Сам Грийн
Полет 103 (54)

53.

1 декември

Франкфурт

Стаята за разпити се намираше точно под основната митническа зала, откъдето трябваше да мине всеки, който слиза от самолет на франкфуртското летище.

До нея се слизаше по две стълбища и след това трябваше да се мине по тесен коридор, докато се стигне до третата врата вляво. Тук долу имаше общо осем помещения за разпити. Ако не са ви наред документите или сте в списъка с издирвани лица на държава от Европейския съюз, германската гранична полиция, известна като Бундесгренцшуц, ще ви доведе тук за разпит.

Белите стени на стаята с размери шест на девет метра бяха голи. В средата имаше само метална маса с два стола.

Служителите на франкфуртското летище не можеха да си позволят да им лепнат петно заради случилото се с полет 103. Последното, което искаха, беше появата на доказателства, че в процедурите им по гарантиране на безопасността има пробойни, които са позволили бомбата да бъде качена на борда на самолета. Джинас им обясни, че иска да подложи всички товарачи на прост тест с детектор на лъжата, за да отпаднат и последните съмнения, че бомбата може да е качена във Франкфурт.

Летищните власти с радост се съгласиха.

Всяка възможност вината да бъде стоварена на Лондон вместо на Франкфурт беше добре дошла. Джинас ги увери, че се опитват да докажат точно това.

Разбира се, казаното не беше вярно.

Обаче им помогна да си осигурят сътрудничеството на летищните власти.

„А това ме устройва“, подсмихна се Сам.

Веднага след като беше научил от Нетракис, че ЦРУ е знаело, че тримата агенти се връщат във Вашингтон, беше решил, че трябва да говори с товарачите на багаж във Франкфурт. В края на краищата гъркът се беше обадил на атинското бюро и тази информация сигурно бе стигнала до Лангли. Там може би бяха знаели за дипломатическата чанта с наркотиците. А при това положение сигурно някой товарач на багаж бе част от заговорниците. Можеха да разпитат и товарачите на Хийтроу и щяха да го направят, ако се наложи, но щяха да карат поред и да почнат с тези от франкфуртското летище.

Ако намереха онова, което Сам смяташе, че ще открие, щяха да направят още една крачка към разгадаването на случая.

Докато Джинас уреждаше разпитите, Орла подготви детектора на лъжата.

Сам знаеше, че полиграфът, както всъщност е официалното име на детектора на лъжата, не е безпогрешен. Има много завършени лъжци, които могат да преминат теста, без да се издадат. Обаче според него подобни хора бяха твърде малко.

Беше сигурен, че резултатите от теста ще им предоставят доказателствата, от които имаха нужда.

През нощта на 19 ноември, когато полет 103 бе излетял за съдбоносното си пътуване, на смяна беше имало четиридесет товарачи. Франкфурт е едно от най-модерните и механизирани летища на света и системата за транспортиране на багажа не прави изключение. Макар че летището можеше да обработва до четиридесет полета на час и до 8000 пътници с 12000 единици багаж, не беше необходима цяла армия товарачи, за да го обслужват. Служителят на гишето, където пътникът се регистрира, поставя етикет с баркод на всеки куфар, а после багажът се поема от централния компютър, който го насочва към самолета, на който трябва да се натовари. Същото става с багажа на пътници, които трябва да сменят самолета. Багажът им получава съответен баркод и се насочва към самолета, на който трябва да се прехвърлят. След като багажът получи баркод, никой повече не трябва да се занимава с него, докато не стигне до крайното си местоназначение. Естествено, системата не беше съвършена. Дори в Германия нещата понякога се объркваха. Случваше се някой куфар да падне от транспортната лента и товарачите трябваше да го вдигнат и да го качат на съответния самолет. Понякога етикетчето с баркода се повреждаше и компютърът не можеше да го разчете. Тогава също трябваше да се намеси някой от служителите.

Но обикновено системата работеше отлично.

Като се изключеше 19 ноември. Нещо се беше случило тази нощ.

Сам беше сигурен в това.

