Сам Грийн
Полет 103 (18)

17.

14 ноември

Бейрут

Ахмед не обичаше и никога не беше обичал Бейрут.

Знаеше, че го наричат Париж на Близкия изток — поне преди гражданската война да започне да обезобразява лицето на града.

„Обаче — мислеше си той, докато крачеше по главния булевард към квартал Баабда. — Париж също не го обичам.“ В Париж също имаше нещо прекалено самодоволно и лъскаво. Той предпочиташе Германия или Британия с техните по-грубовати улици и прями люде. Обаче най-добре се чувстваше в Дамаск, Аман и Багдад.

Това бяха места, където човек можеше да се изгуби.

Ако е нужно — и завинаги.

Продължаваше да мисли за вчерашното посещение на Мехрак. Премисляше всичко отново и отново, тревожеше се за всяка подробност, както нравеше винаги, когато се заемаше с нова задача. След като Мехрак си тръгна, той уреди кола с шофьор, който през нощта да го закара в Бейрут. Беше рисковано да лети повече, отколкото се налага. Вероятно повечето разузнавателни агенции вече бяха започнали да го омаловажават, но знаеше, че все още е в списъка на най-издирваните на Мосад. А те имаха агенти във всички летища в Близкия изток и наблюдаваха пътниците. Автобусите между двата града бяха по-сигурни, но пък бяха неудобни. Затова Ахмед поддържаше климатизиран мерцедес, в който имаше достатъчно място отзад, за да може да спи, докато се придвижва из Близкия изток. 400000 долара бяха добра цена, каза си той, а свалянето на американски самолет бездруго щеше да е удоволствие. Трябваше да изчака няколко дни, за да се увери, че парите са преведени, преди да започне конкретната подготовка. Не можеше да е сигурен за Мехрак. Може би той наистина действаше на свободна практика, защото вероятно не се ползваше с пълната подкрепа на ВЕВАК, както твърдеше. От друга страна, иранската разузнавателна агенция неохотно би признала, че не може сама да свърши работата. Наемането на Сокола беше признание за неспособност. Едва когато парите пристигнеха, можеше да е сигурен, че задачата е действителна.

В края на краищата — той се усмихна — парите никога не лъжат.

Американският самолет пък беше истинско предизвикателство. Вярно, че стотици кръстосваха небесата, а простото унищожаване на машината беше много по-лесно от отвличането й. Той седна в едно кафене, поръча си кафе и започна да нахвърля възможностите си върху лист хартия. Дали може да се използва ракета земя — въздух? Имаше предостатъчно в Афганистан, както и хора, умеещи да боравят с тях. Ако избереш летище с недобре организирана охрана, например в някоя африканска държава, можеш да разположиш човек на километър и половина от пистата, за да изстреля ракетата, когато самолетът се отлепи и е вече около минута във въздуха.

Беше разговарял с връзката си в ИРА за подобно нападение и знаеше, че ирландците са проучвали възможностите за ракетна атака на летище „Хийтроу“. Накрая обаче решили, че рисковете са прекалено големи, тъй като кордоните на охраната са прекалено плътни, а освен това шансовете ракетата да улучи самолета и да причини достатъчно големи повреди, та той да падне, са три към едно. Истината беше, че ракетите бяха създадени за сваляне на хеликоптери и изтребители в близък бой, а не на боинги, които са вече на три хиляди метра височина. Обаче в град като Фрийтаун в Сиера Леоне или Бразавил в Конго това можеше да се направи. Ако успееше да намери точния човек с подходящото оборудване. И американска авиокомпания, достатъчно глупава да лети до някой от тези градове.

Отпи глътка кафе.

„Механическа повреда“, отбеляза на листа.

