Линда Хауърд
Забранено минало (20)

Деветнадесета глава

Стая 107 не беше обитавана от известно време. Освен дупката в стената и счупената закачалка за хавлии вътре миришеше на мухъл и прах. Това подсказа на Лизи, че малкият хотел има проблем с приходите. Единичното легло беше застлано с отвратителна покривка в златисто и оранжево и отдолу нямаше чаршафи. За неин късмет в банята имаше една забравена хавлия.

— Страхотно — измърмори тя. — Изобщо не ми върви.

Беше много гладна. Лизи взе няколко банкноти от един долар от портмонето си и рестото от дрогерията и се отправи към автоматите, които се намираха три стаи по-нататък. Държеше ключа за стаята в едната си ръка, а парите в другата, беше си сложила шапката и слънчевите очила и крачеше към редицата автомати. Нямаше предвид такава храна за вечеря, но стомахът й къркореше, откакто хвърли сандвича. Беше толкова гладна, че не й пукаше дали продуктите са стари.

Нямаше голям избор — безалкохолни напитки, вода, бисквити, солети. Лизи си взе няколко неща, върна се в стаята си и след като затвори вратата, сложи „вечерята“ си на масичката, махна шапката и очилата и седна на единствения стол.

За миг й се стори, че ще превърти, ще се пречупи и ще се разплаче. Преглъщаше с усилие, гледаше в тавана и полагаше усилия да не се размекне точно сега.

Бягаше, откакто осъзна, че онези мъже стрелят по нея, затова досега нямаше време да мисли колко лошо е положението. Но нямаше да се разплаче. Отказваше да им позволи да я надвият. Тя се съсредоточи върху следващата стъпка — да се нахрани. След това щеше да се изкъпе и да поспи. Трябваше да си почине, иначе не можеше да продължи. Можеше да направи тези неща. После щеше да й е необходим план… а Лизи нямаше такъв.

Трябваше да напусне града, но как? „Те“ сигурно наблюдаваха обществения транспорт. Като имаше предвид големия брой камери в метрото, шапката и слънчевите очила нямаше да бъдат достатъчна маскировка. Автобус? Може би. Това беше една възможност. Можеше да плати в брой и да промени външния си вид достатъчно, за да не предизвика тревога. И все пак я побиваха тръпки от тази идея. Изключено беше да използва колата си, която и без това не беше безопасна. А и не можеше да напусне пеш Вашингтон.

По дяволите, ядосано си помисли тя, налагаше се да открадне друга кола, този път по-дискретно, така че кражбата да бъде съобщена едва след няколко часа. Това означаваше, че не може да грабне ключовете от ръката на шофьора, освен ако не иска да прибегне до отвличане. Лизет Хенри, автокрадецът.

Може би.

Вероятно щеше да е по-добре да открадне някоя по-стара кола. Новите автомобили с компютри и системи против крадци не бяха за предпочитане, но нещо по-старо, може би с мощен двигател — газов, мотор, който реве. Защо тази мисъл я развълнува?

Как точно се подкарваше кола без ключ? Лизи се замисли за това, докато отваряше пакет солени бисквити с тънък слой фъстъчено масло между тях. Отхапа и усети, че са стари. Не се изненада. По дяволите, трябваше да си купи нещо за ядене от дрогерията. Протеиновите им блокчета сигурно щяха да са по-вкусни от тези бисквити. Тогава обаче беше паникьосана и не разсъждаваше ясно. Можеше да я убият, ако допусне подобна глупава грешка. Или да умре от глад.

Непосредственият въпрос обаче беше дали знае как да подкарва кола без ключ. Лизи отново се запита за това, докато дъвчеше остатъка от първата солена бисквита, после от студената и сладка кока-кола.

Да, знаеше! Тя сякаш видя как ръцете й уверено преплитат и огъват жици. Процедурата беше толкова ясна в съзнанието й, че сякаш го беше правила вчера. Е, не вчера, а преди повече от три години, през онзи липсващ период от две години.

