Линда Хауърд
Забранено минало (25)

Двадесет и четвърта глава

Лизи се почувства неловко.

Стоеше полугола с мъж, с когото току-що беше правила секс, а не знаеше какво става.

Не трябваше ли първо да уреди този проблем, преди да се люби с него?

Тя грабна бикините си и ги сложи пред себе си, сякаш това можеше да й свърши работа.

— Имам влажни кърпи в раницата. — Махна с ръка по посока на балата сено, където беше оставила всичко в паническото си бягство към навеса.

Хавиер, изглежда, не чувстваше неудобство. Той плъзна тежката си, мускулеста ръка около кръста й и я притегли към себе си. Лизи машинално се скова, но по-скоро от неловкост, отколкото от съпротива. Постепенно се отпусна, долепи лице до рамото му, притисна ръце до гърба му и усети вълнообразните му мускули и топлината, която се излъчваше от него. Въпреки че Лизи не си спомняше много подробно времето им заедно, всичко в него й беше познато — от мириса и вкуса му до начина, по който телата им си пасваха. Той целуна косите й.

— Ще ги взема. Само не ме наръгвай с ножа, докато съм с гръб към теб, чу ли?

Лизи наистина си беше помислила да извади ножа от гредата, защото се чувстваше несигурна и не знаеше дали й трябва оръжие или не. Когато се колебаеш, вземи оръжието, а после се тревожи, че си изглеждала глупаво. Означаваше ли това, че той я познава добре или че животът му е такъв и гледа на всичко като на потенциална заплаха?

Тя все още се мъчеше да запази равновесие, когато Хавиер се върна, но беше оставила ножа там, където беше.

— Не знам кое е реално… — започна Лизи.

— Ние сме реални — прекъсна я той и й отправи един от онези сериозни, напрегнати погледи. — Ние сме реални. Засега това ти е достатъчно.

— Не си спомням много неща. Сетих се кой си едва когато тръгна към мен. Мислех си за теб като Господин Х.

Той се замисли.

— Близо е. Била си на прав път.

— Името ти е Хавиер, нали? — попита тя, за да бъде сигурна.

— Да.

Лизи престана да задава въпроси и се обърна с гръб, за да се почисти. Вероятно беше глупаво да изпитва смущение, след като току-що се бяха любили, но нямаше време отново да свикне с него. В един момент тя мислеше, че той се готви да я убие, а в следващия мозъкът й я обстрелваше с еротични образи. Нямаше мост и връзка между миналото и настоящето.

Тя погледна влажната кърпа в ръката си и й хрумна още нещо — бяха правили секс без презерватив и тя не взимаше хапчета против забременяване. Новост ли беше това? Беше ли взимала хапчета? Стори й се съвсем нормално да не се тревожи за това, сякаш презервативите никога не са били част от любовния им живот, но не знаеше със сигурност. Вероятно този път всичко беше наред. Менструацията й трябваше да започне само след два дни, а отсега нататък трябваше да взимат предпазни мерки.

Разбира се, ако все още бяха заедно и бяха живи.

Дълбоко в себе си Лизи не се съмняваше, че ще бъдат заедно. И сега, когато Хавиер беше с нея, за пръв път, откакто се разболя, тя не се чувстваше уплашена и объркана. Е, добре, не беше толкова уплашена и все още беше объркана, но Хавиер беше спокоен. Лизи не знаеше какво става, но той сигурно знаеше.

Хавиер я беше намерил. Той знаеше, че тя е в беда, и я беше открил.

Лизи вдигна бикините си, като трескаво разсъждаваше. Можеше да стигне само до един очевиден извод.

— Кретен! — обръщайки се, отсече тя.

Хавиер повдигна учудено вежди. Погледът на тъмните му очи беше сънен и самодоволен.

— Така ли? Защо?

— Защо? — гневно го имитира Лизи. — Не ми казвай, че не си могъл да дойдеш при мен по-рано. Остави ме да се мъча с проклетия велосипед, вместо да ме спреш преди часове. Ти мина покрай мен, докато се криех в тревите, нали?

— Да, но мястото не беше подходящо.

Лизи изпита желание да го удари. В тона му изобщо не прозвуча нотка на извинение, но пък нямаше и защо. Той беше анализирал ситуацията, бе решил каква да бъде тактиката му и толкова. Никога ли не се упрекваше, че е сбъркал? Лизи не знаеше, но се обзалагаше, че отговорът е не.

