Джийн Улф
Ноктите на помирителя (27)

27.
На път за Тракс

Продължихме нашия път през поразената гора, докато имаше светлина. Един час след като притъмня, достигнахме до брега на река, по-малка и по-бърза от Гиол. Тук можехме да видим осветените от луната безкрайни полета от камъш на другата страна, които се поклащаха дружно от нощния вятър. Йолента хленчеше малко след нас и по настояване на Доркас спряхме, за да я изчакаме. Не можех да похабя прекрасното острие на Терминус Ест, за да насека дърва за огън, а клоните около нас бяха навлажнени, порести и олекнали от гниенето. За наша радост реката беше изхвърлила на брега изобилие от криви, сухи пръчки с различна големина.

Събрахме достатъчно от тях и ги стъкнах, но тогава си спомних, че съм се разделил с парчето стомана, което ми служеше като огниво. Бях го оставил при Самодържеца, който без никакво съмнение бе „високопоставеният служител“, който бе напълнил шепите на доктор Талос с монети. Доркас извади кремък, стомана и прахан от оскъдния си багаж и съвсем скоро ние се наслаждавахме на приятната топлина на пукащия буен огън. Йолента се страхуваше от диви зверове и се наложи да й обясня, че войниците на Самодържеца не биха оставили подобни опасни същества да се разхождат близо Двореца на Сюзерена. За нейно успокоение сложихме три по-дебели дървета, така че да се запалят от единия край и при нужда да ги грабнем и да се отбраняваме от зверовете, ако изобщо се появят такива.

Пушекът прогони комарите и ние легнахме по гръб, наблюдавайки как искрите отлитат нагоре. Много по-високо във въздуха се виждаха светлините на летателните апарати, които се движеха в различни посоки и изпълваха небето с фалшива зора. Това бяха министрите и генералите на Самодържеца, които се връщаха в двореца или отиваха на война. Ние с Доркас размишлявахме какво могат да си мислят тези хора, когато погледнеха надолу. Зърнахме нашата яркочервена звезда и решихме, че и те навярно си мислят същото, което и ние за тях. Задавахме си въпроса кои са, къде отиват и защо го правят. Доркас ми изпя една песен — песен за момиче, което се скита през пролетта в малка горичка, тъгува за приятелите си от миналата година и падналите, гниещи листа.

Йолента бе легнала между огъня и водата. Предполагам, че така се чувстваше в безопасност. Ние с Доркас бяхме от другата страна на огъня, не само защото искахме да останем сами, но и защото Доркас ми каза, че не харесва бученето на течащата буйно вода.

— Също и червеите — добави тя. — Ами голямата, абаносова змия, която сега не е гладна, но знае, че сме наблизо и се готви да ни погълне, когато усети глад? Не се ли страхуваш от змии, Севериън?

Знаех, че Текла се страхуваше и част от нейния страх сега се беше прибавил в съзнанието ми. Кимнах.

— Чувала съм, че в горещите гори на север, Самодържеца на всички влечуги е Уроборос — братът на Абая. Неколцина ловци открили неговата бърлога и я сметнали за тунел, който слиза под морското дъно. Слезли надолу, но това била устата му. Преминали в гърлото му и продължили да вървят. Те били отдавна мъртви, макар и да се смятали за живи. Други пък разказват, че Уроборос е просто голяма река, която тече към морето, което я поглъща.

Докато говореше, Доркас се приближи по-близо към мен и аз я прегърнах. Знаех, че иска да се любим, макар и да не бяхме сигурни, че Йолента е заспала от другата страна на огъня. От време на време тя се размърдваше, може би защото широките й бедра, тесен кръст, огромни гърди и дълга коса я бяха обвили точно като змия. Доркас надигна дребното си, тъжно лице и аз я целунах. Когато телата ни се притиснаха, усетих как нейното трепери от желание.

— Студено ми е — прошепна тя.

Доркас се оказа гола. Не бях видял кога се е съблякла. Загърнах я с плаща си и усетих, че кожата й, също както и моята, е топла от огъня. Малките й ръце се плъзнаха под дрехите ми и започнаха да ме галят.

— Толкова е хубаво — промълви тя. — Обичам да си нежен. — А след това каза, макар и преди да бяхме спали заедно: — Не съм ли прекалено малка за теб?

