Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (49)

49

— Надявам се да не е сериозно — обади се Галсъм.

Бях станал от мястото си и се оглеждах.

От коридора пред залата се чу силен звук на аларма. Точно тогава Дейвид се появи на прага, махайки ни мудно. Трябваше нещо много по-сериозно от пожарна аларма, за да паникьоса този тип.

— Всички навън! — извика той.

Изнесохме се от залата под строй, като всеки пускаше другите пред себе си в едно страхотно шоу на британската вежливост. Отнякъде се носеше остра, задушлива миризма.

Като деца след Хамелнския ловец^[1], малката ни групичка се повлече след Дейвид. Въведе ни в малка стая с дървена ламперия. Изглеждаше така, сякаш не беше използвана от Втората световна война: толкова стари бяха железните радиатори и двете дървени бюра, които почти я запълваха. Посочи ни малка врата в задната част на стаята. Преминахме през нея и поехме надолу, по дълъг облицован коридор от същата епоха.

Докато се мъкнех на опашката, трескаво премислях ситуацията… Дали беше заради нас, заради това, което правехме тук, или бях станал пълен параноик?

Няколко души се провряха покрай нас, бързайки в другата посока. Още аларми започнаха да се надвикват. В един момент, докато минавахме покрай огромно стълбище, което ми напомни за готически замък, надуших дим. Миризмата се засилваше. Лорд Енискери ни подкани да побързаме.

Усещането за сигурност, което изпитах след завръщането си в Лондон, се изпари.

Накрая стигнахме до старомоден асансьор в пуст коридор. Приличаше на съоръжение, ползвано от персонала в сградата. Взехме го до приземния етаж и няколко минути по-късно, минавайки по тесен бетонен коридор, излязохме през десет сантиметра дебела стоманена врата в просторно помещение. Това беше долната зала в морско сиво на Уестминстърската метростанция. Право пред нас се появиха матови ескалатори.

— Насам — посочи Дейвид. — Знам едно добро местенце за обяд.

— Не искате ли да разберете какво става? — попитах го.

— Сигурен съм, че за всичко това се грижат добри хора. Нашата работа е да продължаваме да вървим — извика той.

Лорд Енискери отклони поканата, ръкува се с нас и целуна ръка на Галсъм, преди да изчезне в тълпата.

В станцията не звъняха аларми, но докато стигнем до кръговата линия, две нива отдолу, тя беше препълнена с хора, подредени на перона рамо до рамо, всичките чакащи тихо. Атмосферата беше напрегната, но както обикновено, в метрото личните контакти се избягваха. Дори след като се качихме във влака, разговорите си останаха приглушени.

— Едно време това беше старата банка на Англия — обясни Дейвид петнадесет минути по-късно, докато ни въвеждаше в голяма кръчма с висок таван.

Слязохме от метрото на станция „Темпъл“, на две спирки от „Уестминстър“, и минахме по Флийт Стрийт, сред обедните тълпи студенти от Кингс Колидж, чиновници и бледи адвокати от различни адвокатски кантори. Нас четиримата ни настаниха в уединено сепаре в големия приземен ресторант.

Залата имаше сводест дървен таван. Беше украсена с тъмночервена тапицерия и лъскави месингови парапети, лампи с форма на рози, които приличаха повече на газени, и полирани дървени маси и столове, тъмни като нощта в сиропиталищата на Дикенс. Около нас сновяха сервитьори, а добре платени бизнесмени и адвокати обядваха с колеги или забавляваха клиенти със сметки за разходи.

— Нищо не смущава паричния поток — отбеляза Дейвид и ни подаде менютата. — Нивото на терористична заплаха е вдигнато, както знаете, но тук долу всичко е бизнес, както обикновено.

— Всички трябва да получат медали — предложи Галсъм широко усмихната. — Или цветя. Наистина обожавам Лондон.

Тя ми се усмихваше по целия път от Камарата на общините. Когато погледнах към Изабел и видях леденото й изражение, останах с твърдото впечатление, че не харесва тази жена.

Изабел се обърна към Дейвид:

— Разбрахте ли какво е станало в Камарата на общините?

Той говори по телефона, докато вървяхме по Флийт Стрийт. Изабел също се обади на някого.

— Нищо тревожно, скъпа моя. Малък проблем в кухните — обясни Дейвид. — Днес всички са малко поизнервени. И с основателна причина. Знаете за демонстрациите, които мюсюлманите планират за следобед, нали?

