Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (36)

36

— Какво е това, по дяволите? — попитах втрещено.

Облъхна ни мирис на плесен.

Пространството зад вратата се изпълваше с тъмни сенки и равно подредени колони, подкрепящи тавана. Това не беше обикновено помещение. Представляваше огромна подземна пещера, подобна на водоема в Базиликата, недалеч оттук, използван в древни времена за съхраняване на вода. Но тук нямаше вода.

Ярки голи крушки висяха небрежно от тавана до вратата, но по-нататък нямаше никакво осветление. Мястото изглеждаше още по-древно от онова, през което преминахме. Таванът беше по-нисък, а заради тънките колони приличаше на крипта.

Подът бе покрит с избеляла мозайка в безкраен модел на шахматна дъска. Простираше се в далечината между червените мраморни колони, разположени на равно разстояние една от друга, през около шест метра. Бяха високи също около шест метра и дебели петнадесетина сантиметра. Приличаха на фиданки.

— Това място е откритието на века! — възкликна Изабел.

Наблизо, върху метална маса, се виждаше малък черно-бял LCD екран. Беше изключен. Върху предния панел имаше малко червено копче. Натиснах го. И той оживя.

Образът на екрана показваше изглед към стълбите от охранителната камера, която ни наблюдаваше преди минути. Ъгълът на камерата също изглеждаше странен… Очевидно бе поставена накриво след опит да я върнат на мястото й. Не виждах вратата, през която влязохме, но забелязах лъснати черни ботуши и торбест черен панталон. Един охранител стоеше прав на стълбите. Ключарят още не бе пристигнал.

Озадачи ме фактът, че охранителят носеше черен панталон. Дали това означаваше, че не е от редовната охрана на Топкапъ, която видях по-рано? В такъв случай шансовете да ни сполети съдбата на Алек се умножаваха по сто.

— Бързо да затворим портата! — извиках.

Изабел ми помогна да прихлопнем двете крила зад нас.

Кожата й грееше приказно на жълтеникавата светлина.

— Някой е положил огромен труд, за да потули всичко това — отбелязах аз.

— Въпросът е: защо? — отвърна тя.

Безпокойството ми от охранителя нарастваше. Трябваше да се измъкнем бързо оттук.

Пристъпихме в помещението с размерите на тенис корт. Надявах се да намерим оттатък друга врата.

През колоните забелязах алуминиеви маси. С Изабел изтичахме към тях.

Четирите маси бяха празни. Едната лежеше обърната. Сякаш някой бе почистил мястото.

Зад тях видях нещо на пода, което привлече вниманието ми. Приближих. Беше зодиакален кръгов модел в еднометрова решетка с преплетени обръчи от черен и бял мрамор.

— В древните храмове е имало много кръв за измиване — отбеляза Изабел.

— Страховито е — съгласих се аз.

— Никак нямаше да ми хареса да съм робиня, натоварена със задачата да почиства това място.

На около петнадесет метра забелязах червена тухлена стена. Почти изцяло в сянка. Но нямаше врата.

Пристъпих към нея, търсейки изход. Колоните в редицата пред стената бяха двойно по-дебели от останалите, може би тридесетина сантиметра в диаметър. Нещо в тях ми изглеждаше обезпокоително познато.

После се досетих. Пред мен оживя разпространеното в интернет видео, показващо обезглавяването на Алек…

Не исках да съм тук, но нещо ме привличаше напред като магнит. Застинах.

Единственият звук, който чувах сега, бе собственото ми дишане. Огледах колоните и видях тъмно петно до една от тях. Там ли се беше случило? Наведох се и го докоснах… Беше засъхнало. Люспите се потрошиха под пръстите ми.

В съзнанието ми нахлуха мрачни образи. Видях Алек в моргата — със сини вени, със странно отделена глава от тялото. После си спомних Айрийн в ковчега, лицето й, покрита с кремав воал. Сетне се появи бедната администраторка. Толкова смърт. Толкова зло. Исках да прогоня образите, но не можех.