Когато се събудих, луната (почти не беше за вярване, че това е същата луна, която ми показваше пътя през градините на Двореца на Сюзерена) вече почти беше изместена от издигащия се западен хоризонт. Нейната бледозелена светлина все още заливаше реката и придаваше на всяка вълничка сянката на по-голяма вълна.

Чувствах се напрегнат, без да знам защо. Страховете на Йолента от нападение на зверове вече не ми изглеждаха толкова глупави. Изправих се и сложих още дърва на загасващия огън. Спомних си за ноктюлите, за които Йонас каза, че ги изпращат през нощта, а после и за съществото от преддверието. Над главата ми кръжаха нощни птици — не само сови, които гнездяха в изобилие в разрушените кули на Цитаделата, а и птици от други видове, някои с раздвоени или разстроени като вилици опашки. Те прелитаха над водата и я докосваха с крила. Понякога от дърво на дърво прехвърчаха и нощни пеперуди, но много по-големи, отколкото бях виждал досега. Шарените им крила бяха с дължина на човешка ръка от рамото до пръстите и те си говореха, също както нас хората, но на някакъв странен, писклив език, който нямаше как да разбера.

След като разпалих огъня, се уверих, че мечът ми е до мен и погледнах невинното лице на Доркас. Големите, нежни мигли бяха затворени от съня и аз отново легнах до нея, за да погледам полета на птиците на фона на съзвездията и да се отдам на спомени, които без значение колко горчиви или приятни са за мен, никога не мога да излича.

Опитах се да си спомня празненството в деня на Света Катерина, което се беше състояло близо година след като станах капитан на послушниците. Не бях се още концентрирал върху подготовката за тържеството, когато други спомени неочаквано връхлетяха съзнанието ми. Надигах в кухнята чаша крадено вино, но открих, че тя се е, превърнала с женска гръд, от която тече топло мляко. Това беше гърдата на майка ми и аз вече трудно сдържах въодушевлението си (което съвсем лесно можеше да изтрие спомена), че най-после съм успял да я видя, след толкова безплодни опити. Ръцете ми най-после се вдигнаха да я прегърнат, но без преди това да погледна лицето й. Майка ми, след като аз бях палач, определено не трябваше да има гърди. Сивотата, която виждах на предела на зрението си, беше металът на стената в нейната килия. Скоро тя щеше да бъде отведена и да пищи в Апаратус или с Огърлицата на Алоин. Опитах се да я задържа, да й кажа, че някога отново ще се върна при нея, но тя бързо се стопи като мъгла, носена от вятъра.

Бях отново дете… момиченце… бях Текла. Намирах се в прекрасна зала, прозорците, на която бяха огледални. Те едновременно излъчваха и отразяваха. Около мен имаше красиви жени, всички поне два пъти по-високи от мен. На повечето от тях им липсваха част от дрехите. Въздухът беше душен и ухаеше приятно. Търсех някого и гледах гримираните лица на тези красиви, почти прекрасни жени и вече се съмнявах, че ще го открия. По страните ми потекоха сълзи. Три жени веднага се затичаха към мен и аз огледах лицата на всяка поотделно. Когато очите им срещнаха светлината, видях, че от прекрасните устни на една от тях излизат подобни на паяжина тънки крила.

— Севериън!

Изправих се, несигурен кога спомените и сънят ми са се слели. Този нежен, плътен глас… Бях сигурен, че съм го чувал и преди, но не можех да си спомня къде. Луната вече почти се скриваше зад западния хоризонт, а огъня замираше за втори път. Доркас беше отхвърлила настрани парцаливите завивки и красивото й като на фея тяло спеше, изложено на нощния въздух. Видях, че бледата й кожа изглежда още по-бледа на светлината на отиващата си луна, освен на местата, които се осветяваха в червено от тлеещите въглени. Почувствах желание, което не бях изпитвал досега в живота си. То беше по-силно от това, което изпитвах, когато притиснах Аджиа на Адамниевите стъпала, по-силно от това, когато видях Йолента на сцената на доктор Талос и дори по-силно от това, което изпитвах, бързайки към килията на Текла. Не, аз не желаех по познатия начин Доркас. Само преди малко бях й се насладил и смятах, че тя ме обича, защото предполагах, че нямаше да ме приеме с такава готовност, по-голяма дори от тази, с която Йолента ме бе приела преди представлението.

