Линда Хауърд
Забранено минало (21)

Двадесета глава

Малката палавница го беше измамила. Хавиер не знаеше дали да се ядосва, или да се смее. От една страна, Лизи го беше вбесила, като бе повредила мотоциклета му, но, от друга страна, номерът да се престори, че излиза през прозореца на банята, беше умен ход. Той се гордееше с нея. Беше вбесен, но и горд.

Тя бягаше пеш и Хавиер щеше да я настигне лесно, но какво щеше да направи после? Лизи щеше да се бори като дива котка и в такъв случай той можеше или да я повали в безсъзнание и да я метне на рамо, което нямаше да изглежда добре на улицата, или да не я поваля в безсъзнание и да метне на рамо крещящата Лизи, което също не беше добре. Ченгетата щяха да дотичат за пет минути. Е, добре, десет, като имаше предвид в каква част на града се намират. И в двата случая сега Хавиер трябваше да се движи пеш и нямаше как да я закара някъде.

Най-добрата възможност беше да я остави да върви. Щеше да я открие по-късно, стига тя да не се досетеше, че някъде в нея има проследяващо устройство и да изхвърли всичко, включително дрехите си. Онази Лизи, която той познаваше, не би се поколебала да направи точно това. Фактът, че тя все още отчасти беше Лизет, добавяше фактор на неизвестност и правеше по-трудно предвидими действията й.

Хавиер трябваше да поправи и мотоциклета, да смени кабелите на свещите, защото моторът си оставаше най-добрият начин да пътува анонимно.

Освен това трябваше да измисли план и да постави някои хора на местата им. Ако Фелис мислеше, че той няма да отвърне на удара, тя беше луда за връзване. Нямаше как да не реагира на предизвикателството.

Хавиер несъмнено щеше да изгори мостовете след себе си в тази страна. Премахването на служител на АНС с висок ранг щеше да му навлече всевъзможни неприятности, особено ако Ал участваше заедно с Фелис в опитите за убийство. Но въпреки че Ал би използвал други хора и други методи, това не означаваше, че не е позволил на Фелис да ръководи операцията. Хавиер не можеше да допусне, че Фелис действа на своя глава.

Ако тя използваше ресурсите на АНС, за да проследява и открива Хавиер и Лизи, двамата вероятно бяха мъртви. Средностатистическият гражданин нямаше представа до каква степен го шпионира правителството на страната му. Но ако Фелис наистина бе прибягнала до услугите на АНС, официалната връзка между тях би повдигнала въпроси. Тя можеше да прибегне до това по-късно, но засега Хавиер беше готов да се обзаложи, че използва външни източници. Докато губеше битките една след друга, Фелис щеше да се амбицира с всяка следваща стъпка.

Хавиер не действаше така. Стъпка по стъпка — беше глупаво. На нейно място той би предпочел тежката артилерия, би унищожил заплахата веднъж завинаги и би продължил по-нататък. Защо да си губи времето?

Нямаше обаче да е лесно да се добере до нея. Фелис сигурно беше взела предпазни мерки, след като първият й опит се бе провалил. Отгоре на всичко Хавиер трябваше да отстрани и Ал — нещо, което щеше да бъде безкрайно по-трудно. Трябваше да се оправя и с Лизи.

В тактическо отношение той би трябвало първо да премахне заплахата, а после да търси Лизи. Фелис и Ал така биха очаквали да направи — да се придържа към обучението си и да се справи с непосредствената заплаха. Но въпреки че предпазваше Лизи през всичките тези години, никой не знаеше, че бяха любовници през по-голямата част на тренировъчния и оперативния етап. Ал си мислеше, че Хавиер се безпокои да не убият Лизи по време на акция, защото е жена, а след това я защитаваше още повече и гневно отхвърляше необходимостта от изтриване на паметта, което обаче те извършиха. Когато бяха заедно, Хавиер и Лизи вземаха изключителни мерки, за да запазят в тайна връзката си. Между оперативните агенти се случваха влюбвания и любовни авантюри, но поради чувствителното естество на работата им и двамата смятаха, че трябва да крият връзката си.

