Линда Хауърд
Забранено минало (6)

Пета глава

„Помислих, че съм получила удар.“

Хавиер се поуспокои, когато чу това, защото беше идеално обяснение за поредицата числа, които тя бе произнесла два пъти. Още по-хубаво, тя не беше попитала най-добрата си приятелка откога работи в „Бекър Инвестмънтс“ и изобщо не бе споменала за разговора си с Мериджо Уинчъл. Чудесно. С малко късмет щеше да им се размине, без нещата да се объркат.

Помагаше и това, че тя наистина беше болна. От тонколоните силно и ясно отново се чу, че повръща.

Но… късмет? Той не вярваше на тази непостоянна величина.

Предпочиташе да разчита на собствените си инстинкти и на знанията си за нея и смяташе, че случилото се с мобилния й телефон не е случайно.

Той искаше да я наблюдават камери, но докато тя стоеше в дома си, и Хавиер не можеше да мръдне никъде, защото трябваше да следи ситуацията. Ето защо изпрати закодирано съобщение на един приятел, който да се погрижи около дома й да не се случи нищо необикновено. „Внимавай. Ако тя излезе от къщата или ако забележи нещо необичайно — майстори, анкетьори, продавачи на застраховки, каквото и да е — веднага ми се обади.“

След секунди на екрана се появи отговор: „Добре.“ Ако тя направеше нещо подозрително, Хавиер трябваше да действа бързо и присъствието на човек там би му дало огромно предимство. Ал Фордж имаше огромна и страховита мрежа, но и той не беше без възможности. Години наред бе изграждал паяжина от съюзници и сътрудници, знаейки, че върви по опънато въже между опасността да убива и опасността да не убива. Той все още приемаше задачи с ясното съзнание, че излагането му на неприятности улеснява елиминирането му, без да изглежда нещо повече от част от работата, но се нуждаеше от изключително добрите пари, които получаваше за мисиите. Онова, което правеше, не беше евтино, нито предпазните мерки, които вземаше. Услугите му бяха необходими и това означаваше нещо. Вероятно би изкарал повече пари, ако продаваше уменията си на черния пазар, но все още не беше преминал в сенчестия бизнес.

Това „все още“ си оставаше, надвиснало като буреносен облак, който не може да го достигне, но го кара да проверява местоположението му. Ако положението станеше неудържимо, щеше ли да премине границата. Вероятно.

Преди шест години Хавиер щеше да откаже.

Преди пет години се сблъска със суровата действителност, че понякога да постъпваш правилно е погрешно, и обратното.

Преди четири години беше вбесен на капана, в който се хванаха.

Преди три години той бе заложил капан.

Хавиер нямаше представа как, по дяволите, ще се развие тази ситуация, но никой от тях не можеше да напусне играта. Той щеше да бъде в нея до края, както и да завършеше. Но, мамка му, статуквото му беше писнало толкова много, че беше готов да натисне няколко копчета, за да промени нещата.

Трябваше да я види. Имаше снимки, клипове и аудиозаписи, но не я беше виждал лично от четири години. Колкото и да беше опасно, той трябваше да я види, да установи контакт и да провери дали тя реагира на него или блокирането още държи. Следващия път, когато тя излезеше от дома си, щеше да бъде идеална възможност, малка пролука в наблюдението, след като сега мобилният й телефон вече не работеше. Тя щеше да си купи нов, който също щеше да бъде клониран и подслушван, но дотогава нямаше да имат уши да слушат, освен ако тя не е в дома си или в колата си.

Вероятно щеше да бъде и следена, разбира се, но засега Хавиер не можеше да забележи това предварително. Съществуваше вероятност да следят и него, но в деня, в който не успееше да се отърве от „опашка“, щеше да се откаже от бизнеса. Всъщност денят, в който нямаше да може да се отърве от „опашка“, щеше да бъде денят, в който щеше да умре, и това беше равно на „отказване от бизнеса“.

Засега нямаше какво друго да прави, освен да чака.

* * *

Лизет отново задряма и когато се събуди, имаше чувството, че са я пребили и хвърлили в канавка край пътя.

