Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (60)

60

Когато скочих през зейналата дупка във вратата, сцената ми се стори нереална. Във въздуха се стелеше прах и дим. Атакува ме задушлива миризма. Ушите ми пищяха, главата ми беше замаяна…

Чух вик зад себе си, но не разбрах думите. Вероятно сержант Смит ми викаше да се върна. Но не го направих. Не можех. На пода, до купчината в центъра на стаята, лежаха няколко души.

Двама се надигаха.

Веднага разпознах единия. Това беше едрият тип, който отвлече Изабел. Другата фигура беше нейната… Изабел се надигаше, подпирайки се на едната си ръка. Хукнах бързо към нея, защото копелето държеше нещо. Сребрист пистолет.

Питър лежеше на земята на няколко метра от него.

Той насочи пистолета си към Питър. Помислих, че го заплашва или се опитва да го накара да стане. После проехтя изстрел. Тялото на Питър подскочи на сантиметри във въздуха. Видях тънка струйка дим от дулото на пистолета.

После се обърна към мен. Свих се, наблюдавайки движенията му като в забавен кадър. Чудех се дали ще стреля, дали трябва да се хвърля на пода. Но продължих. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Знаех какво ще се случи. И червеникавожълтият блясък не ме изненада, нито ударът в хълбока ми, като от конско копито.

Продължих. Вдигнах юмруци. Дори да ме надупчеше, щях да размажа глупавото му лице.

Разполагах най-много с десет секунди, преди цял тон адреналин да се влее в тялото ми и да започне треперенето, ако бронираната жилетка не беше си свършила работата.

Въздухът се изпълни със серия шумни щраквания. Отекнаха вибрации.

Още светкавици изскочиха от пистолета му. Но не към мен. Стреляше по някого зад мен. После вдигна ръка да ме отблъсне.

Сърцето ми биеше като лудо. Стипчива миризма на барут изпълни ноздрите ми. Вкусих го.

Посегнах към копелето. Знаех как да действам. Сграбчих пистолета му с две ръце, дръпнах цевта нагоре, въпреки че от нея изскочи блясък и изсвистя нанякъде, обгаряйки пръстите ми, сякаш държах пламъка.

После усетих как някой ме удари по бузата. Удари ме с дръжката! Завъртях бързо коляно с всички сили към слабините му. Улучих.

Той изпъшка. Лицето му се намираше на сантиметри от моето. Устната му трепереше. Това беше единственият знак, че го бях ударил. Беше висок над метър и осемдесет, а кожата му бе бледа и люспеста на места, освен опакото на ръката му, с която държеше пистолета. Там беше тъмна, сякаш обгаряна многократно.

Подуших потта му, а в очите му видях арогантност, изключваща всяка възможност за съчувствие. И обещание за бърза смърт, ако не успея да го докопам.

Мускулите ми трепереха. Дали се бе задействал адреналинът? Дали червата ми изскачаха? Той дръпна ръка назад. Пистолетът още бе в нея, но и аз го държах, а той дърпаше цевта надолу. Блъснах го силно настрани, отхвърляйки го от себе си.

След това се чу силен изстрел, още един и още един…

В средата на гърдите му зейнаха червена и черна дупка. Тялото му отскочи и ръката му с пистолета се свлече. Трябваше да е мъртъв.

Коленете ми се подгънаха, но се задържах прав.

Той падна върху купчината, разперил ръце и крака. От гърдите му шуртеше кръв, попиваше по черната му тениска и се разливаше по черния камък отдолу. Лицето му също кървеше. Беше ранен в бузата, а пулсиращият поток кръв течеше по устните и по оголените му зъби.

Дишах учестено.

А после, сякаш не се поддаваше на природните закони, той надигна глава…

Ръката му, все още с пистолета, се размърда бавно. Насочи го към Изабел. Безброй гласове наддадоха нечленоразделни викове.