Товарачите влизаха един по един. Бяха им казали, че това е просто рутинен разпит, който се явява част от разследването на катастрофата. Сам и Джинас оставиха Орла да започне разпитите, още повече че личицето й беше дружелюбно. Тя започна с лесен въпрос за проверка: коя страна е спечелила последната световна футболна купа? Сред хората, които работят с детектори на лъжата, този въпрос е известен като „контролен“. Машината измерва психологическата реакция на човека, докато той отговаря, и това служи за еталон, по който да се преценяват отговорите на останалите въпроси.

Повечето товарачи бяха турци. Германия разполага с армия от лошо платени турски гастарбайтери и след като оправянето с багажа в търбуха на летището не е нито добре платена, нито високо ценена работа, повечето желаещи да я вършат бяха турци. Младите германци успяваха да си намерят по-добри места. Ако не можеха, предпочитаха да живеят от социални помощи. Повечето товарачи бяха услужливи и учтиви, отбеляза Сам. Но и доста нервни. Местната полиция често нарочваше турците, което ги правеше оправдано подозрителни към всяка форма на власт.

Отделяха по десет минути на всеки товарач и им трябваха малко повече от шест часа, за да разпитат цялата смяна. Въпросите бяха съсредоточени върху куфарите и чантите, които са качили на полет 103, и откъде са дошли. Повечето пътници се бяха качили във Франкфурт и багажът им беше проверен тук. Тридесет бяха пристигнали с други полети, за да направят връзка с №103, и техният багаж бе прехвърлен чрез транспортната система на летището. В тази група попадаха Прентис, Валентин и Ханолд, които бяха пристигнали от Кипър, макар от документацията да се виждаше, че са носили само ръчен багаж и не са имали куфари за прехвърляне. Това се стори интересно на Сам, но не му се занимаваше да търси багажа им. Каквото и да се беше случило онази вечер, беше твърде невероятно тримата агенти на ЦРУ да са поставили бомбата в самолета.

— И какво научихме? — попита Джинас, след като приключиха с разпитите.

— Че много турци просто са си вършили работата — отговори Орла.

— Както и трима американци — подхвърли Сам.

От четиридесетте души на смяна тридесет бяха турци. Имаше и седмина германци. Трима от германците, които работеха нощна смяна, бяха студенти, които така си помагаха да плащат разноските по следването, а останалите се сториха на Сам от типа саможивци, които можеш да срещнеш във всяка работа, която се върши по невъзможно време. Освен това имаше и трима американски граждани: Дейв Чандлър, Кен Стрийкър и Рон Родриго.

— Възниква въпросът защо някой ще дойде чак от Съединените щати във Франкфурт, ще се подложи на главоболията, съпътстващи ваденето на разрешително за работа, и накрая ще се набута да работи нощна смяна като товарач на багаж на франкфуртското летище?

Джинас вдигна рамене.

— Смятам, че са пратени тук от ЦРУ — продължи Сам.

— Сигурен ли си?

— Помисли малко. Всяка вечер в Бейрут качват дипломатическата поща на самолета на „Луфтханза“ и той я докарва във Франкфурт. След това пощата се прехвърля на полет 103, който я закарва във Вашингтон, след като се отбие в Лондон. Мисля си, че от ЦРУ са искали да са сигурни, че по пътя никой няма да бърника чантата. Как ще осигурят това? Като настанят свои хора на място, за да я държат под око.

Джинас кимна, извади мобилния си телефон и се обади на началника на летищната охрана, пенсиониран майор от Бундесвера, казваше се Едгар Цвирн. Каза му, че искат да разпитат Дейв Чандлър още веднъж.

Веднага.

Чандлър беше от Уисконсин, но от три години живееше в Германия и говореше немски отлично. Беше тридесетинагодишен, висок, с кестенява коса и брада. Носеше син гащеризон, който се явяваше служебната униформа на всички товарачи на багаж.

— Искаме да чуем какво се прави с дипломатическите чанти — започна Сам веднага след като го доведоха отново в стаята за разпити, сложиха го да седне и му закачиха сензорите на полиграфа.

— Какви чанти?

— Всяка вечер през това летище минават американски дипломатически чанти — отговори Сам. — Знаеш ли за тях?

Чандлър поклати глава.

