Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Устата на Лизи пресъхна и зрението й се замъгли. Нямаше къде да отиде и да се скрие. Беше с велосипед, а той караше мотор, намираше на петдесетина метра и се приближаваше.

Тя бързо дръпна ципа на раницата и извади кухненския нож. На следобедното слънце острието изглеждаше тъпо и неефективно, но Лизи нямаше друго оръжие. Ако в навеса нямаше кирка, сърп или шило, и ножът трябваше да свърши работа.

Въпреки че какво би могъл да направи някой от тези инструменти срещу куршум? Нямаше значение. Лизи не можеше да се откаже, не и след всичко това. Трябваше да продължава да се опитва.

Тя хукна, преди съзнателно да беше взела решение да бяга. Тялото й пое контрола, отказвайки да се предаде. Не си направи труда да яхне велосипеда, защото щеше да се придвижва по-бързо пеш, стига да не си счупеше глезена. Бягаше, забравила за уморените си мускули и болката. Съзнаваше, че усилията й са напразни, но изгаряше от желание да стигне до навеса преди Х. Молеше се там да има нещо, което да използва, за да се защити, или фермерът да дойде с трактора си, за да започне да пренася сеното под навеса. Молеше се нещо да й помогне.

Лизи тичаше на запад, а в лицето й печеше горещото следобедно слънце и я заслепяваше. Не се обръщаше и не поглеждаше назад, за да види на какво разстояние от нея е Х, само бягаше по бодливите стръкове трева. Двадесет метра до навеса… Десет… Тъмната сянка на навеса я обгърна. Заслепена за миг, Лизи спря. Пред очите й играеха светли петна.

Тя стисна очи, опитвайки се да проясни зрението си. По дяволите! Трябваше да се сети за това и да присвие очи, за да намали притока на светлината в тях. Беше безпомощна за няколко ценни секунди, а грохотът на мотоциклета се приближаваше и усилваше.

Нямаше време! Стисна кухненския нож, макар да знаеше, че няма да й бъде достатъчен. Трябваше веднага да намери друго оръжие.

Тя отвори леко очи. Зрението й се беше приспособило и Лизи тръгна надясно, търсейки нещо, което да използва. Змии… Нямаше ли тук мотика или нещо друго за убиване на змии.

Да, това щеше да свърши работа. Мотика срещу пистолет.

Но все пак по-добре от нищо. Ножът беше за ръкопашен бой. Трябваше й нещо, което да й позволи да поддържа известно разстояние между себе си и противника.

Бръмченето на мотора спря.

И в същия миг отчаяните й надежди се сбъднаха — мотика. Острието беше ръждясало и дръжката не беше в добро състояние, но все пак беше оръжие. Лизи я грабна с едната си ръка, стисна ножа в другата и се обърна да посрещне смъртта в лицето на Х.

Той спря мотоциклета на двадесет — двадесет и пет метра от нея, стъпи с обутите си с ботуши крака на земята и спокойно се вгледа в Лизи, която търсеше нещо в навеса и най-после грабна мотиката.

Черната предпазна маска на лицето му улови светлината на слънцето и я отрази в Лизи.

Тя беше толкова уплашена, че й се зави свят и пред очите й заплуваха ярки петна. Чуваше дишането си. Белите й дробове изпомпваха въздуха твърде бързо и Лизи смътно осъзна, че диша учестено. Трябваше да се овладее, иначе нямаше никакъв шанс. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го и си наложи да се успокои.

Замайването премина и зрението й се проясни. Лизи застана в отбранителна позиция и се подготви.

Х спокойно слезе от мотоциклета, ритна надолу стъпенката и го остави в нивата. Имайки предвид колко неравна е земята, Лизи си помисли, че той сигурно е намерил единственото равно място в цялата нива. С бавни и целенасочени движения Х разхлаби ремъка под брадичката си, свали каската, използвайки двете си ръце в ръкавици, и я остави на седалката. И после тръгна към Лизи.

Не се виждаше дали има оръжие, но ръцете му бяха празни.

Това обаче не означаваше, че няма пистолет, затъкнат отзад в колана.

„Не, той не носеше там оръжието си. Имаше кобур под мишницата.“

Сърцето й вече препускаше лудешки и изведнъж кръвта й запулсира оглушително в ушите. Лизи чу тънък звук, вибриращ в гърлото й, нещо неизразимо с думи и неконтролируемо. Зрението й се сви като тунел и се съсредоточи върху лицето му, грубовато изваяните скули, тъмните като нощ очи, приковани като на ястреб в жертвата.

Х вървеше така, сякаш се разхождаше. Краката му се движеха отпуснато и с лекота и широките му рамене леко се извиваха напред и назад. Равновесието му беше съвършено, накъдето и да трябваше да скочи.