Без да му мисля, аз скочих напред, ритнах и улучих. Пистолетът се завъртя във въздуха. После проехтяха още няколко изстрела като пирони, забити в стена. Главата на Малак — по-късно научих името му — прокърви от четири-пет места. Червеникаворозови кратери зейнаха в челото му. Умря. Трябваше да е умрял.

После пред размътените ми очи изскочи Изабел. Започна да ме прегръща. Беше прегръдка на прероден. Аз също я притиснах в обятията си.

— Улучи ли те? Ранен ли си? — питаше нежно тя. Докоснах внимателно хълбока си. На едно място бронираната жилетка изглеждаше грапава, но не и скъсана. Смъкнах я и опипах под ризата си. Какво облекчение. Имаше синина, но не и кръв.

Поклатих глава.

Тя отиде до Питър. Той лежеше напълно неподвижно, сякаш си почиваше. Но в светлосинята му риза се виждаше малка червена дупка в средата на гърдите.

— Копеле — извика тя, когато се наведе над него.

— Надявам се светът да разбере какво е направил — казах аз.

Един полицай с червена лента на ръката, когото не бях виждал досега, коленичи до Питър и провери пулса му. Обърна се към Изабел и поклати глава. После стана.

Все още дишах учестено.

И се радвах, че Питър е мъртъв.

— Получи каквото заслужаваше — въздъхнах аз и коленичих до Изабел. Тя беше бледа като платно.

Стана и пристъпи изненадващо стабилно. Отиде до една маса от другата страна на купчината. Последвах я. Там лежеше ръкописът, който намерихме. Сержант Смит застана до нас, докато тя се взираше в него.

— Този предмет трябваше да се съхранява във Външно министерство — заяви тя. Погледна към сержант Смит. — Собственост е на турското правителство.

— Съдебните експерти ще опишат всичко, мис Шарп. Можете да подадете молба.

— Ще го направим, не се тревожете. И няма да го изгубим. Ще бъде най-ценната вещ, която сте докосвали.

Сержантът го погледна.

— В такъв случай ще внимавам да не го изпуснем някъде. — Беше надянал черни гумени ръкавици. Постави ръкописа в найлоновата торба, която друг полицай разтвори пред него.

Погледна ме. Лицето му бе като издялано от мрамор.

— Медиците ви чакат и двамата — поясни той.

— Радвам се, че бяхте зад мен, сержант — благодарих му аз.

— Имаш късмет, че оживя, друже — отговори той. После поклати глава.

Удивително, но изпитах странно спокойствие.

Чак след около час осъзнах колко близо съм бил до смъртта, но все още се чувствах въодушевен. Бях щастлив, че спасихме Изабел, че хванахме едно от копелетата, които ме преследваха в Истанбул. Едно от копелетата, които убиха Алек.

Докато ме извеждаха, сведох поглед към Малак и разбрах защо ми се стори познат още първия път, когато го видях, макар само за секунди. Фигурата му, плешивата му глава, целият приличаше на копелето, което ни подгони, когато избягахме от хотелската ми стая. А сега беше мъртъв…

— С кого е работил Малак? — Това беше въпросът, който зададох на сержант Смит след края на разпита ми, часове по-късно. Междувременно се срещнах с още четирима полицаи.

Стояхме до безлична държавна сграда, недалеч от оперативния център „Ченсъри лейн“, където ни отведоха.

— Не мога да кажа нищо за това. — Той извърна поглед.

— Не можете да ми кажете ли?

Той поклати глава.

— Току-що подписах декларация за държавна тайна, сержант — заявих аз. — Дори не възразих. Поне ми подскажете. Искам да знам дали някое от тези копелета няма да се отърве.

Изабел пристъпи напред.

— Каква е официалната версия, сержант?

Той я погледна.

— Проверяваме я. Бъдете спокойни за това. А ако са замесени и други, сигурен съм, че ще си получат заслуженото, сър.

