Линда Хауърд
Забранено минало (29)

Двадесет и осма глава

Ако се връщаше във Вашингтон сама, Лизи щеше да бъде ужасена, но тъй като Хавиер беше с нея, всичко беше различно. Тя беше различна от жената, която беше миналата седмица — по дяволите, дори предишния ден. Сега знаеше за себе си неща, които я плашеха, но вече започваше да чувства, че дистанцията между онова, което знае, и онази, която е била, се увеличава. Бяха изминали само шест и половина дни, почти до минутата, откакто се събуди и видя непозната в огледалото, и през това време тя се беше превърнала в човек, който вместо да продължи да бяга, сега се връщаше, за да се изправи пред опасността.

По-точно Хавиер се връщаше към опасността и ако беше прав, вероятен край и за двамата.

Той каза на Лизи, че е проверил съобщенията си, докато зареждаха с бензин, но не спомена друго. Съобщението, което беше получил, явно го бе обезпокоило. Не, по-скоро беше погълнало вниманието му. В очите му отново се беше появил онзи мрачен поглед и устните му бяха стиснати още по-решително. Хавиер отиваше на война и планираше ходовете си. Лизи знаеше, че той иска да сложи край на всичко това заради двама им, и разбираше, че бягството не е изход, освен ако не са готови да бягат вечно.

За щастие каските закриваха лицата им. Лизи се чувстваше напълно свободна, докато летяха по магистралата за Вашингтон. Въпреки полицаите, камерите и хората, които ги гледаха, тя и Хавиер сякаш бяха невидими. Чувството й харесваше. Искаше й се да продължи вечно.

Привечер Хавиер спря на паркинга на автосервиз. Бетонът беше напукан и в цепнатините бяха избуяли плевели. Не се намираха в най-хубавата част на града, но… това беше автосервиз, където монтьорите се занимаваха с технически неща.

На малкия паркинг имаше стари камиони и коли. Хавиер подпря мотоциклета на стъпенката до вратата на малък офис. Двамата се разкършиха и извиха гърбове, защото се бяха схванали от дългото пътуване, но не махнаха каските си, когато влязоха. В чакалнята нямаше никого, който да ги посрещне, но Лизи забеляза няколко камери на паркинга и още една, монтирана в ъгъла.

Хавиер свали каската си и я сложи на тезгяха. Лизи настойчиво посочи камерата.

— Всичко е наред — каза той. — Затворена верига, само за наша лична употреба.

Наша лична употреба? Това говореше много. Тя също махна каската си, разтърси глава, за да разпусне косата си, и остави каската си до неговата.

— Ти ще стоиш тук — добави Хавиер.

— Какво? — едва не изпищя Лизи. По дяволите, знаеше си, че ще й скрои подобен номер. Това обаче не означаваше, че лесно ще се предаде.

— Трябва да свърша нещо и мога да го направя само ако знам, че ти си в безопасност.

Лизи беше права, че Хавиер има такъв вид, сякаш отива на война.

— Каквото и да е, ще се нуждаеш от подкрепления.

— Не и този път. — Той я хвана за ръката и я поведе през странична врата, водеща към гараж без прозорци, който миришеше на бензин и газ.

Вътре имаше трима души. Единият беше с мазни ръце и изцапан работен комбинезон с името „Рик“, избродирано на джоба; другият беше на средна възраст, с късо подстригана коса като морски пехотинец, стоеше зад висока до кръста му маса в дъното на стаята и разглобяваше и почистваше пушка. Третият мъж беше горкият човек, чиято кола Лизи бе откраднала преди два дни. Тя му кимна.

— Съжалявам.

Другите двама се засмяха, макар и не продължително и грубо. Потърпевшият сложи ръка на гърлото си и изръмжа:

— Поне си върнах колата.

На стената беше монтиран монитор. Екранът показваше четири картини от камери на паркинга и в офиса. Пристигането им не беше неочаквано.

Лизи погледна Хавиер.

— Може би идеята не е добра.

Тя не само че не познаваше тези мъже, но и единият от тях имаше основателна причина да я мрази. От нейна гледна точка в момента липсата й на доверие беше напълно оправдана.

— Това е единствената идея. — Хавиер я поведе покрай тримата мъже, които продължиха работата си, сякаш не ги бяха прекъсвали, към друг офис зад сервиза. Прозорците гледаха към работната зона, затова не беше частен, но имаше кафемашина, два въртящи се стола, бюро и компютър.

— Кога тръгваш? — попита Лизи, облегна се на бюрото и скръсти ръце на гърдите си.

— След около два часа.

Тя погледна през прозореца, но видя само тримата мъже.