— Трябваше ми място без свидетели, в случай че не ме помниш.

— Не те помнех. — Стомахът й леко се сви, когато си представи какъв ужас изпита.

— Как щях да изглеждам, докато се боря с теб да те кача на мотоциклета, а ти се биеш като дива котка и се скъсваш да крещиш? — Той сложи ръка на врата й и я притегли към себе си за дълга целувка.

Това я окуражи като нищо друго, но още не беше готова да обуздае гнева си и щом устата й се освободи, продължи:

— Имаше много места…

— Исках да се умориш, за да бъде минимална съпротивата ти. Уморена ли си?

— Изтощена съм. И знаеш ли какво? Тактиката ти е правилна, но преценката ти е погрешна. Защото не само че съм уморена и ме болят всички мускули, но и съм бясна.

Устните му потрепнаха, докато разсъждаваше върху последиците.

— Хубаво е, че си уморена, а да си бясна не е нещо необичайно. Ще се опитам да направя нещо за болките.

— Какво?

— Как ти звучи хотелска стая с джакузи?

* * *

Велосипедът, който Лизи си беше купила сутринта — и за който похарчи пачка пари — й беше послужил добре, но никога през живота си не се беше радвала толкова много, че вижда нещо за последен път. Тя го бутна в канавката край пътя и го остави там. Някой щеше да го вземе най-много до половин час. След това намести раницата на гърба си, сложи си каската и зачака, докато Хавиер възседне мотоциклета. Качи се на стъпенката и се настани на седалката зад него. „Харли Дейвидсън“ не беше голям мотоциклет за екскурзии и пътешествия, с издигната седалка за пътника и облегалка за гърба, а машина, направена за мускули и високи скорости, ето защо Хавиер трябваше да се дръпне плътно напред и за Лизи пак нямаше достатъчно място. Тя уви ръце около кръста на Хавиер и притисна глава в гърба му, защото трябваше да се държи здраво.

Той включи двигателя и между краката й запулсира силно бръмчене.

— Мили Боже! — измърмори тя. — Ако жена кара това чудо, няма да й трябва мъж.

Хавиер се засмя и стисна ръцете й, които бяха сключени на корема му, а после включи на скорост и излезе на асфалта.

Тъй като едва се крепеше на седалката, Лизи беше благодарна, че той борави умело и внимателно с машината, сякаш е китайски порцелан. Седалката на мотоциклета беше по-добра от тази на велосипеда, иначе Лизи нямаше да издържи. Часовете, които й предстояха, защото накрая сигурно щеше да извърви пеш остатъка от пътя, бяха сведени до половин час.

Хотелът, който Хавиер избра, беше голяма, петзвездна, историческа странноприемница. Разбира се, той нямаше резервация, но имаше платинена карта на име, което нямаше нищо общо с „Хавиер“. Лизи не се изненада, че той има фалшива самоличност. Двамата очевидно бяха замесени в нещо, което правеше много добра идеята за фалшива самоличност.

Мотоциклетът беше оставен на охраняван паркинг, а двамата бяха настанени в луксозен апартамент с балкон, камина, двойно легло и прекрасни старинни мебели. Банята беше два пъти по-голяма от банята в дома на Лизи — или по-скоро бившия й дом. Тя сигурно нямаше да се върне там и макар да знаеше, че животът й е бил фалшив, пак изпита тъга, че няма да види дома си отново. Не искаше да мисли за това и огледа ваната. Нямаше джакузи, но след горещата вода и двата аспирина щеше да се почувства много по-добре.

— Влизам във ваната — обяви Лизи и се наведе да пусне водата.

— Моля, заповядай — отвърна Хавиер зад нея и я плесна по задника.

— Кретен — измънка тя.

Той се ухили и се отдалечи.

— Ще проверя съобщенията си. Може би ще си в по-добро настроение, след като се изкъпеш.

Трябваше да говорят за много неща, но, изглежда, никой не бързаше да се впусне в сериозни разговори, като например защо се опитваха да убият Лизи и какво беше неговото и нейното участие в цялата история. Хавиер явно беше доволен да чака, а тя беше уморена и това я устройваше.

Лизи пусна гореща вода, колкото можеше да изтърпи, а после се съблече и влезе във ваната. Внимателно потопи изстрадалото си тяло във водата и изохка, когато горещината проникна в изтощените й мускули. Затвори очи и легна, докато косата й се рееше около нея и коленете й се подадоха над повърхността. Всичко я болеше. Може би само с изключение на дясното ухо, защото беше закопчала над лявото си ухо ремъка на каската, който дърпаше обицата й.