Лизи зачака заслепяващото главоболие, гаденето, вътрешното предупреждение, че не трябва да пристъпва в тази територия, но не се случи нищо. Тя облекчено затвори очи. С всичко друго, което се случваше, едва ли щеше да изтърпи главоболието. Ако я връхлетеше в неподходящ момент, можеше да я убият.

След две пакетчета солени бисквити, две коли и голям плик чипс Лизи най-сетне почувства, че се е нахранила, и уморено се отправи към банята. Отдавна занемареното помещение не беше заредено с шампоан и сапун, но тя си беше купила най-необходимите неща. Може би докато стоеше под душа, щеше да измисли по-добър план, отколкото само „да открадне кола“, за което се искаше още много, като се имаха предвид техническите подробности. Къде да намери колата? Кога да излезе от стаята? Къде да отиде, след като открадне колата?

Тя застана под душа и се опита да не мисли за нищо, а само да измие от тялото и косата си нечистотиите от деня.

Днес беше най-гадният й ден.

Поне доколкото си спомняше, а това не беше много отдавна.

Лизи спря душа, изсуши се с единствената хавлия и облече широката тениска. Избърса парата от огледалото и отново се вгледа в новото си лице. Помнеше, че го е виждала всяка сутрин през последните три години, но сега си спомни също, че това не е нейното лице. И си го спомни без болка. Определено имаше напредък, но не беше сигурна, че някога ще свикне с това лице, сякаш нещо дълбоко в нея тъгуваше за загубата.

— Какво са направили с теб? — попита тя лицето в огледалото, което, разбира се, нямаше отговори, а само купища въпроси.

Лизи включи телевизора пред леглото. Нямаше много канали, но искаше да види само новините. Знаеха ли името й? Имаха ли нейна снимка? Щяха ли до утре сутринта да я търсят всички в града?

„Разсъждавай логично“ — обади се циничният й вътрешен глас. Какво я караше да мисли, че кражбата на кола е толкова важна в град с престъпността на Вашингтон?

Докато чакаше да започнат новините, тя седна на ръба на леглото и прибра вещите си в голямата евтина чанта, която си беше купила от дрогерията. Сложи по-малката си чанта на дъното, всичко друго по средата, а ножиците постави най-отгоре, за да ги извади лесно, ако се наложи. Отново изпита желание да беше взела раницата си, енергийните блокчета, ножа и новите маратонки.

Нямаше да допусне същата грешка с тази чанта. Отсега нататък щеше да носи всичко, което имаше, навсякъде, където отидеше. Не беше като да разнася насам-натам огромен куфар.

Историята за предполагаемата стрелба от минаващ автомобил беше един от първите репортажи по новините и Лизи затаи дъх, докато чакаше да чуе за откраднатата кола и нападението срещу шофьора, но не съобщиха нищо. Говорителката спомена, че има ранен, но е закаран в болница и после изписан, и продължи към другите вести.

Ха. Точно както беше казал циничният вътрешен глас — откраднатата кола не е новина във Вашингтон, но начинът, по който това беше станало, къде и кога… Лизи беше разочарована. Беше се тревожила толкова много, беше изразходвала толкова много енергия, а очевидно не струваше дори просветване на радара за опасни престъпници.

Тя не смени канала и продължи да слуша, в случай че добавят тази част от историята по-късно, но не казаха нищо. Не споменаха и за преследване по магистралата, нито за опит за убийство — срещу нея, между другото.

„Не, те не искат да те намери никой друг. Искат те за себе си.“

Забрави за полицията. Това беше много по-страшно, отколкото да те издирва полицията.

Може би бяха показали лицето й по друго новинарско предаване или по друг канал, но Лизи не мислеше така. Загадъчните „те“ контролираха всичко, дори новините, които се поднасят на зрителите. Тя отново се запита дали е добрата или лошата. Не знаеше и в момента не й пукаше. Единствената й грижа, единственият й приоритет беше да оцелее.

Погледнато логично обаче, тя трябваше да е добрата. Не чувстваше склонност към убийства, нито изпитваше желание да преобърне бронирана кола. Ако беше от лошите, лошотията й, изглежда, се ограничаваше до кражба на кола, а това беше твърде дребно нещо, за да я търсят и да искат да я убият. Сигурно имаше нещо повече. Но Лизи не знаеше какво е това „повече“.