Нито един самолет не е в пълна безопасност във въздуха, независимо какви ги разправят производителите. При хилядите движещи се части нещо винаги може да се обърка. Двигателите са уязвими за повреди. Ако избереш самолет с два двигателя, например „Боинг 737“ или „Еърбъс 300“, можеш да нагласиш нещата така, че и двата да откажат. Ако се случи над открито море без възможност за аварийно кацане, това може да види сметката на самолета. Другата възможност е да повредиш хидравликата. Ако успееш да намериш начин да отслабиш тръбите, които свързват пилотската кабина със задкрилките и опашните кормила, тогава може би ще успееш да нагласиш катастрофа при излитането. Тук въпросът е да откриеш подходящия човек, с когото да поговориш. Някой, който знае с подробности как работи всеки самолет и който да може да те вмъкне в хангара по поддръжката, където да направиш нужните промени. Ахмед продължи да драска по листа. Щеше да е по-добре, ако стане извън САЩ. На някое място, където американските самолети редовно презареждат, но също така имат достатъчно доверие на местните техници, за да им позволяват да ги преглеждат и ремонтират. Може би Кипър? Или Мадрид. Там имаше достатъчно араби и ако успееше да намери подходящия човек, бе напълно възможно.

Проблемът беше, че не може да си сигурен в успеха. Пилотът може да забележи механичните проблеми още преди самолетът да е излетял. Ако отмени полета, тогава цялата ти работа е отишла нахалост. Дори ако „повредата“ не бъде забелязана, съществува вероятност нещо да се прецака. Или пилотът да намери начин да приземи безопасно самолета.

Освен това катастрофата може да бъде отметната като нещастен случай.

А иранците не искаха това.

Не искаха за станалото да бъдат обвинени „Боинг“ или „Еърбъс“.

Искаха светът да узнае, че става дума за отмъщение. И плащаха точно за това.

„Бомба“, написа той на листа.

И лекичко се усмихна.

Бомбата винаги е била най-добрият начин да свалиш самолет.

Въпросът е как да я вкараш в самолета. И как ще я взривиш, когато вече е на борда.

Някои от най-добрите мозъци на близкоизточния тероризъм от години работеха по въпроса как да се вмъкне бомба в самолет. Ахмед лично познаваше мнозина от тях. Някои дори беше обучавал. Имаше много малко неща за конструирането и криенето на бомби, които да не знае.

Намирането на бомбата не беше проблем. Трябва да познаваш подходящите хора, но когато знаеш къде да търсиш, това не е затруднение.

А ако не стане, винаги можеш да я направиш сам. Бомбата се състои от „Семтекс“^[1] и детонатор. В това няма нищо сложно.

Ахмед беше отблизо запознат с историята на взривяването на самолети. Дори би могъл да се похвали, че е един от нейните автори. Освен това знаеше, че подобно на повечето неща в живота, то е по-трудно, отколкото изглежда отстрани. Хората си мислят, че просто трябва да предизвикаш взрив в самолета, за да падне. Обаче модерните самолети са построени така, че отговарят на точни стандарти за безопасност. Машината може да понесе вибрациите от гръмотевични бури и турбуленции, да оцелее в екстремни студове и горещини и да отмине с презрение повечето механични повреди.

Ахмед вече правеше наум преглед на историята и си водеше бележки. През 1970 г. Народният фронт за освобождение на Палестина дебютира във висшата лига на международния тероризъм, като заложи бомби в два европейски самолета. Първият беше полет на „Аустриан Еърлайнс“ от Виена. Бомбата избухна в багажното отделение на самолета, когато машината се намираше на 3000 метра височина, и направи шейсетсантиметрова дупка във фюзелажа, но пилотът след голяма борба успя да си възвърне контрола върху машината и да кацне аварийно във Франкфурт. Полетът на „Суис Еър“ от Франкфурт до Тел Авив не извади такъв късмет. Бомбата отново беше скрита в багажното отделение, но тази избухна, когато самолетът достигна 4500 метра височина. Отначало пилотът като че ли успява да стабилизира самолета, но след малко машината полита към земята и всичките четиридесет и седем души на борда загиват.

Две години по-късно същата група взима на прицел полет на „Ел Ал“ от Рим за Тел Авив със 140 души на борда. Бомбата избухва на 4500 метра височина, но пилотът съумява да обърне самолета и въпреки повредите по фюзелажа успява да кацне безопасно в Рим. По-късно разследването установява, че бомбата е вградена в магнетофон, носен от две млади англичанки. Дали им го двама млади араби в Рим, след като се сприятелили в едно барче, и доколкото полицията можа да определи, двете не бяха знаели нищо за атентата.

„Още един неуспех“, помисли Ахмед.