— Имаш ли им доверие?

— Напълно. Дори не бих си помислил да те оставя тук, ако не беше така. Те ми помагаха да те пазя през последните три години. Добри са в работата си.

Тя леко повдигна брадичка и се изправи пред най-големия си страх.

— Ами ако не се върнеш? — Не можеше да загуби Хавиер, да го намери и пак да го загуби. Би било невероятно несправедливо и болезнено. След всичко това тя дори не беше сигурна дали иска да продължат.

Разбира се, без него и това нямаше да има голям шанс.

— Ще си вземем нещо за ядене, ще се запознаеш с тях и когато дойде време да тръгна, ще се чувстваш по-удобно…

— Чакай малко. Престани да ме разсейваш. Каза, че не ти трябват подкрепления, но говореше само за мен, нали? Ще вземеш поне единия от тях. — Хавиер сигурно нямаше да се изправи сам пред хората, които се опитваха да го убият.

— Не. Трябва да отида сам.

Ядосана, Лизи вдигна ръце и започна да крачи из малкия кабинет.

— Имаш хора, които могат да ти помогнат, но не искаш да ги използваш. Защо ще се изправиш сам пред онези хора, когато не се налага?

Хавиер кимна към работната зона.

— Те знаят много неща, но не всичко, и не трябва да го узнаят. Ако довечера нещо се обърка, не е необходимо те да са наблизо, когато се отвори адът. Те не трябва да знаят дори къде отивам и коя е мишената ми. — Той й се усмихна мрачно. — Знаеш, че всичко трябва да бъде разделено на категории. Трябва да го направя сам.

В думите му имаше логика предвид мащаба и огромното значение на тайната им и малкия кръг, който знаеше истината за смъртта на президента и последвалото й потулване.

— Трябва да се върнеш.

— Ще се върна. — Хавиер хвана брадичката й и повдигна лицето й. — Имам теб и това е от огромно значение.

— Щях да се чувствам по-добре, ако ти помагах.

— Знам. — Той милостиво остави неизречено най-неприятното.

— Вместо това ще седя тук, ще се чудя и ще се тревожа с трима мъже, които не познавам и на които, съжалявам, но нямам доверие, и…

— Помислил съм за това. — Хавиер се наведе и я целуна. — Тя вече би трябвало да е тук.

— Тя? — Лизи се дръпна назад и го погледна подозрително. — Коя?

И после някакъв звук привлече вниманието й — лай. Много познат лай. Не, не можеше да бъде. Лизи се обърна и се загледа в жената, която вървеше по изцапания бетон и държеше кученце под мишницата си, а после спря да поговори с тримата мъже. Лизи се втренчи в Хавиер:

— Маги?

* * *

Хавиер беше тръгнал преди малко повече от половин час, а Лизи вече трепереше. Тревожеше се повече от всякога и това й говореше нещо. Лошо беше, когато нейният живот бе в опасност, но поне докато бягаше, можеше да направи нещо. Сега обаче само седеше, чакаше и си мислеше, че всеки момент Хавиер може да умре и че никога повече няма да го види, да говори с него и да го прегръща. Помнеше, че мрази да чака.

Маги, която галеше заспалия Рузвелт, й се усмихна.

— Разбирам те — тихо каза. — Чакането е много по-трудно, отколкото да участваш в действието.

— Това правиш от три години, нали? Наблюдаваш и чакаш нещо да се обърка. — Може би тонът й беше твърде остър, но Лизи все още беше ядосана, че съседката й непрекъснато я шпионираше, въпреки че Маги работеше за Хавиер и че намеренията й бяха добри. Всъщност не се ядосваше на Маги, а на себе си, защото беше толкова сляпа през последните три години и не беше разбрала, че нещо в любопитната й съседка не е наред. Не, по-лошо, имаше известни подозрения, но ги пренебрегна. Нехайството убиваше.

— Предполагам — невъзмутимо отвърна другата жена, — но нямах предвид това. Когато си в нашия бизнес, чакането на някого, когото обичаш, да се върне от мисия е абсолютно мъчение. — Тя се усмихна. — Когато си в разгара на събитията, минутите летят неусетно. Да, опасно е. Да, всичките сме адреналинови наркомани до известна степен. Всеки от нас предпочита да се изправи пред куршумите, отколкото да чака. Понякога обаче се изисква да чакаш, а ние правим преди всичко онова, което се изисква.

Маги знаеше за какво говори и Лизи го приемаше. Може би тя говореше от личен опит. Кого беше чакала? Наистина ли беше вдовица или това беше част от прикритието й? Беше ли чакала някого, който не се е върнал? Не искаше да знае, не и тази вечер.