— Мислех, че някой ги е забранил след миналата събота — намесих се.

— Лобито на свободата на словото спечели, старче. — Дейвид махна пренебрежително с ръка във въздуха. — Не искаме да ни обвинят, че могат да маршируват след молитва в Кайро, но не и тук.

— Дори пред „Свети Павел“ ли? — изненадах се аз.

Той кимна. Галсъм потупа Дейвид по ръката, после погледна към мен със сбърчено чело.

— Да ти гледам ли сега, Шон? — попита тя.

Упорита жена.

— Вярвате ли в тези неща? — попитах Дейвид, сочейки към Галсъм.

— Списвам колонка в „Ивнинг Стандарт“ и не ми е приятно да го кажа, но миналата година повече хора четяха хороскопите си, отколкото всичките ми проклети авторски статии, взети заедно. Това всъщност е салонна игра, безвредно отвличане на вниманието.

— Но ти харесва, когато се сбъдне, нали, Дейвид? — Галсъм го изгледа хладно.

После се обърна към мен:

— Моля те, вземи си карта — предложи ми тя. — Само една.

Разпери пожълтяла колода в полукръг пред себе си. Можех да възразя и бих го направил само преди няколко дни, но какво ми пукаше сега, по дяволите, след като стигнах толкова близо до смъртта. Да видим какво ще покажат картите.

Без да му мисля много, посочих една карта. Тя я обърна с елегантен жест. Показа се гравирано ангелче в мантия, вдигнало тромпет и с петле в краката си.

— Ааа, картата на Страшния съд — обясни тихо тя.

Постави два пръста върху очите си, сякаш искаше да види нещо в съзнанието си.

— Скоро нещо ще се промени — прошепна тя.

После свали пръсти от очите си и ме погледна тържествуващо.

Усмихнах се. Беше добра. Но ако беше ми казала какво ще се промени, може би щях да се впечатля повече.

— Трябва да ви призная нещо. Доведох Галсъм и по друга причина — намеси се Дейвид.

— И каква е тя? — заинтересува се Изабел.

— Когато събирах сведения за ръкописа ви, от Външно министерство ми изпратиха образ на символ. Предадох го на Галсъм. Представлява квадрат със стрела в него. Много просто нещо. Видяхте ли го?

Кимнах. Изабел не откъсваше очи от Дейвид.

Галсъм се размърда в стола си и отмести картите настрани. После постави ръка на масата, сякаш се опитваше да запази равновесие. Всички я чакахме да заговори.

— Този символ има много значения, Дейвид — заяви делово тя. — Първото е мистично. Квадратът е земята, триъгълниците — огънят. Това е просто. Всеки може да го види. — Прокара ръце по масата, сякаш подреждаше нещо. — Също така е византийска игра върху дъска, мозайка. Трябва да видиш какви нови форми можеш да направиш, когато разместиш фигурите. — Престана да движи ръцете си. — А под това е скрито нещо друго. Византийска астрологична карта. — Ръцете й хвръкнаха във въздуха. — Символите са подредени за четене. Единственото, което не мога да кажа, е за кого или за какво е написана тази карта.

— Но това е важно — заяви настоятелно Дейвид.

— Да, може да е направена за човек, за пътешествие или дори за град. Трябва да видя всички други писания или символи, намерени до нея.

Дейвид се облегна назад.

— Не е нужно да се притесняваш повече — каза той.

— Неприятно ми е да ви прекъсвам — обади се Изабел, — но се чудех дали имате някакъв напредък за нашия приятел, Дейвид. — Тонът й прозвуча напрегнато. Определено искаше да продължи разговора.

Сър Дейвид поклати глава.

— Щеше да е много по-лесно, ако имаше доказателства, скъпа. — Очевидно не му харесваше да носи лошите новини.

Последва неловко мълчание.

На стената в другия край на бара, директно пред мен, огромен плазмен телевизор излъчваше сателитния новинарски канал. На екрана се появи познато лице. Най-напред помислих, че греша. Извърнах очи. После погледнах пак. Обзе ме силно усещане за зловеща повторяемост… За втори път в рамките на четиридесет и осем часа виждах познат по телевизионните новини.

Беше Кайзер, американецът. Видяхме го за последно, когато влязохме заедно в полицейското управление в Истанбул.

