Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (8)

8

Беше горещо като в пещ дори след падането на нощта. Чувах въртенето на самолетните двигатели. Миризмата на реактивно гориво изпълваше въздуха. Инспекторът крачеше към лъскаво черно „Рено Испейс“ с тъмни стъкла, спряно до знак „Паркирането забранено“.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Ще видите — чу се равнодушният му отговор. Отвори ми вратата на колата. Колегите му останаха на няколко крачки зад мен. Дали не си мислеха, че ще побягна? Съмняваха ли се, че съм направил нещо?

Или Алек беше сторил някаква глупост, с която можеше да замеси и мен в нещо незаконно, за което нищичко не знаех?

— Страхотен комитет по посрещането — отбелязах аз.

— „Света София“ е наше национално съкровище — обясни инспекторът и си закопча колана, преди да потеглим. — Всичко, свързано с нея, засяга националната ни сигурност, особено сега. Убеден съм, че разбирате. А смъртните случаи там трябва да бъдат обяснени подробно. — Изглеждаше строг и подозрителен. Нямах никаква представа за какво говореше, но и той не бързаше да ми обясни.

Закопчах си колана.

— Как е в Лондон? — попита инспекторът. — Видях, че пак има бунт.

— Всичко беше наред, като тръгвах.

— Обичам Лондон. Имам братовчед там. Страхотен град. — Потупа шофьора по рамото. Колата потегли със свистене на гуми.

— Мислех ви за британец, мистър Раян — продължи мъжът. — Но долавям, че акцентът ви е американски. — Изглеждаше озадачен.

— Баща ми беше американец, а майка ми — англичанка. Живяхме в Англия, докато навърша десет години, а после се преместихме в северната част на щата Ню Йорк. Върнах се в Англия и живея там от дванадесет години.

— Майка англичанка и баща американец. — Повтори думите ми, сякаш му стана забавно. Ако се опитваше да ме подразни, определено успяваше.

— Точно така. Харесвам „Мейсис“ и „Херъдс“^[1] и се гордея с това. — И друг път бях използвал това изречение, а сега го изрекох с особена наслада.

Той ме огледа от главата до петите и смени темата:

— Бяхте ли близък с колегата си, мистър Раян?

— Бяхме приятели. — Взрях се право в очите му, защото нямах какво да крия.

Инспекторът зарея поглед през прозореца. Най-вероятно ме оставяше да се терзая.

Магистралата, в която се включихме след няколко минути, имаше пет ленти. Светлините на фаровете, извиращи срещу нас, приличаха на перлени огърлици.

Изглежда, опасенията ми във връзка с идването ми в Истанбул се оправдаха. Какво, по дяволите, стана с човека от консулството, който трябваше да ме посрещне? И къде отивахме?

— Вие сте бил мениджър на мистър Зегливски, нали? — попита инспекторът след минута. Усетих агресивна нотка във въпроса, сякаш се опитваше да намери някой, който да поеме отговорност.

— Да. Затова съм тук, да разбера какво се е случило с него. — Работих упорито по този проект. Провеждах изследвания в продължение на месеци. Нямаше начин да позволя на този тип да ми припише нещо или пък да замеси института.

— Не са ви казали какво е сполетяло Алек? — Очите му блеснаха в полумрака.

— Съобщиха ми само, че е мъртъв и че трябва да идентифицирам тялото му. — Все още имаше малък шанс да не са намерили Алек, а той да е в кома в някоя болница. Улових се за тази мисъл като удавник за сламка.

Инспекторът спусна прозореца си. Вътре нахлу топъл влажен въздух. Минаваше девет вечерта, но още беше горещо, като по обед в летен ден в Лондон.

— Задушно е — отбелязах аз.

— Не много — отговори той. — Даже е хладно според истанбулските стандарти.

— Ще ми кажете ли какво е станало? — попитах нетърпеливо аз, повишавайки тон. Избърсах потта от челото си.

Надушвах миризмата на мускус от одеколона му.

— Колегата ви е бил убит, ефенди — прошепна мъжът. Клаксоните и бръмченето на колите край нас почти заглушиха гласа му.

Погледнах го. Почувствах се празен, изтръпнал. Предполагах, че Алек е загинал в злополука.

— Съжалявам за лошата новина.

Вгледах се изпитателно в лицето му.

— Защо ме третирате като престъпник, щом приятелят ми е бил убит?

Той не отговори. Продължи да се взира в мен. Очите му сякаш бяха кървясали. Имаше малък бял белег отстрани на челото си.

