Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Два часа по-късно, когато стомахът й се успокои достатъчно, за да може да сложи нещо в него, Лизет седеше на пода. На масичката до нея имаше чаша кафе — разредено, подсладено и претоплено в микровълновата фурна. На коленете й беше разгърнат единственият фотоалбум, който можа да намери. Там имаше бебешки снимки, нейни фотографии с родителите й и училищни снимки — не от всичките класове, но от повечето. В края на албума имаше няколко снимки от колежа, винаги с приятели, с които оттогава беше загубила връзка. И след това — нищо.

Кога бе престанала да прави снимки? Не беше особено добър фотограф, но все пак кой не прави снимки…

На какво? Лизет ходеше на работа, четеше, гледаше телевизия. Не спортуваше, не членуваше в клуб и не се срещаше с никого — поне от дълго време — и това беше странно, защото си спомняше, че някога е водила активен социален живот. Но това беше тогава, а сега… Жалка история. Какво да снима сега? Обядът на бюрото си?

От два часа тя експериментираше и изследваше границите на странните неща, които й се случваха. Вече можеше да разпознава симптомите на предстоящо главоболие и гадене и не се съмняваше, че мисълта за липсващите две години причинява болката. Нямаше обяснение за това, дори някаква що-годе приемлива теория, но вярваше на очите и инстинктите си.

Опитите да разсъждава защо е престанала да прави снимки предизвика първите, познати до болка признаци на безпокойство. Лизет престана да мисли за това и отново насочи вниманието си към албума със снимките от детството си. Хелоуин, Коледа, лятна ваканция на плажа. „По дяволите, колко слаба съм била. Виж само какви тънки крачета.“ Беше запомнила, че съсредоточаването върху нещо има ефект, и пак контролираше тялото си.

На вратата се позвъни и Лизет се стресна. Рамото й се удари в масичката за кафе, чашата се разтресе и течността с цвят на карамел се изплиска близо до ръба. Тя хвана чашата, остави настрана албума и се изправи.

Кой би дошъл да я търси, когато всички, които я познаваха, знаеха, че обикновено е на работа по това време? Беше твърде рано за пощата, не че очакваше пратка или нещо, което трябва да подпише. Това би била единствената причина за идването на пощальона. Търговските пътници от врата на врата бяха рядкост напоследък, а единствената й приятелка Даяна вече й се обади.

Лизет предпазливо се приближи до вратата. Пръстите й се разперваха и свиваха, сякаш търсеха оръжие, което не беше там. Тя се промъкна встрани от вратата, в случай че някой стреля през нея… „Мамка му!“ Лизет бързо затананика песен, съсредоточавайки се върху мелодията, за да се предпази от болката, която се готвеше да притъпи сетивата й.

Чувството за гадене премина, но тя продължаваше да гледа неспокойно вратата. Сърцето й изведнъж заблъска в гърдите, сякаш очакваше, че от другата страна дебне змия, която ще я ухапе, щом отвори. Реакцията й беше… нова и определено обезпокоителна. Във всеки друг ден би отворила като нормален човек, с любопитство, но и уверено. Сега се боеше от онзи, който звънеше, и не можеше да се отпусне. Какво да направи? Може би ако си трае, човекът от другата страна щеше да си отиде. От друга страна, може би беше крадец, който проверява дали в къщата има хора, а после ще заобиколи отзад и ще влезе с взлом. В такъв случай Лизет можеше да извика: „Кой е?“ или дори да погледне през шпионката, ако съумееше да се успокои и да поеме този риск.

Но преди да направи нещо, познат глас извика:

— Ехо, Лизет! Вкъщи ли си?

Сърцето й възвърна нормалния си ритъм и мускулите й се отпуснаха. Не беше змия, а любопитна съседка, която каза: „Ехо“, за Бога! Кой го правеше, освен в старите комедийни сериали?

Лизет изпита друг вид страх, изпусна затаения си дъх, примири се и отвори вратата. На верандата стоеше съседката й. Маги Роджърс живееше в къщата вдясно от нейната и беше там, откакто тя помнеше — очевидно само от три години. Маги беше вдовица и твърде млада за пенсионерка, но живееше добре с парите от застраховката на покойния си съпруг. Имаше сребристосива коса, подстригана късо и леко изтънена в определено моден стил, хубаво лице, което изглеждаше младо за косата й, стегната и атлетична фигура и малко, лаещо куче, чиято козина, колкото и да беше странно, беше с абсолютно същия цвят като косата на стопанката му.