— Става ли нещо в Истанбул? — продължих аз. — Във връзка с онова, което открихме там?

— Турските власти арестуваха двама души, сър. Не са доволни от подобни неща. Това е всичко, което мога да кажа. Довиждане и на двама ви.

Обърна се.

Втренчихме се във вратата, която се затвори зад него. Пухкавите облаци над главите ни бяха обагрени в мораво и златно. Стори ми се, че това е най-чудният вечерен пейзаж в Лондон от години насам.

Изабел изглеждаше унила.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя кимна. Беше уморена.

— Една кола идва да ни вземе.

Приседна на бордюра. Дрехите и косата й бяха в пълен безпорядък. На мен ми дадоха син анцуг и синьо горнище.

Мокрите ми дрехи бяха пъхнати в найлонов плик до мен. Сигурно приличахме на двама просяци.

Изабел впери поглед в мен, сякаш обмисляше нещо. После предложи:

— Защо не дойдеш у дома?

Усмихнах се. Точно това исках да чуя.

— Добра идея — отвърнах.

Тя потрепери леко. Погледна ме в очите.

— Точно сега не ми се иска да съм сама. Току-що разбрах нещо, което ме разстрои.

— Какво?

— Не сега. — Кимна към черния „Опел Астра“, който спираше до нас.

И в колата не сподели какво я тревожи. Просто упъти шофьора и седна отзад до мен, втренчена през прозореца, сякаш й се искаше да се разплаче.

Дали не беше забавена реакция на отвличането й? По време на разпита останахме разделени и първият човек, когото видях, бе медикът. Той прегледа някакъв списък, преди да ме накара да подпиша декларацията. Знаех, че Изабел е получила същия списък, тъй като медикът каза, че колегата му разговарял с нея, когато настоях да я видя.

В колата, на път към тях, я поглеждах разтревожено. Няколко пъти опитах да я заговоря, но тя продължи да клати глава.

Когато стигнахме до блока й в „Сейнт Джоунс Ууд“, се почувствах изтощен. В асансьора отново я попитах какво е разбрала, но тя просто поклати глава. В съзнанието ми се въртяха всякакви теории. Когато отключи, тя заяви:

— Нуждая се от един душ. Ще говорим по-късно.

Ръката й потрепери, щом отвори вратата. После влезе.

— Ще ми кажеш сега — настоях аз и затворих. — Моля те, Изабел. Тревожа се за теб. Не можеш да потиснеш всичко. Аз опитах. Не помага.

Тя се втренчи в мен.

— Няма да повярваш… Дори не знам дали да ти кажа.

— Изабел, подписах декларация. Заложих си живота. Ако кажа на някого какво се е случило, ще ме арестуват след пет минути. Какво има, по дяволите? Хайде!

Тя си пое дълбоко дъх.

— Питър е бил на наша страна. Всичко е било хитрост, за да вземе от Малак телефонните номера на съучастниците му.

— Но той се опита да ме убие. Не вярвам.

— И аз не повярвах, докато полицаят, който ми съобщи това, не ме помоли да обясня защо Малак е застрелял Питър, ако не е бил сигурен, че са го предали. После ми довери, че са арестували двама от съучастниците на Малак в резултат от съобщение, изпратено от телефона на Питър до техните номера.

— Било е хитрост, така ли? — Ядосах се. — Та той ме остави да умра! Събори те с електрошок!

Стояхме в коридора, втренчени един в друг.

— Какво бе толкова важно, че ме оставиха да загина?

— Спомняш ли си заплахата да превърнат Лондон в Армагедон? Смятаме, че е била спряна след онези арести.

Тя се огледа, сякаш виждаше мястото за пръв път.

— Не трябваше да се усъмнявам в него.

— Никой не може да те вини — отвърнах.

После се досетих. Ето защо Питър не ми върза глезените. За да мога да се изправя в онзи басейн. Той го направи нарочно, даде ми шанс. Изабел беше права. Можеше да ме върже така, че със сигурност да се удавя.