— Колегата ви имаше ли врагове?

Поклатих глава и отново попитах настоятелно:

— Ще ми кажете ли какво е станало?

За част от секундата забелязах презрение в изражението му, а после то отново стана безчувствено.

Екотът от трафика около нас се чуваше като приглушено ръмжене. Топлият въздух нахлуваше в колата и усещах, че се задушавам. В мен се надигна гняв. Затворих очи да се успокоя, започнах да дишам дълбоко. Трябваше да внимавам. Ако си изпуснех яростта пред този тип, най-вероятно щях да се озова в затвора.

В паметта ми проблеснаха спомени за Алек. Защо, по дяволите, го бяха убили?

— Тайна ли е? — попитах аз.

— По-късно, ефенди. — Гласът му поомекна.

Минахме покрай колона микробуси, сигурно имаше поне петдесет. Всеки бе украсен отстрани със синьо кръгло лого с очертанията на минаретата и уникалния купол на „Света София“.

Бях посещавал Истанбул два пъти преди това. Алек беше идвал тук повече. Сивите редици от сгради се простираха докъдето ти стига погледът, всичко приличаше на огромен мравуняк. Предполагам, че трябва да е така в мегаполис с население от почти четиринадесет милиона. Никой европейски град не е по-голям.

Погледнах през прозореца, опитвайки се да осъзная какво е станало. Всичко беше толкова нереално. Обзе ме отново гняв. Опрях юмрук в стъклото.

— Ще открием кой е сторил това, мистър Раян — заканително рече инспекторът. — А когато го направим… — Обърнах се да го погледна. Той събра длани така, сякаш мачкаше нещо.

Магистралата се извиси над застроена долина, изпъстрена от паяжини с жълти и бели улични светлини. После зави надясно и пред нас се появи цяла алея с овални офис сгради от стъкло и стомана, целите осветени. В един от блоковете премигваха телевизионни екрани.

Край нас проблясваха електронни билбордове. Огромни червени турски флагове бяха спуснати отстрани на по-големите сгради. Небостъргачите, покрай които минавахме, биха изглеждали на място в Манхатън и Шанхай.

Смесени с цялата тази модерна архитектура, по хълмовете се виждаха осветени минарета и ярки куполи на джамии, наподобяващи миниатюрна „Света София“. Изглежда, всеки квартал си имаше по една. Някои бяха полутъмни и с по-малки минарета, други бяха осветени като футболни стадиони. Но никоя не можеше да се сравни с красотата на „Света София“.

— Алек обичаше този град — прошепнах аз.

— Прав е бил да го обича. Това е градът на бъдещето — отговори инспекторът. — Разрастваме се бързо. И го управляваме добре. — Той гордо посочи с ръка над мегаполиса. — Раждаемостта ни не е ниска като в другите европейски страни. — Мъжът присви вежда и се усмихна широко.

— Хората все още ли се преселват тук?

— Повече от всякога. От Турция и от целия регион. Всеки заслужава бъдеще.

Кой би могъл да оспори това? Обърнах глава и отново се вгледах в профучаващите коли. Те сменяха лентите като че ли се намираха на състезателна писта.

— И почитате миналото — отбелязах аз.

— Да, така е… Вие, западняците, си мислите, че сте най-добрите в опазването на старините, но забравяте, че ние спасихме „Света София“, най-великата постройка на света. Кажете ми, коя 1300-годишна сграда все още се използва в Англия? — Изглеждаше самодоволен.

— Мисля, че гърците вече са живеели в една прогнила империя, когато са изгубили този град — казах аз. — А онази история за вратите на „Света София“ е мит.

— Вярно е, мистър Раян. Както е предсказано. Такава е била съдбата на гърците. Ала са имали късмет. Толерантността на Мехмед, свободата, която е дал на всички етноси и религии, са били нещо, от което вашите европейски крале и инквизитори не са се поучили.

Посочи към един небостъргач с размерите на Импайър Стейт Билдинг. Беше осветен в електриковосиньо, с гигантски ислямски полумесец на върха.

— Вижте, това е бъдещето. Ислямът и капитализмът най-накрая се свързаха в едно. Вярата и парите се преплетоха. Всички ще се изненадате от възможностите на нашите хора.

— Да, така е… Но сега аз искам да разбера какво се е случило с колегата ми.

Магистралата се издигна отново. Движехме се бързо, високо над хаотично разпръснати сгради. После пътят зави наляво. Градските светлини се простираха пред нас, сякаш торба с диаманти бе изсипана върху черно кадифе.

