Линда Хауърд
Забранено минало (18)

Седемнадесета глава

Хавиер се наслади на така необходимия му сън в тайния апартамент на Дж. П. Холстън. Облегна се назад на стола и вдигна крака на бюрото. Можеше да спи в леглото си, но там можеха да го намерят, при това не неговите хора, и идеята му се стори рискована в момента.

Събуди го съобщение за сблъскването на Лизи с тъпаците от екипа за наблюдение. Господи, това беше толкова типично за Лизи, ловка и смела.

Никой не познаваше Лизи като него. Тя водеше играта, все още имаше логични обяснения за всичко. Караше ги да гадаят. Неговите хора наблюдаваха и щяха да му съобщят, ако се случеше нещо необичайно. Хавиер вече знаеше, че Фелис отново се е срещала с Ал много рано сутринта. Знаеше също, че след сблъсъка на Лизи със съгледвачите, които Фелис беше наела да свършат работата, те са изтеглени.

Би било умно да не притискат Лизи и да я оставят да се върне към ежедневието си. Най-важният въпрос беше дали знаят как да не я притискат. Фелис имаше прекалено голямо доверие в ума си и това означаваше, че постоянно подценява възможностите на другите да прецакат плановете и кроежите й. В нейния свят тя трябваше само да издава заповеди и да очаква да ги изпълняват. В реалния свят хората непрекъснато не се подчиняваха на заповеди. Ако не беше в техен интерес, хората бяха изумително неотзивчиви.

Фелис сигурно беснееше, че Лизи е разкрила екипа за наблюдение, който й беше изпратен. Ал вероятно… Кой знае? Не беше лесно да се предвиди какво би направил във всеки определен момент и именно затова той беше добър в работата си.

Фелис беше напълно непредсказуема. С Ал беше точно обратното. Тогава защо Хавиер вярваше повече на Ал?

Защото той беше преживял същите неща като Хавиер. Ал знаеше какво е да поеме жив огън и да го върне. Ал знаеше какво е да убие някого. За него онова, което правеха, беше реално, а не абстракция. Преди пет години всички се бяха забъркали в неприятна ситуация, която след година се превърна в кошмар. Начинът, по който се справиха, ги обвързваше в деликатен и неловък съюз.

Всички трябваше да живеят със стореното. Всички, освен Лизи. Тя беше външен човек и преценена като ненадеждна. Като имаше предвид, че Лизи беше в епицентъра на плана, Хавиер не разбираше как може да е ненадеждна, но трябваше да признае, че й беше много трудно да се справи после, и именно това наклони везните срещу нея. Тя беше съкрушена, затвори се в себе си и плачеше много. Решението беше куршум в главата или да бъде подложена на процеса. Лизи избра процедурата. Да, какъв избор само. Да изгуби живота си или да изгуби себе си.

Той самият тогава нямаше избор. И в двата случая Хавиер загуби Лизи и беше адски ядосан.

Тактиката обаче му беше абсолютно ясна, затова въпреки че не можа да спре снежната топка, търкаляща се по склона, още от самото начало работеше върху капаните си. Когато забеляза, че Хавиер не спазва стриктно заповедите като добър малък войник, и се приготви да се обърне и срещу него, Фелис откри, че ако той претърпи поражение, ще завлече и нея заедно с всички останали в групата.

Първоначално те бяха осем. Сега двама от тях бяха мъртви. Единият умря от естествена смърт, а на другия му помогнаха. Хавиер знаеше това, защото той му беше помогнал.

Хавиер. Лизи. Ал. Фелис. Чарли Данкинс. Адам Хайс. Те бяха извършителите и оцелелите. Чарли и Адам напуснаха и продължиха с живота си, убедени, че са постъпили правилно, и доволни, че са оставили Фелис и Ал да се справят с всяка ситуация, която би възникнала.

Хавиер можеше да направи същото… ако не беше Лизи. Наблюдаваше я, откакто тя беше въведена в новия си живот. Всичкият й плам и спонтанност бяха унищожени — или поне те си мислеха така. Слава Богу, че другите бяха убедени в успеха на процедурата и че дълбоко грешаха.