Това беше тогава. Но сега? Когато ставаше въпрос за Лизи, тактиката отиваше по дяволите. Тя бягаше и беше уплашена, а и Фелис я търсеше. Хавиер искаше да я намери пръв. Дори ако Лизи не го помнеше и бягаше и от него, той можеше да я успокои, да я заведе на безопасно място и да я убеди, че никога няма да я нарани. Искаше да знае колко неща си е спомнила и каква част от Лизи е изплувала на повърхността. Същността й се беше възвърнала. Може би тя си спомняше повече, отколкото той се надяваше.

Обади се по телефона, макар да знаеше, че много ще ядоса някого.

— Трябва ми помощ за мотоциклета. — Хавиер обясни къде се намира и зачака да започне конското.

Последва мълчание.

— Катастрофира ли?

Хавиер можеше да каже, че мотоциклетът му се е повредил, но не би обвинил такава хубава машина като „Харли Дейвидсън“.

— Тя е срязала кабелите на свещите.

От другия край на линията се чу сподавен смях:

— Не думай. Мамка му, влюбен съм в нея!

— Да не ти хрумват разни идеи, тъпако! Тя е моя! Уреди нещата и толкова.

* * *

Лизи седеше в колата на сестрата на Шон на паркинга на денонощен „Уолмарт“ в Лийсбърг, Вирджиния, наблюдаваше хората наоколо, търсейки нещо подозрително, и трескаво разсъждаваше.

Трябваше да разбере как я беше открил Х.

Беше зарязала колата си — най-вероятното средство да я проследят, но той пак я намери за няколко часа. Следователно имаше проследяващо устройство в нещо, което тя носеше. Но къде?

Лизи извади портмонето си от дъното на пазарската чанта, мобилния си телефон и батерията и се втренчи в тях. Телефонът не беше включен, не беше дори активиран. Тя беше много предпазлива, затова имаше ли начин, по дяволите, Х да я беше проследил чрез телефона? Но как другояче я беше намерил толкова бързо?

Може би „те“ бяха имплантирали чип в главата й или нещо подобно и не следяха телефона й, а нея.

Мисълта не причини дори слабо главоболие, за разлика от спомените, които беше започнала да приема като реална част от неизвестния си живот. Все пак прокара пръсти през косата си и потърси малка подутина на черепа си. Нищо. Накрая отметна коси и се почувства като пълна глупачка, на каквато определено приличаше на всеки, който случайно я беше видял.

Това не изключваше вероятността да има имплант на гърба си, но в момента нямаше как да провери. А може й бяха имплантирали чип в черния дроб чрез лапароскопия.

Не, на корема й нямаше белези от лейкопласт.

Идеите й се изчерпаха и мислите й се върнаха на телефона. Само че нямаше логика. Телефонът беше непрекъснато в нея, откакто го беше купила, и не му беше слагала батерията, нито го беше включвала и използвала.

Можеше да изхвърли телефона преди километри, за всеки случай, но не го беше направила. Докато обаче гледаше хората, които влизаха и излизаха от „Уолмарт“, й хрумна още по-добра идея.

Лизи се вгледа продължително в чантата си и въздъхна. Чантата й харесваше и я носеше често. Всъщност я харесваше толкова много, че вероятно не я беше сменяла с друга най-малко от един месец, а това беше много за нея. Този факт правеше подозрителна и чантата.

Лизи отново въздъхна, взе чантата, обърна я и изсипа съдържанието й в найлоновата торба от дрогерията. Чантата беше кожена, мека и с точния размер за най-необходимите й принадлежности, но не беше невъзможно някъде да е скрит „бръмбар“. Трябваше да се отърве от нея. Ако имаше време, щеше да я претърси, да я разпори, за да е сигурна, но времето не беше на нейна страна. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално. Трябваше да продължи да се движи.

Тя беше забавила Х, като сряза кабелите на свещите на мотоциклета му, но не се заблуждаваше, че забавянето е само временно. Лизи спечели малко време — ако имаше късмет и ако той действаше сам. Ако не беше сам, което беше далеч по-вероятно, тогава подкрепленията му дебнеха наблизо. Може би в момента Х се приближаваше към нея.