Беше твърде рано да си легне, ако денят беше нормален. Тя вече не знаеше кое е нормално. Беше уморена и се нуждаеше от почивка, където и когато може. Тя се облече, в случай че трябва да избяга бързо, на пода до леглото сложи чантата с всичките неща, които притежаваше в момента, и затвори очи.

И заспа.

Когато затвори очи, Лизи предположи, че ако изобщо сънува, това ще бъде нещо страшно, кошмар, за неизвестността, за „тях“.

Но отново сънува Х — в нейната стая с цветовете и в голямото легло. Дори в съня си малко се изненада, че той пак се появи. Този път тя беше върху него, а Х беше окован с белезници. Харесваше му. Е, не толкова много, както когато той имаше пълен контрол, но все пак… му харесваше. Интересно, Х харесваше леко извратени неща. Харесваше Лизи. И сексът беше хубав. Вярно, сексът беше насън, но това беше по-добре от нищо. Тя не помнеше от колко години не беше правила секс. Нищо. С никого.

Лизи зашепна в ухото на Х, докато се движеше бавно, поемайки го целия в себе си и го яздеше, сякаш беше за пръв и последен път. „Трябваше да ги оставя да ме убият… Щеше да е по-добре, по-лесно… Не, не, те ме убиха и ти им позволи…“

Тя се събуди със стиснати ръце и разтуптяно сърце. Навън беше тъмно. Не носеше ръчен часовник. Електронният часовник на нощното шкафче не беше верен и Лизи не смееше да сложи батерията в мобилния си телефон само за да види колко е часът. Вероятно трябваше да изхвърли телефона, но още не можеше да се реши да го направи. Ами ако възникнеше нещо спешно и имаше нужда от телефона? Например да позвъни на 911 и да поиска за помощ, защото някой се опитва да я убие? Да, щеше да задържи телефона още малко, поне докато измисли конкретен план.

Не смееше да запали лампата, тъй като може би вече имаше друг дежурен на рецепцията и ако погледнеше насам и видеше, че в стая 107 свети… Не желаеше да поема този риск. Завесите обаче бяха дръпнати и Лизи включи телевизора. Щом видеше какво предават, щеше да разбере горе-долу колко е часът. Тя смени няколко канала, намери денонощна новинарска станция и спря. Точното време беше изписано в долния ляв ъгъл.

Трябваше да знае точния час. Времето беше важно. Натисна копчето и спря телевизора.

Беше спала пет часа и това беше изумително, като имаше предвид всичко, което се бе случило. Още час-два и щеше да се осмели да излезе, да намери стара кола и да я подкара. Нямаше да остане в мотела до сутринта. Синди имаше добри намерения, но ако размислеше? Ами ако кажеше на някой приятел и той споделеше с друг и трети, с когото не трябва?

Лизи не можеше да има доверие на никого.

Ако откраднеше кола, паркирана за през нощта, щяха да я потърсят едва след няколко часа. Трябваше да намери къща или жилищен блок. Или може би мотел като този, където някой разсеян гост беше забравил ключовете на стартера. Случваше се непрекъснато. Нямаше обаче да го направи в този мотел, защото щеше да привлече внимание към него. Синди определено щеше да се разприказва, ако жената, на която беше помогнала, открадне колата на друг гост, който си плащаше за стаята.

До утре сутринта Лизи щеше да бъде във Вирджиния, а може би дори в Северна Каролина. Щеше да зареже колата преди изгрев-слънце и на известно разстояние от града щеше да бъде безопасно да вземе автобус. Е, безопасно колкото всичко друго.

План. Най-после.

А дотогава? Едва ли щеше да заспи отново. Ако се опиташе, щеше да се притеснява да не спи прекалено дълго и това щеше да я държи будна. Тъй като болката от припомнянето, изглежда, беше изчезнала, Лизи седна в леглото и се помъчи да си спомни… нещо, каквото и да е, дребни неща, например къде е живяла, дали косата й е била дълга или къса, дали са й слагали противогрипна ваксина всяка година. Бяха й правили през последните три години, но преди това? Празнотата от две години оставаше незапълнена.

