Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (32)

32

Цялото ми тяло изтръпна…

От години не бях целувал жена. Дори да беше номер заради охранителната камера над главите ни, насочена към нас, целувката на Изабел бе невероятно вълнуваща.

И в нея имаше нещо болезнено познато. Връхлетя ме споменът за първата ми целувка с Айрийн… Как само ухаеше кожата на Изабел! Докосването й, жестовете й, всичко беше толкова познато. Отдръпнах се.

— Шон… — прошепна тя.

Телата ни сякаш се сляха. Притиснахме се един в друг. Почувствах топлината на гърдите й…

— Е, да не прекаляваме — палаво изрече тя.

Вдигнах поглед към лъскавата охранителна камера над нас. По нея нямаше и прашинка. Сякаш бе поставена там едва миналата седмица, така че да може да обхваща както стълбите, така и всичко под нас. И ако камерата беше включена, някой сигурно ни наблюдаваше.

Точно това търсех — нова охранителна камера. Сега въпросът бе какво си мислят наблюдателите, че правим там долу.

Ако бяха обикновени охранители в тази част от Топкапъ сарай, вероятно всичко щеше да е наред. Със сигурност щяхме да си навлечем неприятности за влизане в забранена зона, ала с това нещата щяха да приключат. Но ако бяха похитителите на Алек и разберяха с какво сме се захванали, ситуацията щеше да стане непредвидима…

Целувката бе добро извинение за появата ни тук. Но следващият ход на Изабел бе направо страхотен.

Тя размаха пръст към камерата, сякаш укоряваше наблюдателя за това, че наднича. После изтича няколко стъпки надолу, точно под камерата, и се пресегна към нея. Беше ясно, че няма да я стигне.

— Повдигни ме — прошепна тя. Аз слязох, хванах я през кръста и я повдигнах. Не можах да повярвам колко е лека. Може би адреналинът ми даваше сили.

Изабел завъртя камерата настрани, насочвайки я към стената.

— Разполагаме с няколко минути, не повече — предупреди ме тя и скочи до мен.

— Ще помислят, че се любим, и ще пратят някого да провери. Вероятно ще се надяват да ни хванат на място. Най-добре е да побързаме и да разберем какво има там долу.

Съвсем не на място, в подножието на стълбите се появи тежка червена стоманена врата, монтирана в стената на „Света Ирина“. Единствената й украса бе малка ключалка в лъскава стоманена пластина. Побутнах я, но не помръдна.

Пулсът ми все още лудуваше от спомена за целувката. Знаех, че разполагаме с нищожни минути, преди да се появи някой, но това не ме успокояваше.

Погледнах нагоре по стълбите. Звездите блещукаха слабо. Някъде надалеч се чу писклив женски глас.

После Изабел извади телефона от джоба си.

— Тук няма сигнал — установи тя. — Ако отворя вратата, няма да мога да извикам подкрепление.

— Мислиш, че ще успееш да отключиш ли?

— Едва ли ще е трудно — отговори тя.

Извади от джоба си комплект ключове. На единия ключодържател имаше две огънати парчета тел. Приличаха на орнаменти. Измъкна едното, вдигна го, изправи го малко и го отдели от ключодържателя.

— Ако можех да видя какво правя… — затюхка се тя, привела гръб.

— Колко често го практикуваш? — пошегувах се.

— Веднъж два пъти годишно. Преди да ни изпратят тук, ни обучаваха. Сега мирувай.

Надзърнах зад нея, за да видя какво прави, но освен методичното й човъркане в ключалката, нямаше друго за гледане.

Тя изпъшка:

— Немска ключалка. Няма да е лесно.

— Какво им е на немските ключалки?

— Имат секретен механизъм. — Тя се обърна и тихо ми се скара: — Ти ще бдиш ли за охранителите, или само ще надничаш през рамото ми?

Наложи се да изкача две площадки, преди да видя отново пътеката. Слава богу, нямаше никой. Може би камерата е била изключена.

В далечината няколко души си тръгваха от „Света Ирина“. Дали ни се беше разминало?

Помислих отново за целувката, за сладкия аромат на нейния парфюм, толкова лек, толкова омагьосващ…

За последен път целунах жена на едно парти преди няколко месеца. Ала тогава се отдръпнах. Стори ми се погрешно, сякаш изневерявах на Айрийн. Колко заблуден съм бил? Как можеш да изневериш на някого, който е мъртъв от две години? Сякаш призракът й ме спираше.

Но този път не се почувствах така. Всичко беше наред. Или просто полудявах?

Пулсът ми се поуспокои. Всичко, което се случваше, беше толкова нереално… И в момента имах чувството, че не аз, а някой друг вместо мен наблюдава пътеките.

Но какво имаше зад вратата?

Далечно скърцане отекна в топлия нощен въздух. Изтръпнах. Огледах пътеките. Ето! Откъм главната порта директно към нас се насочваха точно тези, които не исках да видя — бойна група от десетина решителни охранители. Все още бяха доста далеч, но приближаваха бързо.

Бяха облечени в маслиненозелени униформи. Приличаха на типични охранители от Топкапъ сарай. Това беше добър знак, но все още се чувствах напрегнат. Може би тази групичка нямаше да ни обезглави, но арестът също не изглеждаше добра перспектива.

Докато ги наблюдавах как приближават, се усетих като заек, уловен от светлината на фарове. Но разтърсих глава, обърнах се и скочих надолу по стълбите, шепнейки името на Изабел.

Щом стигнах до последния завой, отново застинах: нищо не се беше променило, тя още човъркаше ключалката.

Дали имаше представа какво прави?

— Охранителите идват, Изабел! Разполагаш с тридесетина секунди… — изрекох задъхано.

— Не ме пришпорвай — отговори тя спокойно, сякаш имахме цял ден пред нас.

Исках да й изкрещя. Вместо това се разсмях нервно и погледнах нагоре по стълбите. Още всичко изглеждаше спокойно. Чувах само драскането на Изабел по ключалката и далечния тътен от града. За един безкрайно дълъг момент си помислих, че може да съм сбъркал, че охранителите вероятно са поели в друга посока. Беше възможно…

Напрегнах слух.

Чух тракане от свличащи се камъни.

И миг след това долетя глас със силен турски акцент.

Някой викаше към нас. Нямах представа какво говори, но не звучеше никак дружелюбно. Проехтя трополене от стъпки, които приближаваха…

Отново полетяха малки камъчета. Едно подскочи пред мен. Шумът от ботушите им отекваше. Дали Изабел щеше да отключи, ако успеех да ги задържа за малко?

Беше време за действие.

Присвих решително юмруци…