— Къде отиваме? — попитах, докато се носехме през трафика, надувайки клаксона срещу всеки, който се изпречеше на пътя ни.

— До моргата в Новата международна болница — отговори инспекторът.

Помислих си да го помоля да отложи идентифицирането, тъй като бях твърде уморен. Предпочитах да говоря с Фицджералд преди това, да разбера каква е процедурата в Турция, дали трябва да направя нещо. Но може би наистина бе по-добре да приключа с това.

Излязохме от магистралата по път с две платна между тънки като моливи офис сгради, може би двадесететажни. Трафикът намаля. Скоро изгубих всякаква ориентация. Движехме се през лабиринт от тесни улички, притиснати от стари постройки.

— Район Галата — обясни инспекторът, сочейки мешавицата от модерно и древно около нас.

Бях виждал снимки на каменната кула Галата, извисила връх над циглените покриви на стария Истанбул. Построили я венециански търговци върху хълм северно от Златния рог, наречен така заради естествено оформеното като рог пристанище на Истанбул.

Спряхме рязко пред входа на сграда, приличаща на офис. Видях зелен кръст. Не чаках с нетърпение какво ще се случи по-нататък. Но се държах за мъничката надежда, че тялото може да не е на Алек.

Последвах инспектора през странно празната рецепция до асансьор с мраморен под. Оставихме колегите му в колата, които ме изпроводиха с доволни погледи.

Болницата изглеждаше нова. Нямаше петна по стените или драскотини по лъскавия под.

За секунда се зачудих дали ще ни пуснат в моргата посред нощ, после се сетих кой ме придружава.

Очакваше ни кръглолик служител с небесносиня униформа, стиснал папка. Вратите към подземието се отвориха. Той промърмори нещо на турски и ние го последвахме. Заведе ни до ниска зала, облицована с бели плочки. Миризма на силен дезинфектант изпълваше въздуха. Мъжът шумно измъкна от шкаф в стената лъскав метален плот на колела с покрито тяло върху него. Тук всеки звук бе усилен. Почувствах, че ми прилошава. Той впери очи в мен. Нозете ми се подкосиха…

Предполагах, че ще чакам по-дълго, че ще трябва да подпиша някакви документи.

— Мистър Раян, готов ли сте? — попита инспекторът. Гледаше ме с рутината на човек, който бе правил това много пъти преди.

Отчаяно исках да си тръгна, да избягам…

Кимнах с усилие.

Служителят ми подаде бяла памучна маска и ми направи знак да си я поставя, както направи той.

Говорих с Алек само преди няколко дни. Как е възможно покритата с бял чаршаф фигура да е неговата? Не, невъзможно е… Тя дори не приличаше на него.

Служителят дръпна чаршафа само колкото да разкрие лицето. Обзе ме ужас…

Лицето, което погледнах, беше бледо, като восъчен образ на Алек. Кървав белег обезобразяваше челото му. Устните му бяха сухи, стиснати, сякаш залепени.

Взирах се, без да премигна, сякаш наблюдавах всичко това някъде отдалеч.

През последните няколко години се учих да презирам съжалението, да гледам напред, да бъда силен, да се избавям от спомените. Сега се нуждаех от всички тези уроци.

Кожата на Алек беше посиняла. Изпод чаршафа излизаха струйки пара.

Тялото му изглеждаше странно отделено от главата, като че ли вратът му беше удължен. Потреперих. Това ли беше останало от жизнения Алек, винаги изпълнен с енергия…

Пристъпих напред и протегнах ръка. Исках да го докосна, за да се сбогувам.

Служителят ми махна рязко да се отдръпна.

— Мистър Раян, можете ли да потвърдите, че това е вашият колега Алек Зегливски? — попита инспекторът.

— Да. — Извърнах поглед. Не исках да го запомня така.

— Тъй като колегата ви беше грък, мистър Раян, разследването ни трябва да следва определени процедури. — Мъжът млъкна многозначително.

— Но той беше поляк! — възразих аз.

— Майка му е била гъркиня, мистър Раян. Самият той е наблегнал на този факт пред много хора тук, в Истанбул. — Произнесе злобно думата „гъркиня“.

Поех си дълбоко дъх. Единственото, което Алек бе споменавал за майка си, бе, че е мъртва. Дали беше гъркиня?

Служителят дръпна чаршафа над главата на трупа. После плъзна металния плот обратно в шкафа в стената, а дрънчащият звук отекна в помещението. Неволно вдигнах глава нагоре и забелязах мъничка охранителна камера, втренчена към нас.