Час по-късно тя чу рева на мощен двигател на мотоциклет, който влезе на паркинга. Някой пристигаше късно и вероятно щеше да спи до късно. Идеята да открадне мотоциклет и да излети от града, докато вятърът развява косата й, изведнъж й се стори странно привлекателна. Знаеше ли да кара мотоциклет? О, да, по дяволите! Не можеше да си спомни нищо определено, но беше сигурна, че познава мотоциклетите. Вече беше решила да не краде кола от този паркинг, но беше любопитна. Трябваше да погледне.

В стаята й беше тъмно и никой нямаше да забележи, че Лизи наднича през завесите. Фарът на мотоциклета угасна точно когато тя надзърна, затова знаеше къде да съсредоточи погледа си.

Мотоциклетът беше в другия край на Г-образния паркинг, спрян под единствената счупена улична лампа наоколо. За миг човекът, който слезе от него, се изгуби в мрака, но после мина през осветена част, и сърцето й спря.

Той. Мъжът от „Уолгрийнс“.

Х.

Това не можеше да е случайност.

Той вървеше в сенките, доколкото е възможно, като се имаше предвид, че паркингът е добре осветен. Дали Лизи си въобразяваше, или мъжът се беше отправил към нея? Походката му беше плавна, енергична и уверена, сякаш Х знаеше точно къде се намира Лизи и идваше за нея.

Мамка му! Той беше един от тях!

Лизи скочи. Преметна през рамо голямата чанта, извади ножиците и хукна към банята. През прозорчето проникваше достатъчно светлина, за да се ориентира. Можеше да се измъкне през прозорчето, но вероятно имаше по-добър начин. Тя бързо го отключи и отвори, повдигна се и счупи с върха на ножиците едното матирано стъкло. Звукът от счупеното стъкло не беше много силен, но беше… достатъчен. Може би. Лизи се наведе през прозореца, издаде леко възклицание, сви пръсти в юмрук и удари рамката.

И след това зачака.

Той не я накара да чака дълго. Тук, зад мотела, беше по-тъмно, но тя знаеше, че Х ще дойде, и погледът й беше отправен натам, когато той заобиколи сградата безшумно като призрак, мислейки, че ще я намери или провряна до половината през прозореца на банята, или седнала зашеметена на земята, след като е паднала на главата си. Наивник.

Лизи се спусна долу, приближи се на пръсти до вратата, излезе от стаята, колкото можа по-тихо, и побягна по бетонния тротоар, опасващ мотела. За частица от секундата си помисли да открадне мотоциклета му. Не, нямаше да стане. Този човек, тези хора очевидно имаха някакъв сложен и свръхмодерен начин да я проследяват. Х сигурно следеше и собствения си мотоциклет, може би чрез сателитна джипиес система, която щеше да блокира превозното средство, когато се обади за кражбата.

Лизи нямаше много време, преди Х да осъзнае, че не е излязла през прозореца, и да се върне, затова трябваше да действа. Посоката й беше избрана от тъмни места и пътеки, където нямаше да я види.

Тя намери сянка покрай стената на мотела, където спря, затаи дъх и се ослуша. Х можеше да я търси там отзад известно време, да оглежда около счупения прозорец на банята и да се опита да я проследи оттам, но нямаше да се забави много. След не повече от минута и нещо, вероятно дори по-малко, той щеше да се досети какво е направила, да се ядоса и да се върне. А тя все още нямаше кола.

За по-справедливо той също би трябвало да върви пеш.

Поемайки риска, че Х е сам и че наоколо няма друг, който да наблюдава, Лизи хукна към мотоциклета му. Първата й мисъл беше да избяга, да се отправи в противоположната посока, но възможността беше прекалено добра, за да я подмине. Тя нямаше план, но бързо се учеше да се доверява на инстинктите си и да слуша вътрешния си глас, който беше спасил живота й досега. Когато стигна до мотоциклета, доволна за момента, че е спрян на най-тъмното място в паркинга, Лизи отдели няколко секунди да го огледа. Трябваше да потисне възхищението от чудесната машина, за да направи онова, което беше намислила.