— Той жертва живота си. — Изглеждаше изтощена. — Никой не знаеше с какво се е захванал, докато не изпрати съобщение, казвайки, че адресатите на следващия му текст трябва да бъдат арестувани веднага. Най-потайният човек, когото съм познавала. Никога не споделяше с никого в консулството за секретната си работа. Шегувахме се, че е затънал дълбоко. Но той загина заради това. — Тя потрепери.

Странно ми бе да мисля, че човекът, който ме бутна във водата, е бил герой, но не можех да го отрека.

— Мислех, че ще умра там… — продължи тя. После млъкна.

— Аз също.

Огледах се. Апартаментът й беше чист, модерен, почти целият в бяло.

— Благодаря, че дойде — кимна тя.

Имах чувството, че не е сигурна дали е постъпила правилно, като ми каза всичко.

Изабел ме гледаше. Зелените й очи бяха толкова красиви…

— Влизай вътре. Докога ще стоим тук отвън… Ще се върна при теб след няколко минути.

Въведе ме в дневната си. На балкона й беше избуяла цяла гора от растения. Седнах на огромен бял диван и се вгледах в удивителния залез, докато тя си вземаше душ. Вслушах се в звука на преминаващите коли, в далечното съскане на струите от душа и се опитах да преценя какво мисля за Питър сега. Прехвърлих отново всичко в съзнанието си и колкото повече размислях, толкова по-правилни ми се струваха действията му. Вероятно точно това му беше работата — да се впише в такива групи.

Двадесет минути по-късно Изабел се появи, изтривайки косата си с кърпа, облечена в прилепнало черно трико.

— Включи новините — обади се тя. — Да видим какво ще кажат за демонстрацията.

Няколко минути по-късно започнаха новините в десет. Показаха стар клип с един от принцовете пред „Свети Павел“. Той стоеше на стълбите, водещи към катедралата, облечен в тъмносиня униформа, златен ширит и бели копчета. Не бях напълно сигурен защо е там. Гласът на диктора спомена за някакво негово посещение тази вечер. Сякаш си връщаше сградата.

Вратите на катедралата зад него отново бяха затворени. Очевидно след провеждането на малка демонстрация вътре мюсюлманите, които нахлуха, си бяха излезли мирно, без да нанесат никакви щети.

Говорителят премина към друга история — за чумната епидемия в Истанбул. Каза, че стотици хора били поставени под карантина. Шестима починали, сред които ирански учен и индийка, открита в мазе предишния ден. Смъртността сред поставените под карантина оставаше висока, но властите имаха късмет, че инфекцията не бе открита на други места.

И всичко си пасваше идеално.

— Ето защо убиха Алек — прошепнах аз. — Онези копелета трябва да са открили следи от чума в залата под „Света София“. Тази чумна епидемия в Истанбул има нещо общо. Вероятно заради чумата онази подземна пещера е останала запечатана толкова дълго. Там са погребвали умрелите…

— Да, така е… — отвърна тя.

— Сигурно са видели Алек да влиза в тунела. Може да ги е проследил. После са го отвлекли. Погрижили са се да не издаде тайната им. Можеше да ги спре, ако публикуваше откритието си. Ето защо тръгнаха и след мен. После, с онова видео, хвърлиха вината върху ислямските фундаменталисти. Дали и това е било част от плана им, да предизвикат хаос? Но защо, по дяволите, всички тези хора трябва да умрат?

Тя снижи глас:

— Ще ти кажа какво научих. Знам, че мога да ти вярвам, Шон. И мисля, че заслужаваш да знаеш след всичко, което преживя.

Приседна до мен на белия диван.