Не, ако имаше подкрепления наблизо, Х вече щеше да я е открил и тя щеше да е… какво? Мъртва? Задържана?

„Под него в леглото… Краката й се увиха около тялото му…“

„Боже!“ Лизи прогони мисълта. Сигурно беше извратена, че имаше сексуални помисли за мъжа, който се опитваше да я убие. По дяволите онези сънища.

Лизи извади парите — по-малко от шестдесет долара — от портфейла на Шон и ги пъхна в пазарската торбичка. Искаше й се да беше намерила по-богат човек, който носи повече пари в себе си. Помисли си дали да не се опита да използва кредитната му карта, но отхвърли идеята като твърде рискована и пусна портфейла в чантата си.

Въпреки че осветеният паркинг беше оазис на светлина в мрака, Лизи си сложи шапката и слънчевите очила. Нека хората я мислят за особнячка или съпруга на политик, която изневерява, макар да не й беше ясно защо някой би се срещал с любовника си в „Уолмарт“. Хората обаче правеха странни неща всеки ден, особено в „Уолмарт“. Навсякъде имаше камери, а Лизи не искаше да я забележат.

Докато вървеше към добре осветения магазин, тя опипваше мобилния телефон, търсейки някакви улики как я беше намерил Х. Прокара пръсти по апарата, кутията и дори батерията. Вниманието й беше раздвоено между телефона и обстановката около нея, защото не можеше да пропусне нещо, но трябваше да знае как я беше проследил. Искаше да знае и защо, но в момента „как“ беше по-важно.

И тогава го напипа. Под бутона на седмицата на клавиатурата имаше мъничка грапавина. Едва я усети и не би й обърнала внимание, ако не търсеше нещо необикновено, каквото и да е.

— Кретен! — прошепна тя, докато влизаше в „Уолмарт“. Служителят, който стоеше до количките за пазаруване, я изгледа намръщено и Лизи му се усмихна. — Не вие.

Мъжът й кимна, приемайки извинението, но остана нащрек. Хубаво. Той щеше да я запомни. Когато се появеше, Х може би щеше да загуби известно време да я търси по пътеките, защото щеше да е сигурен, че тя е там, но щеше да греши.

Но кога, по дяволите, беше пипал телефона й? Единственият възможен отговор беше, че той или някой друг е влизал в дома й, докато е спяла, и е поставил проследяващото устройство. Боже, каква страшна мисъл, но как иначе би станало?

Предположението повдигна и друг въпрос. Ако някой бе влизал в дома й и този някой я искаше мъртва, защо не я беше убил, докато спи?

Защото нещо се беше променило. А единственото, което Лизи знаеше, че се е променило, беше самата тя. Малките стъпки, които беше предприела, бяха задействали аларма. Тази мисъл й беше хрумвала и преди, но проследяващото устройство в мобилния й телефон беше категорично доказателство.

Намирането на проследяващото устройство й донесе известно облекчение. Сега Лизи знаеше как я е проследил Х и какво да направи. Тя сложи чантата на седалката на количката и я забута към отдела с хранителните стоки. Движеше се енергично, без да поглежда встрани, сякаш много бързаше. Взе пакет бонбони с парченца портокал и го хвърли в количката, за да изглежда така, сякаш пазарува. След това взе купчина хартиени чинии.

Хората, които пазаруваха в този ранен час, очевидно не бързаха. Защо бяха дошли по това време? Работеха в странни смени, искаха да избегнат тълпите или бяха нощни птици? Те обикаляха и спираха с количките обърнати на една страна, препречвайки пътя на всеки, който искаше да мине по същата пътека. И каква разнородна сбирщина бяха — наркомани, хора, които се прибираха вкъщи от бар, хора, които имаха такъв вид, сякаш никога не излизаха от домовете си на дневна светлина. Ето, този например изглеждаше така, сякаш спи в колата си. Не трябваше да го съди, защото тя можеше да е следващата. Но, по дяволите, жената ей там беше с розов камуфлажен клин два-три размера по-малък за нея, комбиниран с лимоненожълта фланелка без ръкави и без сутиен. Лизи примига и бързо се отдалечи, сякаш тоалетът можеше да я заслепи.