Тя приклекна, извади ножиците и сряза кабелите на свещите. Откъде знаеше, че са кабелите на свещите? Кой знае? Не разбираше откъде идват всичките тези знания, но това нямаше значение. Щом го направи, Лизи почувства облекчение. След това се изправи и се отдалечи. Изкушаваше се да побегне, но някой можеше да гледа.

Не посмя да се обърне и да погледне към стаята си, и продължи да върви по тесния тротоар между този мотел и следващия и после към главния път. Ослушваше се да долови звуци зад гърба си, но не чу нищо. Лизи си позволи лукса да се усмихне. Х щеше много да се ядоса, когато нямаше да може да запали мотора си.

За съжаление тя нямаше време да се наслади на вандализма си. Частици от знанията й се възвръщаха и докато беше виждала по телевизията колко лесно палят коли, като свързват жиците, филмите, общо взето, не бяха точни. Спомняше си как го е правила и виждаше как ръцете й работят, но паметта й нашепваше, че не е толкова лесно. Трябваше да бръкне в двигателя или се нуждаеше от дрелка, за да извади стартера. И двата метода изискваха инструменти, но в тежката й чанта нямаше нищо, освен полезните за всичко ножици, които обаче нямаше да й набавят кола, освен ако не ги използваше, за да заплаши шофьора и да му вземе ключовете.

Стигна до главния път и зави наляво. Въздъхна облекчено, че е успяла да стигне толкова далеч, без да я хванат в гръб. Не чу стъпки, но предполагаше, че Х е способен на всичко. Рискува, погледна през рамо и за миг коленете й се подкосиха от облекчение, че никой не я следи. Дълбоко в душата си тя очакваше да го види да върви към нея — безшумен, застрашителен силует в мрака.

Кой, по дяволите, беше той? Лизи изведнъж се ядоса, че сънува страхотни еротични сънища за мъж, който се опитва да я убие. Подсъзнанието й явно си правеше извратени шеги с нея.

Нямаше значение. Много по-важно беше кой е Х и я защо я преследва. Това означаваше, че срещата им в „Уолгрийнс“ съвсем не беше случайна и ако трябваше да гадае, изобщо не беше първата. Той беше човек от онези липсващи две години. Тя го познаваше и затова внезапно се паникьоса и избяга. Именно бягството й му беше подсказало, че някои от спомените й се възвръщат и че сега Лизи представлява заплаха за него.

Наблюдението обаче не се вместваше в цялостната картина. Защо я наблюдаваше? Ако възнамеряваше да я убие, беше имал и други удобни възможности.

Защото Х не беше шефът. Някой друг, някъде, беше анализирал информацията за нея и беше взел решението. Х беше член на екип за „мокри поръчки“.

„Екип за мокри поръчки.“ Главата й запулсира. Лизи се спъна и спря. Зрението й се замъгли… и после болката премина.

Тя си пое дълбоко дъх, подготви се и умишлено се застави да си мисли: „Екип за мокри поръчки.“

Нямаше болка. Лизи отново тръгна.

Всеки път, когато съзнателните й мисли се осмеляха да навлязат в територия, която преди това беше блокирана, мозъкът й получаваше шок, сякаш бе докоснала ограда с електричество. Щом обаче преодолееше оградата, можеше отново да навлиза в тази територия, без да получава шок.

Е, добре, това беше хокейна аналогия, но й вършеше работа. Когато имаше време, тя щеше да се пита откъде знае какво е екип за мокри поръчки, но в момента имаше по-належащи грижи.

Една пресечка по-нататък Лизи видя неоновите светлини на бар и тръгна да пресича на отсрещната страна, за да избегне ярките светлини, на които лесно щяха да я забележат, ако някой я търсеше там, но после й хрумна, че няма по-добро място, където да намери кола с ключовете на стартера. От време на време любителите на алкохола бяха полезни за нечии цели.