— Двамата арестувани днес следобед край „Свети Павел“, онези, на които Малак се опита да изпрати съобщения, трябваше да раздадат хиляди дъвчащи сладкиши от две найлонови торби. Сладкишите се изследват в момента. Смятаме, че са заразени с чумния вирус, същия като от истанбулската епидемия. Очевидно хората, които щяха да ги раздадат, изобщо не знаеха за това. Казаха, че им било наредено да чакат, докато получат съобщения, а после да започнат да ги раздават на всички в тълпата, докато свършат. Малак е настоявал да го направят само ако се събере голяма тълпа…

— Искали са да заразят хората с чума? — Трудно можех да си представя що за хора биха желали да разпространят болест и смърт, но си спомних за Малак и разбрах… Такива изчадия наистина съществуват.

— Хиляда заразени са достатъчно, за да започне нещо сериозно, ако вирусът се разпространи бързо… Щяха да обвинят мюсюлманите, че са донесли вируса в общностите си.

— И убиха Бюлент, защото ми помогна, така ли?

Тя кимна.

— Копелетата отнякъде са разбрали. Може би някой ви е видял заедно.

— Нуждая се от малко въздух — изпъшках аз.

Изабел изключи телевизора и отвори вратата към балкона. Излязохме отвън и се загледахме в града. Вече се здрачаваше, а четири етажа нагоре гледката над плочестите покриви на фона на футуристичните офис сгради в Централен Лондон бе невероятна.

Видях кубето на „Свети Павел“, блеснало на хоризонта. Усетих по лицето си топлия летен ветрец.

— И други хора са били свързани с онзи Малак. Сигурно е така.

— Следим ги. Ще отнеме известно време. Те ще се скрият в миши дупки, щом разберат, че планът им се е провалил. Но имаме следи, по които можем да се докопаме до тях.

— Надявам се да ги заловите…

Тя стоеше до мен. Стиснах лъскавия стоманен парапет.

— Какво ми каза, когато се канеха да ме хвърлят в басейна? — попитах.

Зад нея се виждаха сплетените клони и листа в короната на белокор лондонски чинар, издигащ се встрани от блока. Подуших спарената миризма от листата, блещукащи в топлия въздух.

Тя погледна към паркираната отдолу кола.

— Казах „Поеми си дълбоко дъх“.

— И беше права.

В този момент разбрах какво искам повече от всичко. Усещането за загуба, разкъсващо сърцето ми, с което живеех всеки божи ден след смъртта на Айрийн, бе изчезнало. Отново се усетих като прероден. Почувствах се и странно беззащитен, сякаш в сърцето ми се отвори пролука.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Всичко се промени. — Главата ми се замая. Животът ми с Айрийн беше спомен, избледняла фотография, все още ценна, но от далечното минало.

— Знаеш ли… — започна тя. — Ако онези копелета не искаха да направят всичко това, никога нямаше да се срещнем.

Гледахме към града. Съвсем близо един от друг.

— Какво планираш за следващите няколко дни? — попита тя.

— Ще си почина, а после ще видя какво става в института…

— Защо не останеш тук довечера? — Усмивката й бе толкова съблазнителна.

Обърна се и ме докосна по дланта. Ръката ми пламна.

Ръцете ни се докоснаха отново.

Тя вдигна поглед към мен.

— Знаеш ли, след като бракът ми приключи, си мислех, че никога вече няма да се доверя на друг мъж.

Чувствах дъха й в устните си…

Хванах я за ръката и я привлякох към себе си. Усетих тялото й под памучната тениска.

Изпълних се с копнеж. Дръпнах я по-наблизо. Тя не се съпротивляваше. Този път бях готов. Всичко беше наред. Целунахме се. Почувствах, че това няма да свърши никога.

После заговорих нежно:

— Трябваше да те предупредя, че съм малко откачен… След смъртта на Айрийн нощем бродех по улиците. Винаги, когато ме видеха, едно мило ченге от полицията във Фулъм се обаждаше на психотерапевта ми.

— Всички сме откачени — прошепна нежно Изабел. — Всички ние.