Лизи се вгледа в лицето му.

Времето се завъртя шеметно и всичко материално се разпадна. Зашеметена, тя протегна ръката, с която държеше ножа, и докосна подпорна греда в навеса, но не можеше да се хване за нея, без да пусне ножа, а нямаше намерение да го прави. Гърдите й се повдигаха и спадаха. Гледаше Х, без да мига, докато миналото и бъдещето се сляха във водовъртеж от цветове, нощ и ден, тогава и сега.

Лицето му.

Беше го гледала и преди как идва към нея по същия начин, толкова сигурен в себе си, сякаш контролира всичко в своя свят.

Бързото размахване на ръце и юмруци, приглушеният звук, сблъсъците на плът в плът, сумтенето, когато ударът попаднеше в целта. Неговият партньор в тренировката получи удар в тестисите и падна, ругаейки през стиснати зъби, докато тя и партньорката й се смееха гръмогласно, защото той почти никога не губеше схватка.

Не загуби и тази. Той изви гръб и се изправи, преди партньорът му да се възползва от предимството, и с два бързи удара, единият с десния лакът, а другият с лявото коляно, повали партньора си. Мъжът се просна по гръб на тепиха, като дишаше тежко и пъшкаше, и удари с ръка по тепиха в знак, че се предава.

Х взе хавлия и отиде при нея и партньорката й. Дебнещата му походка на хищник беше плавна и гъвкава. Тъмните му очи се присвиха и се втренчиха в лицето й. По скулите му се стичаше пот и капеше, оставяйки черни петна по маслиненозелената му тениска. „Защо вие, жените, винаги се смеете, когато сритат някой мъж по топките?“ — изръмжа той и избърса лицето си с хавлията.

„Защото са много забавни“ — отвърна Лизи, имитирайки Амгъл от „Властелинът на пръстените“ и продължи да се смее, защото той се ядоса. Тя рядко имаше за какво да му се подиграва и затова се радваше, когато го направеше.

„Адски си права“ — отговори Х.

Той се приближи още, без да откъсва очи от нея.

„Х… Не, не е Х… но нещо подобно… Х…“

Хавиер.

Името му беше Хавиер.

Името експлодира в съзнанието й и изведнъж през разрушената стена нахлуха спомени. Дните. Нощите. Лизи стискаше дръжката на мотиката с всички сили и я използваше, за да се подпира, докато се бореше да стои изправена.

Хавиер!

Той се намести върху нея. Голото му тяло се търкаше в нейното. Силните му крака се вмъкнаха между нейните и ги разтвориха широко, така че да се вмести между бедрата и слабините й. Тя обичаше момента, когато той спираше, за да насочи главата на пениса си към нея, и движенията на хълбоците му, когато проникнеше в нея. Членът му беше голям и твърд и тялото й винаги се стряскаше от размера му, а после омекваше и се отпускаше и го поемаше целия. Той чакаше този миг, сдържайки се, докато почувстваше, че тя го приема, и след това се тласваше дълбоко и тя не можеше да сдържи стенанието от горещото плъзгане на неговата плът в нейната.

Хавиер. О, Боже, това беше Хавиер!

Той спря точно в началото на навеса. Главата му беше леко наклонена на една страна, докато я гледаше съсредоточено. Не пропусна да забележи ножа и мотиката, въпреки че Лизи изобщо не се съмняваше, че той може да сломи съпротивата й. Тя не беше тренирала отдавна, откакто двамата тренираха заедно. Лизи беше слаба, не беше в добра физическа форма, не бе спала достатъчно и беше изтощена от карането на проклетия велосипед в лятната жега, докато той се беше разхождал с мотоциклета си.

Обзе я гняв. Проклетите му очи! Оказваше се, че наистина й е поставил проследяващо устройство някъде. Можеше да я хване, когато поиска, но беше стоял настрана, беше си играл с нея и я бе оставил да се пребие, преди да направи своя ход. Вероятно той беше мотористът, който я подмина по-рано. Изпревари я, наслаждавайки се на играта. Лизи се ядоса толкова много, че би го сритала в безценните топки, ако можеше. Денят обаче не беше свършил.

— Лизи — каза Хавиер с плътния си, спокоен и сериозен глас, малко предпазливо, сякаш не искаше да я уплаши. Тя осъзна, че той не знае какво си е спомнила и дали изобщо си е спомнила нещо. — Няма да те нараня. Помниш ли ме?

Да. В паметта й все още имаше големи празноти, но него помнеше.

