Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (51)

51

— Знам, че ще се откажеш — заявих аз.

— Нямаме доказателства, Шон — отговори тя.

— Ти вече се отказваш.

— Не го приемай така. — Тя спря и се обърна към мен. — Шон, всичко свърши. Ти направи и невъзможното, което беше по силите ти. Върви си у дома. Погледай телевизия. Ще ти организираме охрана. Предупредихме хората за Питър. Какво още си мислиш, че можем да направим? — Обърна се и продължи, сякаш не й пукаше дали съм отговорил или не, дори дали я следвам.

Наблюдавах я как се отдалечава, как изчезва в тълпата. Не обърна глава. Нито веднъж.

Искаше ми се да тръгна след нея, но й бях ядосан. Как можа да се откаже?

А после разбрах. Опитваше се да ме предпази. Хукнах подире й.

Улицата бе пълна с хора. Дали всички в Лондон напоследък обядваха дълго? Къде изчезна тя? Трудно ми беше да различа туристите от чиновниците.

После я видях. Извиках я по име.

Тя се обърна и се забърза, щом ме забеляза. Преди да я настигна, се озова до другия ъгъл.

— Защо бързаш толкова? — попитах я.

— Прибери се у дома, Шон.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

Изабел застана насред тротоара със скръстени ръце, а минувачите ни заобикаляха.

— Не разбра ли?

— Какво да разбера? — попитах.

Изглеждаше вбесена.

— Трябва да се откажеш. — Ръката й разцепи въздуха помежду ни.

— Защо?

Тя тръгна под навеса на една бръснарница. Последвах я. Обърна глава и провери да не би някой да стои до нея, преди да продължи.

— Това вече не засяга само теб, Шон.

— Никога не е било заради мен — отвърнах. — Заради Алек е. Не бива да се отказвам. Не трябва да бягам. Мислех, че си го разбрала.

— Да.

Скръсти ръце.

— Не, не си. — Посочих я с пръст.

Хората ме загледаха.

— Ако мислиш, че ще се оттегля, не го разбираш. Ако смяташ, че ще оставя нещата така, нямаш никаква представа. А ако си въобразяваш, че ще те оставя да продължиш сама, значи изобщо не ме познаваш. — Спрях и си поех дъх. — Не ме карай да направя някоя глупост, Изабел. Сериозно говоря.

Тя ме погледна право в очите.

— Знам, че е така, Шон. Там е бедата. — Пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми. — Но това не е твоя работа. Моя е. — Очите й ме умоляваха да слушам.

— Сега е и моя — възразих аз. Говорех спокойно. — Ще трябва да ме застреляш, за да ме спреш. — Насочих два пръста към челото си.

Минаха няколко секунди. Едно момиче се блъсна в мен. Изсвири автобус.

— Ти си луд. И аз те уважавам. — Прехапа горната си устна и поклати глава. — Знаеш ли, че си първият мъж, на когото казвам това от доста време насам.

Сбърчих вежди.

Тя се усмихна на признанието си.

— Да, вярно е. Снощи звъннах на една приятелка. Разказах й колко упорит беше в залата под „Света София“. Как не ме изостави. — Присви очи, сякаш се замисли за случилото си. — Това означава много за мен, Шон. Познавала съм много безхарактерни идиоти… — Затвори очи и поклати глава, сякаш се отърсваше от лоши спомени. — Отблагодарих ли ти се както трябва за това, че не ме изостави?

Поклатих глава и се замислих какво означава „както трябва“.

Тя се наведе към мен. И в един сърцераздирателен момент бях сигурен, че ще ме целуне. Почти усетих устните й върху своите. Но тя не го направи. Само прошепна:

— Благодаря ти, Шон. Наистина.

После отстъпи назад, преди да се пресегна и да я докосна.

Извърнах поглед. Исках да я сграбча, но нещо ме възпря. Може би призракът на Айрийн. Може би още не бях готов, както си мислех.

— Няма да се откажа — заявих аз. — Независимо от това какво казваш. Дори ако се наложи да те преследвам с такси или да те гоня в метрото. Знам, че си наумила нещо. Ала това означава много повече за мен, не само желание да изобличим Питър…

Тя въздъхна.