Искаше да се отпусне и да остави съзнанието си да се рее свободно като косата й, но беше невъзможно. Колкото и да се мъчеше, мислите й се връщаха на положението й. Не беше в безопасност. Вече никога нямаше да бъде в безопасност. В момента обаче се чувстваше в безопасност и по-добре, отколкото се беше чувствала, откакто се погледна в огледалото и видя лицето на непозната. Сърцето й биеше спокойно и тя не беше готова да скочи и да побегне. Може би утре отново щеше да бяга, но тази вечер можеше да се наслаждава на горещата вана, истинска храна и хубаво легло.

Лизи се надигна, седна, отвори очи и огледа банята — цялата в мрамор и лъскав хром. Освен ваната имаше душ, двоен умивалник, отделно помещение за тоалетната и повече дебели, пухкави хавлии, отколкото двама души могат да използват за един ден. Щеше да каже на Хавиер, че когато намери скривалище за една нощ, той има много повече късмет от нея.

Късмет, ами! Хавиер беше подготвен за всичко. Да имаш фалшиви документи за самоличност и кредитни карти беше много по-ефикасно, отколкото да лъжеш, за да получиш стая в мотел, която в момента не се дава, където Лизи трябваше да седи с угасени лампи, без чаршафи и само с една скапана хавлия.

Хавиер. Х. Мъжът от сънищата й. Тя все още му беше малко ядосана, че я беше накарал да върти педалите на проклетия велосипед толкова дълго, преди да я пресрещне, и защото я беше уплашил… но все пак той беше тук.

Без него Лизи беше безутешна, макар че не го съзнаваше. Едва сега, когато Хавиер се върна в живота й, тя можеше да се вгледа в периода между тогава и сега и да види колко еднообразен и безрадостен е бил. Хавиер беше цветът в безцветния свят, в който я бяха затворили. Въпреки всичко Лизи изпитваше облекчение, че сега си спомня… част от случилото се. Него обаче си спомняше най-ясно.

Тя все още не знаеше как стоят нещата. От добрите ли бяха двамата или от лошите? Хавиер определено можеше да е и от едните, и от другите. Може би и двете. Може би нито едното. Лизи се замисли за това и осъзна, че няма значение, че той не е титулуван Бял рицар. Животът й не беше черно-бял филм от петдесетте години, където доброто и лошото се различаваха ясно и се разпознаваха лесно. Бели шапки за героите, черни шапки за злодеите. Реалният свят беше много по-сложен. Нейният свят беше сложен.

Не, сложен беше меко казано. Нейният свят беше объркан и прецакан.

Вратата се отвори и Хавиер влезе в банята — без да почука, разбира се, но въпреки че се почувства малко неловко от това, че беше гола пред него, тя не грабна хавлия, нито показа по някакъв начин смущение, което беше неуместно между тях. Той я беше виждал така и преди. Лизи може и да не си спомняше точно кога, но знаеше, че се е случвало.

— Поръчах храна. Ще я донесат след четиридесет и пет минути.

Лизи го погледна. Хавиер се извисяваше над нея напълно облечен и въоръжен. Тя не знаеше къде е скрил оръжието си, освен ако не го държеше в малкия кожен несесер, който беше донесъл, но се радваше, че има оръжие. Макар логиката да говореше, че са в безопасност, той я беше намерил и това означаваше, че и някой друг може да ги открие.

— Какво поръча за мен? — Лизи беше толкова раздразнителна, че искаше Хавиер да е поръчал нещо, което тя не обича, за да му вдигне скандал.

— Панирани рачешки хапки и чийзкейк за десерт.

Тя обожаваше панирани рачешки хапки и чийзкейкът беше едно от любимите й лакомства. Той помнеше. А дали Лизи знаеше кои са любимите му ястия? От мрака изплува очевиден отговор — пържола. Хавиер не беше взискателен в избора си на храна, но обичаше пържола, запечена само отгоре, а отвътре сурова.

— Аз ще избирам първа. Може да реша, че искам пържолата. Заслужих си я днес. По дяволите калориите — заяви Лизи, защото все още беше ядосана.

Устните му потрепнаха.

— Добре, мадам. Значи си спомни за пържолата?

— Не конкретно, но, общо взето… да.