Станах, промърморих някакво извинение и се приближих като хипнотизиран до телевизора, надявайки се звукът да е включен.

Видях, че отдолу върви текст. Прочетох: „Американски археолог открива отдавна изгубен ръкопис“.

Сякаш земята се разтвори под мен. Какво, по дяволите, си беше наумил Кайзер? После приближих още повече и чух гласа му:

— … открихме го в Златния рог. Той е от времето на Мохамед. Ако е същото, за което си мислим, това е единственият документ от византийския период, който го споменава по име и обяснява какво е решил да прави с него тогавашният император…

Зад него се появи размазан образ от корицата на книгата, която ние намерихме.

Кайзер се усмихна като лисица, успяла да се промъкне до кокошарника.

Подлото копеле!

Журналистът попита:

— Къде е тази книга сега, мистър Кайзер?

— Заключена е поради причини, свързани със сигурността. — Изражението му помръкна. — Разбира се, трябва да бъде преведена добре.

В ъгъла на екрана се виждаше средновековна резба на двуглав орел. Усетих някого до лакътя си.

— Сега вече няма как да се прикрие това — обади се Изабел.

— Какво сте превели досега? — попита развълнувано журналистът.

— Мога да кажа само — продължи Кайзер, — че при първа възможност ще публикуваме всичко, което знаем.

Чух как Изабел въздъхна.

— Е, драги зрители, това е всичко, с което разполагаме засега — приключи водещият. — Но останете на канала…

Телевизионните новини се прехвърлиха върху планираната демонстрация в Централен Лондон днес следобед. Очевидно очакваха 250 000 души.

Тъкмо се обръщах, когато чух водещия:

— Групата, организираща демонстрацията днес следобед, след петъчната молитва, се нарича АХП — Английска халифатска партия.

Сякаш някой ме ощипа по бузата.

Седмици след убийството на Айрийн аз търсих тази загадъчна група — АХП. Организираха марш в Лондон против войната в Афганистан точно в деня, в който автобусът на Айрийн беше взривен в Кабул. Очевидно бе съвпадение, но исках да се срещна с тях. Мисля, че съзнанието ми се обърка от мъка. Един офицер от отдела за антитероризъм, който ме посети скоро след това, ме предупреди дори да не си помислям да говоря с тях.

Но седмици наред четях бележки във всяка ислямска книжарница и джамия, които успях да намеря в Лондон, и във всеки ислямски уебсайт на английски език, надявайки се да открия къде се срещат АХП. След неуморно тършуване, без да попадна дори на едно споменаване на името им, изоставих търсенето си. Тогава реших да отида в Афганистан.

Но защо се появяват отново сега?

Върнах се на нашата маса. Изабел вече беше седнала.

— Изглеждаш като във филм на ужасите — отбеляза Дейвид.

Втренчих се в него, а спомените за онова време, когато търсих АХП, се завъртяха в съзнанието ми: всичките ужасни места, които посетих, отвратителното отчаяние, което изпитах. Как тогава си мислех, че това никога няма да свърши…

— Организаторите на демонстрацията… — започнах бавно аз. Нещо ме стисна за гърлото. Дейвид изглеждаше озадачен. Изкашлях се. — … пред „Свети Павел“ са същите, които организираха демонстрация в Лондон в деня, когато жена ми беше убита.

Седнах.

— Колко странно наистина… — Леката усмивка на Дейвид изглеждаше изпълнена със съчувствие, но определено бе добре отрепетирана.

През последните няколко години стотици пъти бях усещал съжалението на хората. И го ненавиждах.

Защо АХП се върнаха?

Дейвид се взираше в мен.

— Има много такива групи — намеси се Изабел. Тонът й ми се стори умиротворителен. — Изискват правото да демонстрират, но не искат да позволят свобода на словото за своите критици.

— Знаете ли нещо за организаторите на днешната демонстрация? — попитах Дейвид.

— Всичко е открито, или поне така ми казаха. Очевидно организаторите не са регистрирани за връзки с терористи. Трябва да не е имало инциденти при последната им демонстрация. Това би било много важно. — После протегна ръка към мен и попита: — Но какви, по дяволите, бяха онези другите неща по новините, които така ви впечатлиха? Не беше ли нещо за вашия ръкопис?

Кимнах. После му обясних кой е Кайзер и какво е казал.

— Ще трябва да накараме някого да си поговори с него, при това бързо. — Лицето на Дейвид стана червено, почти мораво.

