Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (45)

45

— Скоро ще се оправите, сър, но ви препоръчваме да останете тук за няколко дни, за да си починете. Ако си тръгнете, не можем да носим отговорност — обясни лекарят в Новата международна болница, гледайки ме как подписвам формулярите за изписване.

Подадох му подписаните формуляри. Той ги погледна и поклати глава.

Извадих късмет, истински късмет… Знаех това, но последното, което исках, бе да се завра в тази истанбулска болница и да си почивам.

Някой желаеше смъртта ми.

Можех ли да поверя живота си на усмихнат охранител или дори на двама?

Дясната ми буза бе одраскана от куршум. Ако не бях обърнал глава, точно сега вероятно щях да лежа в моргата до Алек, изстивайки с всяка изминала минута.

Усещането да стрелят по теб приличаше на това да сънуваш панаир в кошмар: всичко изглеждаше по-светло и хората се усмихваха, но твърде пресилено…

Параноята ми се засили. Чувах звуци, които дори не забелязвах преди, затваряне на далечни врати. Сетивата ми се бяха изострили. Започнах да забелязвам неща, които преди приемах за съвсем нормални. Като дишането.

Мускулите в гърдите ми също се стегнаха. Усещах главата си странно празна… Нямах представа дали това се дължи на двете инжекции, които ми бяха поставили, или просто бе резултат от шока, но все пак ми се щеше да се измъкна от болницата. И все още исках да разбера защо някой се опитва да ме убие. И по-важното — как мога да го спра.

— Турската полиция ни предложи ескорт до летището — информира ме Изабел, когато се върна в стаята ми след консултации с шефовете си. — Не искат да бъдеш застрелян в Истанбул.

— Добра новина. Съгласен съм с тях за това. Но какво става по въпроса за Питър? — попитах аз. Онова, което знаехме за него, според мен бе най-основателната причина някой да иска смъртта ми точно в този момент.

— Трябва да се върнем в Лондон, Шон. Той е там. Нищо не можем да направим оттук.

— Ами вила „Наполеон“… не трябва ли да бъде атакувана? А онова удивително място под „Света София“?

— Турските власти вече са инструктирани да претърсят и двете места за убиеца на Алек.

— Ами ако и двете места са празни, ако Питър е предупредил всички?

— Трябва да оставим тукашните власти да си свършат работата, Шон. Това е тяхната страна. От опит знам, че не обичат някой да им се меси.

Това беше… Трябваше да се върнем в Лондон. Питър беше свързан с хората под „Света София“. Трябваше да се изправим срещу него.

Поехме към изхода.

— Откъде знаеш, че той е в Лондон? — попитах аз.

— Питах в офиса. Върнал се е за няколко дни.

— Каква изненада…

Тя не обърна внимание на сарказма в гласа ми.

— Не те ли влудява това, че някой от колегите ти може да е предател?

Тя се обърна сърдито към мен и ме посочи с пръст.

— Никога не използваме тази дума, Шон, освен ако не сме сто процента сигурни — тросна ми се тя. — Това не е някаква глупава игричка. Заложен е животът на хората.

— Да, моят и твоят — уточних аз.

Излязохме на паркинга отпред. Атакуваха ни горещи вълни. С всяка изминала минута връщането в Лондон изглеждаше все по-добра идея. Там поне имаше хора, които можеха да ми помогнат да изоблича Питър, ако Изабел не бе готова да го направи.

Джип „Мерцедес 950“ с черни стъкла, спрял на няколко метра, запали и подкара към нас.

— Превозът ни — обясни тя.

Огледах се. Усетих безпокойство, като се сетих за последния път, когато се озовах на открито. Дали някой не дебнеше да стреля отново по мен? Бързо последвах Изабел в колата. Чакаше ни дълго пътуване до летището в истанбулския трафик.

Мерцедесът потегли с мъркане. Шофьорът бе млад и усмихнат турски полицай. Щом излязохме от алеята, той посочи към небето. След няколко минути отново направи същия жест. Погледнах накъдето сочеше и го видях. Над нас кръжеше полицейски хеликоптер. Нима полицията ни осигуряваше и въздушно прикритие?