Същата година една млада бременна ирландка, Ан-Мари Мърфи, е спряна на „Хийтроу“ от охраната на „Ел Ал“ на гишето за регистрация. Намират бомба, вградена в куфара й. Оказва се, че куфарът й е даден от бащата на нейното неродено дете, йорданеца Незар Хиндави. Казал й да вземе самолета за Израел, където след няколко дни щял да се присъедини към нея. По-късно се установява, че Хиндави е сирийски агент и се готвел да излети за Дамаск по времето, когато самолетът на Ан-Мари е трябвало да избухне някъде над Северна Франция.

Обаче самолетът не излита и бомбата не избухва.

Поредният провал.

Ако се теглеше чертата, излизаше, че от четири опита само един е успешен.

След това повечето близкоизточни терористични групи се отказаха от опитите да взривяват самолети.

Беше прекалено трудно.

— Ахмед!

Той вдигна поглед. Мъжът, който сядаше до него, беше Хюсеин Гезайри. Ахмед не го харесваше повече от Бейрут, но пък той беше полезен посредник. След като започна гражданската война, Бейрут се превърна в един от главните световни центрове на контрабандата с наркотици. Открай време беше един от главните финансови центрове за региона, но сега капиталовите пазари бяха унищожени. Банкерите от „Голдман Сакс“ и „Дойче Банк“ не бяха склонни да летят до град, където цяла нощ ехти стрелба.

А това означаваше край на финансовия бизнес.

Обаче търговията с наркотици изискваше до голяма степен същите умения, поне според Ахмед. Покупка и продажба, уреждане на пратките, оценка на бъдещата реколта, цени и търсене — и най-вече пълна дискретност. Не беше изненадващо, че ливанците толкова бързо се преориентираха от търговия с акции и облигации към тази с наркотиците. Мнозина дори се погрижиха да сменят визитките си. В края на краищата „брокер“ подхождаше добре и на двата вида търговия.

Ахмед уреждаше пратки хероин, произведен в афганските макови полета, да бъдат пренасяни по суша в Ирак, след това надолу в Сирия и оттам в Ливан.

Продаваше ги на различни посредници. В търговията с наркотици не бива да разчиташ само на един човек. Работата се разрастваше, защото американците, англичаните и германците имаха несекващ апетит за висококачествен хероин. Единственият проблем беше колко бързо можеш да го отгледаш, обработиш и изпратиш до крайното му местоназначение. И разбира се, да внимаваш да не те хванат.

След като Хюсеин се отказа от тероризма, търговията с наркотици беше основното му занятие.

— Как си? — попита Ахмед, след като му поръча кафе.

Гезайри вдигна рамене. Имаше тъжни кафяви очи и уста, която сякаш беше вечно нацупена. Всеки път, когато се виждаха, Ахмед изпитваше съжаление към жена му и децата им. Приличаше на гневлив човек с огнен и невъздържан нрав. Раболепен с онези, които смята за важни, и жесток с тези, които смята за по-низши. Ахмед не би му се доверил повече, отколкото на безгласно животно. Обаче досега се беше оказвал полезен. Можеше да поема дневно по три килограма чист хероин и да се погрижи да стигнат до местоназначението си. Плащаше стоката по офшорни сметки в германски марки или швейцарски франкове и досега не беше пропуснал нито една вноска.

„Може и да не го харесвам, но като делови партньор не мога да го обвиня в нищо.

Ако въртях търговия само с хора, които харесвам, нямаше да имам много работа.“

— Откакто почна войната, животът стана труден.

— Дори за хора като теб?

Гезайри вдигна рамене, отпи глътка кафе и поиска от келнерката още една чаша вода. На челото му имаше капчици пот, въпреки че денят беше облачен и не можеше да се каже, че е горещо.

— Едва оцеляваме.

Ахмед не пренасяше наркотиците лично. Беше прекалено опасно, а той не беше човек, който би заменил удобствата в живота със затворническа килия. Контрабандата на наркотици беше опасен занаят. Навсякъде имаше войници и полицаи. Имаше и други търговци на наркотици. Всеки, който носеше килограм хероин, се превръщаше в мишена. Нямаше голяма разлика дали по петите ти е правителството, или някой конкурент, ако куршумът те улучи.