— А сега да поговорим — рече инспекторът.

Заведе ме в по-малко помещение от другата страна на коридора, където вероятно утешаваха скърбящите роднини. Седнах върху твърд пластмасов стол. Имаше пет такива, подредени до стената. Инспекторът остана прав, с лице към мен. Стоеше прегърбен, сякаш потънал в мисли, със скръстени ръце. Умората ме надви. Тялото ми най-сетне реши да реагира на всички изпитания, през които преминах.

— Турция и Гърция не са ли в приятелски отношения? — попитах аз.

— Разбира се, но трябва да знаете, че много фанатични гърци предявяват претенции за „Света София“ и за целия този град. Твърдят, че всичко това е тяхно… — Инспекторът изглеждаше оскърбен от тази дързост.

— Но какво общо има всичко това със случилото се с Алек? — недоумявах аз.

Вместо отговор получих мълчание. Чувах само бръмченето от климатика. Зачаках, представяйки си как Алек лежи изстинал в онзи метален шкаф. Инспекторът се втренчи в мен. Може би очакваше да отговоря на собствения си въпрос.

— Дойдох тук, за да разбера какво е станало с приятеля ми, а все още не знам — настоях възможно най-спокойно. — И нямам представа защо фактът, че е грък, е довел до убийството му…

Инспекторът вдигна ръце.

— Ще обясня. Последният гръцки император, наречен Константин XI, изчезнал в „Света София“ в деня, когато градът е бил превзет. — Той млъкна за миг, после продължи с твърд глас: — Някои гърци твърдят, че в онзи следобед императорът сключил договор с дявола, за да бъде спасен под „Света София“, докато дойде подходящият момент да излезе и да отвоюва града. Трябва да разберете, мистър Раян, убийството на грък в този храм не е никак маловажно нещо!

— Не вярвам на легенди, а не мисля, че и Алек вярваше… — снизходително се усмихнах аз. — Нашият институт получи поръчка от ЮНЕСКО да изпълни една обикновена задача тук; да провери как са съхранени и променени мозайките в „Света София“ през годините. Върху това работеше Алек. Не е голям проект. — В стаята стана задушно. Поех си дъх и продължих: — Дори нямаше представител от ЮНЕСКО, който да ни наблюдава. Просто документирахме нещата, отчитайки промените. Това не би могло да има нищо общо с убийството на Алек.

Миризмата на болничен дезинфектант ставаше все по-силна.

— ЮНЕСКО наблюдава „Света София“, така ли? — попита той.

— Просто правим снимки, инспекторе. — Ядосах се и вдигнах ръце. — Хиляди туристи го правят ежедневно… А сега можете ли поне да ми кажете къде е бил намерен трупът на Алек?

Той ме погледна, сякаш се колебаеше дали да сподели още нещо с мен, но продължи:

— Колегата ви е бил намерен пред „Света София“ вчера, рано сутринта. — Огледа лицето ми. — Главата му е била до тялото…

— Бил е обезглавен ли? — повторих бавно.

— Да — отвърна сухо той.

Пред очите ми притъмня… Помислих си какво бе преживял Алек. Вдигнах ръка, сякаш да се предпазя от непосилното напрежение…

Стаята изведнъж се смали, сякаш стените й хлътнаха навътре.

Зловеща тишина настана в помещението. Инспекторът мълвеше нещо, което не разбрах. Думите бяха на английски, но аз не успях да ги проумея.

Фактът, че Алек е мъртъв, бе достатъчно ужасен. Но това, че е бил заклан като животно, ми дойде в повече. Ето защо не дръпнаха чаршафа надолу. Бях прав за това, че тялото му изглеждаше странно издължено…

Отидох до стената и опрях чело в нея. В мен се надигна вълна от погнуса. Белите плочки сякаш бяха покрити с отвратителна мазнина…

Как някой човек можеше да извърши подобна жестокост?

— Не вярвам — прошепнах аз.

Но после се сетих за една статия.

В неделните вестници имаше някаква история за обезглавяване. Без подробности. Дали пишеха за Алек?

Всичко изглеждаше толкова далечно, докато я четях. Трябва да съм чел много такива истории за зверства, за ужасяващи убийства… Преглътнах с мъка.

— Станалото с Алек стигна ли до медиите? — обърнах се към инспектора. Той стоеше до масата.

— И тук журналистите слухтят за подобни истории. — Гласът му прозвуча сурово. — Появи се малка статия във вчерашен турски вестник. Уверявам ви, че не сме издали името.

