камбани.

Някой докосна ръката ми и — аз се обърнах, за да видя, че това е Никарет — жената с побелели коси.

— Трябва да си вземеш нещо — каза тя. — Ако не за теб, то поне за твоя приятел. Те никога не дават достатъчно храна.

Аз кимнах и протегнах ръка през главите на няколко затворници. Получих няколко лепкави питки.

— Колко пъти ви хранят?

— Два пъти дневно. Вчера дойдохте малко след като бяха раздали второто ядене. Всеки се опитва да не взема по много, но храната не достига за всички.

— Но това са пасти! — възкликнах аз.

Пръстите ми бяха покрити със сладък белтъчен крем с аромат на лимон, индийско орехче и куркума.

Старицата кимна.

— Винаги получаваме пасти, макар и понякога да са различни от тези. Сребърният резервоар е пълен с кафе, а на най-долния рафт на количката има чаши. Повечето хора, затворени тук, казват, че не е хубаво и аз също не го пия. Предполагам, че някои дори не знаят какво е това.

Всички пасти бяха вече свършили и последните затворници, с изключение на Никарет и мен вече се бяха прибрали в килията с ниския таван. Взех си чаша от най-долния рафт на количката и я напълних. Кафето беше черно, горещо и силно и бе подсладено, както ми се стори, с мед от мащерка.

— Няма ли да го изпиеш? — попита ме старицата.

— Не, смятам да го занеса на Йонас. Мислиш ли, че ще имат нещо против, ако взема чашата.

— Съмнявам се — отвърна Никарет, но докато ми говореше, тя гледаше към войниците.

Те се бяха приближили и копията им лъщяха още по-силно. Двамата с Никарет побързахме да се приберем в подземието и вратата се затръшна зад нас.

Напомних й, че е дошла тук по свое желание и я попитах защо затворниците се хранят само с пасти и южняшко кафе.

— Нима не знаеш?

— Не. Може би Йонас знае.

— Това е така, защото този затвор, изобщо не е трябвало да бъде затвор. Много отдавна, мисля, че по времето, когато е царувал Имар, Самодържецът е имал обичая да​, съди тези, извършили престъпления на територията на Двореца на Сюзерена. Може би самодръжците са смятали, че като разглеждат тези случаи, ще имат готовност, ако срещу тях се готви заговор. Или може би са се надявали, че така ще намалят омразата и завистта на своите приближени. Важните случаи, или с други думи тежките престъпления, са се решавали бързо, но дребните нарушители са били изпращани тук, за да чакат…​

Вратите, които само преди малко се бяха затворили, сега отново се разтвориха и вътре бе набутан дребничък, парцалив човек с редки зъби. Той се просна на земята, след това се изправи и отново се хвърли на пода, но този​ път в краката ми. Познах го — беше Хетор.

Също като нас с Йонас, и той бе обграден от затворници. Те го вдигнаха и започнаха да му задават въпроси. Никарет, скоро последвана от Ломър, успяха да ги отблъснат и накараха Хетор да се представи. Той стисна шапката си (напомняйки ми за сутринта, когато ме откри).

— Аз съм роб на моя господар, пътуващ от далечно разстояние, нагълтан с прах и два пъти изоставян. Това съм аз — Хетор. — Той ме гледаше със светлите си, налудничави очи като на някой от плешивите плъхове на Благородната Лелия. Тези плъхове тичат в кръг и хапят опашките си, когато им плеснеш с ръце.

Бях толкова отвратен от него и толкова загрижен за състоянието на Йонас, че веднага тръгнах към нишата, в която бяхме спали. Образът на треперещ, сивкав плъх (все още жив в съзнанието ми — част от спомените на мъртвата Текла) изчезна като рибката на Домнина.

— Какво се е случило? — попита разтревожен, но със строг глас Йонас.

— Измъчват ме разни мисли.

— Това е твърде лошо за един инквизитор, но компанията ти ми е приятна.

Пъхнах лепкавите пасти в ръцете му и сложих чашата с кафе до него.

— Градско кафе, без никакъв пипер. Нали така го обичаш?

Той кимна, взе чашата и отпи малко.

— Ти няма ли да пиеш?

— Вече изпих своето. Изяж и хляба, много е хубав.

Йонас отхапа парче от пастата си.

— Трябва да говоря с някого и това със сигурност ще си ти, макар че ще ме смяташ за чудовище, когато свърша. Ти също си чудовище, знаеш ли това, приятелю Севериън? Чудовище си, защото имаш професия, която повечето хора смятат за хоби.

— А ти си целият от метал — казах аз. — Не е само ръката ти. Знам това от известно време, приятелю чудовище Йонас. Сега, изяж си хляба и си изпий кафето. Мисля, че ще минат най-малко осем часа, преди отново да ни нахранят.

— Ние се разбихме, Севериън. Бяхме пътували толкова дълго, че когато се върнахме на Ърт, вече нямаше площадка, на която да кацнем. След инцидента лицето и едната ми ръка липсваха. Моите спътници ме поправиха, доколкото можаха, но вече нямаше резервни части и те използваха биологичен материал. — С металната си ръка, която аз не смятах за нещо повече от кука, той повдигна здравата от кости и мускули, сякаш беше някаква леш, която се готвеше да изхвърли.

— Йонас сигурно имаш треска и бълнуваш. Тези същества с камшика са те наранили, но ще се оправим, ще излезем оттук и ще открием Йолента.

Йонас кимна.

— Спомняш ли си, когато достигнахме почти до Портата на скръбта, че тя обърна глава и слънцето освети едната й страна.

Казах му, че си спомням.

— Никога преди това не съм се влюбвал, никога през цялото време, докато екипажът ни не се разпръсна.

— Ако не можеш повече да ядеш, почини си.

— Севериън! — Той отново сграбчи рамото ми, но този път с пръстите на металната си ръка, които стискаха здраво като клещи. — Трябва да поговорим. Не мога да понеса объркването, което предизвикват у мен собствените ми мисли.

За известно време говорих каквото ми дойде наум, без да получавам отговор. Тогава си спомних, че Текла често изпадаше в подобни депресии и аз й четях. Извадих кафявата книга и отворих на произволна страница.