Хавиер седна до ваната и изненада Лизи. Вече не се извисяваше застрашително над нея. Двамата бяха на едно ниво и очи в очи. Тя беше гола, а той — облечен. Този факт би я накарал да си помисли, че е в много неизгодно положение, ако не беше прелъстителният му поглед, който се плъзна по гърдите и тъмния триъгълник между бедрата й.

Не след дълго и Хавиер щеше да се съблече. Сексът между тях винаги беше незабавен и неудържим. Лизи знаеше това и без да има определен спомен. Можеше да не довършат вечерята, преди той да й се нахвърли. Хавиер не се сдържаше, когато нещо го засягаше лично, особено когато не знаеше какво ще им поднесе утрото. Това звучеше изтъркано, като от филмите от петдесетте години, за които тя си мислеше преди няколко минути, но животът беше ценен. Понякога и твърде кратък.

А на Лизи й беше омръзнало да е сама.

— Разкажи ми какво се случи — тихо каза тя.

Хавиер потопи ръка във водата.

— Какво си спомняш?

— Малко. В главата ми сякаш има голяма черна дупка и си спомнях някои неща по краищата, докато не те видях днес следобед. Ти се появи от липсващите две години, нали?

— Кога осъзна, че липсват две години? — попита той, вместо да отговори.

— В петък. — Тя стисна зъби. — Погледнах се в огледалото и видях това лице, което знам, че не е моето. И така започна всичко.

— Догади ти се.

— Да, повръщах и имах адско главоболие. — Лизи го изгледа изпитателно. — Бях права, че къщата се подслушва, нали?

— Всичко се подслушваше — къщата, телефоните ти, колата.

Тя се отврати, като си помисли, че непознати са слушали всичко, което е казвала и правила, затвори очи и потрепери. Той докосна лицето й с мокрите си пръсти.

— Това вероятно ще трябва да почака, докато си спомниш още неща.

Лизи отвори очи.

— Ами ако не си спомня? И защо не си спомням? Мозъкът ми ли е промит?

— В известно отношение. Не в класическия смисъл.

— Защо? Ние сме били… в един екип заедно, нали? Спомням си, че тренирах с някого — жена, но и ти беше там…

— Да, имаше екип. — Тъмните му очи се втренчиха в нея. — Остави това засега, Лизи.

Тя го погледна нетърпеливо.

— Разсъждавай реално. Ти щеше ли да го оставиш, ако се беше случило с теб? Някой се опитва да ме убие, а аз нямам представа кой и защо.

Това не беше новина за него. Лизи го видя в очите му и изведнъж осъзна нещо.

— Почакай… Щом се опитват да убият мен и ти си искал да ме намериш, за да ме защитиш, тогава… те се мъчат да убият и теб?

— Да, но аз съм по-добър от тях.

Хавиер винаги беше страшно уверен в себе си и най-лошото беше, че имаше основания. Лизи не си спомняше нещо определено, но знаеше.

Тя отново подхвана първата тема в разговора им, търсейки нещо, което Хавиер да й каже. Щеше да й отнеме време да го придума.

— Как е възможно мозъкът ми да е промит така, че да забравя точно две години от живота си? Е, и някои части преди това, защото въпреки че съм работила в Чикаго, в голяма охранителна фирма, паметта ми е като швейцарско сирене.

— Беше химичен процес — отговори сдържано той. — Ти беше третият човек, върху когото го изпробваха.

Била е опитно зайче. Това беше почти толкова отвратително, колкото и да я шпионират като лабораторна мишка — почти, но не съвсем. За зловещи и досадни чувства подслушването и анализирането на всяка минута от живота й беше на първо място в списъка.

— Какво стана с другите двама?

— Единият умря от сърдечен удар. Другият… Процесът не беше толкова мащабен и обхвана само два месеца. Той се справи.

— Жив ли е?

Хавиер повдигна рамене.

— Не съм казвал такова нещо.

— Процесът ли го уби?

— И това не съм казвал.

Лизи протегна ръка, ощипа го и се намръщи.

— Омръзна ми да слушам какво не си казал. Да го погледнем така — щом не знам какво става, тогава не знам и какво да правя, и ще допусна грешка, която ще убие и двама ни. Трябва да знам какво ме очаква. В тактическо отношение не е добър ход да ме държиш в неведение.