Затова Ахмед използваше мулета от Дамаск. Обикновено Това бяха млади мъже, от които половината пътуваха с велосипеди по второстепенните пътища и минаваха границата нощем. Другите използваха лодки, за да преплават незабелязано по вода. Досега никой от тях не беше залавян. Двамина бяха избягали със стоката. Единият беше проследен и убит, другия още го издирваха. Иначе маршрутът беше безопасен. Наркотиците пристигаха навреме. Ежедневна доставка и в края на седмицата получаваше парите.

— Можеш ли да поемеш повече? — попита Ахмед.

Това беше целта на срещата им. Три килограма бяха добро количество и доларите се трупаха в офшорна сметка в Кипър, която Ахмед използваше, за да пере печалбите от търговията си. Обаче производството нарастваше. Сега, когато руснаците се изтегляха от Афганистан, все повече и повече площи се засаждаха с мак. Хероинът беше единственият износ, който носеше валута на страната. Войната между Ирак и Иран все още бушуваше яростно, което правеше маршрутите през двете страни още по-лесни. Ахмед знаеше, че може без проблем да доставя пет до шест килограма дневно. Единственото затруднение беше дали ще може да ги продава.

— Трудно е…

— Търсенето със сигурност е налице. Цените продължават да се качват.

— Изпращането на запад е много трудно — отговори Гезайри.

— Това, което ме интересува, е как прехвърляш наркотиците на запад.

Гезайри се огледа тревожно из кафенето, а гласът му спадна до шепот.

— ЦРУ.

Ахмед много рядко се изненадваше от каквото и да било. Често си беше казвал, че това е една от характерните му черти, помогнали му да оцелее толкова дълго в една тъй опасна професия. Приемаше всичко, което дойде, справяше се спокойно с него, преценяваше всичко, преди да отговори. Никога не се паникьосваше, никога не действаше импулсивно и никога не поемаше повече рискове, отколкото се налагаше.

Но това… това наистина го изненада.

— ЦРУ?

— Чрез дипломатическата поща — обясни Гезайри.

Подобно на мнозина, Гезайри се беше погубил от желание да докаже на останалите колко е умен. Единственият начин да запазиш тайна е да не я кажеш никому. Но само малцина имаха самодисциплината, която налагаше това правило, а Гезайри очевидно не беше сред тях. Знаеше кой е Ахмед, беше чувал всички истории и легенди и му се прииска да го впечатли.

— Така ли стига стоката на запад? — попита Ахмед.

Гезайри кимна.

— Дипломатическата поща заминава всяка вечер от Бейрут за Вашингтон. Минава през Франкфурт и Лондон. Обаче, тъй като чантата съдържа важни дипломатически документи, никой не я проверява.

— По дяволите — измърмори Ахмед. — Как…

— Първоначалният контакт беше осъществен от един наш партньор. Като всички, бюрото на ЦРУ в Бейрут има нужда от пари. Не получава достатъчно финансиране от Вашингтон и…

— Значи пренасят контрабандно наркотици, за да се финансират?

Гезайри кимна.

— Прибират паричките за себе си или ги използват за тайни операции?

Гезайри вдигна рамене.

— Откъде бих могъл да знам?

— Само им продаваш стоката?

— Слагаме я в чантата вместо тях.

— Лично ти?

Гезайри поклати глава и обясни:

— Изнасят я всяка вечер от посолството. На път за летището се отбиват в сграда, държана от наш партньор. Всяка вечер се използва различна сграда, за да се гарантира безопасността. Шофьорът знае на кой адрес да отиде. Стоката се слага в чантата, връща се, след което заминава за летището и я качват на самолета за Франкфурт.

— И никой не я докосва, докато не пристигне във Вашингтон?

— Нали ти казах, минава свободно през митническата проверка.

Ахмед подсвирна.

— Сам разбираш, че ако искаме да продаваме повече, това може да предизвика проблеми — продължи Гезайри. — В чантата с дипломатическата поща мястото е ограничено. — Той се изкиска. — Е, от време на време сигурно пъхат и по някой документ.

— Не си и помисляй за увеличаване — каза Ахмед. — Сделката е прекалено добра, за да я развалим, като вкараме повече стока в играта.

Остави няколко монети за кафетата, стана и закрачи по улицата.

„Когато не преставаш да задаваш въпроси — помисли си, — научаваш най-удивителни неща.“