Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Линда Хауърд

Заглавие: Забранено минало

Преводач: Юлия Чернева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-249-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6770

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

Фелис неспокойно обикаляше из дома си. Крачеше далеч от прозорците, въпреки че завесите бяха спуснати. Усещаше как мракът се притиска в стъклата, криейки живите духове, вмъкнали се незабелязано в сенките. Не искаше да се превръща в мишена, като покаже дори за миг силуета си пред завесите.

Според информатора й специалистът, когото беше извикал отнякъде, наблюдаваше, но колкото и добър да беше, той беше само един и не можеше да наблюдава едновременно и четирите страни на къщата. Информаторът й каза името му — Евън Кларк, с което специалистът щеше да се представи, ако се наложи, но Фелис не виждаше причина да се срещат. Това, разбира се, не беше истинското му име, но тя не искаше да знае тази информация при никакви обстоятелства.

Онова, което беше задействано преди пет години, се търкаляше надолу по склона към неизбежния си завършек, неудържимо като лавина. Фелис не беше щастлива. Това беше единствената вероятност, за която не бяха подготвени и която не бяха очаквали — че по необходимост членовете на екипа ще трябва да се елиминират един друг, за да запазят тайната. А тайната беше голяма. Накрая щеше да я знае само един човек.

Хавиер и Лизи трябваше да умрат. Данкинс, Хайс и Ал Фордж — също. Ако оцелееше само един, Фелис се надяваше да е тя. Трябваше да мисли за Ашли. Данкинс и Хайс също имаха семейства, но тя не се тревожеше за техните семейства, а за своето. Така са устроени хората.

Някога те всичките бяха много близки, свързани от важността на мисията. Фелис не беше уважавала повече друга група хора. Никой от тях не прие леко работата, но въпреки това се включиха, без да съзнават колко висока цена ще платят. Как се стигна дотук?

Оцеляване на най-годните. Това бяха пропуснали да вземат предвид — първичният инстинкт да пазят себе си и семействата си.

Като се върнеше назад във времето, това беше нещо, което тя трябваше да направи преди години, веднага щом приключи мисията, когато никой не го очакваше. Броят на труповете обаче щеше да привлече твърде голямо внимание, затова ето докъде стигнаха. Налагаше се да ликвидира всички.

Хавиер трябваше да бъде пръв.

Той беше най-опасният от всички. Такъв беше и преди осуетения опит за убийството му. Ал беше почти същият, но той с нежелание се беше съгласил, че премахването на Хавиер е единственото, което могат да направят сега, затова Фелис спечели малко време. Най-важното беше Ал да действа, преди Хавиер да вдигне гарда.

Специалистът би трябвало да се справи с Хавиер. Фелис не можеше да направи нищо сама. Би била луда дори да си помисли, че може да се справи с Хавиер. Ал беше напълно прав, че той ще дойде за нея и че най-доброто място да я хване, е в дома й. Когато беше на работа, тя беше недосегаема. Хавиер сигурно очакваше, че Фелис ще вземе предпазни мерки, докато отива и се връща от работа. Може би предполагаше, че тя ще се скрие някъде, но Фелис не можеше да прекара остатъка от живота си, криейки се от него, и той знаеше това. Също така Хавиер очакваше тя да мисли, че контролира всичко и че себелюбието й ще я заслепи и няма да види уязвимите си места.

Фелис наистина беше себелюбива, но не и когато ставаше дума за работата. Тогава девизът й беше простичък — свърши я. Свърши работата на всяка цена. В това отношение я подценяваха всички, но тя умишлено създаваше тази представа. Победата беше по-лесна, когато противникът не знаеше на какво си способен.

Доколкото го познаваше, Хавиер нямаше да чака дълго. Щеше да нанесе удара си бързо и силно. Тя го очакваше и по-рано. Какво го беше забавило? Лизи ли се опитваше да намери? Лизи бе оставила колата си на паркинга пред ресторанта и те вече не можеха да я следят. Това обаче не означаваше, че и Хавиер я е изпуснал. Коварният негодник вероятно й беше поставил свои проследяващи устройства. Фелис нямаше как да знае със сигурност, но вярваше на инстинктите си, които й казваха, че е на прав път.

