Линда Хауърд
Забранено минало (31)

Епилог

Почти година по-късно, докато горещото тексаско лятно слънце пареше кожата й, Лизи се подготви на стрелбището на фирмата им за обучение на телохранители и се прицели с големия глок. Носеше предпазни заглушители на ушите си, но ги мразеше, защото добавяха още топлина към непоносимите температури. Тя непоколебимо натисна спусъка, докато изпразни пълнителя. След това сложи нов и отново стреля.

Изведнъж сърцето й заби по-силно.

Нажеженият пейзаж се замъгли и в съзнанието й изплуваха образи.

През последната година си спомняше разни откъслечни неща, но не и основното събитие. Повечето й спомени бяха свързани с Хавиер и главозамайващото опиянение от връзката им и несигурността, която я измъчваше заради Хавиер — способен и смъртоносен до невероятна степен, смугъл и секси и понякога страшен, но винаги вълнуващ. Тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да го признае, но на професионално ниво изобщо не можеше да се сравнява с него, докато в личните взаимоотношения бяха равни. В края на краищата обаче, докато се справяше с шока и тъгата заради извършеното от нея, Лизи се беше съмнявала в неговата преданост.

Хавиер беше прав. Тя беше забравила уменията си. Ако положението не беше толкова напечено и ако й беше дал един месец, за да си припомни всичко, може би щяха да избегнат цялата ситуация.

Хавиер не мислеше така. Според него Фелис неизбежно щеше да се обърне срещу всички тях. Вероятно беше прав. Така и нямаше да разберат, защото нямаше съмнение, че възвръщането на паметта на Лизи беше тласнало Фелис да премине границите.

Тя си спомни някои неща за Фелис и донякъде й беше мъчно за жената, която познаваше, докато се обучаваха.

Сега може би заради познатата тежест на пистолета, отката му в ръката й и дори мириса на изгорял барут, предпазната завеса падна.

Лизи си спомни обувките с високи токчета, които носеше, и сиво-синия костюм с по-тъмносиня копринена блуза — същите като дрехите на Натали Торндайк в онзи ден.

Спомни си как Чарли Данкинс й даде знак и я вкара в президентския апартамент.

Отиде направо в спалнята на първата дама и се приближи до елегантната чанта, хвърлена на леглото. Носеше малък лаптоп, който да разпознае флашката и после да копира информацията на друга флашка. Лизи тъкмо сложи втората флашка в процепа, когато вратата на спалнята се отвори.

За секунда тримата се втренчиха един в друг — президентът, първата дама и Лизи. После Натали Торндайк вдигна ръка и тя видя пистолета.

Тя се хвърли към първата дама, хвана ръката й с оръжието и я изви нагоре.

Натали Торндайк я блъсна с изненадваща сила. Президентът скочи към Лизи и се опита да я сграбчи и да я повали, но тя се претърколи в краката на съпругата му и я принуди да залитне в усилие да запази равновесие.

Натали Торндайк отново насочи пистолета към нея. Лизи отново се хвърли, сграбчи оръжието и се помъчи да го избие от ръката й. Пръстът й се плъзна под предпазителя на спусъка. Първата дама я запрати силно към масата и ръката на Лизи потрепери от удара. Пръстите и на двете бяха на спусъка, когато отново се блъснаха в масата и ударът я накара да натисне спусъка. Три изстрела. Всичките улучиха президента.

Лизи видя как Натали Торндайк се вцепени и се втренчи ужасена в съпруга си.

Лизи скочи, сграбчи я за косата и блъсна главата й в стената. Първата дама се олюля и забели очи.

— Дръж — каза Лизи натика в ръката й пистолета, а след това я обърна с лице към президента, грабна уличаващия малък компютър и флашката и хукна към дрешника. Това беше единственото място, където й хрумна да се скрие.

Постъпи глупаво. Беше неизбежно, че ще я намерят там, но нямаше къде другаде да отиде. Служителите от охраната вече се мъчеха да разбият с ритници вратата. Имаше междинна стая, но тя сигурно беше заключена.

И там, в тъмния дрешник, Лизи слушаше суматохата навън. Чу още изстрели. Стоеше вцепенена, стомахът й се беше свил от паника и се опитваше да се пребори с ужаса от случилото се. Щяха да ги хванат. Нямаше измъкване. Всички щяха да бъдат екзекутирани. А тя беше убила президента.

Лизи не помнеше съвсем ясно как я изведоха от апартамента. Знаеше, че минаха през междинната стая и че вратата беше отключена. Спомняше си, че Хавиер и останалите се движеха много бързо. Някой я преоблече… Мили Боже, това беше Фелис.

И след това… тъга. Болка. Сълзи. Чувството, че не заслужава да й се размине безнаказано заради стореното. Думите, с които я утешаваха, не й въздействаха, нито безспорното доказателство за вината на президента.

Усещаше само отворената кървяща рана на емоциите си, която мислеше, че никога няма да заздравее.

Но сега… докато стоеше на горещото тексаско слънце… тя изведнъж осъзна, че се е излекувала. Изтриването на паметта й бе предоставило три спокойни години, през които се беше съвзела. Това не беше целта на промиването на мозъка й, но такъв беше резултатът.

И сега си спомни точно какво се беше случило.

Тя чу, че Хавиер идва зад нея. Обърна се да го види, защото не можеше да не го гледа. Черни ботуши, джинси, маслиненозелена тениска. Кобур с пистолет на десния хълбок.

Той погледна мишената. Всички изстрели бяха групирани в центъра.

— Надупчила си я като решето — отбеляза Хавиер.

Лизи трепна, опитвайки се да прикрие движението, но нищо, което я засягаше, не му убягваше. Той се намръщи, хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си. Тъмните му очи се впиха в нея.

— Спомни си. — Това не беше въпрос.

— Да — едва съумя да отрони Лизи. Гласът й беше пресипнал от напиращите сълзи, които отказваше да изплаче. Времето за тях беше минало отдавна. Тя беше направила каквото трябва и мисълта за това беше бреме, което винаги щеше да тегне на плещите й. Винаги щеше да тъгува заради онова, което беше необходимо.

Хавиер я прегърна и я притисна до себе си. Стана й още по-топло, но Лизи се нуждаеше да бъде в обятията му.

— Добре съм — каза след няколко минути. Всъщност в момента това не беше съвсем вярно, но един ден щеше да бъде.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърна и плъзна ръка около кръста на съпруга си. Малко пухкаво куче хукна по червеникавата пръст към тях, като лаеше като лудо. Лизи се наведе, взе го и го хвана така, както го държеше Маги — с ръката си под корема му. — Рузвелт, престани с това адско джафкане — рече и въпреки че вече знаеше отговора, пак попита: — Кога точно ще се върне Маги?

— Може би след две седмици — отвърна Хавиер и огледа базата, която беше проектирал и построил. Там вече идваха хора от цялата страна, за да се обучават. Работата му беше достатъчно предизвикателна и тайните операции изобщо не му липсваха. Освен това имаше Лизи. Това компенсираше вълнението, когато беше под обстрел.

Двамата тръгнаха към офисите и живота, който бяха изградили заедно.