Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (38)

38

Вонеше толкова отвратително, че в един момент запуших устата си…

Спрях, поех си бавно дъх и погледнах нагоре. Засега нищо. Представих си как решетката над нас се отмества във всеки момент. Задавих се, но потиснах кашлицата. Минаха секунди.

Решетката над мен, блеснала като ярка мрежа, не помръдваше. След като вълната от тиха кашлица премина, аз продължих надолу.

После чух някой да вика на турски. Сякаш се намираха точно над нас. Спрях, абсолютно сигурен, че решетката ще мръдне настрани и ще ни хванат. Но секундите се превърнаха в минута и последва само тишина.

Придвижвах се бавно надолу във вонящия мрак, стискайки здраво скобите с ръце като с животински нокти. Пръстен по пръстен. И колкото по-надълбоко стигах, толкова повече вонеше, докато нещо не ме шляпна по крака и замалко не извиках.

— Внимателно — прошепна Изабел. Ощипа ме по глезена. Изкачих се с един пръстен нагоре. Как да предположа, че е спряла? Наоколо имаше единствено сенки. Процеждаше се само слаба светлина откъм решетката горе.

Бях уплашен и ми се повдигаше от миризмата. Вече си мислех, че може би е по-добре да се върна горе и да се изправя пред последствията.

После чух друг вик, а миг по-късно — силни, различни гласове. Някой беше страшно ядосан.

По решетката отгоре затропаха обувки. Светлината избледня, сякаш имаше затъмнение. Притаих дъх.

После светлината избледня още повече, отчетливо чух драскане на клечка и едва доловим звук от нещо изпуснато върху решетката.

Вдигайки поглед, си помислих, че мога да различа очертанията от ботушите, засенчили светлината. Това беше… Само още секунда. Свършено е с нас.

Помислих си за Алек, какво бе станало с него там горе. Нещо ме стегна, сякаш някой ме овърза с кабел. Няма да се кача. Да слязат тук и да ме хванат.

После още един далечен, напрегнат звук. Сянката помръдна. По лицето ми се посипа прах. Затворих очи. Нещо докосна крака ми. Дръпнах се, заритах. В съзнанието ми проблесна образ на гигантски плъх.

— Спри — прошепна Изабел.

Върнах крака си върху скобата.

— Тук долу има тунел. Сигурно ще можем да го използваме.

Тя включи фенерчето, а ръката й го покри почти напълно. То излъчваше слаба бяла светлина. Навсякъде се появиха слузести сиви тухли. Погледнах надолу.

Когато Изабел спомена за тунел, аз си представих нещо, в което можем да се изправим. Ала тя имаше предвид тухлена тръба, висока около метър и двадесет, извеждаща хоризонтално от канализацията, към която се спускахме. Наклонът й сигурно беше едва няколко градуса.

Входът към тръбата се намираше до скобите, за които се държеше Изабел. Хранех сериозни съмнения дали да вляза — трябваше да пълзим — и само бог знаеше какво имаше там вътре.

— Как е?

— Поне изглежда сухо — промълви тя. — Аз влизам.

— Отлично — прошепнах аз. — Това означава, че идвам след теб. — Не мисля, че ме чу.

Слязох до следващия пръстен. Може би не беше чак толкова лошо, колкото си представях. Вече виждах малко от тунела. Не изглеждаше тинест. Всъщност беше направо съблазнителен…

В тръбата виждах само тъмните подметки на Изабел. Бяха изцапани със зелена тиня. През повечето време насочваше лъча пред себе си, осветявайки сивите тухли навсякъде около нас, и продължаваше напред.

Сега миризмата беше различна. По-глинеста, не на застояла вода. Усещах огромната тежест на пръстта над нас, тъй като на места тунелът се издуваше, сякаш имаше мазоли, които можеха да се спукат.

Докато се движех напред, одрасках ръцете си в парченца от тухли върху неравния под на тунела. Кой ли ги беше сложил там?

— Можеш ли малко по-бързо? — подканих я аз. Исках да се измъкна от това проклето място и да се изправя.

След около петнадесет метра лазене по колене най-сетне спрях. Стана задушно. По челото ми изби пот. Главата ми бучеше. Оглушителната експлозия в Ирак ми причини тъпо главоболие, което идваше и отминаваше, когато си поиска. Можех да го игнорирам в открито пространство, но тук, долу, притиснат между стените, то се връщаше за следващата си атака.