— Той се държи различно с теб — продължи Маги, но може би съзря новите опасения в Лизи и учтиво смени темата: — По-състрадателно. — Тя се усмихна, докато все още галеше Рузвелт. — Но пак си е Хавиер, най-способният човек, когото познавам. Това ми вдъхва надежда за нас, останалите. — Пресегна се и утешително стисна ръката на Лизи.

— И аз съм различна с него — каза Лизи след малко.

Маги кимна и се усмихна тъжно, показвайки, че мислите й са се насочили към някакво тъмно място.

— Да, различна си.

* * *

Фелис вдигна глава от компютърния екран, когато телефонът й иззвъня. Хвърли неспокоен поглед към най-близкия до нея прозорец, макар да знаеше, че офисът й е възможно най-безопасното място, и отговори на обаждането. Мисълта, че Хавиер е някъде там, я изнервяше и я караше да поглежда през прозореца.

— Фелис, трябва да се срещнем.

Ал. Тя изчакваше, опитвайки се да прецени кой е най-подходящият момент да му се обади — не твърде късно, защото не искаше да прозвучи така, сякаш случаят е спешен, и да го накара да вдигне гарда, но не и твърде рано, защото около него все още можеше да има хора. Хубаво беше, че той пое инициативата за срещата, тъй като щеше да е по-малко подозрителен.

— Добре — спокойно отговори Фелис. — Къде? Не и пак в Аквариума. Твърде често ходя там през последните дни.

— Помниш ли изоставения склад в Мериленд, където се обучавахме? Ще свърши ли работа?

— Да, разбира се. — Старият склад щеше да бъде направо идеален за онова, което беше намислила. — Кога? — Фелис му позволи да определи всички параметри, за да го накара да се почувства в по-голяма безопасност. Той и без това винаги я беше подценявал и никога не бе очаквал тя да върши мръсната си работа. Всъщност ръцете на Фелис бяха чисти в това отношение, но това не означаваше, че не умее да борави с оръжие или че не е способна да направи каквото е необходимо. Тя се упражняваше в стрелба редовно. И дълбоко в душата си знаеше, че е способна да убива.

— Ще можеш ли да дойдеш след час?

— Мисля, че да. Може да закъснея малко. — В действителност можеше да стигне навреме, но искаше Ал да мисли, че може да закъснее, защото можеше да го завари мъничко неподготвен. Всяко предимство имаше значение.

Може би той беше решил да играе по-активна роля в елиминирането на Хавиер. Ако беше така, браво на него, защото можеше вече да го е направил, спестявайки й много време и неприятности. Нищо от това нямаше да промени финалния етап на играта й.

От друга страна, беше по-вероятно Хавиер вече да е отвърнал на удара по някакъв начин. Тревожно беше, че Ал е толкова предпазлив и Фелис дори допускаше, че се е уплашил от Хавиер и затова настоява за тайната среща. Но пък кой друг познаваше Хавиер по-добре от него?

Тя беше останала до късно в офиса и вече се мръкваше, когато изкара колата от паркинга. Летните дни бяха дълги, но когато стигнеше до мястото, щеше да бъде съвсем тъмно. Щеше да внимава, макар че там едва ли щеше да има хора.

Не беше ходила в стария склад отдавна, откакто преди четири години престанаха да тренират. Едва ли някой от тях беше в склада през това време. Най-добре беше да се махнат оттам и да не се връщат. На никого не беше необходимо да продължава да тренира, с изключение на Хавиер. Напоследък никой не знаеше къде е тренирал и се е упражнявал.

Но може би някой все още използваше склада. Беше плюс, че не е продаден, въпреки че можеше да бъде използван за други цели. Докато се приближаваше бавно, Фелис си помисли, че не се е променил много. Дворът беше опасан с ограда с бодлива тел отгоре, но портата беше отворена. Няколко улични лампи осветяваха добре паркинга. Може би прекалено добре, но трябваше да се примири с това. Сградата беше по-скоро дълга, отколкото широка, направена от потъмняла стомана и с толкова мръсни прозорци, че беше невъзможно да видиш какво има вътре. Колата на Ал вече беше там, паркирана близо до вратата. Фелис спря до нея и слезе.

Сега, след като вече беше тук, я обзе леко безпокойство. Откога беше тук Ал? Минути? Часове? Тя сложи ръка на предния капак на колата му и топлината от двигателя й подсказа, че е дошъл скоро. Фелис чу изщракванията и потракването на охлаждащия се мотор. Ако двигателят беше напълно изстинал, би предположила, че Ал е тук отдавна и залага някакъв капан, но той беше пристигнал неотдавна.