Главоболието и гаденето бяха преминали, но я бяха изтощили. Знаеше ли как би се чувствала, ако я пребият и хвърлят в канавка? Лизет би се засмяла, ако не изпитваше тревожното усещане, че по някое време през онези две липсващи години наистина е разбрала това.

Вместо да търси спомени, тъй като се страхуваше от резултата, тя си пое дълбоко дъх, претърколи се и се замисли какво да направи. Днес беше петък и трябваше да е на работа, а не да се занимава с нещо друго, което не влиза в ежедневната й програма. Беше си останала вкъщи по болест и затова реши, че би измамила, ако прави нещо друго, освен да бъде болна.

Сега, след като беше по-добре — освен че се чувстваше като пребита и хвърлена в канавка — Лизет можеше да отиде на лекар, но това й се струваше глупаво. Какво да му каже? „Сутринта ми беше лошо, но сега съм по-добре. Между другото, изглежда, са ми правили пластична операция по време на две години, за които изобщо не си спомням. Луда ли съм или мозъкът ми е увреден?“ Не искаше да постъпва в болница за наблюдение и алармата, скрита някъде дълбоко в нея, изтръпна при мисълта, че някой може да проучи историята на заболяванията й.

Стомахът й обаче беше спокоен и главата не я болеше, затова почувства, че е в състояние да прави нещо. Най-логичното беше да се занимава с онова, което обикновено правеше през почивните дни. Тя обичаше всичко около нея да бъде организирано. Умееше да подрежда и да изпипва нещата, както бе казала Даяна, и да съблюдава и да се придържа към установената практика.

Лизет се надигна в леглото и прецени възможностите си. Дотук — добре. Стана предпазливо, защото имаше чувството, че организмът й ще получи някакво увреждане, ако се движи твърде бързо, тръгна към кухнята и сложи ръка на каната с кафето. Машината беше изключила отдавна и кафето беше студено, но тя можеше да го претопли в микровълновата фурна. Една голяма чаша кафе определено щеше да я накара да се почувства по-добре.

„Или може би още не.“ Лизет не искаше да има нищо в стомаха си, докато не се увереше, че ще остане там. Беше повръщала толкова много, че мускулите в коремната област я боляха от напрягане.

Тя отиде в малката стая за гости, която беше превърнала в домашен кабинет, не че работеше вкъщи много често. Оттук плащаше сметките си, правеше равносметка на чековата си книжка и от време на време играеше на карти на компютъра, за да минава по-бързо времето. Понякога се ровеше в интернет и всяка година попълваше данъчната си декларация онлайн.

„Данъци.“

Точно така. Въпреки че не беше необходимо да пази повече от три години предишни данъчни декларации, Лизет не си спомняше да е изтрила по-старите. И те бяха изпипани неща като другите.

Движейки се целенасочено, тя седна пред компютъра, поколеба се и после отново стана и изключи модема DSI. Можеше ли да бъде засечено нещо, което правеше, докато не е свързана с интернет? Нямаше представа, но поне си направи труда. Отвори файловете си и щракна на „Данъци“. „Разчиствам файлове, това е всичко — помисли си тя в опит да се предпази от главоболие. — Правя нещо обикновено, не се мъча да се добера до стар спомен.“

Лизет погледна данъчните декларации за три години в папката и главоболието веднага се върна. Тя затвори очи и се замисли за предаването, което беше гледала по телевизията снощи, и после за кучето на съседката, лаещо, пухкаво псе. Лизет харесваше кучетата, но това беше адски досадно. Тя нарочно се замисли за песента, която беше чула по радиото вчера и която се втълпи в главата й. Успя да я прогони едва след като слуша нещо друго, също толкова натрапчиво. Очевидно двете се унищожиха взаимно. Лизет изпита облекчение, че главоболието премина.

Тя си пое дълбоко дъх и отново се залови с проучването. В папката „Данъци“ имаше файлове само за три години. Явно беше изтрила останалите, въпреки че не си спомняше. Не можеше обаче да каже дали това е важно и затова фактът, че не си спомня, не означаваше нищо.

Издърпа дясното чекмедже на бюрото и извади чековата си книжка. Все още плащаше сметките си по старомодния начин, с чек по пощата вместо с електронен трансфер, защото така й се струваше по-подредено и безопасно. По дяволите бързината. В чековата книжка имаше спретнати малки купчини чекове, по една за всяка от изминалите две години. Чековете за третата година бяха в черно калъфче. Лизет бръкна на дъното на купчината и извади най-стария чек.