Затворих очи и вдишах дълбоко няколко пъти. Задържах въздуха и го изпусках бавно. Миналото лято изкарах курс по Пранаяма, където се научих да контролирам дишането си, което ми помагаше да подобря гмуркането си и ме успокояваше. Докато изпусках дъха си, бавно до мен достигна далечен глас. Дали си въобразявах? Отворих очи. Вече не чувах движението на Изабел. Сигурно бе спряла. И беше изключила фенерчето. Мракът ме обви напълно. Първично усещане, сякаш бях погълнат.

Поех си отново дъх.

После, точно пред мен, когато очите ми привикнаха, видях бледа светлина, танцуваща на около пет-шест метра. Подскачаше по пода на тунела като привидение. После сянка препречи погледа ми. Изабел отново се движеше напред. Последвах я бавно, драскайки по тухлите с ръце и колене.

Когато приближих, видях, че светлината е слаб лъч от тухлената тръба, насочен към покрива на тунела. За миг се изпълних с надежда, представяйки си дупка, през която можем да избягаме. С разочарование видях, че тръбата не е широка и тридесетина сантиметра. Изабел се намираше зад нея. Чувах дишането й.

Вдигнах поглед към тръбата. Отгоре имаше решетка, може би на петнадесет метра — мамещо близо, но и отвратително далеч. Решетката се очертаваше в светлия стълб, който се спускаше надолу.

Дръпнах се назад. Едва различавах сянката на Изабел зад лъча светлина. Тя оцветяваше тунела с призрачен блясък. Когато погледнах отново към тръбата, в мен се надигна усещане, че съм хванат в капан, погребан жив. Сякаш стените край мен се събираха бавно.

После чух отново гласа. Този път по-ясно. Едва на няколко метра над нас. Човекът каза само три думи — „Намерихте ли ги?“ — но гласът ми се стори обезпокоително познат. Беше ли възможно?

Главите ни с Изабел се чукнаха леко, когато ги надигнахме към решетката. Разтърках челото си и се отдръпнах назад да я оставя да погледне.

Изабел се дръпна след секунди. Взрях се отново нагоре. Присвих очи и видях друг тухлен покрив през решетката. Това беше всичко.

Гласът проговори отново:

— Не ни е казвала, че ще идва тук.

Подозренията ми се потвърдиха. Не знам колко наблизо се намираше Питър до решетката, но гласът му стигаше ясно до мен, сякаш бе едва на няколко метра.

Промълвих на Изабел думата „Питър“. Едва различих изражението й. Погледът й се съсредоточи в нещо по средата. Премигна и кимна.

Чухме отново гласа на Питър, но този път по-надалеч, неясно. Отдалечаваше се.

Докоснах рамото на Изабел. Тя приближи до лъча призрачна светлина и погледна нагоре. Във всеки момент можеше да се строполи върху мен, така се изпъваше напред.

— Какво прави той там? Защо говори за нас?

— Не избързвай със заключенията. — Изглеждаше ядосана, а лицето й бе мрачно като буря. — Просто чухме един разговор. Нищо не доказва.

— И с кого разговаряше?

— Честно, не знам.

— Какво, по дяволите, прави тук? Разхожда се там горе като в бащиния.

Тя не отговори.

В главата ми се гонеха мисли. Ако Питър знаеше за тези разкопки, дали бе замесен в убийството на Алек заедно с онези копелета? Толкова налудничаво ли беше това? Но защо иначе ще е тук и ще говори така?

И изведнъж всичко ми просветна… Ето защо се държеше толкова странно, ето защо не ме информира, че Изабел няма да дойде на срещата. Ето защо искаше да ме разкара бързо от Истанбул…

Той работеше с тях, с хората, които убиха Алек. Това със сигурност обясняваше много неща.

Почувствах се като пълен наивник, когото бяха измамили с лекота. Не биваше да му се доверявам…

— Трябва да продължим — подканих я тихо аз. — Да потърсим друг изход. Няма да вися вечно тук.

— Чуваш ли вода? — попита Изабел.

— Не. — Мисълта за вода там долу никак не беше приятна. Представих си, че в нея живеят слузести, безформени същества. В един сух тунел поне знаеш с какво си имаш работа.

— Чувам вода — настоя тя. Включи фенерчето, насочи го напред и запълзя.

Когато я настигнах, тя седеше от другия край на еднометров кръгъл отвор в пода и светеше с фенерчето в него. Отдолу, на една ръка разстояние, видях вода. Стори ми се, че потъвам. Това можеше да се окаже и изход, но там долу определено имаше нещо отвратително. Просто го знаех.