Забърза по тротоара, като поглеждаше през рамо, но засега късметът не я изоставяше. Тя дори се усмихна леко, като си помисли за Х, който сигурно все още се мъчеше да запали мотоциклета си. Не, той вече би трябвало да е открил срязаните кабели на свещите, освен ако все още не я търсеше около мотела. Лизи можеше само да се надява, че късметът няма да я напусне. Би си позволила да се надява, но не би заложила на това. Смяташе да се придържа към плана си.

Тя спря, преди да стигне до бара, и огледа паркинга, търсейки хора, излезли да пушат. Искаше да избегне подобна ситуация. Не видя никого и се запромъква напред. Ако започнеше от задната част на паркинга и се придвижеше към началото, щеше да има прикритие за по-дълго време. Щеше да бъде на улицата само докато провери последната редица коли, а може би нямаше, ако всичките бяха нови модели.

Лизи оглеждаше само по-старите коли, които вероятно нямаха включени алармени системи или може би ключовете им бяха на стартера или в поставките за чаши. Хората непрекъснато правеха такива неща. Лизи не разполагаше с цяла нощ и късметът нямаше вечно да бъде на нейна страна. Дори пияниците в тази част на града се грижеха да заключват колите си.

Разочарована, тя потърси сянката на контейнер за отпадъци и се облегна на него, пренебрегвайки вонята и факта, че евтините обувки за тенис от дрогерията вече направиха мазол на дясната й пета. Усещаше присъствието на Х толкова осезателно, сякаш дишаше във врата й. Беше го забравила, но не го беше спряла. Нямаше представа как, но те очевидно имаха начини да я откриват. И когато я хванеше, той щеше да бъде много ядосан.

Вратата на бара се отвори и Лизи се дръпна назад. Чу приглушени гласове, които се усилиха, докато хората вървяха към нея, но остана на мястото си. Нямаше къде да се скрие по-добре. Покрай нея минаха мъж и жена, хванати за ръце. Може би… не. Почти веднага отхвърли идеята. Ако щеше да краде кола, не беше хубаво да напада двама души. Вярно, те бяха излезли от бара, но никой от тях не залиташе, нито говореше твърде силно. Ако бяха пияни, щеше да й бъде по-лесно да се справи с тях, но те не бяха. Двамата се качиха в тъмночервен джип, като през цялото време разговаряха и нито веднъж не погледнаха към нея. Джипът излезе от паркинга и Лизи отново остана сама.

Истината изведнъж се стовари върху нея. Лизи беше буквално съвсем сама. Нямаше към кого да се обърне за помощ, без да издаде местоположението си и да изложи на сериозна опасност всеки, който би й подал ръка. Свила се до контейнера за боклук във влажната нощ, тя се почувства уплашена, незначителна и безпомощна.

Лизи мигновено възнегодува. Признаваше, че е уплашена, но не беше безпомощна. Или щеше да избяга, или щеше да умре, докато се бори. И ако се бореше достатъчно усилено, дори да загубеше битката, суматохата можеше да привлече внимание и нападателите нямаше да се измъкнат безнаказано.

Боже, каква утеха!

Вратата на бара се отвори отново и някакъв мъж се запрепъва между редиците коли. Пееше си някаква кънтри песен, сравнително тихо, но все пак достатъчно силно, за да стане ясно, че никога няма да си изкарва прехраната с пеене. Поне беше щастлив пияница и беше сам.

Мъжът повтаряше едни и същи два реда, нестабилно движеше крака по песъчливия паркинг и подрънкваше с ключовете за акомпанимент.

Лизи бързо обмисли възможностите си. Можеше да изчака, докато той стигне до колата си, за да разбере коя е неговата, да го повали, да вземе ключовете и да потегли, но колко време щеше да мине, преди някой да се обади в полицията? Не много, а повече от всичко друго й трябваше време. В случая се изискваше друг подход и този щастлив човек отговаряше на изискванията.

Тя излезе от сянката на контейнера за отпадъци, тръгна към него и се усмихна.

— Здравей.