Той беше престанал да се надява и бе приел, че химическото промиване на мозъка й е дълготрайно, че Лизи е изчезнала завинаги и че от нея е останала само бледа сянка. Ал и Фелис също бяха убедени, че промяната е необратима. И после Лизи се разболя, и онази жена Уинчъл неволно изпусна словесната улика, че нещата в света не са такива, каквито си мисли безразличната, водеща скучен живот Лизет.

Трябваше да се сети по-рано. Повръщането. Силното главоболие. Това не беше вирус, а възстановяване на мозъка й, който се бореше да заобиколи процеса на изтриването на паметта. Ето защо Лизи не бе реагирала на забележката на Уинчъл. Тя вече е съзнавала, че става нещо. И при първата удобна възможност беше счупила мобилния си телефон.

Вероятно не си спомняше всичко и може би никога нямаше да възвърне напълно паметта си, но истинската й самоличност се утвърждаваше и това означаваше, че процесът се разпада. Добре беше да го знае, като имаше предвид бъдещите приложения на процедурата, защото сигурно щеше да бъде използвана отново и може би вече я бяха приложили.

Ал щеше да иска да знае всичко това, но определено не сега. Ако знаеха, че процесът се разпада, Лизи нямаше да доживее утрото.

Засега обаче всичко изглеждаше спокойно. Лизи беше на работа, наблюдателите не докладваха нищо тревожно и Хавиер успя да поспи.

По обяд го събуди сигнал за тревога. Той свали крака от бюрото, изправи се на стола и се втренчи в монитора на компютъра. Лизи беше в колата си и се движеше. Беше обяд и в това нямаше нищо необичайно. И всичко друго беше нормално. Хавиер претопли в микровълновата фурна останалото кафе, направи си сандвич и го изяде, докато следеше придвижването на Лизи.

Проследяващите устройства показаха, че тя спря и адресът се появи на екрана. Друг екран показа физическата картина на местоположението й. По дяволите, Лизи отново беше в банката. В главата на Хавиер зазвуча аларма. Тя се беше отбила при банкомата вчера на връщане към дома си от магазина за спортни стоки. Защо пак отиваше в банката след по-малко от двадесет и четири часа?

Пари в брой. Лизи теглеше още пари. Много добре знаеше, че не трябва да използва кредитна карта, защото мигновено ще я проследят. Не обикновените ченгета, а хората на Фелис, хората на Ал, хората на Хавиер… Да, по дяволите!

Да избяга ли смяташе?

Той разпрати код за тревога, докато гледаше придвижването на Лизи на картата. Сега тя се връщаше към офиса, но отново спря. Екранът показа адреса на ресторант за скара. Лизи си взимаше обяд. Добре, все още всичко беше нормално, с изключение на банката. Анализаторите на Ал може би не бяха забелязали това, защото в момента беше дежурен друг анализатор, който вероятно не знаеше, че тя е спряла пред банкомата предишната вечер. Записите от наблюдението се унищожаваха всеки ден. Ал непрекъснато обновяваше информацията си и със сигурност щеше да забележи тази аномалия, ако дежурният анализатор в момента докладваше, че Лизи е отишла в банката.

Хавиер допи горчивото кафе, когато изведнъж настъпи хаос.

На монитора разцъфна обагрено в червено съобщение и почти веднага започна да звъни обезопасеният стационарен телефон.

— Мамка му! — изръмжа той и скочи от стола. Много добре знаеше какво става. Проклетата Фелис действаше на своя глава без знанието на Ал. Ако успееше и ако с Лизи се случеше нещо, Хавиер щеше да пръсне черепа на кучката.

Той отговори на телефонното обаждане, докато четеше съобщението: „Извършва се опит за убийство.“

— На мястото ли си?

— Да, почти. Току-що получих съобщението.