— Толкова си твърдоглав, Шон. — Извърна глава и вдигна ръка към устата си. Секунди по-късно отново се обърна към мен. — Добре — съгласи се тя. После ме посочи с пръст. — Можеш да дойдеш с мен. Ще се видя с Питър. Но ще карам просто. Трябва само да му задам няколко въпроса.

Поклатих глава:

— И аз имам няколко.

— Аз ще задавам въпросите — заяви рязко тя.

Но в очите й прочетох нежност, сякаш бе щастлива заради това, че настоях да отида с нея. Нямаше да улесня нещата, но искаше да я придружа.

И аз го исках.

— Къде е той? — попитах.

— Не е далеч. — Изненада ме настойчивостта в гласа й.

— Сега ли отиваме да го видим?

— Разбира се.

— Става нещо, за което не ми казваш.

— Това е всичко, което ти трябва да знаеш, Шон. Ще задам няколко въпроса на Питър, очи в очи, точно сега.

— Добре.

Тя вдигна ръка. Едно черно такси спря рязко до нас. Шофьорът беше скинхед с татуировка на ангел върху рамото си. Усмихна се широко.

— Накъде, любима? — попита той.

— „Свети Павел“ — нареди му Изабел.

Шофьорът ми се ухили, когато се настаних до нея. Видях „Ивнинг Стандарт“ на седалката. Изабел го взе и го погледна. След няколко секунди пусна вестника.

Отвън плисна пороен дъжд. За миг улицата се превърна в поток. Хората се криеха под навесите и по входовете. В таксито се отрази светкавица, мигновен неонов блясък. Отекна гръмотевица. Странно време за август…

Изабел се взираше в трафика през прозореца.

Взех „Ивнинг Стандарт“. Първа страница информираше за умиращите от чума в Истанбул. Какво, по дяволите? Нима бях ходил в град със смъртоносна болест, без да разбера за нея?

Потреперих и разлистих вестника. А къде беше историята за следобедната демонстрация? Нямаше нищо за нея.

— Видя ли това? — попитах я и й показах първа страница.

Тя ме погледна.

— Това е кошмар, Шон. Вероятно възнамеряват да затворят летищата там.

— Измъкнахме се тъкмо навреме — въздъхнах аз.

Таксито спря.

— Дотук сме, скъпа, не може по-близо, демонстрантите са блокирали половината от проклетия „Лъдгейт Хил“. Най-добре се прибирай по-раничко, скъпа. Чух, че тази тълпа ще стане много по-голяма.

Платихме му и излязохме в дъжда. След стотина метра, по път с пет- и шестетажни административни сгради, извиващ се спокойно към „Свети Павел“, видяхме триметрова стоманена бариера. Беше боядисана в жълто. Бариерата се намираше зад магазин за сандвичи. Блокираше пътя от край до край, с изключение на прохода в центъра й. Дали не се тревожеха за атентатори самоубийци? Дали планът им бе да позволят мероприятието, но да наложат строги ограничения?

Върху бариерата бе нарисувано логото на столичната полиция. Зад нея куполът на катедралата се издигаше до небето. Върху купола блестеше малка сфера, като златна череша.

Дъждът се стичаше по лицето ми. Намаля, но все още бе неприятен, просмукваше се в дрехите ми и ме мокреше. Изтичахме във входа на склад за книги.

Въпреки дъжда, тълпи от хора се придвижваха през бариерата към „Свети Павел“.

— Къде, по дяволите, отиваме? — попитах аз.

Косата на Изабел бе залепнала за челото й. В далечината чух бавно биене на барабан. Звучеше повече като боен призив, отколкото като нещо, което може да се чуе на демонстрация.

— Жилището на Питър се намира в кулата „Сейнт Джордж“, до „Свети Павел“ — обясни Изабел. — Това е най-прекият път дотам.

— С нетърпение очаквам да видя лицето му, когато му кажем защо сме дошли — обадих се аз.

Тя се наведе към мен.

— Съгласна съм, но се надявам да не ме накараш да съжалявам.

Погледна към хората, преминаващи през отвора в бариерата.

— Няма да съжаляваш, но се надявам той да има логично обяснение.