Тя мина покрай мъж с насинено око, който куцаше и буташе количка, пълна с говежда пастърма и бира. По дяволите. С шапката, слънчевите очила и широката си тениска от дрогерията Лизи напълно се вместваше в картинката. Можеше дори да се определи като един от по-добре облечените пазаруващи.

Като си помисли за това, и на нея й се дояде пастърма, за да хапне нещо, което не излиза от автомат, но нямаше време да чака на опашката пред касата. Х може би беше зад нея, а тя не знаеше колко е наблизо. И този път можеше да не е сам.

Сърцето й подскочи при тази мисъл. Страхът щеше да я вцепени, ако му позволеше, затова се отърси от паниката. Трябваше да напредва стъпка по стъпка.

В отдела за хранителни стоки на огромния магазин имаше малко хора и тя веднага намери пътека, която в момента беше безлюдна. Пъхна батерията в мобилния си телефон и го включи, а после бързо бутна количката на следващата пътека, където ниска, дебела латиноамериканка съсредоточено четеше етикетите на две консерви с различни супи. Като Лизи и тя беше сложила чантата си — грамадна червена торба — на седалката на количката, която беше предназначена за бебе или хляб — или оставена без надзор чанта. И, слава Богу, чантата беше широко отворена. Лизи дори не забави крачка, докато минаваше покрай нея, и пусна телефона в дълбините на голямата червена торба. Като имаше предвид дълбочината и обема на чантата, щяха да минат седмици, докато откриеха телефона — ако не иззвънеше.

Лизи отиде при замразените храни, извади портфейла на Шон от чантата си, протегна ръка в студения хладилник с пица, остави портфейла, взе голяма пица „Пеперони“ и я хвърли в количката. Още една троха. Да те видим сега, господин Х.

Тя остави количката с празната чанта, бонбоните и другите неща и се отправи към изхода. Докато минаваше покрай касите, Лизи махна шапката и очилата и разроши косата си, като се надяваше, че служителят, който я беше забелязал да влиза, няма да я види, че излиза, в случай че пристигне Х, докато жената, в която сега беше телефонът на Лизи, пазарува.

Тя се замисли за всички неща, които искаше да си купи оттук — ботуши, друга шапка, протеинови блокчета, вода, два-три ножа. Но не тук и определено не сега. По-нататък по пътя щеше да има друг „Уолмарт“. Или още по-добре, редица малки магазини, които вероятно нямат работещи охранителни камери. Може би щеше да намери пазар за вещи втора употреба, въпреки че за това сигурно трябваше да почака до събота и неделя. Дотогава определено се нуждаеше от друга кола. По дяволите, трябваше да зареже колата на Шон до разсъмване, защото веднага щом се събудеше и успееше да се добере до телефон, той щеше да съобщи за кражбата на автомобила на сестра си.

След като изоставеше колата, Лизи щеше да завие на юг. Всички улики щяха да сочат на запад, но тя щеше да се отправи към Флорида. Щеше ли да успее? Беше ли достатъчно изобретателна, за да избяга и да бъде свободна?

Имаше да крои още планове и да взима още решения, но за пръв път през този дълъг ден си представи как пътува надалеч оттам.

Стъпка по стъпка.

* * *

Докато неговият човек мърмореше недоволно, че му се е обадил посред нощ за транспорт и ремонт, Хавиер се облегна на стената на сервиза без прозорци и още веднъж разгледа картата на мобилния си телефон. Автомонтьорът — Рик — беше един от хората му, факир с двигателите, а също и снайперист.

Смяната на кабелите на свещите не беше трудна и не отнемаше много време. Хавиер можеше да го направи и сам, ако имаше необходимите резервни части, но беше предимство да плащаш на някого, който има спокойно място да свърши работата, резервни части и необходимите умения.

След като се обади на Рик, провери местоположението на Лизи и проследи отдалечаването й от мотела и после придвижването й на запад по магистрала 66. Двете проблясващи точки, обозначаващи мобилния телефон и портмонето й, бяха останали заедно — досега.