Затворих очи. Дали пресата в Англия ще открие какво се е случило с Алек? Дали хората ще започнат да коментират скоро в „Туитър“, спекулирайки с фактите? Само можех да предполагам какви теории ще изскочат, как ще се завърти всичко.

— Често ли стават такива неща в Турция?

— Това е първото обезглавяване от три години. Не сме в Ирак.

— И защо се е случило точно с Алек?

Той надигна рамене и ме огледа изпитателно.

— Планирате ли да говорите с пресата? — попита.

— Не.

Лицето му беше безизразно като маска.

— Добре. За около седмица ще приключим с аутопсията. Можете да получите тялото му, след като излязат резултатите. Тогава ще ви предадем всичките му лични вещи. — Тонът му поомекна. Отново влезе в ролята на доброто ченге и попита съчувствено: — Къде ще отседнете, мистър Раян?

— В „Конрад-Риц“. Където е бил и Алек… — Беше ми казал за хотела. Обадих се от Хийтроу, за да си запазя стая.

— Шофьорът ми ще ви закара дотам.

Кимнах.

— И не добивайте грешна представа за нас — посъветва ме той. — В Турция ценим човешкия живот, мистър Раян, за разлика от други страни. Приемаме сериозно подобни престъпления. Сам ще се убедите.

Извади от джоба си лъскав черен бележник и започна да записва нещо. Исках да си тръгна, да остана сам и да помисля.

— Приключихме ли? — попитах аз.

— Само още няколко въпроса.

Не възразих.

— Можете ли да ми обясните какво точно е наблюдавал мистър Зегливски в „Света София“, мистър Раян?

Искаше ми се да му отговоря грубо, но вече бях твърде уморен.

— Мраморните мозайки, инспекторе. Мъничките кубчета, от които са направени. В този храм много от тях са запазени под мазилката, с която османските завоеватели са ги покрили, за да се подчинят на ислямските правила против фигуративното изкуство. — Говорех бавно. — Мозайките се откриват постепенно. Сега имаме възможност да ги снимаме дигитално, използвайки последните технологии, в случай че се повредят в бъдеще. Това ще ни помогне да разберем как са се променили с времето, сравнявайки снимките с рисунките, правени през вековете, които също дигитализираме.

Той отбеляза нещо в бележника си.

— Мислите ли, че това може да е причина някой да убие колегата ви? — Той се втренчи в мен, готов да записва.

— Инспекторе, пластовете злато, оформящи структурата на много от мозайките в „Света София“, са по-дебели и по-ценни от всички други по света. Може да е обезпокоил някой крадец на златни кубчета. — Тази теория ми хрумна в самолета.

Той си записа още нещо. После се обърна към мен:

— Мистър Зегливски изпратил ли е нещо до вас или до института след идването си тук?

Да не би да намекваше, че сме крали, че сме изнасяли незаконно артефакти, а не само сме ги фотографирали?

— Не, не ни е изпращал нищо друго, освен дигитални образи. Това не е незаконно.

Той затвори бележника си и се замисли за миг, преди да попита:

— Знаете ли за православните християнски архиви, които са изчезнали, мистър Раян?

Избърсах оросеното си от студена пот чело. Алек лежеше мъртъв на няколко крачки, обезглавен, а този тип искаше да узнае за архивите!

— Не — отговорих. — Приключихме ли?

— Не сте знаели, че са изгубени при превземането на „Света София“, така ли?

Поклатих глава.

— Ние сме тук, за да заснемем мозайките, инспекторе, нищо друго.

— Разбира се, но всяко нещо от тези архиви би било с огромна стойност. Твърди се, че сред тях имало писмо от самия Мохамед, мир на праха му. Можете да си представите какъв интерес представлява това. Казват, че било адресирано до тогавашния византийски император Ираклий. Той посетил Йерусалим, когато пророкът бил в Арабия и чакал завръщането си в Мека. Подобно писмо би имало огромно въздействие, ако бъде намерено. Може да бъде сметнато за важно и в Англия, нали?

— Нашият проект няма нищо общо с изгубени архиви или изгубени писма.

Защо ме разпитваше за тези неща? Дали турските власти наистина си мислеха, че проектите ни съдържат нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед?

В асансьора инспекторът ми се усмихна. Ала изражението му излъчваше студенината на змия, очакваща плячката да стигне близо до нея. Потупа ме по рамото, докато се качвах в полицейската кола.

— Внимавайте. Не искаме да ви се случи нещо лошо в гостоприемния ни град.

Много се съмнявах, че му пукаше какво ще стане с мен.