Тя видя блясъка в очите му и разбра, че е попаднала на довод, който е привлякъл вниманието му. Хавиер беше роден тактик и постоянно преценяваше шансовете и анализираше причината и последиците, действието и противодействието. Той имаше контраход за всеки ход.

— Не искам да правя нищо, което може… да ти навреди — най-после каза Хавиер и поклати глава. Лизи разбра, че е загубила спора, поне засега. — Това е неизследвана територия. Ти сама възвръщаш паметта си и това вероятно е най-здравословното за мозъка ти.

— Не може ли да попиташ някого?

Той изсумтя.

— Хората, които мога да попитам, са онези, които се опитват да ни убият.

— Неприятно — иронично отбеляза Лизи и си спечели усмивката му.

— Няма да споря.

Хрумна й нещо друго и тя атакува:

— Ти ме намери. И ти си ме подслушвал, нали? Изхвърлих мобилния телефон. Къде другаде си скрил проследяващо устройство?

— Поставих ти три проследяващи устройства, когато видях, че положението се влошава. Едното беше в раницата, която ти остави в дома си.

— Добре. Стават две. А третото?

— В портмонето ти. Реших, че по всяка вероятност ще запазиш тази вещ, ако можеш. Страхувах се, че ще възвърнеш по-голямата част от обучението си и ще изхвърлиш всичко старо.

— Портмонето ми. — Това означаваше, че Хавиер е бил в дома й и е ровил в нещата й. — Кога ги постави?

— В понеделник през нощта, след като ходи да пазаруваш.

Хавиер изобщо не изглеждаше виновен. Напротив, явно се забавляваше.

— Влизал си в дома ми? Докато спя? — Лизи повиши тон от гняв.

— Не беше разумно да вляза, докато си будна, нали?

— Ровил си в чантата ми?

— Виновен. Между другото, много е хубава.

— Да, но трябваше да я оставя в „Уолмарт“.

— Ще ти купя друга.

— И още как! — Лизи въздъхна, за да се успокои, и приглади мократа си коса. Колкото и ядосана да беше, суровата истина беше, че ако не й беше поставил проследяващи устройства, вероятно нямаше да успее да я открие и тя щеше да се оправя сама в тази бъркотия. И тъй като не знаеше какво става, и паметта й не се беше възвърнала напълно, Лизи щеше да направи грешка и щяха да я хванат. Хавиер беше спасил живота й.

— Благодаря — неохотно рече тя.

Той изглеждаше още по-развеселен.

— Знам, че направо те убива да го кажеш. Моля.

— Не ме убива. Но не харесвам нищо, което те прави по-самонадеян, отколкото си вече.

— Помниш това, а?

— Достатъчно… Много забавен. — Доволна, че изрече тези думи, тъй като Хавиер не обичаше да му напомнят за изключенията, когато бе позволил да го хванат със свален гард, тя кръстоса ръце на ръба на ваната и облегна глава на тях. — Нещо обаче ме тревожи повече от тайното шпиониране.

— Какво?

— Лицето ми. Защо са го променили? — Лизи долови безпокойството в гласа си и скри лице, защото не искаше Хавиер да види безутешността, която изпитваше. Беше глупаво да тъгува за лице. Сегашното не беше грозно. Тя пак беше привлекателна. Някои хора може би харесваха повече новото й лице. И все пак не беше тя. Лизи искаше да се погледне в огледалото, да види себе си и да изпита чувството, че е самата тя.

Хавиер помълча, сякаш преценяваше колко да й каже.

— За да бъдеш в безопасност.

— В безопасност? Същите хора, които се опитват да ни убият, са променили лицето ми. Как ще съм в безопасност?

Отново последва мълчание, а после той отвърна:

— Защото хората, които се опитват да ни убият, не са най-големият ни проблем.

Лизи присви очи, защото почувства, че напират парещи сълзи. По дяволите, определено не искаше да чуе това. В какво се беше забъркала, за Бога?

Хавиер очевидно приключи с отговорите на въпросите, защото се изправи.

— Всеки момент ще донесат храната. Може би трябва да се изсушиш. Винаги можеш да се потопиш във ваната още веднъж, ако това къпане не свърши работа. — Той се приближи до вратата и спря. — Между другото…

Тя вдигна глава, мигайки упорито, за да преглътне сълзите. Нямаше да се разплаче.

— Лицето ти ми харесва — тихо каза Хавиер. — Това няма значение. Лицето ти ми харесваше по-рано, харесва ми и сега. Пак си ти.