— Чудя се дали все още се намираме под „Света София“. — Огледах се.

— Нямам представа, но наклонът е надолу. Тази вода тече и трябва да излиза нанякъде.

— Страхотен извод направи! Ще те предложа за Нобелова награда…

— Престани, Шон! Пипни това. Мрамор е.

Изабел пъхна ръка под отвора. И аз сложих моята там. Докоснахме се. Тя стисна пръстите ми. Почти различавах притесненото й изражение в отразената от водата светлина на фенерчето.

— Мразя това място — прошепна тя. Стисна ме по-силно. Усетих я как потрепери. — Толкова го мразя. Не ме оставяй тук… — Отново изглеждаше ядосана.

— Няма. Обещавам. Защо мислиш, че ще го направя?

Замълча, преди да отговори:

— И преди са ме изоставяли. Най-лошото нещо, което ми се е случвало.

Погледнах я в очите.

— Тук няма да стане така.

Тя отпусна хватката си.

— Копелето каза, че ще се върне… — Чух я как си пое дъх. — … но не го направи.

— Кой?

— Марк. Бившият ми. Онзи тип, когото срещна в Мосул. Бях омъжена за него.

— И защо, по дяволите, те изостави?

Тя ме погледна в очите, сякаш преценяваше дали да сподели повече. После сведе поглед към водата, течаща под нас.

— Няма много за казване. Бяхме с един британски строителен предприемач в кюрдската част на Ирак. Къщата за гости, в която отседнахме, беше атакувана. Марк излезе през задната врата, изостави ни. Това е… — Вдигна рамене. — Чаках с онзи едър шотландски бизнесмен, който буквално се насра от страх… Ала извадихме късмет. Нападателите избягаха след няколко изстрела.

— И Марк не се върна, така ли?

— Не. Оправда се, че искал, но бил задържан от иракската полиция. После го видях в полицейски участък в Киркук. Не престана да се извинява. Но нещата помежду ни вече не бяха същите.

— Със сигурност те разбирам. И ти обещавам, че ще намерим изход заедно. — Опитвах се да бъда оптимист заради двамата.

— Тази вода трябва да се стича в някой от старите подземни водоеми. Имало ги е в целия град заради обсадите. Тук са строели най-добрите акведукти, най-добрата водопроводна система в цялата Римска империя. Вероятно сме близо до някакъв изход.

Тя се усмихна. Погледна към водата. Беше черна, неприятна.

— Много е страшно, Шон.

— Та това е само вода! — възразих аз.

— Шансовете да умреш под земята са милион към едно, нали?

— Освен ако вече не си под земята.

— Благодаря, че ме успокои…

Във въздуха се носеше солена миризма на риба. Надигаше се от водата.

— Долавяш ли дъх на солена вода? — попитах аз.

Тя подуши въздуха.

— Малко. Това добре ли е?

— Босфорът е много солен. Не сме много далеч от него.

Светлината от фенерчето избледня. Стана два пъти по-слаба, отколкото когато го включих. Защо не купих още батерии? Мракът напираше зад бледия лъч като животно, което знае кога жертвата му губи сили.

Трябваше да продължим.

— Слизам долу, за да огледам — предложих аз.

Лъчът отслабна още повече.

— Няма да мога да те издърпам — обади се тя. Усетих тревога в гласа й.

— Не се безпокой, ако се наложи, мога да се задържа отстрани. — Погледнах надолу. Изглеждаше възможно. — Трябва да проверя това, Изабел. Може да сме наблизо до изход.

В мен отново говореше оптимистът. Със сигурност предпочитах да остана в сухия тунел. Но ако някой ни преследваше, той вероятно щеше да мине първо през тунела, преди да слезе до тази вода. Щяхме да спечелим време, ако тръгнехме натам.

После усетих как нещо тупна на рамото ми. Нещо тежко.

Дръпнах се и замахнах енергично към него. Нещо черно падна пред мен. Най-големият паяк, който бях виждал. Космат като старо хипи. Избяга в мрака. Потреперих и се поизправих, ала си ударих главата в тавана адски силно. Наведох се бързо и я разтърках.

— Добре ли си? — попита Изабел.

— Разбира се. Няма проблеми. Много ми е приятно тук долу…

— Виж, риба! — възкликна тя. Но посочи нагоре. Знак с форма на риба беше издълбан в тухлата над главите ни. — Удивително! — Прокара пръст по знака под жълтеникавата светлина от фенерчето.