Край нас се усещаше очакване — хората бързаха, разговаряха помежду си. Тя смени темата:

— В интернет има налудничави твърдения, че днес Аллах щял да извърши чудо. Щял да смени вярата в Лондон — каза Изабел. После сбърчи вежди.

Светкавица разцепи небето над тебеширенобелия купол на „Свети Павел“. Сякаш за момент колоните и статуите на светци, надзъртащи в очакване, бяха осветени от гигантски прожектор.

— Времето наистина е подходящо за чудеса — отбелязах аз.

Докато гледах тълпата, която се провираше през бариерата, в мен също се надигна очакване. Щях да мина през демонстрация на АХП. Да кажа ли нещо, като срещна някой от организаторите? Но какво? Знаеш ли нещо за бомба в Афганистан преди две години? Разбира се, щях да получа отговор на този въпрос.

Дъждът шибаше по пътя.

— Хайде — извика Изабел. Тръгна напред, навела глава.

Минахме през стоманената бариера заедно с група дребни жени, целите в бяло и с покрити глави. От другата страна бели полицейски микробуси опасваха улицата. Върху голям камион се виждаше червен надпис: „Отряд за произшествия“. Полицаи в бели ризи и бронирани жилетки седяха подредени в микробусите.

— Тревожат се, че някой може да атакува демонстрацията — обясни тя, докато вървяхме заедно към „Свети Павел“ с наведени глави.

— Това няма да стане — отвърнах аз.

Тя отговори тихо:

— Надявам се.

Пред нас, през малък триъгълен площад, се издигаше високата барокова цитадела на „Свети Павел“ с широките си сиви каменни стълби, блеснали в дъжда. Многобройните нива коринтски колони в стил сватбена торта и двете кули на източната фасада приличаха на останки от XVII век, пропътували дотук с машина на времето.

Сега някои хора край нас размахваха черни знамена. Други вдигаха лозунги с надписи „Разкайте се или се гответе“. Все пак бяха подготвени за дъжда.

Щом излязохме на площадчето пред „Свети Павел“, тълпата се сгъсти. Все още не се виждаха организатори, които да ръководят другите. Само купища хора, застанали под дъжда и чакащи нещо да се случи. Погледнах нагоре към катедралата и усетих безкрайното й величие. Напомни ми как се почувствах, поглеждайки към „Света София“.

Тя беше по-стара, по-мрачна сграда, но усещането за присъствието на нещо грандиозно и всепоглъщащо бе подобно. Тук го усетих по-отчетливо. Това бе мястото, откъдето започваше британската гордост, където Артур беше извадил меча от камъка, където се намираха гробниците на великите английски герои Нелсън и Уелингтън.

Проправихме си път през тълпата, насочвайки се към сградите отляво, в северния край на площадчето. На места ни беше трудно да се промъкнем през групите брадати мъже и купчините жени с черни наметала, притиснати една в друга като пингвини. Трябваше да ги заобикаляме. Дъждът намаля. Целият бях подгизнал. Кожата по ръцете ми настръхна. Дори ръкавелите ми бяха мокри. В далечината проехтя гръмотевица, сякаш се задаваше друга буря.

Вървяхме под навеса на магазин за кафе. Изабел извади телефона си и започна да чука по екрана. После прибра телефона.

— Трябваше да изпратя едно съобщение — обясни тя.

Чух силен шум и вдигнах очи. Два реактивни самолета от Кралските ВВС — супербързите нови евро изтребители — прелетяха ниско, изревавайки над главите ни. И двата оставяха жълта диря. За момент врявата на тълпата пред нас утихна и всички погледнаха нагоре. После, след като направиха остър завой, изтребителите изреваха обратно над главите ни.

Тогава забелязах, че хората наблизо се взират в нас. Очевидно не бяхме мюсюлмани и засега не бяхме добре дошли сред тях, но в мен пропълзя неприятно усещане за бдителност.

— Кога започва протестът? — попитах аз.

— Скоро. Ще изпълняват някаква церемония пред „Свети Павел“, до статуята на кралица Анна. Толкова знам.