Пристигна още едно съобщение. „Собственикът излезе с ловна пушка. Отвръща на огъня.“

— Видя ли това? — попита Хавиер, извади пистолета си, провери пълнителя и отново го пъхна вътре. Не можеше да седи със скръстени ръце и да чете съобщения, докато стреляха по Лизи. Ако я убиеха, за час светът щеше да знае какво са направили, но той лично щеше да скъса задника на Фелис. Каквито и предпазни мерки да беше взела и където и да отидеше, Хавиер щеше да я намери и да я накара да си плати.

— Там съм. Стрелците бягат.

— Виждаш ли я? — Това беше най-важната подробност, на която се крепеше животът на Хавиер и на още няколко човека.

— Още не. Тъкмо влизам на паркинга. Мамка му! Ето я! Идва право към мен!

Лизи беше жива. Юмрукът, който бе стиснал сърцето на Хавиер, отслаби желязната си хватка.

Светът не беше свършил.

— Тръгвам — заяви той. — Дръж ме в течение по обезопасения мобилен телефон. — Хавиер прекъсна връзката и се отправи към вратата.

Фелис нямаше да убие само Лизи. Съвсем не беше толкова глупава. Най-важният въпрос беше дали хората й щяха да се опитат да очистят Хавиер тук в апартамента или на по-уединено място, например на отсечката по пътя три-четири километра по-нататък, най-краткия маршрут до мястото, където беше Лизи.

Нямаше как да знаят къде ще спре Лизи, за да си вземе обяд, но ресторантът се намираше по пътя за офиса й, затова сигурно бяха планирали удара първо там, но после им се бе предоставила възможността с ресторанта и бяха решили да се възползват. Логичният ход беше да причакат Хавиер някъде по най-прекия маршрут.

Фелис не използваше хората на Ал. Той щеше да знае, ако беше така. Ал може би щеше да предотврати операцията. Въпросът беше дали Фелис използваше други оперативни работници, или беше наела цивилни.

Цивилни. Те щяха да знаят само онова, което тя им беше казала, нямаха връзки, които можеха да я препънат, и вероятно струваха по-евтино. Последното би я улеснило да скрие разходите в някое съвсем различно перо.

Фелис сигурно беше изпратила някого да следи Хавиер и да предупреди екипа, когато той излезе от апартамента.

Хавиер имаше възможности за избор. Можеше да вземе пикапа си и да потегли от частния си гараж на първия етаж или да използва колата на Дж. П. И да тръгне от гаража на другия апартамент. Имаше и мотоциклет, прибран на друго сигурно място. Тези превозни средства обаче бяха неизвестни, а той не искаше това. Най-добрият вариант беше да кара своето известно и очаквано превозно средство, да изведе на светло изпратения за него екип и да им види сметката. Това щеше да ги отстрани от пътя и да накара Фелис да се разтича, за да намери други.

Нещо повече, ако Хавиер караше пикапа си, те можеше да си помислят, че е свалил гарда и не очаква нападение. Фелис, както и Ал, много добре знаеха, че той никога не сваля гарда, но хората, които тя беше наела, не знаеха, и това беше в предимство.

Той забеляза преследвача веднага щом вратата на гаража се вдигна и изкара пикапа. Бял шевролет „Малибу“, спрял пет-шест къщи по-нататък, на отсрещната страна на улицата. Един човек.

Тъпак. Виждаше се отдалеч. Е, може би не беше тъпак, но определено беше цивилен. Хавиер не трябваше да го подценява, а да реагира така, сякаш има работа с опитен ветеран от тайни операции.

След по-малко от километър и половина от апартамента му зад него се лепна „опашка“. Не беше мъжът с белия шевролет, а сив пикап „Додж“. Умен ход — стрелецът в пикапа щеше да бъде на едно ниво с Хавиер, ако се опиташе да го застреля, докато препускаха по пътя, като се изравни с него. Това беше рисковано, но вероятно бяха обмислили тази възможност, и Хавиер иронично оцени идеята, че са покрили този ъгъл.

Когато сивият пикап се приближи, той видя, че вътре има двама души. Не забеляза подкрепления, нито дори човека в белия шевролет. Само двама? По дяволите, Хавиер се почувства обиден.