— Знаеш ли, говори се, че византийският император Алексий III избягал от града през тунел под „Света София“, точно като този?

Тя поклати глава.

— Така казват. Измъкнал се е с рибарска лодка, която го чакала в Босфора. Избягал с любовницата си — сръбска принцеса — и с дъщеря си през нощта преди превземането на града при Четвъртия кръстоносен поход. Чудесен кръстоносен поход е бил. Станало е по това време от годината.

— Знаеш ли, ако кръстоносците не бяха плячкосали този град, Константинопол може би никога нямаше да се даде на османците. А така Христофор Колумб можеше да не събере достатъчно пари за своите експедиции.

Фенерчето започна да премигва.

— Време е да вървим — предложих аз. Сега водата изглеждаше по-тъмна, а вълничките по повърхността й играеха като живи.

— Цялата тази вода трябва да отива някъде — повторих с надежда предположението на Изабел.

И наистина беше така… Тунелът, в който се намирахме, можеше просто да свърши някъде, но тунел с течаща вода трябваше да излиза в Босфора или в Златния рог. Това щеше да е нашият изход.

Между водата и тавана на тунела имаше празнина от около метър и двадесет. Погледнах към Изабел. Лицето й изглеждаше измъчено, сякаш бе видяла призрак.

Стиснах устни, щом си помислих за водата. Трябваше да прогоня мислите за тварите долу — червеи, змиорки, змии, пиявици — всички слузести същества на света. Присвих юмруци. Може и да ги нямаше.

— Сигурен съм, че ще намерим изход.

Тя кимна.

Скочих във водата.

Отекна силен плясък. Погълна ме леден студ. Течението ме повлече. Намирах се в тунел като тръба, подобен на онзи, от който току-що скочих. Но този изглеждаше по-голям и наполовина пълен с вода. След няколко секунди не можех да стъпя. Дъното на тунела бе ужасно хлъзгаво. Вдигнах поглед. Изабел се навеждаше неуверено напред, насочвайки фенерчето към струите.

После се закрепих, запазих равновесие и се изправих. Бях прогизнал. Косата ми се оттичаше по гърба ми.

— Виждаш ли изход? — попита тя.

Ударих глезена и лакътя си. Но водата стигаше едва до бедрата ми.

— Не — отвърнах. Тунелът просто продължаваше като другия отгоре.

Изтръпнах. Предишният ми оптимизъм изглеждаше напълно нереалистичен.

Водата бе по-студена, отколкото очаквах. Панталонът ми натежа и ме дърпаше надолу. Това вече никак не изглеждаше добра идея.

Изправих се, отърсих се като куче, поех си дълбоко дъх и го задържах. Нямаше връщане назад. Сигурно имаше някакъв изход, трябваше просто да следвам течението на водата, независимо от това колко отвратително изглеждаше. Нямаше да се откажа.

— Мога да се изправя. Тунелът е достатъчно голям за газене — подвикнах й аз. Гласът ми отекна в тъмнината. — Не е много дълбоко.

— Дръж! — извика Изабел. Вдигнах очи, тя се наведе и ми подаде фенерчето.

После скочи във водата до мен със силен плясък. Затворих очи и избърсах пръските от лицето си. След това протегнах ръка да й помогна да се закрепи.

— Много забавно, нали?

Тя стисна ръката ми. Подадох й фенерчето.

— Изключи го за малко, Изабел. Батериите трябва да си починат. Не го включвай за повече от няколко секунди. Налага се да пестим енергията. Не знам колко дълъг е този тунел, но трябва да ни изведе оттук.

Тя изключи фенерчето.

— Бас държа, че се радваш, задето дойде тази вечер с мен — промълвих в мрака.

— Много си забавен — отвърна тя. Чувах как зъбите и тракат.

Включи фенерчето за малко, после го изгаси.

Водата беше ледена, но скоростта, с която течеше, ме обнадеждаваше. Постъпихме правилно.

Внезапно кожата по краката, ръцете и гърба ми настръхна. Странно усещане, но трябваше да се концентрирам върху положителните страни: фенерчето още работеше; не бяхме наранени; скоро щяхме да се измъкнем…

Започнахме да газим. Аз водех. Тухлите над главите ни сякаш подскачаха напред всеки път, когато лъчът ги осветяваше. Обаче солидната конструкция ни успокояваше. Щом е изтраяла толкова дълго, със сигурност щеше да издържи и докато излезем оттук.