Лизи го беше обичала. Не знаеше дали той я е обичал, защото нямаше представа какво се е случило. Едно нещо обаче определено беше останало непроменено — тя все още го обичаше, иначе сърцето й нямаше да блъска в гърдите така, сякаш ще се пръсне. Хавиер беше тук. Лизи имаше чувството, че изобщо не е живяла по време на дългата раздяла и че целият й свят е бил сив и пуст. Тя изпита едновременно болка, радост и гняв и затвори за миг очи. Това беше твърде много. Лизи не можеше да овладее чувствата си и не можеше да подреди мислите си.

— Да — най-после успя да промълви. Заби ножа в гредата и го остави там. Погледна го и с треперещи устни добави: — Много забавен.

Щом думата се отрони от устата й, Хавиер се хвърли към нея, събаряйки мотиката на земята. Щеше да събори и Лизи, но я прегърна, повдигна я и я целуна. Устните му бяха горещи, твърди и жадни. Стори й се, че никога не са я целували така, сякаш копнееше за вкуса й. Той наклони глава и езикът му облада устата й. Въздействието му върху сетивата й беше зашеметяващо.

Да, бяха я целували така — той. Чувството, че това е истината, и усещането, че му принадлежи, я пронизаха като острие.

Лизи уви ръце около врата му и започна да го целува, както правеше преди, като в сънищата си, които се бяха опитали да й кажат нещо, бяха насочени към него и крещяха: „Той! Той!“ Целуваше го страстно, както той я беше целунал, без да я е грижа дали зъбите й са се впили в устните му, без да се интересува от нищо друго, освен от вкуса, допира, мириса на горещата му кожа и факта, че той е тук.

Хавиер я задържа с едната си ръка, а с другата махна каската от главата й и я пусна на земята. След това започна да я съблича.

Беше толкова бърз, сякаш се намираше под обстрел. Сетивата на Лизи се завъртяха в шеметна спирала, докато се опитваше да се ориентира. Нима Хавиер щеше да… Да, определено. Учудването й мигновено отстъпи пред желанието. С Хавиер винаги беше така. Взаимното им привличане беше толкова силно, че не се сдържаха.

За минута тя беше гола от кръста надолу и не й пукаше, че са под навес и че навесът е обърнат към пътя, който минава през нивата със сено. Но от това разстояние вероятно никой нямаше да види нищо. И дори да видеше, й беше все едно.

Тя обичаше Хавиер. Беше го намерила отново или по-скоро той я бе намерил. Нямаше значение. Сега бяха заедно.

Нямаше къде да седнат или да легнат, освен на земята, но Хавиер беше силен и не се наложи да правят това. Той разкопча колана си, смъкна ципа на джинсите си и ги свлече надолу. Притисна Лизи до гредата, хвана с двете си ръце задника й и се притисна до нея. Тя уви крака около него, повдигна се и Хавиер проникна в нея.

Времето отново се завъртя. Светът се завъртя. Спомените и реалността се сблъскаха. Всичко беше като преди. Нямаше любовна игра, нито опити да я възбуди, но той я познаваше добре и знаеше какво иска, и винаги можеше да я доведе до оргазъм, дори когато Лизи правеше всичко възможно да не стигне до края, само напук на него. Тя се предаваше лесно пред него, и в двата смисъла на думата. Хавиер я целуваше и Лизи се възбуждаше. Той я докосваше и тя беше готова за него.

Твърде дълго беше живяла без Хавиер.

Лизи почувства, че напрежението в нея нараства бързо, прииждайки като наводнение. Той се тласкаше дълбоко и бързо, движейки я нагоре и надолу по себе си. Тя изстена. Кулминацията, която беше твърде напрегната, за да е удоволствие, наближаваше и стягаше мускулите й, докато Лизи имаше чувството, че цялото й тяло се мъчи да се вкопчи в него.

И в следващия миг тя изпита оргазъм, докато ритмично се люлееше в обятията му. Пръстите й се вкопчиха в гърба му и лицето й се притисна в рамото му, докато се опитваше да сподави гърлените звуци, които издаваше. Той я притисна още по-силно до гредата, тласкайки хълбоци, и после ритъмът се промени — стана по-бавен, въртелив и надълбоко. Хавиер изсумтя — Лизи си спомни това сумтене — кратък, твърд звук, преди дълбоко от гърдите му да се изтръгне продължителен стон, а после почувства силното напрежение на мускулите му и след това Хавиер бавно се отпусна, облягайки тежестта си върху нея.

Лизи затвори очи, прокара пръсти през гъстата му черна коса и сложи длан на тила му.

— Хавиер.

Как беше живяла без него?

Той сигурно знаеше какво става и можеше да запълни ужасните празноти в паметта й. Най-важното беше, че тя си спомни за него. Обичаше го повече, отколкото можеше да побере сърцето й, и сега, след като отново бяха заедно, не възнамеряваше да се разделя с него.

И после щеше да му срита задника заради онова, което я беше накарал да преживее.