Нейният ли беше почеркът? Да, категорично. Имаше ли плащания, които показват нещо необичайно? Не, също така категорично. Докато прелистваше чековете, безпокойството й нарасна. Беше си плащала сметките, но очевидно това беше всичко. Лизет, изглежда, нямаше никакви странични интереси, не беше пътувала никъде, нито бе правила нещо особено. Винаги ли е била такава? Не искаше да мисли за това, но нещо не беше наред. По дяволите, тя знаеше, че това не е характерно за нея, също като че лицето не е нейното!

Хрумна й друга идея — кредитните карти. Отвори папката с файловете с платените сметки с кредитните си карти. Тя имаше две карти — „Американ Експрес“ и „Виза“. Разгледа извлеченията, видя какво е платила и поклати глава. Плащанията бяха малко — едно-две в месеца — и за най-прозаични неща — газ, покупки и други такива. Най-старото беше отпреди три години.

Лизет стана, взе портмонето си и извади картата „Американ Експрес“. Беше „член“ от три години.

„Мамка му!“

Прозрението, че не си спомня кога е поискала и получила картата „Американ Експрес“, беше още един къс от чудовищния ребус.

Тя се върна към извлеченията от кредитните карти и ги прегледа, отбелязвайки какво е купувала. Както и с чековата й книжка, никоя от покупките не показваше нищо лично за нея. Нищо не й помогна да се примири с онова, което вижда, и онова, което си спомня за жената, която знаеше, че е.

Не си беше купувала билет за концерт, нито бижута или луксозни обувки. Това донякъде беше добре, защото не си спомняше да е ходила на концерт и щеше да се ядоса, ако разбереше, че си е купила билет и не е отишла. Нищо не се открояваше. Финансовите й данни бяха еднообразни, както ги помнеше. Нямаше дори нито едно плащане в оръжеен магазин…

Пристъпът я зашемети, връхлитайки жестоко бързо, и беше толкова силен, че болката я заслепи. Тялото й реагира, като се разтресе, и тя се вкопчи в стола, за да не падне на пода. Стомахът й се разбунтува, но преди да й се догади, Лизет насочи мислите си към песента, която беше чула по радиото вчера и която за известно време се бе втълпила в главата й. Тя дори изпя — фалшиво, защото не можеше да пее. Но, да, гласът беше нейният, който винаги бе имала — малко по-плътен и дрезгав и абсолютно фалшив. Хубаво беше да разбере, че някои неща не са се променили.

Веднага щом се овладя и главоболието отслабна до поносима болка, Лизет се замисли какви други неща може да проучи. Тя отново включи компютъра в модема и щракна на „История“. Не очакваше да види нещо, което не си спомня от вчера или онзи ден. Гледаше само няколко дни назад, това беше всичко. Не търсеше нещо през липсващите години, а търсеше себе си.

Защо не беше отметнала някой новинарски сайт? Сега не се интересуваше от политика, но по-рано не беше така…

Лизет прогони мисълта, преди тялото й да се самоатакува.

„Да видим.“ Тя бързо прегледа списъка със сайтовете. Всичките й бяха познати до болка. Лизет играеше пасианс. Нямаше регистрация в нито един медиен сайт. От време на време беше слушала песен по Ютюб. И това беше всичко.

Тя се запита дали няма да последва друг пристъп и отново си затананика песента, пое си дълбоко дъх и се зачуди: „Кога съм станала зомби?“

Досмеша я. Понякога колегите й се шегуваха за „предстоящия апокалипсис на зомбитата“. Ако някога настъпеше такова нещо, Лизет беше по-добре подготвена от повечето хора… Този път не можа да спре болката, която експлодира в главата й. Случи се мълниеносно и я удари като парен чук. „Не е обикновено главоболие“ — помисли си Лизет, когато падна от стола и се сви на кълбо. Не беше главоболие, а атака… може би дори предупреждение. Тя лежа на пода и стена, докато зрението й се проясни и се съсредоточи върху една точка на килима под семплото бюро и стола. Концентрацията помогна и докато болката намаляваше, Лизет започна тихо да пее.