Отляво, като стена на затвор, се издигаха административни сгради от камък и стъкло, а редиците им от правоъгълни прозорци се взираха сурово в нас. Две пътеки осигуряваха път между сградите. Изабел се промуши през тълпата и тръгна към по-малката пътека. В края й, след като се провряхме през поток от демонстранти, прекосихме улица с празни коли, но пълна с хора, отправили се към „Свети Павел“.

Сякаш срещнахме тълпа от футболни фенове, само че носехме погрешните цветове.

Прекосихме улицата и тръгнахме към лъскава стоманена порта в гранитната стена на сграда, извисяваща се като кула. Върху стената, която се издигаше право в небесата, на височината на рамото бе вградена клавиатура. Превърнахме се в молители пред портата на замъка.

Изабел чукна по клавиатурата. Нищо не стана. Натисна отново два клавиша. Зад нас минаваха хора и ни поглеждаха. Накрая от някакъв говорител се обади глас с акцент:

— Кой е?

— Аз съм Изабел, за Питър. — Махна наперено към камерата, монтирана в стената до клавиатурата, сякаш отивахме на купон. Не последва отговор.

В металната повърхност на портата имаше отвори. Съзрях каменен коридор отзад.

В другия край на коридора се виждаше слаба светлина. Всичко останало бе твърде неясно. Дъждът отново заваля като из ведро. Хората по улицата хукнаха да търсят подслон.

— Хубаво място, нали? — прошепна Изабел. — Много отдавна на това място е имало болница.

Погледна зад себе си.

— Можеха да се захванат с нещо по-добро в дъждовен петъчен следобед — отбеляза тя.

Изчакахме. Край нас се втурнаха още демонстранти, шляпайки шумно в дъжда.

Натиснах звънеца.

— Няма да си идем, Питър — заявих аз. — Просто трябва да ти зададем няколко въпроса. После си тръгваме.

Стояхме там. Бях сигурен, че няма да ни пусне. Помолих Изабел за телефона й.

— На кого ще звъниш? — попита ме тя.

— Ако не ни допусне вътре, ще се обадя на един познат журналист и ще му разкажа всичко, което чух в Истанбул. За петнадесет минути може да докара телевизионен екип.

Беше вярно, че познавах журналист от Би Би Си. Щеше да се изненада да ме чуе, но щеше да ме изслуша.

— Мога да ти кажа името му, ако искаш.

Десет секунди по-късно от портата се чу металическо щракане. Натиснах я. Тя се отвори. Наклоненият покрив и стените на коридора от другата страна бяха изградени от вековни кафяви тухли. Щом вратата се хлопна зад нас, светлината премигна за момент.

— Добре дошли в „Сейнт Джордж“ — чу се безплътен женски глас. Светнаха вградени в стената лампи. Бяха сини, мънички, подредени на пет сантиметра една от друга. Привлякоха погледа ми към другия край на коридора.

Докато вървяхме, видях една по-дълга тухла в стената отляво. От опушено стъкло. Забелязах нещо да се движи зад стъклото. Жена в дълга алабастрова рокля вървеше паралелно с нас. Странно, сякаш някой ни дебнеше по петите. Спрях. Изабел също застина. Спря и жената от другата страна на стъклото.

Бях чувал за сгради с електронни портиери, но за пръв път виждах с очите си. Влязохме в частния свят на привилегированите.

— Последвайте ме — обади се женският глас. Усмихна се през стъклото, обърна се и продължи. Ако не разбирах какво става, можех да си помисля, че се усмихва на мен.

— Това не ти е някакво забутано място за нощувка — отбелязах аз.

Вратата в другия край се плъзна и се отвори е леко съскане, разкривайки заграден кръгъл двор, широк може би тридесетина метра. Съзрях цяла редици огледални прозорци над нас и голи кремави врати в основните точки от компаса.

Вдигнах очи. Сградата около нас беше шестетажна. Високо горе бял покрив, като паяжина, ни разделяше от небето. Квадратна колона от опушено стъкло, висока около два метра, се издигаше в центъра на двора. Колоната бе обградена със същите сини светлини, каквито видяхме в коридора.

Изабел пристъпи чевръсто напред. Когато извървяхме половината път до колоната, скърцайки с крака по белия чакъл, отново чух гласа на портиерката:

— Можете да видите информация за тази сграда тук. Моля кажете „да“, докато минавате, ако искате да научите повече.