Кучето беше в ръцете на Маги и надзърташе към Лизет с черните си, мънички като мъниста очи. Лизет обикновено харесваше кучета, но не обичаше кучета, които изглеждаха така, сякаш имаха ДНК на гризачи. Тя отмести очи към Маги, за да не бъде хипнотизирана от втренчения му поглед.

— Добре ли си? — попита съседката. — Видях колата ти на алеята и се разтревожих.

Маги пристъпи напред, а Лизет машинално отстъпи назад и съседката влезе, без да я канят. Лизет се ядоса на себе си, че не е отстояла позицията си, макар да трябваше да признае, че методът й на действие беше да избягва конфликти, да не говори много, да бъде… пасивна.

Жената стискаше кучето в ръцете си, за да не позволи на малкия разбойник да скочи на земята и да играе на „не можеш да ме хванеш“ в къщата на Лизет. Погледът й обходи стаята, но това не беше нещо необикновено. При всяка тяхна среща Маги оглеждаше всичко, сякаш търсеше улика, че домакинята има въжета, кожени ремъци и белезници за секс със завързване или е пристрастена към наркотиците, или някоя друга пикантна подробност. Маги беше обречена на неуспех в това отношение, защото Лизет не се сещаше за нито един дори малко пикантен детайл в живота си. По дяволите.

— Никога не си отсъствала от работа — отбеляза Маги почти обвинително, сякаш разстройваше нейния живот, като беше болна.

Е, добре, беше зловещо, че съседката знае толкова много за режима й, но не беше изненадващо. Маги винаги сядаше там, откъдето можеше да наблюдава през прозорците и да следи съседите си. Тя беше шампион по надничане през завеси. Лизет успя да запази равнодушно изражение. Въпреки че имаше достатъчно пари, за да не работи, Маги отчаяно се нуждаеше от работа. Денят й се въртеше около шпиониране на съседите и следене на всяка тяхна крачка. Тя придаваше реално значение на израза „промени живота си“, защото нейният живот принадлежеше на другите около нея.

И все пак…

— Не се чувствам добре — обясни Лизет.

Но клинът и тениската й, липсата на грим и бледото й лице сигурно бяха издали това. Маги умееше да наблюдава.

— Опасявах се, че е така. Мога ли да ти помогна с нещо? — Тя най-сетне погледна Лизет. Светлосините й очи бяха блеснали от любопитство. — Боже, наистина изглеждаш ужасно! — добави съвсем искрено.

„Много ти благодаря“ — иронично си помисли Лизет, но след това се почувства виновна, защото макар главният мотив на Маги да беше любопитството, тя всъщност беше дошла да я види как е и да й предложи помощ.

— Нищо страшно. Обикновен вирус. Вече се чувствам по-добре. Още не смея да хапна нещо по-солидно, но пия течности. Всъщност тъкмо се готвех да се облека и да отида в аптеката или в „Уолмарт“ да си взема някои неща.

— С удоволствие ще го направя вместо теб. Само ми дай списък.

„Аспирин, пептобисмол, торбичка за лед, мобилен телефон с предплатена карта…“ Нещата сами се изброиха в съзнанието й. Лизет заглуши вътрешния си глас, преди да предизвика друг пристъп.

— Благодаря, но мисля, че чистият въздух ще ми подейства добре. — Това беше учтив начин да каже: „Не, благодаря, и сбогом.“

Маги обаче не схвана намека. Тя се приближи до дивана и седна. Кучето се замята да слезе на земята, но жената го стисна по-здраво. Тя сведе поглед и видя фотоалбума, който беше разтворен на пода до масичката за кафе.

— О, разглеждаш стари снимки.

— Да. — Лизет застана до дивана и погледна съседката си, която се беше разположила удобно и не показваше никакви признаци, че разбира от намеци и ще си върви. Хрумна й една мисъл. Дали да попита Маги кога се е нанесла тук — преди три или преди пет години, но въпросът беше странен. И не само това, ами и ако подслушваха дома й?

Маги я погледна учудено.

— Добре ли си?

— Добре съм, колкото през целия ден дотук. Защо?

От гърлото на Маги се изтръгна странен звук — или от загриженост, или от любопитство. Понякога е трудно да определиш разликата.

— Тананикаше си. Не че тананикането е странно — побърза да добави. — Само че току-що изражението ти беше изключително странно.

— Съжалявам — отвърна Лизет, въпреки че се зачуди защо се извинява, че си е тананикала. Когато я заплашваше светкавично главоболие, прехвърлянето на мислите й към песента, която беше чула вчера, бе станало толкова машинално, че не съзнаваше, че си тананика. — Знаеш колко е дразнещо, когато чуеш някоя песен и после не можеш да я избиеш от главата си. Като рекламата за кренвиршите на „Оскар Майер“. Нещо такова.