Тя пусна ключовете на колата в десния джоб на старателно изгладените си сиви панталони и затъкна оръжието си в колана. Това не беше любимото й място да носи пистолет, но ако влезеше, държейки го в ръката си, Ал щеше да разбере, че става нещо. Фелис обикновено не носеше оръжие, въпреки че беше решила на този етап да не ходи невъоръжена.

В склада беше запалена лампа и светлината се процеждаше през открехнатата врата. От паркинга проникваше още малко светлина, но не много, благодарение на дебелия пласт мръсотия върху стъклата на прозорците. Фелис бутна вратата и забеляза, че светлината идва от стая вдясно, в дъното на коридора, точно където беше казал Ал, че ще бъде.

По гърба й полазиха ледени тръпки. Тя промени решението си и извади пистолета. Искаше да го държи в ръката си. Можеше да го скрие зад крака си. Най-малкото трябваше да чуе какво има да казва Ал.

Той може би имаше ценна информация за нея. Дали знаеше къде са Хавиер и Лизи? Имаше ли план как да се добере до тях? Каквото и да й кажеше обаче, Ал нямаше да напусне жив стаята.

Тя тръгна по коридора и мина покрай затворени и отворени врати. Оглеждаше сенките в бившите кабинети и стаи за почивка на служителите. Нищо, освен нея не помръдваше. Стъпките й бяха леки и тихи. Когато се приближи до стаята, която светеше, тя извика с колкото може по-нормален глас:

— Ал?

— Влез — отвърна той също с нормален глас като нейния. Дори прозвуча малко разсеяно, съвсем не толкова напрегнат като по телефона.

Фелис скри оръжието и влезе.

Стаята, в която Ал чакаше, беше малка и квадратна, с ръждясала врата, старо бюро и два пластмасови стола. Фелис веднага забеляза камерата, монтирана на металното бюро. Червената светлинка показваше, че записва. Ръката й с пистолета остана скрита зад тялото. По дяволите, Ал беше взел предпазната мярка да насочи камера срещу нея.

Той проследи погледа й до камерата. Лицето му беше безизразно.

— Само видео, без аудио — обясни. — Картината се предава до външен компютър. Реших, че може да ни помогне да сме честни.

— Честни? Това е…

Ръката му се вдигна бързо и плавно. Той беше с ръкавици и държеше пистолет. Фелис се стресна, погледна го и понечи да вдигне оръжието си, но той беше твърде бърз и стреля два пъти.

Фелис умря, преди да падне на пода.

* * *

Ал изрита пистолета от ръката на Фелис, макар да беше очевидно, че тя е мъртва. Един куршум в гърдите и един в главата. Хубаво беше, че е мъртва, да я вземат дяволите. Би било унизително да е загубил уменията си дотолкова, че да не може да улучи такава лесна мишена. Той погледна към камерата, а после се приближи до масата и я изключи.

Би трябвало да се изненада, че Фелис идва на срещата с оръжие в ръката, но не се учуди. Ако видеозаписът някога бъдеше намерен, фактът, че Ал стреля, преди тя да има възможност дори да вдигне пистолета си, щеше да покаже, че той не може да твърди, че я е убил при самоотбрана. Не беше точно хладнокръвното убийство, което беше планирал, но записът щеше да бъде достатъчно уличаващ. Все пак не беше извадил оръжието си, защото Фелис държи пистолет, а я беше застрелял, без тя да го провокира. Ръкавиците щяха да свидетелстват за предумишлено убийство.

Нямаше как да знае дали Хавиер е получил съобщението му или не и дали е тръгнал към дома на Фелис и нейния специалист. Нямаше представа кога ще го направи — тази нощ, утре или след шест месеца. Доколкото го познаваше, той щеше да действа сега, но не можеше да е абсолютно сигурен. Всъщност това нямаше значение. Фелис трябваше да бъде отстранена от картинката и оправянето на бъркотията, която бяха направили, беше негова работа.

Хавиер би трябвало да очаква, че в дома на Фелис има човек, който го чака, но когато емоциите са силни, всичко е възможно. Да го предупреди беше най-малкото, което можеше да стори.

Ал претърси джобовете на Фелис, но не откри нищо друго, освен ключовете за колата й. Взе ги и ги пусна в джоба си. Тя вероятно беше оставила чантата си в колата, въпреки че онова, което му трябваше, може би беше в жабката или върху таблото. Във всеки случай не беше в нея. Той взе камерата и избърса стаята, заличавайки доказателствата, че двамата с Фелис са били тук. Екипът, който щеше да дойде, щеше да направи същото, и Ал им имаше довери, че ще свършат работата добре. В същото време не можеше да разчита на други да свършат онова, което трябваше да направи сам.