Казах „да“, щом стигнахме до колоната.

Изабел се обърна и направи учудена физиономия.

Сините светлини премигнаха и се превърнаха във вграден екран. В близък план се появи сцена с тъмна вода, езеро през зимата.

— Първото документирано използване на това място е било като храм на предхристиянски богове — божества на природата — обясни гласът. — При строежа на комплекса са открити основи на басейн, сътворен от човешка ръка. Поради това във всяка сграда има водни басейни…

Изабел мина край колоната, без да я погледне, и слезе по пътеката отдясно, към вратата накрая.

Докато минавах покрай колоната, видеото се смени. От водата изскочи ръка, държаща меч с черна дръжка, от който се стичаше вода. Забавих ход да го погледна.

— Преди да бъде построена първата християнска църква в началото на седми век, близо до сегашното място на „Свети Павел“, тук е имало храм на Диана, богинята на лова. В подходящия момент, според легендата, когато има нужда от него, някогашният и бъдещ крал ще се появи отново по тези места. — Последва кратка пауза. — За да научите повече за това място, моля кажете „да“.

Не казах нищо. Водната сцена изчезна. Квадратната колона отново се превърна в колона.

— Тук наистина са прекалили с рекламата — подхвърли Изабел, когато приближих до нея. — Знаеш ли, че само няколко апартамента са продадени? Мисля, че Питър все още разполага с цялата сграда. — Натисна един сребрист бутон на стената до кремавата врата. Усетих как в мен се надига някакво предчувствие.

Вратата се плъзна и се отвори, разкривайки дълго, ослепително бяло фоайе с висок таван. До стените, от всички страни, имаше четири двуметрови камъка, сякаш донесени право от Стоунхендж.

Влязохме вътре. Вратата зад нас се затвори безшумно. В другия край на фоайето се виждаха вратите на асансьорите и отвор, който приличаше на стълбище, водещо надолу.

Алуминиева скулптура, бъркотия от жици, висеше на сантиметри от басейн с тъмна вода, заемащ целия център на фоайето. В края на басейна имаше кремаво приемно бюро, зад което беше застанал някакъв мъж.

Истинска фукня си беше това място… Начин да покажеш на хората, че можеш да си го позволиш, само за да може входът ти да изглежда интересен.

Мъжът зад бюрото беше плешив и облечен във впита черна тениска. Имаше физика на културист, прекаляващ със стероидите. Черепът му беше леко издължен отзад. И изглеждаше познат. После вдигна ръка и ни направи знак да продължим напред.

— Елате — извика той с толкова груб акцент, сякаш гърлото му беше продрано. Нямах представа откъде е. От Източна Европа или може би от Близкия изток.

Минахме покрай басейна.

— Питър го няма — заяви мъжът, когато приближихме до него.

Гледаше ни като натрапници, опитващи се да се промъкнат в елитния му нощен клуб. Наведе глава, а погледът му играеше неспокойно по нас.

Спряхме на няколко метра от него. Не че ме гонеше параноята. Тръпки ме побиваха от този тип.

— А вие кой сте? — попита Изабел. Май заподозря нещо. — Мислех, че тук още не е назначена охрана.

Охранителят я изгледа. Лицето му се изкриви в подигравателна усмивка. Определено нещо не беше наред.

— Питър тук ли е? — попитах настойчиво аз.

— Казах ви, че няма да ви приеме. Можете да му изпратите имейл и да си уговорите среща. А сега трябва да тръгвате.

— Това е въпрос, свързан с националната сигурност — заяви строго Изабел. — Трябва да го видя веднага. Нямате власт да ми попречите да се кача при него. — Извади от джоба си служебна карта и му я показа.

После тръгна към асансьорите.

Скочих между охранителя и Изабел. Ако се опиташе да я спре, трябваше да мине първо през мен. Той се обърна и вдигна ръка настрани, като кондуктор, който се опитва да попречи на пътниците да се качат в автобуса.

— Последно предупреждение — заяви той. — Спирате сега или ще ви считам за нарушители.

Изскочи бързо иззад бюрото си. Държеше черна метална палка в лявата си ръка. На върха й играеше син електрически блясък.

Внезапно ми прилоша…