Мъжът изненадано отстъпи назад и после също се усмихна.

— Здравей. Откъде се появи?

Почитателят на алкохола нямаше тридесет години и беше висок най-малко метър и осемдесет, с джинси, обувки за тенис и износена фланелка, която разкриваше колко е кльощав. Въпреки че беше много по-висок от нея, Лизи можеше да го победи в честна борба… не че беше известна, че се бие честно…

Тя бързо прогони тази странна мисъл.

— Стоях навън и забелязах, че не трябва да караш в твоето весело състояние.

Мъжът размаха ръката си с ключовете към нея.

— Мога да карам много добре.

— Сигурна съм, че можеш, но тъй като не е необходимо, защо не ми позволиш да те закарам до дома ти?

Лицето му засия. Имаше хубава усмивка.

— Хей! Да не си от онези доброволци, които карат хората по домовете им, когато са пийнали?

Пийнали? Този тип беше толкова пиян, че всеки момент можеше да падне.

— Да — отвърна Лизи, възползвайки се от възможността, която той току-що й беше предоставил.

— „Майки на…“ Не, почакай. Какви шофьори бяха?

— Прав си. Аз съм от „Майки на закъсали шофьори“ и трябва да тръгваме, защото после трябва да се върна тук и да помогна на някой друг.

Той отново й отправи мила усмивка.

— Добре. — Мъжът й даде ключовете и дистанционното и зачака.

— Правилно решение — заяви Лизи и натисна копчето на дистанционното. Блеснаха светлините на кола в края на редицата.

— Хей, това беше умно — отбеляза мъжът, когато тя го хвана за ръката и го поведе към колата му. Той се облегна толкова тежко на нея и така се препъваше, че Лизи започна да си мисли, че накрая и двамата ще се проснат на асфалта. Ако пияницата паднеше, щеше да я повлече със себе си.

Но криво-ляво успяха да стигнат до колата — малък бял автомобил, чуждестранна марка, но достатъчно често срещана, за да се слее с автомобилите по магистралата.

— Как се казваш? — попита Лизи, докато му отваряше вратата. Той направо се строполи вътре и легна на седалка, като се сви, за да се побере на тясното пространство.

— Шон. — Мъжът добави някаква фамилия, но така я измърмори, че прозвуча като „събуфър“. Едва ли се казваше така, но Лизи изобщо не се интересуваше от фамилията му, затова не го помоли да я повтори.

— Хубава кола, Шон. — Пусна чантата си на пода и нагласи седалката и огледалата. — Поддържаш я чиста.

— На сестра ми е — изкикоти се той — странен звук от устата на един зрял човек. — Не трябва да я карам, но нейната кола е много по-хубава от моята и сестра ми не е в града, затова няма да разбере — обясни той и после изшътка пресилено.

— Няма да й кажа, обещавам. Това ще бъде нашата малка тайна. А сега, поспи, докато те закарам вкъщи.

— Добре — сговорчиво отвърна той и след това се умълча.

Лизи изкара колата от паркинга и пое в срещуположната посока от мотела. Какво ли правеше Х? Сигурно се опитваше да запали мотоциклета си.

— Желая ти успех — измърмори тя.

— Какво? — попита Шон от задната седалка.

— Нищо, сладур. Подремни си. Ще стигнем за нула време.

Той беше толкова пиян, че дори не си помисли да й каже адреса си. Очевидно доброволците от „Майки на закъсали шофьори“ трябваше да имат ясновидски способности за отгатване на адреси.

След няколко минути Шон захърка. Вероятно щеше да спи часове, ако Лизи го оставеше. Можеше да кара, а той да спи на задната седалка. Но ако го направеше, той щеше да бъде по-трезвен, когато се събудеше, и следователно щеше да се справи по-трудно с него. И не само това, но и местоположението му щеше да насочи хората, които я търсеха.

Х я беше намерил лесно. Тя не искаше да прави нищо, за да им помогне.