Сега обаче можеше да се справи с екипа по неговите условия и по неговия начин. Хавиер се стрелкаше между колите, но караше спокойно и с лекота, сякаш не се опитваше да се изплъзне от преследвачи, а бързаше да отиде някъде. Те изостанаха, но не много.

Късметът пожела уединената отсечка на пътя да не е празна. Покрай Хавиер профучаха две коли и един голям товарен камион. Разстоянието между тях не беше достатъчно за сивия пикап, за да се изравни с него. Мамка му, сега Хавиер трябваше да води. Лесно можеше да ги изблъска от пътя с по-тежкото си, модифицирано превозно средство и да се справи с проблема още там, но вече навлизаха в по-гъсто населен район и шансовете им за действие намаляха.

Какво ли правеше Лизи? Обезопасеният му телефон беше звънял два пъти, но той беше твърде зает, за да отговори.

Стигна до дълга колона от коли, която не позволяваше на стрелеца да предприеме нещо, и грабна телефона.

Текстовите съобщения го накараха да се изсмее на глас.

„Тя ме удари и открадна колата ми.“

„Страхотно.“

Неговите хора бяха най-добрите. Потърпевшият щеше да отнесе много подигравки през следващите месеци. Хавиер написа: „Двама са по петите ми. Ще се справя сам. Можеш ли да я проследиш?“

„Няма да стане.“ Отговорът пристигна почти веднага.

„ОК. Ще засека сигнала й, щом се оправя с онези двамата.“

Той остави телефона и изпита облекчение. Лизи не само че беше добре, но и действаше по начин, който никой не бе очаквал, дори и Хавиер. Тя беше ударила един от неговите хора? Е, никой от тях нямаше да я закачи с пръст, но все пак… Да, наистина беше страхотно.

Все още обаче оставаха двамата му преследвачи, с които трябваше да се справи.

Любимият му парк за бягане би бил идеален за него в момента, отчасти защото Хавиер познаваше всеки сантиметър от него. Теренът беше подходящ за сериозни бегачи, които харесват предизвикателствата. Обедният трафик се разреждаше, но пак му трябваха десетина минути, за да стигне до парка. Последните обедни бегачи привършваха маршрута си и имаше няколко свободни места за паркиране. Пътеките за бягане бяха най-оживени рано сутрин и късно следобед, когато не беше толкова горещо, затова ако му провървеше, нямаше да се наложи да се отървава и от очевидци.

Преследвачите вероятно се чудеха какво прави Хавиер там, но нямаше значение какво мислят, стига да продължаваха да го следят. Може би благодаряха на Бога, че е спрял в парка, защото това им позволяваше да го приклещят на някое уединено място. Хавиер сдържа усмивката си. Мечтайте си, копелета!

Ако го искаха на място, където няма камери и очевидци, желанието им скоро щеше да се осъществи.

Той спря близо до началото на пътеката, хукна по нея и изчезна в зеленината, когато сивият пикап зави на паркинга.

Дърветата вляво от Хавиер се сгъстяваха и клоните им бяха надвиснали над пътеката. Мястото, което той имаше предвид, беше гъсто обрасла част встрани от пътеката, която лъкатушеше и завоите криеха скришни места, а скалите и гъстите храсти осигуряваха допълнително прикритие.

Хавиер изскочи от пътеката, скри се зад ствола на голямо дърво, извади оръжието си и зачака. Позицията му беше добра и му позволяваше да вижда пътеката, както и най-вероятния маршрут, ако двамата преследвачи бяха решили да навлязат в гората до пътеката за по-безопасно.

Най-добрата тактика беше да направят и двете — единият да върви по пътеката, а другият — през гората.

И точно както предполагаше, Хавиер чу забързани стъпки по пътеката, а после — по-бавни, придвижващи се предпазливо. През малка пролука между дърветата той видя, че към него идва мъж — на около тридесет и пет години, започнал леко да оплешивява на слепоочията. Изглеждаше като хиляди други мъже в района — всекидневни дрехи, нищо заплашително.