„Като Фелис“ — помисли си той и прекрачи трупа.

Убийството й не му беше доставило удоволствие. Това беше задължение като да си плащаш данъците или да изхвърляш боклука в контейнера. Трябваше да бъде направено. Тя ги беше забъркала в страхотна каша с нейното нетърпение и нежелание да слуша, затова Ал направи каквото можа, за да ограничи щетите.

Той излезе на огромния открит паркинг, който беше и добре осветен, така че нямаше място, където да се скрие някой, отвори багажника на колата си и сложи камерата вдясно, до лаптопа, който беше включен. Безжичният интернет поддържаше активна връзката с камерата. Ал отвори лаптопа, наведе се, прехвърли видеозаписа, който ясно го показваше как застрелва Фелис, на флашка, пусна я в джоба си и после изтри всичко от компютъра.

Лаптопът щеше да бъде на парчета преди полунощ. Ал не можеше да поеме риска един ден записът да бъде възстановен по някакъв начин. Щеше да има само едно копие, което да запази живота му.

Той затвори багажника и отиде при колата на Фелис. Тя я беше заключила, въпреки че, съдейки по пистолета, който носеше, не бе възнамерявала да стои дълго. Ал отключи вратите е дистанционното, отвори вратата на шофьора и се наведе. На таблото нямаше телефон, но чантата на Фелис беше на пода. Ал я хвана за дръжката и я измъкна от колата.

Във вътрешен джоб, специално направен за устройството, беше скрит мобилен телефон, последна дума на технологиите. Това беше личният й телефон, но той не търсеше него. Внимателно отмести портмонето и малък прозрачен несесер, който съдържаше червило и спирала за мигли, и близо до дъното на подплатата на чантата видя очертанията на онова, което търсеше.

Телефонът й с предплатена карта беше във вътрешен джоб с цип, скрит дълбоко. Ал извади телефона и натисна бутона с контактите.

Имаше само един контакт.

Той набра единствения номер, програмиран в телефона, и когато отговори мъжки глас, без заобикалки каза:

— Тя е мъртва. Няма да получиш повече, отколкото вече ти е платила, затова се разкарай.

— Разбрано. — Гласът на мъжа не разкри никакви чувства. В края на краищата това беше само бизнес. Можеше и да съжалява, че е загубил добър клиент, но иначе нямаше причина да му пука, че Фелис е мъртва. — Какво да правя с дъщерята?

Въпросът беше неочакван. Дали държаха Ашли като заложница? Не, разбира се. Фелис сигурно бе скрила дъщеря си веднага щом беше разбрала, че Хавиер е заплаха.

— Ти ли я пазиш?

— Да, пряко волята й.

— Пусни я — инструктира го Ал.

— А какво да кажа на момичето за майка му? — попита мъжът със същия студен и безразличен глас. — Ал подозираше, че гласът ще остане същият дори ако му каже да убие Ашли.

— Нищо. Само я пусни.

Ашли, както и всички останали, скоро щеше да научи, че майка й е станала жертва на кражба на кола, прераснала в насилие. Щеше да бъде по-лесно да изчезне, може би дори още по-удовлетворяващо да я заличи от лицето на земята, но ако Фелис изчезнеше безследно, щяха да възникнат твърде много въпроси без отговори. Смъртта й щеше да бъде разследвана обстойно и екипът, който бе получил задачата да изхвърли трупа й, трябваше да свърши безупречна работа. Ал не се съмняваше, че ще го направят, и Ашли щеше да има обяснение какво се е случило.

Той върна чантата в колата, без телефона за еднократна употреба, и хвърли ключовете на шофьорската седалка. Чистачите щяха да дойдат до половин час и да довършат работата, която беше започнал.

Той не смяташе да е там, когато пристигнат.

* * *

Познатият на Фелис веднага се обади на „Евън Кларк“, надявайки се, че той ще отговори. Нямаше да е добре, ако не можеше да се свърже с него. Ако човекът беше свършил работата и нямаше кой да му плати, това вече беше нещо съвсем друго и определено неприятно.

Кларк не отговори. В зависимост от обстоятелствата може би беше изключил звука на телефона си или беше отишъл до тоалетната. Съобщението трябваше да е достатъчно и не искаше да го оставя на гласовата поща. Той изпрати текстово съобщение от телефон, който до час щеше да бъде в някой контейнер за отпадъци.

„Прекрати мисията — написа познатият на Фелис. — Клиентът е мъртъв.“