В случая Хавиер беше тръгнал след Лизи и вероятно се грижеше да я скрие на безопасно място. Така Фелис щеше да я открие по-трудно, но Лизи щеше да се появи рано или късно. И всеки час на забавяне на Хавиер беше допълнително време, през което Фелис натрупваше още истории, още фалшиви следи и още документи, които доказваха, че той е нестабилен и изпада в умопомрачение. Нека опъваше пружините на капаните си. Хавиер щеше да бъде разобличен като поредния откачен привърженик на теориите на конспирациите. Доказателствата за смъртта на президента и първата дама Торндайк бяха безспорни, до пробите ДНК. Въпреки неочакваните обстоятелства планът й беше издържал.

И този план щеше да издържи. Най-тревожният фактор беше ограниченото време. Работата не можеше да се протака безкрайно.

Ашли, разбира се, беше бясна, че я откъснаха от колежа. Тя изпитваше голямо удоволствие, че разперва крила, но сега внезапно крилата й бяха подрязани. Ашли беше дъщеря на майка си, ожесточено решителна във всичко, което правеше. Измислицата, която Фелис съчини — че АНС е засякла разговор, в който се намеква за терористично нападение срещу колежа на Ашли — издържа два дни, но след това дъщеря й отказа да повярва.

Фелис нямаше нищо против да се бори с Ашли, но не искаше да я отчуждава завинаги. Желязната ръка определено би отблъснала дъщеря й. Тя щеше да направи всичко, за да защити Ашли, но щеше да направи и всичко, за да се погрижи да не се стига дотам.

Мобилният й телефон иззвъня. Беше мелодията на Ашли, която беше избрала, за да знае майка й, че е тя, и да отговори на обаждането. Фелис се надяваше, че охраната на Ашли й е позволила да се обади, вместо да й разрешат да звъни на когото иска. Фелис въздъхна и отговори:

— Здравей, Ашли. Още нищо не е установено със сигурност.

— Мамо, това е абсурдно.

— Защитата ти не е абсурдна.

— Тогава защо не евакуират целия колеж?

— Защото ако заплахата е реална, ще предупредят извършителите и няма да ги хванем.

— Значи ще оставите хората да умрат?

— Не, разбира се. Следователите работят денонощно, за да го предотвратят, и рискуват живота си, за да не се случи.

— Само ако има реална заплаха, но ти не знаеш със сигурност.

— Не, не знам. — Да спори с Ашли беше като да се опитва да закове желатин на стена. Дъщеря й постоянно се изплъзваше.

— Възнамеряваш да ме отвличаш и да ме държиш под охрана всеки път, когато мислиш, че може би има заплаха?

— Правила ли съм го преди?

— Не — отговори дъщеря й след кратко мълчание.

— Тогава ми имай малко доверие. Прецених данните от разузнаването и макар аз лично да мисля, че няма да стане нищо, все пак са достатъчно правдоподобни и не искам да рискувам живота ти. Ще го разбереш, когато станеш майка.

Ашли въздъхна. Би продължила да спори, но Фелис побърза да каже:

— Предполагам, че господин Джонсън е с теб. Моля те, дай му телефона. — Джонсън беше името, което бяха избрали за телохранителя на Ашли. Фелис пак нямаше представа какво е истинското му име, но това нямаше значение.

— Джонсън. — Гласът му беше спокоен и тя се зарадва. Нямаше значение дали е любезен човек, стига да се държеше добре с Ашли.

— Внимавай с мобилния й телефон. Не й позволявай да го използва отново, докато ситуацията не се реши.

— Добре, госпожо. Това няма да й хареса, но вие сте шефът.

Фелис чу, че Ашли пита:

— Какво каза тя?

— Можеш да й кажеш какво съм казала. Дръж я изкъсо.

Фелис затвори и се усмихна на високия дух на Ашли, въпреки че беше напразно. Тя щеше да плати за това, но си струваше да опази дъщеря си.

Утре… утре щеше да се погрижи за Ал.