Как ли го правеха? Лизи се изкушаваше да изхвърли през стъклото всичко, което не беше купила от дрогерията днес следобед. Всичко, което притежаваше отпреди, можеше да има проследяващо устройство. Най-вероятният заподозрян беше мобилният телефон, въпреки че батерията му беше извадена. Телефонът беше едно от нещата, които Лизи винаги носеше със себе си. Не виждаше обаче как биха могли да се доберат до него, не го беше оставяла никъде… освен ако някой не бе влизал в дома й, докато е спяла.

О, Боже, това я уплаши само като си го помисли. Трябваше да изхвърли проклетото нещо.

Но още не. Сигурно имаше по-добър начин да обърка преследвачите и да им струва ценно време. И само защото телефонът беше най-вероятната вещ, не означаваше, че използват само него.

Лизи караше на запад по магистрала 66 и мислите й препускаха в главата, докато километрите летяха. Помисли си на кого се е обаждала. Списъкът беше много кратък — само на Даяна. Нямаше на кого другиго да се обади, освен само на една приятелка и това беше тъжно свидетелство за последните три години от живота й. Не смееше да й се обади, не и по този проклет телефон.

Момент. Шон сигурно имаше телефон. В днешно време всички имаха мобилни телефони.

Лизи вече беше отишла достатъчно далеч. Зави на следващия изход и спря на паркинга на затворена бензиностанция, до сградата, близо до задната част. Слезе, отвори задната врата и започна да дърпа зашеметения Шон, докато го измъкна от колата и го изправи на крака. За кльощав човек той беше доста тежък.

Тя уви ръка около него и го задърпа да върви, като се възползва от възможността и извади портфейла от джоба му.

— Насам, сладурче — каза, водейки го към контейнера зад сградата.

— Това не е къщата ми — озадачено каза той.

— Не, само спираме за малко да заредим.

— А, добре.

— Знаеш ли, Шон — рече тя, докато го спускаше внимателно на земята зад контейнера, където нямаше да го видят от пътя и от бензиностанцията поне до сутринта, — трябва да откажеш пиенето. Изобщо не ти понася.

— Добре, добре — отвърна той, сякаш го беше чувал и преди, въздъхна, облегна се на стената и отново заспа. Главата му клюмна до контейнера.

Лизи бързо и леко опипа джобовете му, намери мобилния му телефон и го измъкна с два пръста. След това отново се качи в колата на сестра му и потегли.

Тя кара на запад още няколко минути и после включи телефона. Беше скъп смартфон. Жалко, че не можеше да го задържи по-дълго. Нямаше как да се обади на Даяна в дома й посред нощ, за да се сбогува, но не й беше приятно да изчезне ей така внезапно.

Лизи набра служебния номер на Даяна и когато се свърза, натисна бутона, който щеше да й позволи да остави съобщение.

— Здравей, Даяна — изрече и за миг гласът беше… нейният — спокойният глас на жената, която беше през последните три години, а не на жената, която би се възползвала от пиян човек и би повредила мотоциклет. — Искам само да ти кажа, че днес няма да дойда на работа. — Това беше меко казано. — Нито утре. — Лизи се колебаеше дали да добави още нещо, защото не искаше „те“ да знаят, че Даяна означава нещо за нея, но после осъзна, че ако са я наблюдавали през цялото време и ако телефонът й се подслушва, те вече знаят това. Нямаше как да го скрие. — Благодаря ти, че си толкова добра приятелка. Ще ми липсваш, но стават разни неща и… напускам. Ако някога мога отново да ти се обадя, ще го сторя. Пази се. — Затвори, преди да се разплаче.

По дяволите, те не само че бяха откраднали част от предишния й живот, но сега я лишаваха и от дома й, от работата и от приятелката. Ако можеше да спипа копелетата, които й причиняваха това…

Лизи навлезе в дясната лента, смъкна стъклото от другата страна на шофьорското място и с всичка сила изхвърли телефона на Шон от колата. Смартфонът може би щеше да оцелее от падането, а може би нямаше. Ако бяха засекли обаждането, те щяха да разберат, че е била в района и като заспалият Шон уликите щяха да ги поведат на запад.

Тя беше като Гретел, но без Хензел, който да пуска трохи, за да ги отведат до дома.