— Обикновено ги довличат тук преди… — Гласът на Изабел секна.

Тя докосна рамото ми.

— Сигурно не дават пет пари, че оставят следи… — прошепнах тихо.

— Вероятно още не са привършили с почистването… — едва отрони Изабел. — Хайде, Шон, сега мога да намеся консулството. Имам снимки. Те са доказателството, от което се нуждаем. Турските власти ще обезумеят, като разберат какво е ставало тук, под носа им.

Усещах злото навсякъде около нас като живо.

— Накъде да вървим? — попита тя.

Гората от колони продължаваше в мрака пред нас. Не се виждаше изход. Можехме да следваме стената, за да търсим друга врата, но накъде да поемем — наляво или надясно?

Тихо скърцане отекна в залата и прекъсна колебанията ми. Не ми трябваше повече от секунда, за да проумея, че преследвачите ни са наблизо.

— Идват… — прошепна и Изабел. Лицето й пребледня.

— Какво да правим?

— Няма да ти хареса, но ме последвай! — решително казах аз.

И я поведох към мраморната решетка на пода.

В залата отново отекна скърцане. Отваряха вратите. Разполагахме със секунди.

Посегнах към мраморната решетка, която в този миг ми напомни за капак на люк. Дръпнах я, но тя не помръдна.

— Ще слезем долу, така ли? — ужасено прошепна Изабел.

Не отговорих. Мраморният капак беше студен. Дръпнах отново, подпирайки с коляно от едната страна.

— Какво има там? — попита тя. Пусна камъче през една дупка, ала не го чухме да пада.

— Само ми помогни. — Пръстите ми се покриха с мръсотия. Дръпнах пак, този път по-силно.

Изабел отиде от другата страна.

— Трябва да има някакво резе, с което е застопорена — подвикнах й аз. — Опитай да го намериш. — Размърдах пръсти под ръба на решетката, опипах. — Ето го! — Натиснах нещо стърчащо.

Дръпнахме отново. Решетката помръдна. Плъзнахме я настрани. Нямаше да се досетят веднага откъде сме се измъкнали, но ако потърсеха, щеше да стане скоро.

Дупката приличаше на кладенец. Забелязах скоби, забити в стената, по които можеше да се слезе… Настръхнах, като си помислих какво може да има долу. Оттам се носеше миризма на вкиснато.

— Хайде, премини първа. Аз ще дръпна решетката на мястото й.

— Не мога — отвърна тихо тя. — Ужасно е.

— Не е толкова зле — настоях аз. — Особено в сравнение с това, което ни очаква, ако ни заловят.

Вдигнах очи, защото отново чух трополене. Заради колоните не виждах вратата, през която влязохме, но забелязвах масите. Когато стигнеха до тях, и те щяха да ни съзрат…

Тя преметна крака през ръба и влезе в шахтата. Изглеждаше ужасена. Беше затаила дъх, изцъклила очи… Хвана се за скобите и започна да се спуска.

Погледнах към масите. Там все още не се виждаше никой.

Дръпнах решетката наполовина върху дупката, възможно най-безшумно. После последвах Изабел.

Провесих нозе и стъпих на една от забитите в стената скоби. Непоносимата миризма внезапно се засили. Лъхна ме на нещо гнило и вкиснато.

Изабел включи фенерчето и го насочи надолу. Лъчът подскочи по опасваща тухлена стена. Изпитвах ужасното усещане, че ме поглъща някаква огромна паст, от която нямаше да се измъкна лесно.

— Изключи го — прошепнах бързо и се наведох.

Тя ме послуша.

Главата ми се изравни с пода. Бутнах решетката напред и я дръпнах върху себе си. За една ужасна секунда си помислих, че може да се прекатури в дупката. Но после тя се плъзна на мястото си с леко прищракване. Като награда, повечето светлини угаснаха. Сякаш хвърлиха дебел саван върху нас.

А миризмата на гнило ставаше все по-ужасна с всяка стъпка надолу…