Сложих ръце на масата.

— По-добре е да престане да разпространява лъжи — заявих аз.

— Светът полудява — въздъхна Дейвид. — И това със сигурност няма да помогне. — Махна към телевизора и се отпусна в стола си.

— Трябва да тръгвам — обяви Галсъм. — Цялото това вълнение ми дойде в повече. — Стана, потрепери театрално, присви рамене, а после се наведе и целуна Дейвид по двете бузи. Повтори жеста си с Изабел и с мен. Докато се целувахме, тя прошепна: — Ще внимаваш, нали?

Изабел сигурно я чу, защото отговори рязко:

— Той умее да се грижи за себе си.

Галсъм измънка нещо в отговор и след секунда изчезна.

— Какво разбра от думите й за онзи символ? — попита ме Дейвид. — Всички тези глупости за мистичната игра върху дъска и за астрологичните карти?

— Не мога да споря с нея — отвърнах аз.

— Не й показа текста под символа — намеси се Изабел.

— Не. Беше на латински — отговори бързо Дейвид.

— Сигурна съм, че вече си го превел. Мисля, че помня повечето от него. Някъде там имаше fame ad mortem — „глад и смърт“, весела работа.

Дейвид се взира в нея няколко секунди.

— Предполагам, че няма да навреди, ако ти кажа. Все още не сме разбрали какво означава. — Погледна към стълбите, по които изчезна Галсъм. — Не исках да й кажа за това, докато не разбера какво мисли за символа. Един от нашите хора също смята, че е астрологична карта.

— Как се превежда латинският текст? — попитах аз.

Той си извади телефона и чука по него няколко секунди.

— По какъв нов път трябва да поемеш, ако отиваш от глад към смърт, но искаш да поемеш по всеки път само веднъж. Очевидно е това. — Говореше бавно, четейки от телефона си. После ме погледна и допълни: — Спори се дали път означава съдба, но това е всичко написано.

— Гърците са обичали добрите загадки — намеси се Изабел.

Дейвид кимна.

Явно беше, че някаква древна загадка нямаше да реши нищо.

— Какво ще стане с Питър? — попитах аз, обръщайки се към Изабел.

— Нуждаем се от доказателства — отвърна уморено тя.

— Струва ми се, че няма да направиш нищо с него — заинатих се аз.

— Успокой се, Шон. Такива неща отнемат време — обясни Дейвид.

Писна ми. Не стигахме доникъде. А отношението на Дейвид към Питър ми заприлича на това, когато върхушката стяга редиците си и отлага нещата, докато всички забравят за тях. Трябваше да се досетя…

Дейвид ме изгледа строго и продължи:

— Мисля, че с академичното си възпитание си научил нещичко за търпението.

Телефонът му звънна.

Когато го извади от джоба си, той свиреше „Владей, Британия“^[2]. Последва едностранен разговор. Когато приключи, лицето му изглеждаше още по-зачервено.

— Беше министърът — информира ни той. Очите му не се откъсваха от Изабел. — Очевидно знаят всичко за твоя приятел. Каза да ти благодаря за услугата. — Усмихна й се едва-едва.

Изабел изглеждаше сломена.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Дейвид се втренчи в мен.

— Мистър Раян, ние наблюдаваме над три хиляди заподозрени за тероризъм само в Лондон. Това не е държавна тайна. До гуша сме затънали в заплахи тази година. Може да се каже, че точно сега има много скандали. Казах ви, нуждаем се от доказателства, не само от празни приказки.

— Трябва да тръгвам — надигнах се аз.

Дейвид изглеждаше разтревожен.

— Ами обядът?

— Хапнете и за нас.

Станах. Изабел също се надигна.

Дейвид й махна да приближи до него. Стисна й ръката, дръпна я до себе си и й прошепна нещо в ухото. Когато приключи, тя отстъпи от него. Миг по-късно и аз му стиснах ръката. Той не се усмихна.

Щом излязохме в горещия следобед, Изабел се огледа и зави наляво. Небето над нас се спускаше като тъмносива мъгла. Тъмен облак бе похлупил града. Бях бесен… Опитът ни да разследваме Питър се оказа пълен провал. А по телевизията Кайзер твърдеше, че ръкописът е негов.

— Какво ти прошепна? — попитах аз, щом я настигнах.

— Каза, че не трябва да се забърквам с теб.