Нито пък Йолента, която лежеше от другата страна на огъня и похъркаше. Всъщност, желаех ги и двете. А също и Текла, и безименната проститутка, които наподобяваше Текла в Лазурния дом. Също и нейната приятелка, която пък приличаше на Теа и бях срещнал по стълбите на Двореца на Сюзерена. Желаех още Аджиа, Валерия, Морвена и още хиляди други жени. Спомних си за вещиците, за тяхната лудост и дивите им танци в Стария двор по време на дъждовните нощи, а също и хладната, девствена красота на облечените в червени мантии Пелерини.

— Севериън…

Това вече не беше сън. Унесените птици, които спяха по клоните на дърветата над нас, се разпърхаха при този звук. Извадих Терминус Ест и оставих първия светлик на зората да проблесне по острието й, така че този, който бе извикал, да знае, че съм въоръжен.

Отново беше тихо — по-тихо отколкото през цялата нощ. Аз чаках извърнал глава, търсещ онзи, който бе извикал името ми, макар и да знаех, че първо трябва да установя точната посока, от която е дошъл гласът. Доркас се размърда и изпъшка нещо насън, но нито тя, нито Йолента се бяха събудили. Нямаше други звуци, освен пукането на сухите съчки в огъня, утринният вятър в листата на дървета и клокоченето на бързия поток.

— Къде си? — попитах аз, но не получих отговор.

Една сребриста риба подскочи с плясък във въздуха над водата и после отново настъпи тишина.

— Севериън…

Колкото и плътен, това бе женски глас, тръпнещ от желание, пропит от страст. Спомних си за Аджиа и не прибрах меча си в ножницата.

— Пясъчният нанос…

Страхувах се, че това може да е хитрост, само и само да обърна гръб към дърветата. Аз предпазливо се извърнах към реката и видях наноса на около двеста крачки от огъня.

— Ела при мен.

Това не беше хитрост или поне не такава, каквото първоначално смятах. Гласът идваше откъм течението.

— Ела. Моля те! Не те чувам там, където си сега.

— Не съм говорил, та да ме чуеш — казах аз, но отговор не последва.

Чаках и се колебаех да оставя Доркас и Йолента сами.

— Моля те. Когато слънцето докосне тази вода, трябва да си вървя. Може би няма да имам друг шанс.

Малката река беше по-широка при наноса, отколкото над или под него. Аз тръгнах по жълтеникавия пясък, без да си намокря краката почти до средата на потока. От лявата страна зеленикавата вода се стесни и стана по-дълбока. От дясната имаше малък, но също така дълбок около двайсет стъпки вир и тук, въпреки бързото течение, повърхността оставаше ясна и спокойна. Аз стоях с Терминус Ест и върхът му между краката си.

— Тук съм — казах аз. — Къде си ти? Чуваш ли ме?

Сякаш самата река ми отговори, защото три риби веднага подскочиха и предизвикаха серия от малки експлозии по гладката като огледало повърхност. Мокасин^[1] с кафяв гръб, нашарен със златисти и черни ивици, премина почти до върховете на ботушите ми, извъртя се сякаш да сплаши игривите риби, изсъска и се отдалечи с лениви извивки. Тялото на змията беше дебело почти колкото ръката ми.

— Не се страхувай. Погледни. Виж ме. Знай, че няма да ти причиня нищо лошо.

Водата си беше зелена и преди, но сега стана още по-зелена. Там се извиваха хиляди нефритени пипала, без нито едно от тях да се покаже на повърхността. Докато гледах, прекалено впечатлен, за да се изплаша, между тях се появи бял диск, широк около три крачки и започна бавно да се издига нагоре.

Когато дойде на няколко лакътя от повърхността, разбрах какво е това, и то най-вече, защото съществото отвори очи. Изпод водата ме гледаше лице на жена, която спокойно можеше да подмята Баландер като играчка. Очите й бяха яркочервени, а устата й — оградена с устни, толкова тъмноморави, че отначало изобщо не предположих, че са устни. Зад тях се редеше армия от остри зъби, а зелените пипала, които плуваха около лицето й, бяха нейните коси.

— Трябваше да дойда за теб, Севериън — каза тя. — Не, този път не сънуваш.