Хавиер знаеше къде е мъжът. Той насочи вниманието си върху залесената площ, напрягайки се да чуе шумолене, прекършване на клонка или изтракване на камък. Къде беше другият?

Първият мъж влезе в полезрението му. Въртеше глава наляво и надясно. Хавиер стоеше неподвижно. Дрехите му се сливаха с фона. Човешкото око, особено нетренираното, виждаше по-скоро движението, отколкото детайлите. Той чакаше и изучаваше жертвата си през пролуката между храстите и дърветата и забеляза заглушителя на пистолета в дясната ръка на мъжа.

„Благодаря, друже“ — помисли си Хавиер, когато човекът мина покрай него и безшумно излезе на пътеката зад гърба му.

Повали го със силен удар по врата. Мъжът изсумтя, докато падаше. Това беше единственият звук, който имаше време да издаде. Хавиер изтръгна оръжието от ръката му, опря го в тила му и стреля.

Мъжът потрепна конвулсивно веднъж и това беше всичко.

Но дори изстрелът със заглушител не е напълно безшумен. Другият мъж от екипа вероятно го беше чул. Хавиер предположи, че е наблизо, иначе двамата бяха зле с тактиката. Сигурно си бе помислил, че изстрелът е произведен от оръжието на партньора му — и наистина беше така, но нямаше как да знае дали и оръжието на Хавиер има заглушител. Само пълен идиот би извикал: „Уцели ли го?“, а тези двамата не бяха идиоти. Твърде неопитни, за да играят тази игра с Хавиер, но не и идиоти.

Хавиер отстъпи назад в гората, бързо и предпазливо. Оглеждаше района във всички посоки и чакаше…

Изведнъж куршум се заби в дървото на петнадесетина сантиметра от главата му.

Той се хвърли на земята и се претърколи. Вдигна пистолета си и огледа сенчестата гора, търсейки да съзре движение или да чуе задъхано дишане.

Нищо.

Може би мъжът на пътеката беше набелязан като заменим още от самото начало и стрелецът в гората беше използвал партньора си, за да накара Хавиер да излезе от укритието си.

Не беше зле, отбеляза Хавиер. Нямаше да стане, но не беше зле.

Вторият стрелец не можеше да е далеч. Хавиер клечеше, дишаше бавно и спокойно. Можеше да го изчака, но имаше работа и ставаше нетърпелив. Може би най-старата тактика на света щеше да проработи. Движейки се безшумно и скрит в храстите, Хавиер взе малък камък и го хвърли вляво. Шумът не беше силен, но той искаше точно това — тих звук, какъвто би издало подхлъзване на крак.

Разнесе се изстрел. Хавиер видя блясъка от дулото и после чу, че стрелецът пристъпи напред — една почти безшумна стъпка върху падналите листа на земята, но това беше достатъчно.

Хавиер стреля два пъти и вторият мъж се строполи на земята. Не искаше да рискува и се промъкна приведен към падналия мъж, без да откъсва очи от него.

Човекът не беше мъртъв. Щеше да умре скоро, но все още беше жив. Когато видя Хавиер, той немощно се опита да вдигне оръжието си.

Хавиер настъпи с ботуша си китката му и после го застреля между очите. Миг по-късно се върна на пътеката и завлече трупа на първия стрелец в гората, преди да се вдигне врява и Фелис да разбере, че екипът й се е провалил. Времето, което това му спечелеше, можеше да е жизненоважно. Той прокара ботуша си по стъпките на земята, избърса отпечатъците си от оръжието и го сложи в ръката на първия преследвач. Това щеше малко да озадачи детективите, особено ако пистолетът можеше да бъде проследен до мъртвия.

Хавиер се върна в пикапа си. В случай че някой го беше видял и свързал с двамата убити в гората, не виждаше как, но хората правеха странни неща, например снимаха превозни средства с мобилните си телефони — той трябваше да прибере пикапа на сигурно място, а не в гаража под апартамента, и известно време да използва друг превоз.

Докато излизаше от паркинга, взе мобилния си телефон и отвори програмата, която щеше да му покаже къде точно се намира Лизи.