Сам хвърли поглед към Орла, която гледаше какви са резултатите от детектора на лъжата. Тя поклати глава и беззвучно каза: „Лъже“.

— Господин Чандлър, за кого работите? — попита Сам.

— За летището.

Отново лъжеше.

— Защо дойдохте да живеете в тази страна?

— Обичам биренките.

Още една лъжа.

Сам направи пауза, гледаше товарача право в очите. После каза спокойно:

— Господин Чандлър, вие не сте добър лъжец. Имате възможност да започнете да ми оказвате съдействие или ще изляза пред медиите и ще кажа, че Дейвид Чандлър пречи на разследването защо триста души загинаха с полет 103.

Мъжът мълчеше.

— Знаеш ли какъв ужас ще ти се стовари на главата? — намеси се Джинас.

Отново пълно мълчание.

— След като пресата свърши с теб — продължи Сам, — ще се свържа с адвокатите на всички триста загинали и ще им предложа да те дадат под съд за обструкция на разследването.

— Така че ще прекараш остатъка от живота си по съдилища — подхвърли Джинас. — И сигурно ще стигнеш до просешка тояга.

— Освен ако не избереш да кажеш истината.

Изражението на Чандлър изведнъж се промени.

— При какви условия?

— Пълна анонимност — отговори Сам. — Всичко, което ни кажеш днес, ще си остане между нас. Просто искаме да разберем какво се е случило. Това е всичко.

Чандлър изгледа и тримата един по един и започна да говори.

— Добре. Аз съм на заплата в ЦРУ. Летище Франкфурт ми плаща заплата на товарач на багаж, но получавам допълнително заплата, която ми плаща Вашингтон. Задачата ми е да се грижа дипломатическите чанти да бъдат качвани на точния самолет и никой да не ги пипа.

Сам погледна към Орла. От погледа, с който му отвърна, му стана ясно, че резултатите от теста са положителни.

Значи този път Чандлър казваше истината.

— Какво се случи през нощта на 19 ноември? — попита Сам.

Безизразното изражение на мъжа се върна и той отново млъкна.

— Попитах какво стана? — озъби се Сам.

Чандлър го стрелна с поглед, на лицето му се изписа смесица от гняв и страх.

— Не знам дали знаете, но дипломатическата чанта е по скоро сандък — започна той. — Пристигна с полета от Бейрут и беше свален на товарната платформа. Обикновено чантите, които трябва да се качат на друг полет, отиват на транспортната лента, компютърът ги сканира и след това поемат автоматично към крайното си местоназначение. Обаче невинаги компютрите сканират както трябва. Нали разбирате. Летиш за Атина, а куфарът ти заминава за Стокхолм. Непрекъснато се случва. Разбира се, не искаме това да се случва с дипломатическата поща. Затова правим следното. Взимам сандъка от лентата, която вози багажа от бейрутския полет, пренасям го десетина метра до лентата, която ще го закара право в товарния отсек на полет 103, и го оставям на нея.

— А отваряш ли го?

— О, Боже, не! Как така ще го отварям?!

Настъпи мълчание.

Сам погледна Орла и тя му кимна.

Значи Чандлър казваше истината.

Но сигурно имаше нещо друго.

Нещо, което още не им беше казал.

— И? — подкани го Сам.

Чандлър мълчеше.

— Какво се случи през нощта на 19 ноември?

— Сандъкът беше по-тежък от обикновено — отговори Чандлър. — Част от работата ни е да докладваме за всичко необичайно. А на 19-и сандъкът тежеше значително повече от обичайното.

— Колко повече?

— Може би пет-шест килограма.

— Това често ли се случва?

Американецът поклати глава.

— Не. Всеки път има почти едно и също тегло. Редовните доклади.

— И ти какво направи?

— Оставих го и отидох да се обадя на бюрото в Бон — отговори Чандлър. — Там винаги има дежурен офицер и в случай че има нещо подозрително с дипломатическата поща, трябва да му се обадим. И значи той вдигна и му казах, че сандъкът е доста по-тежък от обикновено…

— И той какво?

— Точно това беше странното — отговори Чандлър и го погледна. — Каза, че знаели и да съм го пуснел за товарене.