Изведнъж се зачуди защо е тук Маги. Защо беше дошла, вместо да се обади по телефона? По-рано тя би я възприела като типична любопитна съседка, но ако не беше така? Лизет крадешком огледа гостенката. Вероятно Маги беше петдесетгодишна. А може би по-млада. Сребристосивата коса състаряваше лицето й, но като цяло не изглеждаше стара. Кожата й беше гладка. Носеше лек грим — подбран с вкус и почти незабележим. Това изискваше умения. И беше слаба и стегната под широките, невзрачни дрехи. Дали беше и мускулеста? В добра физическа форма? Може би. Не се движеше така, сякаш имаше проблем с артрит или износени стави.

Ръцете й бяха скрити в дългата, гъста козина на кучето. Лизет ги огледа, докъдето ги виждаше, защото ръцете говореха много за възрастта на човека. Доколкото видя, ръцете на Маги бяха гладки и без старчески петна.

И кучето. В натруфената му каишка може би беше скрито нещо… камера, миниатюрен касетофон…

Лизет взе чашата с кафето си и отстъпи назад. Този път не започна да си тананика на глас, а остави песента да звучи в главата й и се съсредоточи върху текста, докато думите заглушиха всичко друго. „Нормално — изкрещя вътрешният й глас. — Дръж се нормално.“

— Извинявай. Държа се ужасно. Вирусът е виновен. Не съм била болна толкова отдавна, че не си спомням последния път. Слава Богу, тези заболявания не продължават дълго. — Тръгна към кухнята. — Искаш ли кафе? Ще направя прясно.

— Чудесно — изчурулика Маги, разбивайки надеждите на Лизет, че няма да приеме, ще каже, че е дошла само да провери дали всичко е наред, и ще си отиде.

Лизет си пое дълбоко дъх, когато влезе в кухнята. „Дръж се нормално“ — каза си.

* * *

Мина почти час, когато Маги най-после стана с кучето, чието име беше Рузвелт — първо място за най-нелепо име за малко куче, което Лизет беше чувала — и си тръгна. Що за жена би стояла толкова дълго при някого, болен от гаден вирус? Хипохондричка, която иска да се разболее наистина? Човек, толкова жадуващ за компания, че би рискувал да се зарази? Само любопитна съседка? Или шпионираше, за да открие… какво?

Всеки път, когато стигнеше до тази точка в мислите си, я заплашваше главоболие и се налагаше да разсъждава за него друго.

Докато Лизет се приготвяше да излезе, пак се обади Даяна. Лизет послушно докладва, че се чувства по-добре, не е повръщала от няколко часа и ще отиде да си купи лекарства без рецепта, в случай че нещата се влошат. Странно, но имаше усещането, че внимателно подбира всяка своя дума и че всичко, което казва, е анализирано и преценено…

Тя бързо започна да си тананика и болката премина. По дяволите, ставаше все по-добра в това. Гонеше я параноя, но беше за добро.

Какво казваха? Само защото страдаш от параноя, не означава, че някой те преследва. Но ако изпитваш параноя, как разбираш кои врагове са реални и кои — въображаеми? Виж колко подозрителна беше към Маги. Щеше ли да бъде подозрителна, ако съседката не носеше навсякъде кучето с вид на гризач? Влияеше ли на мислите й за Маги неприязънта към цвета на псето?

Да. Това обаче не означаваше, че Лизет греши.

Трудно беше да страдаш от параноя. Лизет нямаше представа какво да мисли.

Знаеше някои неща, но други не знаеше. Не знаеше например кога се е преместила в тази къща, нито кога е започнала работа в „Бекър Инвестмънтс“. Не знаеше какво се е случило през липсващите две години в живота й.

Най-обезпокоителният факт от всички беше, че три години не бе забелязала нищо от това, нито дори, че лицето й е различно.

Докато не разбереше какво става, не беше ли най-безопасно да предположи, че параноичните й мисли са правилни? Ако не бяха, нямаше проблем. Но ако не грешеше, тогава трябваше да се постарае да се защити… от какво?

Тя заключи и се приближи до колата си, която беше паркирана на алеята между нейната къща и тази на Маги. Внимаваше да не погледне към прозорците на Маги, в случай че съседката й стои там и гледа. Колата на Лизет беше сребриста „Тойота Камри“ с всевъзможни аларми, надеждна и незабележима. По гърба й полазиха ледени тръпки, когато осъзна, че не знае откога я има и изобщо не си спомня кога я е купила. Не знаеше дори от коя година е моделът.