Минахме на червено с включена сирена и със светнала синя лампа, после влетяхме на паркинг и ускорихме по рампа към покрива, свистейки с гуми на всеки завой. Усетих миризмата на каучук. Стените летяха покрай нас като в мъгла. Не беше нужно да си гений, за да разбереш какво става. Щом турската полиция вземаше такива предпазни мерки, те бяха стигнали до заключението, че онзи, който ме преследва, най-вероятно ще опита отново.

Вибрирането на хеликоптера прониза костите ми, когато се качихме на последната рампа. Щом изскочихме под ослепителната слънчева светлина, той ни чакаше на ъгъла на паркинга върху покрива, а перките му се въртяха бързо.

— Кой организира това? — изкрещях аз.

— Все още имаме приятели тук — отговори, викайки и тя.

Хеликоптерът беше „Сикорски 340Х“ и се приземи настрани. Секунди по-късно закопчавахме коланите си в черните сгъваеми столчета. Издигна се бързо с поразителен рев, после се наклони и ускори към летището с наведен нос.

Разтърках превръзката върху бузата си. Кожата ме сърбеше, като че ли бях ужилен. Лекарят каза, че ще остане малък белег, но точно сега това бе най-малкият ми проблем. Извадих късмет, че нямах дупка в главата.

Хванах се за гумираната дръжка в хеликоптера. Тя вибрираше адски силно, сякаш бе свързана директно с един от двигателите.

— Скапани канцеларски плъхове! — Изабел успя да надвика шума.

— Кой? — изревах аз. Миризмата на авиационно гориво се засилваше.

Тя поклати глава.

Продължих да се взирам в нея. Изглеждаше много сладка с шлема, който пилотът й даде. Лицето й беше бледо. Прииска ми се да се пресегна, да й прошепна нещо, да я докосна…

Извърнах поглед и упорито се загледах през прозореца. Размеквах се като тийнейджър, обладан от трепети. Сигурно бе от шока…

След минута тя се обади отново:

— Преди малко говорих с офиса. Нахокаха ме заради това, че не съм попълнила някакъв глупав формуляр.

Долових гнева върху лицето й. Секунда по-късно той изчезна и там се появи непроницаемото й изражение. Тя сигурно също усещаше напрежението, макар да се справяше по-добре от мен.

Отпред се виждаше бетонната шир на летище „Ататюрк“. Самолетите се издигаха и кацаха като механични насекоми. По магистралата под нас се точеше метална змия от коли. Навсякъде над Истанбул трептеше синя мараня. Отдясно на хоризонта небостъргачите на Левент — северното истанбулско предградие, подобно на Манхатън — издигаха стоманено-стъклените си върхове…

Кацнахме до един хангар. Минути след като слязохме, турски имиграционен чиновник в спретната униформа излезе да ни посрещне. Огледа ни набързо. Изглежда, познаваше Изабел. Прошепна нещо в ухото й. За секунда му завидях. Извърнах очи.

После той приближи и ми поиска паспорта, който вече беше изсъхнал, но изглеждаше по-смачкан от всякога. Чиновникът не обели и дума. Когато приключи, ни махна да минаваме.

После се върнахме в същия частен самолет, с който летяхме само преди четиридесет и осем часа.

На седалката до Изабел имаше мобилен телефон. Тя го вдигна и се обади. Започна с думите: „Ние пътуваме, сър“. После замълча, докато слушаше човека от другата страна.

— Ще го напиша веднага щом се върна в Лондон, сър — обеща тя. — След пет минути ще излетим.

— Сбогувай се с Истанбул — обърна се тя към мен, докато градът изчезваше зад нас, а самолетът ни ускоряваше в тъмните гръмотевични облаци.

— Може да свикна с това — обадих се аз.

— Недей, трябваше да насиля късмета си, за да получа бързо одобрение. Ако не бях казала, че имам солидни улики за заплахите срещу Лондон, все още щяхме да се намираме на опашката за паспортен контрол на летище „Ататюрк“.

— Питър ли е солидната улика?

Тя ме погледна в очите.

— Да, Шон.