За пръв път, откакто беше поставил проследяващите устройства, двете точки се разделиха. Хавиер се отмести от стената и се намръщи, докато гледаше и разсъждаваше върху вероятностите. Прокара палец по екрана и увеличи образа, за да види детайлите. „Уолмарт“. Мобилният телефон все още беше в магазина, но портмонето излизаше.

Той бързо обмисли ситуацията. Дали Лизи беше подхвърлила портмонето на клиент, който напуска магазина, а тя бе останала да пазарува, или бе пробутала телефона си на някого, който все още беше вътре, а тя беше избягала? Хавиер заложи, че портмонето е в нея. Проследяващото устройство в него беше по-трудно за откриване, а мобилният телефон беше малък и лесно можеше да бъде пуснат в джоба или чантата на случаен минувач.

Въпреки че Лизи можеше спокойно да го остави на някой рафт и да отмине. Все някой щеше да го вземе.

Най-лошото щеше да е, ако е открила и двете проследяващи устройства или изхвърляше всичко, което беше в нея, докато бягаше. Ако го правеше, тогава щеше да я изпусне. Той ядосано прогони тази мисъл. Щеше да я намери на всяка цена. Имаше начална точка — „Уолмарт“ в Лийсбърг. Камерите на паркинга сигурно я бяха заснели и Хавиер щеше да намери начин да получи достъп до записите. Поне щеше да има представа каква кола кара.

Хавиер можеше само да наблюдава проследяващите устройства. Ако едното — или и двете — се придвижеше до място наблизо и останеше там, по всяка вероятност нямаше да е в Лизи. Ако едното спреше в къща или апартамент наблизо, а другото продължеше, това щеше да е тя.

— Кога ще бъде готов? — рязко попита той.

— Приключвам — изръмжа Рик. Още беше кисел, че го е събудил.

Хавиер набра номер и допря телефона до ухото си.

— Нещо ново? — попита той, когато отговори Маги.

— Наблюдават дома й — отвърна тя. Въпреки ранния час гласът й звучеше бодро. — Преминават бавно и от време на време някоя кола спира на улицата за час и нещо и после тръгва. Следобед донесоха някакъв пакет, но не го доставиха. Така нареченият куриер натисна звънеца, погледна през прозореца и после започна да слухти. Излязох навън и предложих да се подпиша вместо Лизет, но това го уплаши и той си тръгна — с пакета, който, съдейки по начина, по който го държеше, беше само празна кутия, извинение да се приближи до нея. Все още никой не е влизал в къщата й, но мисля, че това скоро ще се случи.

— Тя няма нищо там — отбеляза Хавиер.

— Не, разбира се. Не е глупачка. — Гласът на Маги прозвуча обидено. — Някакви други инструкции?

— Ако влязат в къщата й, обади се на полицията. Като обезпокоена съседка — добави той.

— Сама ще се справя, ако ми позволиш…

— Не. — Хавиер не искаше трупове на прага на Лизи. — Опитвам се да им създавам работа. — И да ги безпокои. Те сигурно се чудеха как е възможно една чиновничка да им се изплъзва толкова успешно и да ги разиграва като маймуни.

Маги въздъхна, очевидно разочарована.

— Дано следващата ми задача бъде малко по-вълнуваща. Вълнението нарасна през последните няколко дни, но да наблюдавам празна къща е адски скучно.

Хавиер гледаше как Рик приключва с поправянето на мотоциклета му.

— Но кучето ти харесва — подхвърли той.

— Да, Рузвелт е бонус — отвърна Маги и отново заговори делово: — Ще ти съобщя, ако нещо се случи, но предполагам, че когато не видят резултати от наблюдението, ще се махнат. — Жената замълча и сетне попита: — Тя добре ли е?

— Да, доколкото ми е известно — отговори Хавиер, затвори и пак се облегна на стената на сервиза, наблюдавайки примигващите точки, които се отдалечаваха една от друга. Ако му провървеше, след не повече от час-два щеше да разбере кое от двете проследяващи устройства е останало в Лизи. Ако обаче се беше отървала и от двете… той беше абсолютно прецакан.