После нещо дебело и хлъзгаво докосна прасеца ми, движейки се по течението.

Изтръпнах. Какво беше това, по дяволите — риба, змиорки?

Несъзнателно ме обхвана ужас. Мускулите ми се стегнаха. Исках да изкрещя, но устните ми си останаха плътно стиснати. Не беше нужно Изабел да узнае за това.

Вдигнах ръце към тавана, контролирайки отново дишането си. Онова, което ме докосна, изчезна. Надявах се да е завинаги.

Изабел включи фенерчето.

— Добре ли си?

— Разбира се — излъгах.

Тя изгаси светлината. Продължихме напред по течението. Вече треперех почти неудържимо. Мислех си за всичко, което видяхме и чухме… За това, че намерихме мястото, където бе заклан Алек, че чухме издайническите слова на Питър. Трябваше да се измъкнем оттук. Трябваше да кажем на някого на какво сме попаднали…

Продължихме да газим.

При следващото включване на светлината забелязах, че разстоянието между тавана и водата намалява бавно, но неумолимо. И стените сякаш се стесняваха. Бързо погледнах назад.

Нивото на водата не беше се променило значително, но все пак изглеждаше различно. Сега стигаше почти до кръста ми. И сякаш усещах по-силно натиска на милионите тонове скали над нас.

После внезапно се чу плясък. Не знаех какво означава. След това в тунела отекна стон. Изабел включи фенерчето.

— Нещо ме докосна! — изпищя тя. Гласът й бе упорит, но разтреперан.

— Няма нищо — опитах да я успокоя. — Не мисли за това. Скоро ще се измъкнем оттук.

Водната повърхност оживяваше с всяко включване на фенерчето. Приличаше на тъмна кожа, която помръдваше мудно, сякаш нещо под нея се движеше. Продължихме да газим. Треперех и постоянно очаквах нещо слузесто да ме докосне отново — или още по-лошо, да ме ухапе.

И тогава изведнъж пред нас се появиха вертикални решетки, препречили пътя ни…

Може би трябваше да ги очаквам, но те ме изненадаха. Усетих, че сме в беда.

Този тунел можеше да се окаже капан. Трябваше да са много наивни, за да го оставят без решетки. А византийците в никакъв случай не са били такива… Крадци и врагове лесно са можели да проникнат в двореца или в „Света София“, ако прегазеха оттук.

— Не вярвам на очите си! — възкликна отчаяно Изабел.

Сега водата течеше по-бързо, дърпайки панталона ми, нозете ми. Стояхме на място, втренчени в решетките. Нямаше начин да се промъкнем през тях. Изглеждаха много солидни.

— Поне веднъж — обадих се аз — би било страхотно, ако древните инженери се окажат не толкова дяволски способни. — Прегазих напред, докоснах решетките, хванах ги с две ръце. Бяха леденостудени и твърди като стомана. Ритнах ги. Да, стигаха чак до долу. Нямаше дори сантиметър разстояние от дъното.

— Е, това доказва едно — продължих аз. — Почти отвън сме.

— Стана ми много студено — оплака се Изабел. Чувах тракането на зъбите й.

Натиснах една пръчка отгоре — там, където се забиваше в тавана. Може би хоросанът и тухлите са се износили с годините.

Но пръчката се оказа непоклатима като гранит. Изабел изключи фенерчето. Потреперих в мрака. Ядосах се на себе си. Трябваше да се досетя, че ще има решетки. Озовахме се в капан.

Нещо се плъзна по глезена ми. Най-ужасните ми страхове оживяха.

Защото този път пълзенето не престана. Пасаж змиорки или гигантски червеи минаваха през краката ми. Всяка частица от тялото ми подсказваше да се движа, да се разкарам оттук — но не можех.

Стоях като вкаменен, с разширени от ужас очи, и оставих пълзенето да продължи.

Изабел включи светлината. По изражението й разбрах, че също ги усеща.

Обзе ме погнуса. В устата ми се надигна люта жлъч.

После нещо се впи в прасеца ми и ме прониза още една вълна от страх.

Изабел се пресегна към мен. Остави фенерчето да свети, макар че то едва премигваше. Сплетохме здраво пръстите си.

Сетне лъчът премигна за последен път и угасна.

И в този момент нещо ме ухапа по бедрото, направо през панталона. Зъбите му бяха като иглички.