Застраховката и регистрационният талон бяха в жабката. Лизет понечи да я отвори и да извади документите, но си спомни, че Маги има отлична видимост и ще я види какво прави, затова запали мотора и спокойно потегли на заден ход до края на алеята, където спря, огледа се в двете посоки, както правеше всеки път, когато излизаше, и продължи към улицата.

Предпазливостта, рутината и пълната липса на любопитство сякаш бяха част от нея като сините й очи. И това не беше нормално — не сините очи, които определено не се бяха променили, а всичко останало в живота й. Лизет не си позволяваше активно да мисли за това, защото не искаше да провокира едно от онези убийствени главоболия, докато шофира, но дълбоко в душата си приемаше, че сега всичко в живота й е объркано — колата, къщата, работата й, самата тя.

Не знаеше какво би могла да направи, но сигурно имаше нещо, по дяволите. Може би трябваше да престане да разсъждава за всичко, защото получаваше силно главоболие и повръщаше, а да разчита единствено на инстинктите си.

* * *

Тя пътуваше с колата си.

Благодарение на допълнителната електроника, инсталирана в колата, той щеше да знае точно къде отива. И хората на Фордж щяха да знаят, но ако му провървеше, нямаше да си направят труда да изпратят още преследвачи. Те знаеха къде е тя, какво прави и защо. Освен това в момента Фордж беше зает да разбере как Хавиер се е сдобил с толкова много информация за хората му и да запълни дупката в сигурността. Това щеше да ги занимава за малко.

А през това време той трябваше да свърши някои неща.

* * *

Когато спря на първия червен светофар, Лизет се наведе и отвори жабката, за да извади регистрационния талон и документите за покупката на колата. Знаеше, че са там, но не ги беше преглеждала — отново онази липса на любопитство, която сега й се струваше неприсъща за нея. Светофарът светна в зелено. Предишната Лизет би оставила документите на седалката до себе си и би изчакала да спре отново или да отбие на някой паркинг, за да ги прочете, но сега бързо ги разгърна върху волана и ги прелисти, търсейки дата.

Три години. Всичко се връщаше допреди три години, сякаш човекът, който е била, бе престанал да съществува преди пет години, а после, след празнота от две години, се е върнала към живота като друга, предпазлива, безинтересна, придържаща се към неизменното си ежедневие жена, която дори нямаше гадже през тези три години.

Може би причината не беше нищо по-зловещо от катастрофа, която би обяснила пластичната операция на лицето й и празнотата в спомените й. Не би обяснила обаче факта, че очевидно е била в състояние да си купи къща и кола и да постъпи на работа, а това беше несъвместимо със забравянето. Хората със сериозни мозъчни сътресения, които причиняват амнезия, не се възстановяват ей така изведнъж като напълно функциониращи индивиди. Би трябвало да има различни интензивни терапии, които Лизет да си спомня, защото, доколкото й беше известно, амнезията засягаше периода преди, а не след нараняването. По законите на логиката причината за всичко това не можеше да е физическо нараняване.

Психично заболяване, параноя — това беше по-вероятната причина от катастрофа, което беше разочароващо, защото Лизет не искаше да страда от параноя. Но дали психично болните хора се замисляха за тази вероятност, или предполагаха противното?

Тя отново се съмняваше в себе си, след като беше решила да разчита на инстинктите си.

Екранът на навигационната система на таблото привлече погледа й. Колата имаше джипиес. Това означаваше, че може да бъде следена, където и да отиде. Лизет не си спомняше да е купувала тази кола и не смяташе, че би си купила такава кола. Може би я бяха избрали за нея и я бяха натъпкали с всякакви подслушващи и проследяващи устройства. Тя не знаеше как да провери за такива неща, но предполагаше, че е възможно.

Трябваше да се държи нормално.

Лизет влезе в паркинга на аптеката „Уолгрийнс“, която се намираше най-близо до дома й. Имаше свободно място точно до вратата, най-хубавото място, което всеки иска. Тя се насочи към него, после рязко смени посоката и започна да обикаля паркинга, докато намери две свободни места едно до друго, и вкара колата с предницата, обърната към изхода, за да може да потегли веднага и да излезе. Ако се наложеше да тръгне внезапно, нямаше да дава на заден ход и това щеше да й спести ценни секунди, а може би да спаси и живота й.

По гърба й полазиха ледени тръпки, които пронизаха черепа й. Инстинктите й изведнъж закрещяха и това, което викаха, не й хареса.

„Те наблюдават. Те слушат. Те знаят къде си.“